Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тне Fall of Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
shanara (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 1999

Превод: Боряна Джанабетска, 1999

Художник: Христо Хаджитанев, 1999

ISBN 954-9745-14-7

История

  1. — Добавяне

Девета глава
ВЪПРОС НА ЧУВСТВА

1.

Карахама, жрица на Каратра, бе преценила правилно Деорис. В дните след смъртта на Аркати Деорис действително съсредоточи всичките си усилия върху работата, които преди ненавиждаше. Интуицията й постепенно прерасна в опит и увереност, и когато и вторият месец, прекарал в храма, изтече, тя започна да се готви да си върви с нежелание.

Като приключи с ритуалното пречистване, тя се отправи към покоите на Карахама, за да се сбогува с нея. През последните седмици се бе сближила с по-възрастната жена — дотолкова, доколкото затворената по природа жрица я допускаше до себе си. Сега, въпреки привидната строгост на Карахама, Деорис установи с учудване, че тя много ще й липсва.

След размяната на обичайните думи, които се разменяха на сбогуване, жрицата задържа още малко Деорис в стаята си.

— Ще ми липсваш — каза тя неочаквано. — Ти си вече много умела лечителка, детето ми. И докато Деорис стоеше, онемяла от удивление, защото Карахама бе пословично пестелива с похвалите — жрицата взе от масата малък сребърен диск, окачен на верижка. Дискът, гравиран със знака на Каратра, се даваше на всяка жена в знак, че е служила вярно на Каратра — но почти никога на толкова младо момиче като Деорис.

— Носи го с мъдрост — каза Карахама и внимателно го окачи на китката на Деорис. После се взря в момичето пред себе си, като че ли искате да каже още нещо.

Карахама беше висока и внушителна жена, с жълти котешки очи и тъмнокестенява коса. От нея, също като от Талканон, се излъчваше усещането за почти животинска сила, овладяна с железен контрол; носеше гордо, с вродено достойнство сините одежди, признак за високия си ранг.

— Сега си в училището на писарите, нали? — попита тя накрая.

— Напуснах го преди няколко месеца. Сега съм писар на господаря Микон от Ахтарат.

Презрителният тон на Карахама охлади гордостта на момичето.

— Всяко момиче може да върши тази работа! Четене и писане! Нима си избрала това за дело на живота си? Или може би… имат намерение да последваш господарката Домарис като жрица а Храма на Светлината?

До този момент Деорис нито за миг не се бе съмнявала, че рано или късно ще приеме мъдростта в Храма на Светлината и ще тръгне по стъпките на сестра си. Сега внезапно това й се стори невъзможно, съзна, че никога не би го приела за свое призвание, и когато проговори, произнасяше първото истинско решение през живота си:

— Не. Нямам желание да върша нито едното, нито другото.

— Тогава — каза тихо Карахама, — може би моето предположение е вярно. Считам, че истинското ти място е тук, в храма на Каратра — освен ако не предпочетеш да се присъединиш към сектата на Риведа.

— Към Сивите? — ужасено възкликна Деорис. — Аз да стана саджи?

— Каратра да те пази! — Карахама бързо описа защитен рунически знак на челото й. — Боговете са ми свидетели, по-скоро бих умряла, отколкото да осъдя някое дете на такава съдба! Не, детето ми — исках да кажа, като лечителка!

Деорис замълча, потънала в размисъл. Досега не бе се замисляла върху това, че Сивите приемаха и жени за лечителки. После каза колебливо:

— Може… да помоля Риведа.

Карахама се засмя:

— Риведа е почти недостъпен, детето ме. Твоят родственик Кадамири също с жрец-лечител и ти би могла да се обърнеш към него. Риведа някога не се занимава с новоприетите.

По някаква причина усмивката й раздразни Деорис, която заяви предизвикателно:

— Самият Риведа не попита веднъж не искам ли да бъда приета в ордена на Сивите!

