Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (39)

1.

Към залез слънце Раджаста, дълбоко обезпокоен, се появи в жилището на Кадамири.

— Братко, ти си жрец-лечител — единственият, за които знам със сигурност, че няма вземане-даване със Сивите магьосници. Той не добави „единственият, на който мога да се доверя“, но то се подразбираше. — Кажи ми, Кадамири, боиш ли се от… оскверняване?

Кадамири веднага разбра да какво стана дума.

— Домарис? Не, не се боя — той се взря в изпитото лице на стария жрец и попита: — Нима не се намери жрица, която да поеме такъв риск?

— Не — Раджаста явно не искаше да обяснява причините.

Кадамири присви очи и аскетичните му, внушителни черти се изопнаха, сякаш изсечени от камък.

— Ако Домарис умре поради липса на помощ, позорът на Храма ни ще живее много по-дълго от кармичното наказание, което нарушението на закона може да предизвика!

Раджаста се вгледа замислено в лицето на другия Пазител, после каза:

— Прислужницата доведе при нея двама от лечителите на Риведа, но… — старият жрец не продължи.

Кадамири, който вече търсеше сандъчето, където държеше всичко необходимо за работата си, кимна.

— Ще отида при нея — каза той и добави, сякаш против волята си: — Не очаквай прекалено много от мен, Раджаста! Сам знаеш, мъжете не са опитни в тези неща. Имам само бледа представа от това, което жриците на Каратра учат в подробности. Но ти обещавам да сторя всичко, което е по силите ми.

Лицето му доби скръбно изражение, — защото обичаше младата жрица с безрезервното преклонение, което един заклет аскет може да изпита пред такава чиста красота.

Двамата мъже прекосиха бързо широките зали на храма, като спряха само за миг, за да вземат със себе си трима млади жреци, които ла бъдат около тях в случай на нужда. Не разговаряха, докато крачеха по пътеката към жилището на Домарис, и на вратата се разделиха, като само са кимнаха; но въпреки че Раджаста вече закъсняваше за следващата са задача, той постоя замислен пред вратата, затворила се зад Кадамири.

Домарис лежеше в стаята си — напълно отпусната, прекалено слаба, за да се съпротивлява на болката. Дрехите й и завивките бяха потънали в кръв. От двете страни на леглото стояха двамата лечители от Ордена на Сивите; в стаята нямаше никои друг с изключение на една робиня. По-късно Кадамири научи, че Елис бе останала напук на всички предупреждения при братовчедка си през целия ден, въпреки че Карахама бе изпратила на я предупредят, и бе правила, каквото бе по силите й — което за съжаление се оказа равностойно, кажи-речи на нищо. Накрая себе подвела от привидния авторитет на Сините лечители и се бе оставила да я убедят да си тръгне.

Единият лечител се обърна, когато Пазителят влезе.

— А, Кадамири — каза той, — опасявам се, че идваш твърде късно.

Кръвта на Кадамири се вледени. Тези мъже не бяха лечители! Бяха магьосници и той го познаваше много добре — Надастор и ученикът му Хар-Мен. Кадамири стисна зъби, преглътна гневните си думи и пристъпи към леглото. Само след минута се изправи и изсъска:

— Некадърници такива! Това е същинска касапница! Ако тази жена умре, ще наредя да ви удушат, както наказваме убийците — а ако оживее, ви очаква същото заради мъченията, на които сте я подложили!

Надастор се поклони невъзмутимо.

— Тя няма да умре… засега — каза той спокойно. — Що се отнася до заплахите ти…

Кадарими отиде до вратата, отвори я рязко и повика тримата млади жреци, които чакаха отвън.

— Отведете оттук тези… тези отвратителни магьосници! — нареди той с глас, който и сам не можа да познае. Двамата магьосници се оставиха безропотно да бъдат отведени, и Кадамири извика след тях:

— Не си въобразявайте, че ще избегнете правосъдието! Ще наредя да ви отсекат ръцете до китките, да ви битуват и прогонят от храма, кучета проклети! Дано изгниете от прокара!

Внезапно Хар-Мен спря, залитна и се свлече на земята. Надастор също рухна като отсечено дърво. Облечените в бяло жреци отскочиха от тях като попарени и започнаха да описват светия знак, който закриляше от нечисти сили. Кадамири гледате и не може да разбере дали не полудява.

Двете облечеш в сиво фигури бавно се надигнаха от пода — но това че бяха Надастор и Хар-Мен, а двама млади лечители, които самият Кадамири бе обучавал! Те се оглеждаха объркано, обзети от ужас, й очевидно не помнеха нищо от това, което им се бе случило.

„Илюзии!“ Кадамири стисна юмруци, за да не се поддаде на надигащата се паника. „Богове, имайте милост към нас!“ Той се взираше безпомощно и потръпващите лица на младите лечители и едва успяваше да се овладее. След малко каза пресипнало:

— Сега нямам време да се занимавам е… това. Отведете ги и ги охранявайте неотклонно, докато аз… — гласът ми изневери. — Вървете! Върнете! — продължи той най-сетне. — Махнете ги от очите ми!

