Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (6)

2.

До тях някой поздрави любезно; когато гласът на новодошлия наруши мълчанието, Деорис се обърна стреснато, изтръпнала от непознато вълнение — нещо средно между възбуда и не съвсем неприятен страх. „Риведа!“ Нервите на Деорис вече бяха опънати до крайност и тя неволно се отдръпна, когато тъмната му сянка падна върху тях и закри звездната светлина. Този човек наистина те караше да настръхнеш, но въпреки това Деорис не можеше да откъсне поглед от него.

Учтивият, почти ритуален поздрав на Риведа явно се отнасяше до всички тях. След като поздрави, той също се отпусна на тревата.

— И тъй, разучавате звездите, нали Раджаста? Кажи ми, Домарис, какво казват те за мен?

Макар да задаваше обикновен въпрос, любезният тон на учения като че ли криеше таен присмех над обичаите и традиционните ритуали.

Домарис се смръщи леко, изтръгвайки се с усилие от мислите си, и отвърна с ледена учтивост:

— Аз не предсказвам бъдещето, господарю Риведа. Мислиш ли, че звездите говорят за теб?

— Както и за всички останали — присмехът да Риведа беше вече по-явен — а може би просто по-лоши неща… Деорис, ела да седнеш при мен.

Малкото момиче погледна с копнеж към Домарис, но никой не проговори, нито пък възрази. Деорис стана, събирайки полите на късата си синя дреха, и отиде да седни до Риведа. Когато се нагласи на тревата до него, ученият й се усмихна.

— Разкажи ни някоя приказка, дете — каза той, полу на шега, полу сериозно. Деорис поклати смутено глава, но Риведа настоя. — Попей ни тогава. Чувал съм те да пееш. Гласът ти е чудесен.

Смущението на детето се усили; тя издърпа ръката си от ръката на Риведа; тъмните й къдрици напълно скриваха лицето й. Все още някой не се намесваше, докато накрая Микон проговори тихо в мрака:

— Наистина ли не искаш да попееш, малка Деорис? Раджаста също ми разказваше, че имаш чудесен глас.

Микон толкова рядко молеше някога за нещо, че трудно можете да му се откаже. Деорис каза плахо:

— Ще изпея песента за Седмината Пазители — ако господарят Раджаста се съгласи да изпее втората част…

Раджаста се разсмя на глас.

— Аз ли да пея? Гласът ми би накарал Пазителите да побягнат от местата си, дете!

— Аз ще я изпея — намеси се категорично Риведа. — Пей, Деорис — този път гласът му звучеше толкова властно, че тя дори не се опита да възрази.

Момичето обви с ръце слабите си колене, вдигна лице към небето и започна да пее с тихо, но чисто сопрано, което се издигаше като сребриста нишка към звездите.

— В далечна, забравена нощ

Седмината бдели със страх —

от черно небе в черен ден

посипал се звездният прах.

Седмина видела — беда.

звездата на черна съдба!

Седмина Пазители в син небосвод —

седем звезди спрели свои ход

под покрова на нощно небе

на земята дошли Седемте.

В сенките Черна звезда

дебне да падне мощта —

над планините кръвта

багри на гарван крилати —

ето, Долита Съдбата?

Седем звезди се отронват —

сянка поглъща света:

във водопади от огън

Силата среща Смъртта!

Мнозина, които също бяха дошли да четат отворената книга на Звездното поде, и да се опитат да разтълкуват поличбата, приближиха тихо, привлечени от песента.

Звучният, дълбок баритон на Риведа се присъедини към сребристото сопрано на Деорис, изплитайки своя, покоряваща със силата си хармония:

— Треперят планините, тръпнат върховете.

небесен огън залеза разкъсва!

Порой звезди се рони от небето —

Пазителите, верни на завета.

със силата на огнени комети

поличбите на злото ще разпръснат.

Във гърчове се гъне океанът

на пепел стават планини вековни —

дълбоко под вълните ще останат

прокобата и силите длобни!

Деорис запя отново — ясният й глас напомняше тих и скръбен камбанен звън.

— Не греят вече седемте звезди —

осиротя небесната корони —

и заедно със Черната звезда

погълнаха ги морските вълни!

Но Светлината, благият властител.

ги възроди от бездната на мрака.

а Черната звезди — на зло вестител.

