Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (8)

1.

Високо поставените неженени жреци обитаваш две малки сгради. Раджаста и Микон споделяха с още няколко жреци по-малката и по-удобната от двете. По право Риведа също трябваше да живее тук — по дали поради смирение или от някаква криворазбрана гордост магът бе предпочел да живее сред по-ниско поставените.

Раджата го откри в стаята му — скромно помещение, едновременно кабинет и спалня, което излизаше направо на двора. Магът пишеше задълбочено. Стаята бе оскъдно обзаведена, без следа от излишество или разкош. Отпред дворът бе настлан с обикновени тухли, нямаше фонтани, езерца или цветни лехи. От двете страни на голямото помещение имате две по-малки, където нощуваха помощниците на Сивия маг.

Беше топъл ден; вратите на повечето стаи бяха широко отворени, за да може застоялият въздух поне малко да се пораздвижи. Раджаста стоя известно време, взрян в пишещия Риведа, без той да го забележи.

Жрецът на Светлината никога не бе имал повод да се усъмни в Риведа — макар че споменът за знака „дорйе“, който бе видял на челото му, още го безпокоеше. Но той бе предупредил мага още в нощта на зенита — и елементарната учтивост изискваше да не упорства с предупреждението. Настояването би било обиден признак на недоверие.

Но Раджаста бе на първо място Пазител на Храма на Светлината — това бе най-важната му отговорност, а тя бе и огромна. Ако Риведа по една или друга причина не съумееше да прочисти ордена си, Раджаста носеше не по-малка от неговата вина — защото, ако се бе придържал стриктно към задълженията си, той трябваше да убеди, дори да принуди по някакъв начин Микон да свидетелства публично за мъченията, на които е бил подложен от Черното братство. Но закон случаят трябвате да бъде изложен пред Върховния съвет на жреците.

Сега, когато за пореден път премисляше тези неща, Раджаста въздъхна дълбоко.

„Ето кок става тъй, че най-благородните подбуди ни въвличат е мрежите на кармата, мислеше той уморено. Мога да пощадя Микон, но само за своя сметка — и по този начин го обременявам допълнително, защото ми е задължен — а това ни свързва все повече…“

Риведа седеше пред пулта за писане — често казваше, че не му трябва никакъв сополанко-писар, който да му се мотае в краката. Той драсна още няколко букви с тежкия си, остър почерк, който говореше така ясно за личността му, хвърля настрани четката и се обърна.

— Е, Раджаста? — магът се позасмя, като забеляза лекото трепване на жреца. — Приятелско посещение ли е това? Или изпълняваш поредното си задължение?

— Да кажем, и двете — отвърна Раджаста след моментно замисляне. Усмивката изчезна от лицето на Риведа, той стана на крака и каза:

— Казвай какво има тогава — после и аз ще ти кажа едно друго. Хората от ордена ми са неспокойни. Твърдят, че Пазителите се натрапват във вътрешните ни дела. Но, разбира се — и той хвърли пронизващ поглед към Раджаста, — тъкмо това е основното задължение Пазителите.

Раджаста сключи ръце зад гърба си. Отбеляза, че Риведа не бе го поканил да седне — нито дори да влезе. Това го подразни и когато заговори, го стори с малко по-остър тон, отколкото бе първоначалното му намерение. Ако Риведа искаше да пренебрегва обичайната учтивост, той можеше да влезе в тона му.

— Брожението в земите на Храма е много по-важно, отколкото тревогите на твоите хора — каза той предупредително. — С всеки изминал ден жреците се настройват все по-зле към вас. Говори се открито, че си небрежен към подчинените си, че си допуснал отречени, забранени и злотворни ритуали във вашите свещенослужения. Жените във вашия орден…

— Чудех се кога ще стигнем и до тях — измърмори под нос Риведа, Раджаста се намръщи и продължи:

— …биват принудени да вършат неща, който противоречат и на вашия законник. Вече всички казват, че черноризците се крият сред вас…

Риведа вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Да не ме обвиняват, че практикувам черна магия?

Пазителят поклати глава.

— Никого че съм обвинил. Повтарям само това, което вече всички говорят.

