Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Тне Fall of Atlantis, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- shanara (2008)
Издание:
Издателство „Еднорог“, 1999
Превод: Боряна Джанабетска, 1999
Художник: Христо Хаджитанев, 1999
ISBN 954-9745-14-7
История
- — Добавяне
КНИГА ТРЕТА
ДЕОРИС
Първа глава
ОБЕЩАНИЕТО
1.
— Господарю Раджаста — Деорис посрещна стария жрец с видима тревога, — толкова се радвам, че дойде! Домарис се държи… странно!
По сбръчканото лице му Раджаста се изписа въпрос. Деорис продължи припряно:
— Нищо не разбирам — тя прави всичко, което трябва да бъде направено, престана да плаче по цял ден, но… — младото момиче проплака безпомощно: — Нея просто я няма!
Раджаста кимна бавно и докосна успокоително рамото й.
— Страхувах се, че ще стане така. Отивам да я видя. Сама ли е?
— Да. Отказа дори ду ги погледни, когато дойдоха, не отговаряше на въпросите им, само седеше и гледаше стената… — Деорис се разплака.
Раджаста се зае да я успокоява и след известно време успя да разбере, че „те“ са Елис и майка Изоуда. Мъдрите му старчески очи гледаха угрижено тясното, бледо лице на Деорис и това, което видя, го накара да погали нежно тъмната й коса. После каза кротко, но настоятелно:
— Запомни, сега ти си по-силната от двете, макар и да не ти се струва възможно. Трябва да бъдеш мила с нея. Ти има нужда от цялата ти любов — и от цялата ти сила.
Жрецът отведе подсмърчащата Деорис до един диван и каза:
— Отивам при нея.
Вън вътрешната стая Домарис седеше, напълно неподвижна — очите й се рееха в невъобразими далечини, ръцете бяха отпуснати в скута й. Лицето й напомняше на лице на статуя — спокойно и безизразно.
— Домарис — каза тихо Раджаста — Дъще…
Много бавно жената излезе от унеса си — като че ли духът й се върна от далечно, тайно място; в очите й просветна съзнание.
— Господарю Раджаста — тя прие поздрава, но гласът й бе толкова далечен, те едва раздвижи тежкото мълчание в стаята.
— Домарис — продължи жрецът, потискайки жалостта в гласа си, — ти са моя ученичка и трябва да те упрекна, че пренебрегваш задълженията си. Това — не е достойно за теб.
— Сторих всичко, което съм длъжна да сторя — отвърна беззвучно Домарис, но явно не възнамеряваше дори да се противи на упрека му.
— Искаш да кажеш, изпълняваш необходимите движения — поправи я Раджаста — Нима мислиш, че не разбием какво правиш?! Налагаш си да умреш! И ще успееш, ако си достатъчно страхлива! Забрави ли, че твоят син… синът на Микон има нужда от теб? — нещо в очите й трепна, и забелязал първия признак на някакво душевно вълнение, Раджаста повтори настоятелно: — Синът на Микон има нужда от теб!
Лицето на Домарис оживя от болка.
— Не — простена тя, — дори в това се провалих! Дали са детето ни на дойка!
— Това можеше и да не се случи, ако не бе позволила на скръбта да те победи! — продължи все така укорно Раджаста. — Глупаво, заслепено момиче! Микон те обичаше, почитате и ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг — а ти искаш да измамиш доверието му! Искаш да посрамяш паметта му, да докажеш, че сгрешил, като те е обикнал и ти се е доверял, да предадеш и себе си, и мен — защото излиза, че съм бил лош учител!
Домарис скочи от мястото си и протегна към него ръце, за да го накара да спре, но един повелителен жест на жреца пресече напиращите на устните й думи и я накара да сведе покорно глава.
— Нима мислиш, че тази скръб е само твоя, Домарис? Не знаеш ли, те за мен Микон бе повече от приятел, повече дори от брат? Откак той си отиде, ме измъчва страшна самота! Но нямам право да престана да живея само защото този, който бе толкова близък на сърцето ми, се пресели там, където не мога да го последвам! — той добави малко по-меко: — Деорис също тъгува за Микон — а за разлика от теб тя не може да се утешава със спомена за любовта му.