във сенките часа си чака…

Те бдят на лунна светлини

в седмовърхата корона —

над земя и небеса.

доброто и закона!

Песента бавно заглъхна в нощта; тих ветрец зашепна в листата на дърветата, после замря и той. Насъбраните се слушателя — ученици и един-двама жреци изразяваха одобрението си мълком или едва чуто, после един по един започнаха да се разотиват, говорейки все така шепнешком.

Микон продължаваше да лежи неподвижно, стиснал пръстите на Домарис в ръката си. Раджаста бе потънал в дълбок размисъл. Наблюдаваше неотклонно двамата, които обичаше толкова много, и в този момент останалият свят не съществувате за него.

Риведа склони глава към Деорис. Грубите му, малко примитивни черти бяха омекотени от лунната светлина и сенките.

— Гласът ти с прекрасен; да можехме да имаме певица като теб в Сивия храм! Може би някои ден ще дойдеш да пееш при нас.

Деорис измънка някакъв учтив отговор, но се намръщи. Мъжете от сектата на Сивите магове бяха дълбоко уважавани в храма, но жените им бяха обвити в тайнственост. За тях се знаеше, че полагат странни, тайни обети — хората ги отбягваха и ги наричаха презрително „саджи“ — Деорис не знаеше точното значение на тази дума, но тя винаги й бе звучала мрачно и ужасяващо. Много от жените, обитаващи Сивия храм, бяха набирани от простолюдието, някои дори бяха дъщери на роби — може би това обясняваше донякъде защо бяха отбягвани от жените и дъщерите на жреците. Дори намекът, че Деорис, дъщеря на Върховния управител Талканон, може да избере пътя на „саджи“ така ядоса момичето, че то дори не обърна внимание на похвалите за пеенето й.

Но Сивият маг продължи да се усмихва. Чарът му преодоля лошото и настроение и той продължи тихо:

— Сестра ти е прекалено уморена, за да ми обърне внимание, Деорис. Не би ли мога ти да ми разтълкуват тазнощната поличба вместо нея?

Деорис пламна от вълнение и незабавно вдигна очи към небето. Взираше се съсредоточено в звездите, призовавайки ти помощ все още откъслечните си познания.

— Властен мъж — или някаква мъжка сила… застрашава жена… женското начало… обръща срещу него силата Пазителите… Някакво прастаро зло… което е било… ще дойде отново — Деорис внезапно млъкна, съзнавайки, че останалите също я слушат. Смутена от собствената си смелост, тя сведе очи и сплете пръсти в скута си. — Но това надали има някакво отношение към теб, господарю Риведа — смънка тя едва чуто.

Раджаста се позасмя.

— Добре се справи, момичето ми. Използвай познанието, което имаш. С времето ще научиш още много неща.

Незнайно защо, снизходителният тон на Раджаста подразни Риведа — той искрено се бе удивил на начина, по който неопитното дете тълкуваше благодарение на естествените си заложби поличбите, които биха затруднили дори опитен ясновидец. Постижението й беше изключително, независимо това, че сигурно бе чувала възрастите да коментират позициите на Каратра. Риведа каза остро:

— Може би ти, Раджаста…

Но магът така и не довърши изречението си. Високата сянка на Арват падна върху него и събеседниците му.

3.

— Казват — отбеляза весело Арват, — че Пророкът от Звездната планина проповядвал в храма пред Пазителите, преди да навърши дванадесет години; Той че не с зле да се вслушате в най-малката между нас — младият мъж, все така усмихнат, се поклони тържествено пред Раджаста и Микон. — Чест е за мен да се намирам сред вас, Синове на Слънцето. Както и да срещна теб, господарю Риведа — той се наведе и подръпна закачливо една от тъмните къдрици на Деорис. — Той значи, искаш да ставаш пророчица, котенце? — после се обърна към по-голямото момиче и попита: — Ти ли пееше, Домарис?

— Пееше Деорис — отвърна сухо Домарис. Внезапно настроението й се развали. Нямаше ли никога да се отърве от постоянния надзор на Арват?

