Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (13)

1.

Домарис лежеше на дивана в стаята си и следете пътя на дъждовните облаци, надвиснали над долината. Дълги, сиви валма се стелеха но небето, поръбени с бяло, досущ като разяснени морски вълни. Дивите ветрове си играеха с тях и понякога случаен слънчев лъч си пробиваше път през сивотата и се плъзваше по лицето на Микон, който се беше отпуснал върху куп възглавници в краката й. Слабото му мургаво лице беше спокойно, в покой бяха и изкривените пръсти, отпуснати в скута му. Мълчанието на двамата лъхаше на щастие; далечният тътен на гръмотевиците и грохотът на прибоя само подчертаваха уюта и спокойствието на сенчестата, прохладна стая.

Почукването на вратата стресна и двамата и те се откъснаха с въздишка от мислите си. Но когато на прага застана високата фигура на Раджаста, Домарис забрави раздразнението си. Тя стана бързо, все още гъвкава като танцуваща на вятъра палма, но жрецът забеляза нещо ново, някаква особена гордост в походката й, докато прекосявате стаята.

— Господарю Раджаста, какво казват звездите за детето ни?

Раджаста се усмихна, докато се настаняваше на стола, предложен му от Домарис.

— Искаш ли да говоря пред Микон, дъще?

— Разбира се, че искам!

Микон повдигна въпросително глава.

— Какво означава това, Цвете на огъня? Не разбирам. Какво ще ни кажеш за детето ни, братко?

— Виждам, че все пак някои от обичаите ни не са познати в Атлантида — Раджаста продължи да се усмихва и добави весело: — Прости ми за задоволството, че поне веднъж аз мога да те науча на нещо.

— Ти ме учиш на много неща, Раджаста — каза сериозно Микон.

— Не заслужавам такава чест, Сине на Слънцето — Раджаста помълча за миг после поде: — Накратко казано, сред нас, жреците, е прието, още преди да е обявено предстоящото раждане на сина ти, да се определи часа на зачеването ме — в зависимост от това показват твоите звезди и звездите на майка му. Това трябва да стане колкото е възможно по-скоро, за да можем за изчислим деня и часа на раждането и да дадем подходящо име на детето, което иде.

— Още преди да се роди? — попита удивено Микон.

— Да не би да искаш да дойде на този свят безименно? — Раджаста беше направо скандализиран. — Тъй като аз съм посветил Домарис в мистериите, това е мое задължение — така разчетох и звездите за майката на Домарис, преди тя да се роди. Тя също беше моя ученичка и аз знаех, че дъщеря й, макар че Талканон й е кръвен баща, ще бъде дете на моята душа. Аз й дадох името Изарма.

— Изарма? — Микон се намръщи, съвсем объркан. — Не разбирам…

Домарис се засмя доволно.

— Домарис е просто името, с което ме нарекоха като малка — обясни тя. — Когато се омъжа… — лицето й рязко се помрачи, но тя продължи с равен тон: — Ще използвам истинското си име, което ми е дадено в Храма — Изарма. На нашият език това ще рече „Път към светлината“.

— За мен ти си точно това, любима — прошепна Микон. — А Деорис?

— Деорис означава „малко котенце“… Когато се роди, ми се стори мъничка като котенце, затова я нарекох така. — Домарис хвърли поглед към Раджаста — допустимо бе да разкрива тайната на своето име, но да се говори за истинското име на друг човек не бе прието. Но жрецът на Светлината само кимна и Домарис продължи: — Истинското й име, записано в аналите на храма, е Адсарта, което ще рече „Дъщеря на звездата-воин“

Микон потръпна конвулсивно и тръпката сякаш премина по цялото му тяло.

— Защо, в името на всички богове, е трябвало да дадат име, което съдържа такава страшна прокоба, на сладката ти малка сестричка?

Лицето на Раджаста беше мрачно.

— Не знам, защото не на мен бе възложено да разчета звездите преди нейното раждане; по това време живеех като отшелник. Все се канех да поговоря за това с Махалиел, но… — той млъкна и продължи след миг: — Едно знам със сигурност. Тя е била зачената в нощта на Надира и майка й, който почина само няколко часа след раждането й, ми каза на смъртното си легло, че звездите са предсказали на Деорис много страдания. — Раджаста отново замълча — искрено съжаляваше, че в объркването, което бе настигало след раждането на Деорис и смъртта на майка й, така и не бе намерил време да поговори със стария Махалиел, който бе опитен звездоброец; старият жрец отдавна не беше между живите и сега вече нищо не можеше да се направи, Раджаста си пое дълбоко дъх и продължи: — Затова и пазим толкова бдително малката ни Деорис, с надеждата, че предсказаните й скърби могат да бъдат облекчени донякъде от нашата обич, че с нашата сила можем да я подкрепям в моменти на слабост… но понякога си мисля, че прекалените грижи не са лек срещу слабостите.

Домарис възкликна нетърпеливо:

— Стига сме говорили за предсказания и прокоби! Кажи ми най-сетне, Раджаста, ще родя ли син на Микон?