Младата жена отпусна още по-ниско глава и заплака — бурно и отчаяно. Раджаста я привлече кротко в прегръдките си и я държа, докато отчаяните ридания заглъхнаха и тя замлъкна — изтощена, но жива.
— Благодаря ти, Раджаста — прошепна Домарис с усмивка, която едва не разплака него. — Обещавам… обещавам да бъда добра.
2.
Домарис неспокойно бродеше из жилището си. Изминалите мъчително бавно дни и часове я бяха довели до неизбежното, и сега тя беше длъжна да вземе решение. Но за какво решение ставаше дума всъщност? Решението бе взето отдавна, а сега бе дошло време да постъпи съобразно него и да изпълни обета си. Нямайте никакво значеше, че когато се бе обрекла на Арват изобщо не знаеше на какво се обрича. Спомни си с горчива усмивка думите, изречени преди много години пред Съвета; „Да, знам, те трябва да се омъжат. Нямам нищо против Арват — дори го харесвам малко“ Това бе толкова отдавна — когато не бе и подозирала, че любовта между мъж и жена е много повече от романтика и красиви думи, преди душата й да опознае тайнството на раждането и смъртта — и самотата. Тогава беше само на тринадесет години.
Лицето й, много по-слабо, отколкото преди месец, изведнъж стана напълно безизразно, защото позна стъпките, който спряха пред вратата й. Обърна се и поздрави Арват. Влезлият мъж остана като закован на вратата и можа само да измънка името й.
Арват не я беше виждал от деня, когато издъхна Микон, и сега стоеше, слисан от промяната й кея. Домарис беше все така красива — дори по-хубава отпреди — но лицето й беше смъртно бледо, а очите — далечни и мъдри, сякаш посветени в незнайно тайнство. От весело, жизнерадостно момиче, тя се бе превърнала в жена — или по-скоро в скулптура от мрамор — или от лед. Стори му се, че долавя далечен пламък й безметежното спокойствие на погледа й.
— Надявам се, те си добре — каза той безпомощно накрая.
— О, да, за мен се грижеха добре — отвърна Домарис и в погледа й се появи раздразнение. Знаеше много добре какво иска Арват — защо не започне направо, а заобикаля основното с излишни учтивости?
Арват вече бе установил, че настроението й не е кой знае колко хрисимо — и това го притесни още повече.
— Дойдох да попитам… да те помоля… да изпълниш обета, който ми даде…
— Това е твое право — кимна Домарис, но едва не се задуши от опитите си да диша спокойно и равномерно.
Арват бурно протегна ръце и я притисна към себе си.
— Любов моя! Разрешаваш ли ми още тази вечер да те поискам за съпруга от Петимата мъдреци?
— Щом искаш — отвърна тя безразлично Днес или утре — беше все едно. Само за миг някогашната Домарис се върна, и тя избухна във внезапен порив:
— О, Арват, прости ми… прости ми, че не мога да ти дам повече — помоли тя и се притисна за миг в него.
— Това, че ми даваш себе си, е достатъчно — отвърна той нежно.
Погледът й беше тъжен и знаещ, но тя не каза нищо повече.
Ръцете му я притиснаха по-здраво.
— Ще те направи щастлива? — настоя тон. — Кълна се!
Тя понасяше безропотно прегръдката му, но Арват съзнаваше, че бурните му чувства не я засягат ни най-малко, осъзна и собствената си безпомощност. Затова допълни предизвикателно:
— Кълна се, че ще те накарам да забравиш!
След малко Домарис вдигна ръце и се освободи от прегръдката му — не с неприязън, а с пълно безразличие, което изпълни мъжа срещу нея с тревога… Но той бързо пропъди смутилата го мисъл. Щете да я научи какво с любов, каза си той самоуверено, и нито за миг не помисли, че тя знае много повече за любовта, отколкото той някога би могъл да узнае.
Поне бе видял моментен проблясък на съжаление а очите й, а бе достатъчно опитен, за да не я подплаши с настоятелност. Той прошепна в косите й:
— Бъди красива заради мен тази вечер, съпруго моя!
Целуна я леко по слепоочието и излезе.
Домарис остана неподвижна пред затворената врата и дълбокото съчувствие в очите и постепенно бе изместено от стаен ужас.
— Той… той е алчен — прошепна тя задъхано и затрепери неволно с цялото си тяло. — Как бих могла… не мога… не мога! О, Микон… Микон…