Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (27)

2.

Стъпала — безбройни и безкрайни — се виеха надолу, надолу, в безконечна спирала, и потъваха в мрака. Слабата, сивкава светлина заличавате сенките. Стъпалата бяха каменни, студени като мрачната светлина; ехото от меките стъпки на боеше й крака я следваше непрестанно. Чуваше и собственото си накъсано, неравно дишане — като нещо отделно от нея, което заедно с ехото от стъпките я преследваше неумолимо. Насилваше се да продължи да слиза като се подпираше с една ръка на стената… Имаше чувството, че лети бавно надолу — краката й отказваха да променят бързината, с която се движеха и равномерният ритъм на ехото ставате все по-натрапчив, като удари на човешко сърце.

Още един завой; още стъпала. Сивотата ги обвивате и поглъщате. Деорис трепереше, но не само от влагата и студа. Газеше в сива мъгла редом със Сивия маг Риведа; внезапен ужас от съзнанието, че е творена дълбоко под земята, я сграбчи за гърлото; съзнанието, че върши светотатство, бе като кама, забита в мозъка й.

Надолу и надолу — цяла вечност, изпълнена с болезнено усилие.

Нервите й опънати до крайност, крещяха да се обърне и да тича, да тича към изхода, но студената мъгла я влечете все по-надолу като подвижни пясъци. Изведнъж стъпалата рязко свършиха. След още един завой на тесния коридор се озоваха в огромна зала със сводест таван, слабо осветена от все същото сивкаво сияние. Деорис направи няколко крачки напред в подземието и застина на място.

Нямаше как да знае, че Спящият бог се явява на всеки човек в различен образ и по различен начин. Знаеше само това, което бе чувала още като дете: Много, много отдавна, отвъд кратката памет на човечеството, Светлината победила мрака и се възцарила под образа на Слънцето. Но във вечния кръговрат на времето — това приемаха дори Жреците на Светлината — ще свърши дори властта на Слънцето — и Светлината ще бъде погълната от Безименния бог, спящ в незнайните бездни; той ще разкъса окопите си и ще властва отново — във всеобхватната нощ на Хаоса…

Пред нея, седнал на трона си под каменната птица, седеше Човекът със скръстени на гърдите ръце…

Деорис искаше да крещи; но виковете и замряха в гърлото. Тя продължи напред — думите на Риведа отекваха в главата й; и коленичи смирено пред образа на Безименния.

3.

Много по-късно тя се изправи, премръзнала и схваната. Риведа стоеше наблизо, смъкнал качулката от едрата си лъвска глава; сребресторусата коса сияеше на сивата светлина като ореол. Топла усмивка озаряваше суровите му черти.

— Не ти липсва смелост — каза той тихо. — Ще има и други изпитания — но засега, това е достатъчно.

Той застана пред Безименият, който и неговите очи беше и безлик — строг, но не и страшен, гордият образ на окована, но не и победена сила. Замислен как ли Деорис е видяла Аватар, повелителя на бездната, докосна леко ръката й. Мимолетно видение трепна пред очите му — мъж, седнал на трон, с кръстосани на гърдите ръце. Риведа тръсна глава, сякаш да пропъди видението, и поведе момичето през сводест коридор и многобройни стаи с всевъзможни странни вещи и тях, към най-дълбокото подземие.

Този лабиринт бе недостъпен за повечето хора от земите на Храма. Дори хората от Ордена на Сивите, въпреки че служеха тъкмо на Безименния бог и охранява силата му, рядко идвала тук.

Самият Риведа нямаше точна представа за дълбочината и размерите на подземните пещери. Никога не бе успял да обходи и малка част от невероятния лабиринт, който някога сигурно също с бил храм. Коридорите му се кръстосваха и се простираха като гигантска пчелна пита под Храма на Светлината; Риведа дори не бе в състояние да предположи кога и от кого са прокопавани тези коридори и зали — нито пък с каква точно цел.

Шушукаше се, че забранената секта на Черните магьосници ползва подземния храм за нечестивите си ритуали; но въпреки искреното желание на Риведа да ги залови и изправи на съд за злодеянията им, той нямаше нито време, нито възможност да организира търсене из целия огромен лабиринт. Веднъж — точно в Нощта на Надира, когато непосветени злосторници — черни магове или други, незнайни властолюбци — се бяха опитали да победят Древната сила на Господарите на Ахтарат и морски им кралства — Риведа беше слязъл дълбоко и лабиринта — и тук, през тази злокобна нощ, откри труповете на седмина мъже. Те лежаха, изпепелени в черните си роби — телата им бяха почернели като от силен огън, лицата им се бяха превърнали в озъбени, покрити с пепел черепи. Никой от тях не можа да бъде разпознат. Мъртъвците не можеха да бъдат наказвани — нито пък разпитвани; и когато Риведа упорито продължи търсенията си из безкрайните коридори, бързо загуби пътя си; минаха протяжни, мъчителни гласове, докато откри отново обратния път — и оттогава не се осмели да слиза по-надолу. И без това сам не би могъл да обхода целия лабиринт, а нямаше кому да се довери. Може би сега… — той пропъди мисълта с помощта на суровата дисциплина, към която бе привикнал съзнанието си. Времето още не бе дошло. Може би никога нямаше да дойде.

Отведе Деорис в една от по-близките стаи. Тя беше оскъдно обзаведена с невероятно древни вещи. Осветяваше я една от вечногорящите лампи, чиято тайна до ден днешен озадачаваше жреците на Светлината. На слабата, треперлива светлина по стените можеха да се видят множество древни образи и символи — Риведа изпита задоволство, че момичето не може нито да ги прочете, нито да ги разбере. Самият той едва наскоро започна да ги разбира изцяло, след много труд и търсения и дори неговото непоклатимо спокойствие бе разтърсено от светотатствените тайни, които разкриваха.