Кадарими затръшна вратата и се върна при леглото на Домарис — отчаян и озадачен Пазителката, неговата обожавана сестра по дух, бе действително в ужасно състояние — и то бе причинено от изродени духове, въплътили се в невинни хора! Той си наложи да забрави и гняв, и скръб, и се съсредоточи върху измъченото тяло на жената пред него. Разбира се бе много късно да бъде спасено детето — самата Домарис беше вече напълно изтощена; конвулсиите, който разтърсваха тялото й, ставаха все по-слаби — недостатъчни, за да изхвърли мъртвия товар.

Внезапно клепачите й трепнаха и тя отвори очи.

— Кадамири?

— Тихо, сестро — обърна той меко, — Не се опитвай да твориш.

— Трябва да… Деорис… подземието. — тя се затърчи и издърпа ръцете си от ръцете на Кадамири, но беше толкова изтощена, че очите й отново се затвориха; изпод клепачите потекоха сълзи и тя отново се отпусна в нещо средно между сън и припадък. Сърцето на Кадамири го болеше от съчувствие — той я разбираше така, както и Раджаста не би я разбрал. Това бе най-кошмарното унижение, което можеше да си представи жена от Храмовите земи — мъж да влезе я стаята на жена, която ражда. Когато Елис бе принудена да я напусне, Домарис бе намерила убежище в безсъзнанието, за да не мисли за срама и болката — мислите и витаеха някъде, където никой не можеше да я настигне. Добротата на Кадамири я караше да страда почти толкова, колкото и грубостта на магьосниците.

Когато разбра, че не може да направи нищо повече, Кадамири отиде до една вътрешна врата, отвори я и направи знак на Арват да влезе.

— Поговори с нея — каза той меко. Беше наистина отчаяно решение — но ако и съпругът и не успееше да я изтръгне от апатията, Домарис бе загубена.

Лицето на Арват бе изгубило всякакъв цвят. Беше чакал, разтърсван от всевъзможни страхове, през целия ден, в съседната стая — не виждал жива душа освен старата майка Изоуда, която поседя за малко при него и през цялото време не спря да плаче. От нея бе научил за първи път на какви опасности се бе изложила доброволно Домарис: беше се почувствал объркан и виновен, когато се наведе над жена си, забрави за всичко друго.

— Домарис… скъпа…

Познатият глас я накара да отвори за миг очи, но без да го разпознае. Болката бе замъглила разума й. Зениците й бяха толкова разширени, че очите й изглеждаха черни и слепи. Изведнъж изхапаните до кръв устни се извиха и някогашната й нежна усмивка.

— Микон! — прошепна Домарис. — Микон…

Клепачите й се отпускаха и тя заспа усмихната.

Арват отскочи назад с проклятие. В този миг умря и последният остатък от любовта му към нея и нещо студено и жестоко зае мястото й.

Кадамири разбра какво става и леко го задържа за ръкава на дрехата.

— Спокойно, братко — помоли той. — Тя бълнува — изобщо не разбира къде е.

— Много си наблюдателен! — изръмжа злобно Арват, — Пусни ме, проклет да си! — Той яростно се дръпна от ръцете на Кадарими и с още едно ужасно проклятие изтича навън.

Раджаста, който все още стоеше на двора, защото нямате сили да си тръгне, трепна ужасено, като видя Арват да излиза, залитайки, от вратата.

— Арват! Да не би Домарис…

— Проклета да е навеки твоята Домарис — процеди младият жрец през зъби, — и ти… бъди проклет!

Той се опита да мине покрай Раджаста, както се бе измъкнал от Кадамири, но старият жрец не бе изгубил силата си и го задържа решително.

— Ти си превъзходен, синко — или пиян! — каза той спокойно. — Не бива да говориш така. Домарис постъпи много смело, но плати за смелостта си с живота на детето ви — а скоро боговете могат да поискат и нейния!

— Колко ли е била доволна — каза мрачно Арват, — че се с отървала отново от моето дете!

— Арват! — Раджаста се отдръпна ужасено от младия жрец. Лицето му бе пребледняло. — Как можеш да говориш така за нея? Тя ти — е жена!

С яростен смях Арват отстъпи назад.

— Тя — моя жена?! Никога! Остана си само любовница на онзи сляп изрод от Атлантида, когото на всичкото отгоре ми изтъкват цял живот като пример за съвършена добродетел! Проклети да са и двамата, и ти също! Кълна се, ако не беше само един изкуфял старец… — Арват отпусна заплашително издигнатия си юмрук, обърна се и разтърсен от спазми, повърна върху каменните плочи.

Раджаста отново пристъпи към него и прошепна:

— Синко…

Арват се посъвзе и продължи да крещи:

— Всепрощаващият Раджаста! Източник на милосърдие! — той се запрепъва по пътеката, обърна се още веднъж и отново заплаши жреца с юмрук. — Плюя на теб — на Домарис — и на вашия Храм! — изкрещя той с несвой глас, блъсна Раджаста, който се опита да застане на пътя му, и потъна и падащия мрак.