Раджаста се усмихна и не я упрекна за невъздържаността й, защото и той бе доволен, че ще смени темата на разговора. Измъкна от диплите на робата си един свитък, покрит със знаци, непознати за Домарис, въпреки че Раджаста я бе научил да разпознава и изписва свещените цифри. В ежедневието всички, с изключение на Посветените във висшите Мистерии, смятаха на пръсти; цифрите бяха ревниво пазено тайнство и не се ползваха за незначителни цели, защото с помощта на тях жреците разчитаха движението на звездите и изчисляваха дните и годините с помощта на големите календарни камъни — по същия начин маговете си служеха с природните сили, източник на огромната им власт, също с помощта на свещените цифри. Освен неразбираемите знаци и различните им пермутации Раджаста бе обозначил на пергамента и по-простичките символи на Небесните домове — с тях Домарис бе запозната, като една от дванадесетте избраници; затова и Раджаста говореше предимно за тях.

— Ето, по това време, под знака на Везните, бе родена ти, Домарис. Тук, този дом, е било Слънцето в деня, когато се е родил Микон. Няма да чета всичко в подробности — каза той на атланта, който се раздвижи заинтригуван, — но ако действително представлява интерес за теб, ще ти обясня знаците по-късно. А сега, мисля, най-важното е да узнаете деня, когато ще си роди детето ви.

Той продължи бавно и педантично, като умишлено не обръщаше внимание на щастливия им шепот, когато единият или другият не издържаше само да мълчи и да елитна:

— Вашите звезди ми казват, че в този час, под знака на Луната, която управлява женското тяло, твоят утроба, Домарис, е приела семето на живота — и че в ден, намиращ се под знака на Скорпиона — той потупа съответното място на пергамента — ще родиш син — ако изчисленията ми са верни.

— Син! — извика възторжено Домарис.

Но Микон изглеждаше обезпокоен.

— Искаш да кажеш… в Нощта на Надира?

— Надявам се, не — опита се да го успокои Раджаста, — по-скоро малко след това. И не забравяй — нощта на Надира не носи само зло. Казах ти вече, в такава нощ е била заченати Деорис, а никой не би могъл да си представи по-мило и умно дете. Това, че датата на раждане на детето ви се пада между рождения ден на Домарис и твоя, донякъде уравновесява опасността…

Раджаста продължи да говори тихо и успокояващо, докато на лицето на Микон се изписа видимо облекчение — което Раджаста дълбоко в себе си не сподели. В продължение на много часове Жрецът на Светлината се беше взирал в множество свитъци, обезпокоен от съзнанието, че синът на Микон можеше наистина да се роди под зла прокоба. Колкото в да се бе опитвал, така и не съумя да изключи напълно тази опасност от предсказанията си — беше невъзможно да добие точна представа за часа на зачеването. „Само ако бях обучил Домарис по-подробно, каза си той за стотен път, тогава тя самата щеше да може да ми каже часа!“

— Всъщност — приключи той на глас, привидно развеселен от безпокойствата на бъдещите родители, — бик казал, че най-лошото, от което можете да се опасяват за сина си, е, че ще има прекалено голяма слабост към спорове и състезания, а може да има и остър език като повечето родени под този знак — той остави решително пергамента настрани — Нищо, което подходящото възпитание да не може да поправи. Имам и други новини, дъще — усмихна се той на Домарис. Помисли си, че тя е по-красива от всякога. Лицето й вече излъчвате святото сияние на майчинството — дълбоко щастие, незасегнато от сянката на скръбта. Но Раджаста вече бе доловил мрачното присъствие на тази сянката една все още неопределима заплаха, която при все това разстройваше дори стария жрец, който не се отличаваше с особена впечатлителност. Обзе го силното желание да защити по някакъв начин будещата майка.

— Дойде време да поемеш вече някои от задълженията си в Храма — каза той. — вече си жена, съвършена във всяко отношение — и като долови лекото безпокойство, което се изписа по лицето на Микон, — допълни: — не се безпокой, братко, няма да й позволя да се преуморява. При мен ще бъде на сигурно място.

— Не се съмнявам — каза тихо Микон.

Раджаста отново се обърна към Домарис, която явно се измъчваше от любопитство:

— Кажи ми, Домарис, какво знаеш за пазителите?

Тя се поколеба, преди да отговори. Раджаста, Пазителят на Първите двери, бе единственият от Пазителите, чието име можеше да бъде споменавано. Имаше, разбира се, и други, но никой в храма не знаеше имената им. Никой не беше сигурен дори в малкото, което се знаеше — че са седмина, и че се събират само по изключителни поводи на Съвет, където седят забулени, за да не се разкриват пред непосветените. Внезапно подозрение я накара да отвора широко очи.

Раджаста продължи, без да изчака отговора й.

— Те, дъще, си избрана да станеш Пазител на Втория кръг, наследница на стария Рагамон, който ще продължи да заема поста си, докато те обучи достатъчно и прецени, че познанията ти са достигнали нужното равнище. Ще бъдеш посветена веднага след като синът ти бъде публично признат, макар че — той хвърли усмихнат поглед към Микон, — няма да ти възлагаме тежки задачи, докато не изпълниш всички свои задължения към детето, което идва. И доколкото познавам жените — той кимна развеселено към младата си ученичка — признаването на сина ти ще бъде много по-важно за теб от церемонията по посвещаването!

Домарис сведе очи. Бузите и пламтяха. Знаеше, че ако бе удостоена с тази чест по друго време, щеше да загуби ума и дума от радост — но сега новината не я засегна особено — стори й се нещо далечно и второстепенно в сравнение с церемонията, която щеше да въведе сина й в живота на Храма.

— Така е — призна тя.

Усмивката на Раджаста бе като благословия.

— Нямаше да си истинска жена, ако бе иначе.