— Откога Пазителят Раджаста се вслушва в сплетните на простолюдието? Не си представям така един приятелски разговор между равни — нито пък мисля, че това е начинът един жрец да изпълня дълга си! Раджаста мълчеше, а Риведа продължи — плътният му глас отекна като гръмотевица: — Хайде, продължавай! Сигурно не с само това! Нали ние, Сивите магове, научаваме силите на природата! Може би вече са ни обвинили, че умишлено проваляме реколтата! А какво ще кажеш за моите лечители, които единствени се осмеляват да преминат стените на поразените от чума градове? Може би се шушука, че са заразили водоизточниците?

Раджаста каза уморено:

— Няма дим без огън…

Риведа се засмя.

— И къде тогава е пожарът, господарю Раджаста?

— Ще ти кажа — отвърна остро Раджаста, — пожарът ще избухне поради това, че ти пренебрегват предупрежденията. Твоя с отговорността за всички тези хора Приеми я — или я прехвърли на някой друг, който ще следи по-отблизо делатана Ордена! Не я пренебрегвай, а бъди нащрек — думите на Раджаста зазвучаха като предсказание — защото тяхната вина може да се отрази на твоята съдба. Ужасяваща е отговорността на тези, които са призвани да водят другите. Внимавай и носи мъдро хората си.

Риведа понечи да възрази, но замълча, взрян в тухления под. Въпреки всичко изразът на предизвикателство не напускаше лицето му. Накрая каза:

— Необходимото ще бъде сторено, не се безпокой.

В настъпилото мълчание се чуваше как някои подсвирква фалшиво й другия край на дългия ходник. Риведа хвърли поглед към отворената врата, но не помръдна, нито даде израз на раздразнението си.

Раджаста реши да опита друг начин.

— Какво става с твоите разследвания?

Риведа сви рамене.

— Понастоящем няма непознати в ордена ни — с изключване на един човек.

Раджаста трепна.

— Така ли? И този човек…

Риведа разпери ръце.

— Този човек е загадка в много отношения. Облечен е като „хела“ — както се наричат нашите ученици, но нито един от членовете на ордена не го познава и никой не признава да го е вземал за ученик. Самият той не нарича никого свой господар. Когато събрах хората за последните ритуали, го видях за първи път — даваше верните отговори, сякаш бе обучен маг. Но след като ритуалът приключи и се опитах да разговарям с него, ми се стори слабоумен.

— Възможно ли е той да е изчезналият брат на Микон? — попита жрецът.

Риведа изпръхтя презрително.

— Този луд? Изключено! По-скоро е избягал роб.

Раджаста се възползва от привилегията си Пазител на храма и продължи да разпитва.

— Какво направи с него?

— Нищо засега — отвърна бавно Риведа. — След като може да преминава дверите и познава ритуалите ни, има право да живее сред членовете на ордена, макар и никой от нас да не знае кой го е въвел в учението. На първо време го приех за свой ученик. Въпреки че явно не помни нищо за миналото си и надали знае истинското си име, има моменти, когато е напълно с ума си. Струва ми се, че мога да направя много за него — и от него.

Отново се възцари мълчание. Раджаста не казваше нищо, докато най-сетне Риведа избухна:

— Какво друго бих могъл да направя? Дори ако оставим настрана обета ми, които ме задължава да помагам на всеки, който знае тайните знаци на ордена ни, нима трябваше да оставя това момче да бъде тормозено от тълпата и кой знае — може би дори пребито с камъни, или поставено като животно в клетка, за забавление на глупците — или отново да попадне в ръцете на злонамерени хора?

Спокойният поглед на Раджаста не трепна.

— Не съм те обвинил в нищо — напомни той. — Имаш право да решаваш сам. Но ако черноризците са изродили душата му.

— Тогава ще се постарая да не ги допускам отново до него — обеща мрачно Риведа. После напрегнатите чу черти малко се отпуснаха. — Тъй или иначе, той няма достатъчно разум, за да носи зло в себе си.

— Понякога неведението е по-вредно от злонамереността — напомни Раджаста, а Риведа въздържа.

— Убеди се сам, щом искаш — каза той, прекрачи през прага, излезе на двора и заговори тихо с някого. След минута едни млад мъж влезе безшумно в стаята.