Арват също се намръщи, забелязал, че Микон почти е прегърнал Домарис. Но Домарис бе негова! Микон беше натрапник — никой не му даваше право да застане между един мъж и неговата годеница! Ревността замъгли мислите на Арват. Свил гневно юмруци, той едва потискаше страстта си към хубавото момиче. Изпълнен със съзнанието, че е жертва на несправедливост, той си повтаряше яростно: „Ще науча този надменен чужденец да се държи както подобава!“

Той седна рязко и незабавно обви с ръка кръста на Домарис. Крайно време бе натрапникът да разбере, че навлиза в забранени територии! Тихо, но достатъчно ясно, за да бъде чут от всички, Арват попита нежно:

— Дълго ли те накарах да ме чакаш?

Стресната и възмутена, Домарис го изгледа неразбиращо. Беше прекалено добре възпитана, за да направи сцена — затова и не се подчини на първоначалното си импулсно желание да го отблъсне рязко. Остана неподвижна и мълчалива — беше привикнала на милувките му, но сега чувстваше нещо по-различно. Долавяше ревността му на собственик и това я плашеше.

Вбесен от явното й безразличие, Арват хвана ръката й и грубо я издърпа от ръката на Микон. Домарис рязко си пое дъх, стана и се отдалечи. Микон трепна и повдигна учудено глава.

Раджаста заговори, сякаш не бе забелязал нищо.

— Какво говорят звездите на теб, Арват?

Вкореняваната цял живот привичка да се подчинява на по-високостоящите надделя и Арват незабавно сведе почтително глава и отговори.

— Още не съм направил заключението си, Сине на Слънцето. Господарката на небесата ще достигне зенита след цели шест часа — струва ми се, че преди това не е възможно движението й да се тълкува правилно.

Раджаста кимна любезно.

— Предпазливостта е ценен добродетел — каза той спокойно. Въпреки това в тона му имаше нещо, което накара Арват да сведе очи.

Риведа се засмя тихичко; вниманието на останалите се отклони от Арват и напрежението спадна. Домарис отново седла на тревата, но този път до Раджаста, и старият жрец я прегърна бащински през раменете. Той знаеше, че Домарис е объркана, но си казвате, че при все това можеше да се държи по-тактично с двамата мъже. „Но тя е още млада… толкова млада!, мислеше си той почти отчаяно. Прекалено млада е, за да се окаже изведнъж в центъра на такъв водовъртеж!“

Гневните пориви на Арват се поуталожиха и той видимо се успокои. В крайна сметка не бе видял нищо, което можете основателно да предизвика ревността му. Раджаста никога не би позволил на свой възпитаник да постъпи в разрез с нравилата, на които бяха обучавани Дванадесетте. Така се успокояваше, забравяйки, че има и други правила освен тези, който бяха изгодни на него и случая.

Гневът му се разсея най-вече поради това, че той искрено харесвате Микон. При това бяха и съотечественици. Скоро двамата се увлякоха в задушевен приятелски разговор — макар че Микон, доловил с присъщата си чувствителност настроенията на Арват, първоначално бе малко резервиран.

Домарис вече не слушаше разговорите около себе си. За да не мисли за вътрешната борба, която я разкъсваше, тя се съсредоточи върху задълженията си. Вперила очи в звездите, си налагаше да освободи и отвори съзнанието си, за да разчете правилно отворената книга на небето.

4.

На Звездното поле постепенно се възцари пълна тишина. Полека-лека затихваха разговорите на групичките, наблюдаващи звездите — само от време на време откъм неколцина млади жреци, струпали се в един ъгъл на поляната, долиташе по някоя дума. Случайните звуци добиваха странно, едва ли не неземно естество — тихият ветрец, който полюшваше тревога, шумоленето на развети одежди и дълги коси. След малко утихна и този повей. Облак премина през лицето на звездата, която трептете най-близо до Каратра. Някъде проплака дете, но бързо замлъкна отново.

Ниско долу от време на време проблясваха червени светлинки — жар от огньовете, които се на леха на вълнолома, за да предупреждават наближаващите кораби за опасните скали в плитчините. Деорис спеше дълбоко на тревата, отпуснала глава на коленете на Риведа. Магът беше я завил със сивото си наметало.

