Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (47)

1.

Над Ахтарат се беше спуснала мека, звездна нощ. Царете такава тишина, че се чуваха дори стъпките на боси крака по тревата. Рейота подаде ръка на Домарис. Вълнението от предстоящото изпитание я накара да стисне здраво пръстите му; но нежните черти на лицето й запазваха мекото си спокойствие. Изпод тъмните мигла очите на мъжа до нея й хвърлиха бърз, одобрителен поглед, докато той повдигаше тежката завеса и я въвеждаше в голямата зала. Ръката й беше леденостудена и Рейота почувства самотата и отчаянието й — за миг си припомни как бе изглеждала Деорис, когато и представи пред Петимата мъдреци.

Изведнъж спомените нахлуха с целия си ужас в съзнанието му и Рейота имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка. Разкаянието беше като див звяр, който разкъсваше вътрешностите му; не един, а дузина животи не биха му стигнали, за да изкупи вината си! Съзнанието за мъката на жената до него, жената, която трябваше да му бъде като сестра, отваряше нова рана в сърцето му. Тя беше толкова самотна и толкова отчаяна!

Той държеше все така нежно ръката й, когато я въведе в една малка вътрешна стая, просто обзаведена, която напомняше на отшелническо жилище На обикновена дървена пейка седеше старец с изпито лице. Когато се изправи, Домарис видя, че човекът е много висок. Стори й се, че той я оглежда изпитателно. Едва след месеци тя разбра, че престарелият жрец Ратор е сляп по рождение. Рейота падна на колене, за да помоли за благословията на стареца.

— Благослови ме, господарю Ратор — каза той смирено. — Нося ти новини от Микон. Брат ми загина като герой и остана докрай верен на дълга си… Но аз… аз нося вина за смъртта му.

Настана продължително мълчание, най-сетне Домарис не издържа и протегна умолително ръце към стареца; той се раздвижи и движението му като че ли разбуди потъналия в разкаяние Рейота. Той вдигна отново очи към Ратор и продължи: — Во-водя при теб господарката Домарис — майката на неговия син.

Престарелият първожрец вдигна ръка и заговори. Кроткият му глас; остана запечатал в паметта на Домарис до смъртта й.

— Знам всичко — каза Ратор, — и много повече от това, което ми съобщаваш.

После се наведе, повдигна Рейота и го целуна по челото.

— Не можеш да вървиш срещу кармата — продължи той. — Отпусни сърцето си, синко.

Рейота с мъка овладявате глася си.

— Го-господарю!

Домарис също понечи да коленичи, за да измоли благословията на жреца, но той я спря, приведе се бавно и внимателно целуна края на робата й. Домарис ахна и бързо се наведе, за да му помогне да се изправи. Ратор вдигна ръка и описа особен знак на челото й — същия знак, с който Домарис бе поздравила Микон при първата им среща. Престарелият жрец се усмихна и усмивката му беше прекрасна като благословия… — после отстъпи и отново седна на пейката.

Рейота несръчно взе ръцете й Е своите и прошепна:

— Не плачи, Домарис!