Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (44)

3.

Деорис спря да тича чак когато стигна един отдалечен край на градината. Изведнъж осъзна, че се е озовала много по-далеч, отколкото бе искала. Никога преди не бе идвала тук и съвсем не бе уверена, че знае коя от многото разклоняващи се пътеки води към къщата на майка Изоуда. Обърна се назад, заоглежда се, но така и не можа да разбере къде точно се е озовала — нито пък накъде трябваше да тръгне; в същия миг една фигура, която бе стояла приведена зад близкия храст, се изправи, и Деорис застана очи в очи с Карахама. Тя отстъпи неволно, изтръпнала от страх.

Очите на Карахама гориха с мрачен огън.

— Ти! — жрицата сякаш изплю презрително думата. — Дъщеря на Светлината! — Синята дреха на Карахама бе скъсана на много места; несресаната й коса висете разбъркано около подутото й лице; очите й бяха възпалени, устните оголваха зъбите й като на хищно животно.

Деорис почувства, че я обзема, дива паника — отстъпваше по-назад, но гърбът й опря в стена — а Карахама пристъпи толкова близо, че почти я докосваше. Деорис разбра с отчайваща яснота, че Карахама беше полудяла.

— Мъчител на малки деца! Вещица! Кучка! — гласът на Карахама бе подобен на животинско ръмжене. — Гордата дъщеря на Талканон! О, по-добре да бях умряла като дете пред градските стени, отколкото да доживея този ден! И ти, заради която страдах толкова, дъщерята на Благородната жрица, която не можеше да падне дотам, че да погледне горката ми майка — какво ще кажеш за Талканон сега, дъще на Светлината? Когато жреците привършат с него, ще му се иска да се беше обесил като Демара! Или може би гордата Домарис ти е спестила и това? Разкъсай дрехите си, скуби косите си, дъще на Талканон! — с дивашки кикот Карахама протегна сгърчените си пръсти и разкъса дрехата ш Деорис отгоре надолу.

Деорис пищеше ужасено и придърпваше разкъсаната дреха около тялото си, опитвайки се да се измъкне, но Карахама я беше притиснала към стената.

— Разкъсай дрехите си, дъще на Светлината! Дъщерята на Талканон — на предателя Талканон, който днес ще умре позорно! Сестрата на Домарис, която бе пропъдена като уличница от Храма, пропъдена от Арват, защото утробата й е прегоряла и безплодна! — Карахама плю и блъсна Деорис в ронещата се стена. — Ами ти — сестричката ми, малката ми сестричка! — тя повтори отново любимата фраза на Домарис и думите прозвучаха ужасно, като присмехулно ехо.

— Ти носиш под сърцето си сестра на децата, на които причини само страдания! — Кехлибарените очи на Карахама проблясваха през миглите й — после изведнъж се разшириха неестествено — безизразни и зачервени, и тя закрещя: — Нека само робини и дъщери на уличници стоят до леглото ти! Дано родиш чудовище!

Коленете на Деорис се подгънаха и тя бавно се свлече на посипаната с пясък пътека. Пръстите й драскаш по ронещите се камъни на оградата.

— Карахама, Карахама, не ме проклинай! — изплака тя. — Боговете са ми свидетели, не съм искала да им сторя зло!

— Тя не искала да им стори зло — започна да припява насмешливо Карахама.

— Карахама, кълна се, че те обичах! Обичах и дъщеря ти! Не ме проклинай!

Внезапно Карахама също коленичи пред нея. Деорис трепна и се отдръпна — но налудничавата светлина бе изчезнала от погледа на жрицата. Тя се изправи бавно и внимателно помогна на Деорис да стане. Очите под разбърканите коси гледаха разумно — и с безкрайна скръб.

— Такава бях и аз някога, Деорис — изгубила невинността си и дълбоко наскърбена. Ти също не си невинна — но аз няма да те прокълна.

Деорис захлипа от облекчение. Лицето на Карахама, изкривено от болка, заплува неясно пред пълните й със сълзи очи. Ронливите камъни на оградата се забиваха болезнено в гърба й, но тя не можеше да стои права, без да се под пира на нещо. Изведнъж чу съвсем наблизо спокойния, равномерен плисък на морски вълни и разбра къде се намират.

— Ти не си виновна — продължи тихо Карахама. — Не беше виновен и той — но и аз не съм виновна, Деорис! Всичко това са сенки… но колко черни са тези сенки, сестричке! А сега върви, върви си спокойно… часът ти е дошъл — и дано един ден и ти не проклинащ като мен!

Деорис покри лице с ръцете си — и мракът я погълна, отвори се като шеметна бездна пред краката й и тя чу отчаяния си вик, докато падаше… И падаше… И продължи да пада цяла вечност, докато накрая загасна и слънцето.