— Седни до мен — нареди той на Деорис и тя се подчини като дете. Зад тях полуумнят хела се плъзна като призрак през вратата и застана на едро място, загледан в нищото с напълно безизразните си очи. Риведа се приведе напред и отпусна глава в ръцете си, а момичето обърна поглед към него — любопитен, но изпълнен с безрезервно доверие.

— Деорис — каза най-сетне магът, — на този свят има много неща, които човеците никога няма да узнаят. Жени като теб имат определена… чувствителност, с която осъзнават много неща, които остават недостъпни за мъжете — освен под напътствията и с помощта на такава жена — той помълча и я огледа със студеня, замислени очи. — Такава жена трябва да има свръхчовешка сила и смелост, мъдрост и познание. Ти са много млада, Деорис, и имаш още много да учиш, но сега съм убеден повече от всякога, че можеш да бъдеш такава жена. — Той замълча отново, за да придаде повече тежест на следващите си думи. Гласът му стана по-тежък и плътен, когато продължи: — Аз не съм вече млад, Деорис, и може би нямам право да искам такова нещо от теб, но ти си първата жена, на която бих могъл да се довери — или дори да следвам. — Очите му трепнаха за миг и се отклониха от нейните, но той веднага ги насочи право към лицето й. — Би ли се съгласила — да ме водиш и да ме наставляваш, да ми покажеш осъзнатата сила, която сега с скрита дълбоко в теб, за да тръгнеш един ден пред мен по онзи път, по който никой мъж не може да мине сам, по който може да го преведе само жена?

Деорис притисна ръце в гърдите си — беше убедена, че той чува глухите удари на сърцето й. Беше зашеметена и почти й прилошаваше от страх — но все повече съзнаваше, че всякакъв друг живот би бил празен за нея. Изпитваше дивото желание да крещи, да се смее истерично, но наложи на съпротивляващата се уста да каже:

— Ще го сторя, щом вярваш, че съм достатъчно силна — и неудържимо обожание, което изпитваше към този мъж, едва не я задуши. Беше никога през живота си не е искала нищо друго — само да бъде близо до него, по-близо от ученичка или жрица, по-близо от всяка друга жена — но тръпнеше от ужас, съзнавайки на какво се обрича заради него. Имаше някаква повърхностна представа за ограниченията, които Сивите налагаха на своите жени. Щеше да бъде близо до Риведа — винаги. Какъв бе Сивият маг под циничната си маска? Струваше й се, че тази маска се бе повдигнала за малко тази нощ…

Устните на Риведа потръпваха, сякаш се бореше с някакво силно вълнение. За първи път гласът му звучеше толкова тихо и нежно:

— Деорис — каза той, кротко усмихнат, — не можеш да станеш моя ученичка — законът определя строго границите на тези отношения, а това, което искам от теб, е много повече разбираш ли ме?

— Мисля, че те разбирам.

— Дълго време ще изисквам от теб подчинение — и пълно себеотдаване. Ние трябва да се опознаем един друг до най-тайните кътчета на душата и… — той отново помълча и добави строго и сериозно: — и тялото си.

— Знам… — прошепна Деорис, като се опитваше да говори спокойно, — Знам и приемам.

Риведа кимна рязко, сякаш бе приел думите й като нещо, което се разбира от само себе си, но Деорис знаеше, че сега е негов ред да бъде неуверен. Действително Риведа чувстваше несигурност, която граничеше със страх. Боеше се да не би с някоя непремерена дума или неразумно движение да наруши вълшебството, което почти несъзнателно бе изплел около момичето. Дали Деорис съзнаваше напълно това, което той искаше от нея? Риведа не знаеше.

Нещо го изтръгна от унеса му. С едно единствено движение Деорис се свлече на колене в нозете му, свела глава в такова цялостно отдаване, че магът усети как непознато чувство стяга гърлото му.

Той я повдигна на внимателно, прегърна я много нежно и каза прегракнало:

— Някога ти казах, че не съм човек, комуто можеш да се довериш. Но, Деорис, аз моля боговете да се отнесат с мен така, както аз с теб! — и думите му бяха като клетва, по-силна и от нейната.

Ръцете му я притиснаха така здраво и някакви останки от съпротива припламнаха на последен път в душата й. Почувства, че краката й се откъсват от пода и възкликна, учудена от неимоверната сила на ръцете му. Почти не съзнавайте движат ли се или не, но след малко разбра, че лежи, а той се е надвесил над нея — главата и раменете му се очертаваха, черни на фона на бледата светлина — тя по-скоро си спомни, отколкото видя жестоката линия на челюстта му, красивата, строго стисната уста. Очите му бяха студени и далечни като северното сияние.

През целия й досегашен живот с нея се бяха отнасяли нежно като с порцеланова статуетка — никои, нито Хедан, нито който и да било друг, не бе се осмелявал да я докосва така. Тя изхлипа в последен пристъп на страх. Домарис… Хедан… Мъжът със скръстени ръце — смъртната, маска на Микон — образите се въртяха хаотично пред очите й. После твърдите му устни притиснала нейните и силните му, но чувствителни пръсти започнаха да развързват връзките на нощната й дреха. После остана само бледата, танцуваща светлина, далечната, смътна сянка на някакво лице — и Риведа.

Лудият хела, бръщолевейки несвързано, се сви на каменния под и остана така до сутринта.