Думите й имаха желания ефект. Карахама трепна изненадано, после дълго и замислено се взира у Деорис, преди да отвърне:

— Добре тогава. Щом искаш, кажи на Риведа, че според мен си подходяща за лечителка. Думите ми може би нямат кой знае какво значение, но все пак той знае добре, че имам трезва преценка за хората.

Заговориха за други неща; но разговорът им бързо замря и двете се разделиха. Но докато наблюдаваше отиващата си Деорис, някаква мисъл започна да гризе Карахама, „Правилно ли е“, питаше се тя, „да пращам това дете по стъпките на Риведа?“ Жрицата на Каратра познаваше Риведа по-добре от собствените му ученици и знаеше мотивите на неговите търсения. След миг Карахама пропъди смутилата я мисъл. Деорис бе почти зряла жена и не би приела намесата й, независимо от добрите й намерения. Личността на Риведа будеше у всекиго силни чувства.

2.

Когато пристигна в Дома на Дванадесетте, Деорис прибра гривната и започна да кръстосва замислено стаите си. Чувстваше се самотна и пренебрегната. Искаше да се сдобри с Домарис, да заживее отново предишния си живот, да забрави поне за малко всичко, което се бе случило през последните няколко месеца.

Безлюдните стан и градини я изпълваха с неясно безпокойство. Внезапно тя спря и се загледа в кафеза, където обикновено чуруликаше червената й птичка. Птичето лежеше на пода на кафеза — малка, неподвижна купчинка пера омачкани, слепнали пера. Деорис ахна, отвори вратичката на кафеза и взе а длани трупа на птичето. Гърлото й бе свито болезнено.

С премрежени от сълзи очи момичето гледаше безжизнената пухкава купчинка, беше обичала птичката, тя бе последния подарък, които й направи Домарис, преди да се промени толкова рязко. Какво се беше случило? Тук нямаше котка, а и по птичката нямаше следи от нокти или зъби. Когато отново погледна празния кафез, Деорис видя, че в малката глинена чашка няма капка вода, а по мръсния под имаше само няколко люспи от семена.

Вратата се отвори и влезе Елара. Стресната от внезапната й поява, Деорис се нахвърли върху дребната женица.

— Забравила си да храниш птичката ми и сега тя е мъртва! — извика тя през сълзи.

Елара отстъпи уплашено назад.

— Каква птичка? Аз… нищо не знаех…

— Да не си посмяла да ме лъжеш, повлекана такава! — Деорис трепереше цялата от гняв. Неспособна да се овладее, тя вдигна ръка и удари Елара праз лицето.

— Деорис! — гласът на Домарис, гневен и ужасен, изплющя като камшик. Деорис се обърна рязко и видя сестра си, застанала на прага, бледа като платно. — Деорис, какво… какво означава това поведение?

Никога досега Домарис не бе говорила на сестра си с такъв тон. Момичето притисна устата си с ръка, виновно и уплашено. Стоеше, пламнало от срам, но не казваше нито дума. Домарис продължи рязко:

— Какво става тук? Елара ли да питам?

Деорис избута в порой от гневни сълзи:

— Забранила с да храни птичката ми и сега тя е мъртва! — изхлипа тя задавено.

— Това не може да бъде нито причина, нито извинение — каза Домарис с трептящ от гняв глас. — Съжалявам, Елара, Сестра ми ще ти се извини.

— Да се извиня на нея? — Деорис не вярваше на ушите си. — Никога! Домарис си наложи да говори спокойно.

— Ако ми беше дъщеря, а не сестра, щях да заповядам да те набият! Никога през живота си не съм с срамувала така! — Деорис понечи да побегне от стаята, но преди да бе изминала няколко стъпки, Домарис я стисна здраво за ръката. — Ще стоиш тук! — нареди тя твърдо. — Да не мислиш, че ще допусна такова неподчинение?

Деорис издърпа ръката си, пребледняла от ярост; но се подчини и измънка желаното извинение.