Арват бе изпаднал в дълбок размисъл, подобно на Домарис — двамата съсредоточено изучаваха звездите, зад спуснатите клепачи на слепите си очи Микон следеше някакви свои мисли. По никаква причина, необяснима и за него самия, Раджаста установи, че погледът му постоянно се връща към Риведа. Вече дълги часове магът стоеше, застинал неподвижно в странен унес — грубо изсеченият му профил и високата му фигура се изрязваха — черни на фона на черното небе — и хипнотично привличаха Раджаста. Зад мага звездите като че ли ту тъмнееха, ту заблестяваха с нова сила. За миг жрецът на Светлината изпита чувството, че минало… настояще и бъдеще се сливат, че потъва в безвремие. Лицето на Риведа му се стори състарено, изпито и с много повече бръчки — устните му бяха стиснати упорито и мрачно. Зверите бяха изчезвали и на тяхно място около главата на Риведа сияеха и трептяха безброй червеникавозлатисти пламъчета.

Изведнъж блесна светлина и лицето на Риведа му се стори увенчано с угасен, заслепяващ, огнен ореол. „Дорей!“ — Раджаста се стресна и трепването му незабавно го върна към действителността. „Спал съм! — мъчеше се да се убеди жрецът. — Не е възможно да съм видял бъдещето!“ Но колкото и да тръскане глава и да примигвате, ужасното видение не искаше да изчезне, докато накрая, с измъчен стон, Раджаста не отвърна поглед.

Над притихналото Звездно поле отново беше излязъл вятър. Ситните капчици пот, избили по лицето на жреца, се превръщаха в ледени пръски, докато умът му блуждаете между пристъпи на безумен ужас и проблясъци на разумно мислене. Докато успее да се овладее, Раджаста прекара може; би най-ужасните мигове в живота си — имаше чувството, че е попаднал във вечния затвор на времето.

Той продължаваше да седи, привел глава към коленете си, без да смее да погледне отново към Риведа. „Беше обикновен кошмар, спореше със себе си Раджаста, но без особено убеждение. Ами ако не е било сън?“ Раджаста потръпна отново при тази мисъл, успя най-сетне да си наложи поне Привидно спокойствие и заповяда на разума си да обмисли немислимото.

„Трябва да говоря с Риведа за това, реши Раджаста с нежелание. Ако това, което видях, не е било сън, тогава е предупреждение. Заплашва го голяма опасност.“ Раджаста не знаеше докъде с стигнал Риведа в търсенията си, но може би… може би магът бе стигнал толкова близо до Черното братство, че те сега се опитваха да поставят ужасния си знак върху него, за да предотвратят разкритията му.

„Това е единственото обяснение, продължи да се убеждава Риведа, като не спираше да трепери. О, богове и добри духове, закриляйте ни!“

5.

Домарис не мигна тази нощ. С уморена очи видя как слънцето се издига над хоризонта — като златна топка, потънала в розова пяна. Червеникавата утринна заря бавно плъзна над Звездното поде и бледата и светлина освети ясно чертите на хората, потънали в сън.

Деорис спеше толкова дълбоко, че дори не трепваше в съня си. Дишането й бе спокойно и равномерно — беше увита в сивото наметало на Риведа, макар че магът отдавна си беше тръгнал. Сънят бе изненадал Арват и той се бе отпуснал по гръб, с разперени ръце и крака — сега, като го гледаше, Домарис си каза, че й прилича по-скоро на едро момче — тъмната му коса бе залепнала за овлажнялото в съня чело, гладките му страни пламтяха — сънят му бе здрав и дълбок като на дете. Очите на Домарис потърсиха Микон — той също бе заспал, отпуснал глава на коленете й, и все още държеше ръката й в своята.

Раджаста също си беше тръгнал — беше последвал забързано Риведа, блед и видимо обезпокоен. Тогава Домарис отново отиде при Микон, без дори да се замисли какво би казал Арват. През цялата нощ тя усещаше неспокойното потрепваше на осакатените пръсти на принца — дори насън болката не го напускаше изцяло. Един-два пъти Домарис искрено се изплаши — толкова сиво и измъчено й се стори лицето му на бледата утринна светлина, че тя се навеждаше над него, за да се убеди, че диша. Когато, затаила дъх, долавяше движението на гърдите му, се отпускаше едновременно облекчена и измъчена. Знаеше, че пробуждането ще донесе на този мъж, които обожаваше безусловно, само нови страдания.

В най-тъмните часове на нощта Домарис се улови, че иска Микон безмълвно да отплава в онзи покои, за който така много копнееше… и тази мисъл така я ужаси, че тя една се въздържа да не го притисне с все сила към себе си, да се опита със силата на любовта си да го върне към живота. „Как е възможно аз да преливам от живот, а Микон да няма сили да диша? Защо, бунтуваше се младото момиче, той умира, а изчадията, които са причина за мъките му, могат да се наслаждават на безполезния си живот, необезпокоявани от никого?“ Микон се размърда, като че ли мислите й бяха смутили съня му, и прошепна нещо на език, който Домарис не разбираше. После въздъхна дълбоко и отвори слепите си очи. Изправи се бавно и, още полубуден, посегна напред, докосна дрехата на Домарис и отдръпна учудено ръка.

— Аз съм, Микон — Домарис — каза тя бързо, и едва после разбра, че за първи път се е обърнала към него по име.

— Домарис… да, сега си спомням, Бях заспал, нали?

— Да, заспа отдавна. Вече се зазорява.

Той се засмя малко притеснено, но с присъщото си чувство за хумор, което не го напуснало и в часовете на най-тежки страдания.

— Добър часови ще излезе от мен! И това ми било нощно бдение!

Тихият й смях му подейства успокояващо.

— Всички заспиват след полунощ. Сега с още много рано и като че ли само двамата сме будни.

Микон проговори отново, този път много тихо, като че ли се боеше да не разчупи спящите, за които бе споменала Домарис.

— Червено ли е небето?

Тя го изгледа учудено.

— Да. Яркочервено.

— Така си и мислех — кимна Микон. — Ние, синовете на Ахтарат, прекарваме живота си по моретата; ветровете и бурите са в кръвта ни. Поне тази си способност не съм загубил.

— Бури ли? — повтори Домарис и хвърли недоверчив поглед към няколкото далечни бели облачета на хоризонта.

Микон сви рамене.

— Може да имаме късмет и бурята да не се разрази точно над нас — отвърна той, — но буря ще има — чувствам го във въздуха.

Двамата отново замълчаха. Домарис изведнъж се смути, защото си спомни онази негова мисъл, която неволно бе разбрала през нощта. Микон мислеше: „Спал съм до нея през цялата нощ.“ По обичая на Ахтарат това е равносилно на обричане… Той се усмихна. „Може би това обяснява избухването на Арват… но нали накрая се помирихме. Тя излъчва покой, също както цветето издава аромат.“

Домарис се беше сетила за Деорис, която спеше до тях, увита в наметалото на Риведа.

— Сестричката ми спа цяла нощ на влажната трева — каза тя. — Трябва да я събудя и да я изпратя да спи у дома.

— Защо? — усмихна се Микон. — Остави я да си доспи. А ти не си спала изобщо.

Това не беше въпрос, и Домарис не се опита да отговори. Само сведе глава пред озареното му от особена радост лице, забравила, че утринната светлина няма да издаде вълнението й на слепия принц.

Измъкна много внимателно пръстите си от неговите и повтори:

— Трябва да събудя Деорис.

6.

В съня си Деорис бродеше из безкрайна плетеница от пещери. Пред нея крачеше тънката фигура на непознат със спусната пред лицето му качулка. Той държеше в ръка жезъл със странна форма — върхът му проблясваше смътно и Деорис следвате тази светлина. Странно — не й беше студено и не изпитваше страх, въпреки че в съня си съзнаваше, че стените на подземията са леденостудени и влажни…

Някъде отблизо познат глас викаше името й. Деорис бавно изплува от дълбините на съня. Продължаваше да се гуши в топлите гънки на сивото наметало.

— Недей… — измърмори тя сънливо и скри лице в дланите си.

Домарис се засмя и поразтърси раменете на момичето.

— Ставай, сънливке!

Очите на Деорис, още потъмнели от съня, се разтвориха бавно като разцъфнали теменужки. Тънките й пръстчета постиснаха прозявката.

— О, Домарис, наистина исках да остана будна — измънка тя и скочи на крака, вече напълно разбудена. Наметалото се свлече от раменете й. Тя се наведе, взе го и го заразглежда учудено.

— Какво е това? Не е мое!

Домарис взе наметалото от ръцете й.

— Наметалото с на Риведа. Ти заспа в скута му като бебе!

Деорис се нацупи.

Домарис продължи закачливо:

— Сигурно го е оставил, за да има повод да те види отново. Току-виж вече си си намерила обожател!

Деорис тропна намръщено с крак.

— Как можеш да ми говориш така?

— Мислех, че ще ти бъде приятно — отвърна Домарис и весело метна сивия плащ върху голите рамене на момичето.