Елара повдигна спокойно лице. Отпечатъците от пръстите на Деорис се червенееха отчетливо на загорялата й буза. Говореше смирено, но достойно — с особената гордост на нисшите.

— Много съжалявам за птичето, малка господарке, но никой не ми е казвал, че трябва да се грижа за него — през ум не ми е минавало, че няма кой да го храни. Кажи ми, забравяла ли съм някога нещо, което си искала на направя?

Когато Елара си тръгна, Домарис погледна отчая но сестра си.

— Какво става с теб, Деорис? — каза тя най-сетне. — Вече изобщо не мога да те позная.

Деорис упорито бе приковала очи в каменните плочи на пода; откак бе смотолевила „извинението“ пред Елара, не бе помръднала.

— Дете, дете — въздъхна Домарис, — на мен също ни е мъчно за птичката, но нали можеш да имаш дузина такива, стига да пожелаеш. А Елара никога не ти е казала пряка дума. Щеше да е достатъчно лошо, ако ти беше равна, но да удариш прислужничка! — Тя поклати глава. — Наистина, какво да правя с теб?

Деорис продължаваше да мълчи, а Домарис хвърли поглед към отворения кафез и поклати глава.

— Не знам кой с виновен за смъртта на птичето — каза тя тихо, — но ако става дума за немарливост, можеш да виниш единствено себе си.

Деорис измънка:

— Нали не бях тук!

— Това не намалява вината ти. — Гласът на сестра й режеше безмилостно. — Защо не възложи на някоя от прислужничките да се грижи за него? Не можеш да ги виниш, че не са вършили нещо, което не им с било изрично наредено. Птичето е платило с живота си за твоята разсеяност! Нямаш ли никакво чувство за отговорност?

— Помисли си само колко неща ми се събраха напоследък! — сълзи на самосъжаление се търкаляха по бузите на момичето, — Ако те беше грижа за мен поне малко, ти щеше да се сетиш!

— Цял живот ли ще поемам твоите отговорности? — избухна Домарис толкова ожесточено, че стреснатата Деорис спри да плаче. Като видя уплашеното лице на сестра си, Домарис поомекна, взе мъртвото птиче от ръцете й, остави го настрани и каза: — Ако искаш, можеш да имаш колкото искаш птички, както ти обещах.

— О, не ме интересува птичката! Искам да бъда с теб! — изплака Деорис, обви сестра си с ръце у се обля в сълзи. Домарис я държеше търпеливо в прегръдките си, съзнавайки, че момичето изплаква натрупалата се болка, за която преди не можете да говори, че може би сега най-сетне ще разрушат преградата, която се бе издигнала между тях още от попита, прекарана на Звездното поле… но след малко се почувства принудена да напомни:

— Полека, Деорис. Нали знаеш, че не бива да ме притискаш така… Бебето може да пострада…

Деорис рязко отпусна ръцете си и се обърна, без да каже дума. Домарис протегна умолително ръка към нея.

— Деорис, не си тръгвай така. Искам да кажа… о, Деорис, как е възможно всичко, което казвам, да те наскърбява?

— Ти нямаш нужда от мен! — обвини я унило Деорис. — Няма защо да се преструваш!

— О, Деорис! — сивите очи на сестра й се замъглиха от сълзи. — Как можеш да бъдеш толкова ревнива? Как ти дава сърце? Не знаеш ли, че Микон умира? Умира! И само аз мога да застана между него и смъртта! — ръцете и отново се сключила около тялото й, сякаш да запазят на всяка ценз скрития в него живот. — Докато синът ни се роди…

Деорис посегна сляпо към сестра си, притисна се към нея, изпълнена с отчаяното желание да напрани нещо, каквото и да е, само да изтрие тази ужасна, неудържима скръб. Забравила собствената си мъка, за първи път в живота си тя разбра какво е да чувстваш чуждото страдание да се опитващ да утешиш неутешимия, да говориш неща, в които сам не вярващ… за първи път забрави детинския си бунт, изправена пред ужасната трагедии в живота на Домарис.