Деорис го свлече рязко и изплака:

— Как можеш да си толкова… ужасна! — и хукна разплакала надолу но склона. Искаше й се само да се хвърли на собственото си легло и да се наплаче до насита.

Домарис понечи да затича след нея, но се спря. Тази сутрин бе прекалено изтощена, за да се бори с капризите на сестра си. Сивото наметало в ръцете й събуждаше у нея необяснимо безпокойство. Беше се пошегувала със сестра си, но сега изведнъж се замисли сериозно върху думите си. Немислимо бе интересът на Сивия маг към Деорис да е личен — та тя беше едва на четиринадесет години!

Домарис потръпна отвратено, упрекна се, че изобщо допуска подобни мисли, и се обърна отново към Микон.

Наоколо хората се будеха, ставаха, протягаха се, събираха се на групички и се канеха да наблюдават това, което не бяха проснали от изгрева. Арват отиде при Домарис и обви с ръка кръста й; тя прие прегръдката му с разсеяно безразличие. Спокойните й сиви очи спряха безстрастно върху лицето на младия жрец. Арват беше видимо смутен и наскърбен. Домарис толкова се беше променила, откак… да, откакто се беше появил Микон! Въздъхна, изпитал внезапното желание да има правото да намрази Микон, и дръпна ръката си от кръста тя на Домарис, съзнавайки, че тя забеляза и отдръпването му също толкова малко, колкото прегръдката.

Раджаста идваше към тях по пътеката — бяла фигура, озарена от розовата светлина на зората. Като наближи съвсем, той се наведе и вдигна от земята безупречно бялата наметка на Микон. Беше обикновен жест на учтивост, но тези, които видяха почтителното му отношение и кроткия, почти нежен тон, с който строгият старец заговори младия принц, останаха учудени.

— Можа ли да поспиш?

Усмивката на Микон бе пълна с неземно блаженство.

— Спах така, както не ми се бе случвало през последните месеци, братко. Раджаста хвърли кратък поглед към Домарис и Арват, после им махна в знак, че са свободни.

— Вървете да си починете, деца мои… А ти Микон, трябва да дойдеш с мен.

Арват хвана Домарис за ръка и я поведе надолу по пътеката. Едва сега почувствала колко е уморена, тя се облегна тежко на ръката му, после спря, обърна се и положи за миг главата си на гърдите му.

— Преуморяваш се — каза с укор Арват; после, доволен, че може да проявя загрижеността си към нея, я поведе отново, притиснал я нежно към себе си — Златистата й глава бе отпусната на рамото му.

Раджаста ги изпрати с поглед и въздъхна. После, едва докосвайки с ръка лакътя на Микон, го насочи да тръгне в обратната посока, натам, където пътеката водеше към брега. Микон вървеше без всякакво колебание, сякаш изобщо нямаше нужда от помощта на Раджаста; изразът на лицето му беше замечтан — явно в мислите си беше някъде далеч оттук.

Повървяха мълчаливо няколко минути, преди Раджаста да проговори тихо, без да нарушава равномерния ритъм на стъпките им:

— Тя е рядка жена — каза той, — родена е да бъде не само любима, но и съпруга. Благословен си, Микон.

— А тя прокълната…! — пророни една чуто принцът. Странната, измъчена усмивка отново се появи на устните му. — Обичам я, Раджаста, обичам я толкова, че не мога да понеса мисълта, те ще й причиня страдание; при това не мога да й дам нищо! Никакви обети, никаква надежда за щастие, само болка и скръб, и може би дори позор…

— Не ставай глупак — отвърна рязко Раджаста. — Забравяш собствените си учения в любовта, дори да продължи само миг, е благословена, защото носи радост — както и където и да я срещнем! Затова нямаме право да я отблъснем. Има нещо по-важно и по-велико от вас двамата. Не заставай на пътя му — нито пък на своя собствен!

Бяха спрели на малка скалиста издатина, надвесена над морета Отдолу вълните се разбиваха с безмилостно постоянство в брега. Микон като че ли виждаше жреца на Светлината със слепите си очи, а Раджаста помнели за миг, че пред него с застанал някакъв непознат — толкова се бе изменило лицето на атланта.

— Дано да си прав — каза най-сетне Микон, взирайки се в лицето, което никога нямаше да види.