Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (42)

2.

Беше късна вечер. Опит бе изпълнена с трепкаща сенки. Бледи пламъчета танцуваха на воднистата светлина по косите на Домарис и се плъзгаха по единственият чисто бял кичур на слепоочието й. Лицето й бе все така болезнено слабо, тялото и носеше трайните белези на отпадналост и мъчително изтощение. Лицето на Деорис бе също бледо и измъчело, двете чакаха, притихнали, изтръпнали от страх.

Домарис бе облякла синята си роба на служителка на Карагра и бе прибрала косите си в обичайната златна мрежа. Беше накарала и Деорис да се облече по същия начин — това бе единствената им надежда.

— Домарис — каза Деорис много тихо, — какво ще стане сега?

— Не зная, мила — по-възрастната жена хвана здраво студените пръсти на сестра си в своята мъртвешки бледа ръка е изпъкнали сини вени — Но вярвай ми, те няма да ти навредят по никакъв начин. Никой не може да противопостави на обета ни.

Домарис тихичко въздъхна — тя самата не бе толкова уверена в думите си. Беше предприела единствено възможното, за да спаси сестра си, и несъмнено бе успяла — поне дотук — инак Деорис щеше да сподели съдбата на Риведа. Но оставаше извършеното светотатство — против вярата и закона, Деорис бе заченала детето си в ужасен, богохулен ритуал. Можеше ли дете, заченато така, да бъде прието в кастата на жреците?

Макар че нито за миг не бе съжалила за решението си, Домарис ясно съзнаваше своята привързаност; последиците можеха да бъдат много опасни — и непредвидими. Собственото й дете беше мъртво, и под прилива на тежката скръб тя знаеше, че не бе очаквала нищо друго. Бе приела вината си, но бе решила — с присъщата си спокойна, но непреклонна твърдост — че ще направи всичко възможно детето на Деорис да оживее. Бе поела отговорността за Деорис и нероденото и нямаше намерение да отстъпи и крачка от решението си.

Но е тя не преставаше да си задава въпроси — какво ли бе детето, заченато по налудничавите планове на Риведа? Какво изчадие можете да се роди след онзи светотатствен ритуал? Можете ли да накара сестра си да се почувства негова майка?

Вратата се отвори и съдниците влязоха в стаята, Домарис стисна здраво ръката на Деорис и двете се изправиха на крака. Пред тях стояха Петимата мъдреци в церемониалните си одежди; Карахама и двете й помощнички; Раджаста и Кадарими — златовезаните им мантии излъчваха слабо сияние в полумрака; а зад Карахама се бе изправила мрачна, слаба, почти безплътна фигура, обвита до неузнаваемост и сиви воали — дългите си, тесни ръце бе скръстила пред гърдите си. Но под сивите воали гореше синият цвят на ритуалните одежди, а силно прошарената й червеникава коса беше увенчана с диадема от сапфири — тя доказваше, че слабата, състарена жена е висша служителка на Каратра, посветена в храмовете на Атлантида — и дори Петимата мъдреци поздравиха почтително Малейна. Тя отвърна е едва забележимо кимване — лицето й бе толкова ужасно изпито, че приличаше по-скоро на череп.

Очите на Раджаста бяха изпълнени със скръб, а Домарис си каза, че забелязва проблясък на съчувствие в хлътналите очи на Малейна, но останалите лица бяха строги и напълно безизразни. Карахама с усилие прикриваше тържеството си. Колко пъти бе съжалила Домарис за безразсъдните си думи, произнесени преди толкова години — отдавна бе разбрала, че си е спечелила страшен враг. „Така се гради кармата — би казал Микон… Микон!“ Опита се да си повтаря името му, да си представи лицето му, за да се почувства по-уверена, но не успя. Дали Микон би одобрил постъпката й? Той не бе нарушил закона, за да защити Рейота, дори когато го бяха подложили на мъчения!

Домарис срещна студения поглед на Кадарими и изтръпна — знаеше, че от него не могат да очакват милост — само хладно и безпристрастно правосъдие. Безжалостният огън на фанатизма горете в очите му — и с това донякъде напомните на страшната природа на Риведа, която толкова бе изплашила Домарис.

Първи заговори Рагамон стария. Той описа накратко положението: Адсарта, някогашна жрица на Каратра, бе приела да стане саджи на прокълнатия и осъден на смърт Риведа — сега тя носеше дете, заченато в неописуемо светотатство. В пълно съзнание за стореното, Пазителката Изарма бе решила да се обвърже с отстъпницата Адсарта в прастария и свещен ритуал, обричайки се до края на времето на Великата майка — защото по този начин можеха да избегнат правосъдието на хората…

— Вярно ли е всичко, което казах? — попита Рагамон.

— Почти — отвърна уморено Домарис. — Има някои малки различни, но вие не бихте ги приели.

Раджаста срещна погледа й.

— Имат право да представиш случаят от своя гледна точка, дъще.

— Благодари — Домарис сключи здраво ръце пред тялото си. — Първо, Деорис никога не е била саджи. Вярвам, че Карахама ще свидетелства за това. Отговори, Карахама — ти, която си ми посече от сестра — Домарис умишлено употреби ритуалната фраза, разчитайки на едно свое предположение, — нали жена, достигнала своята зрелост, не може да бъде взета за саджи?

Карахама бе пребледняла от ярост. Очите й гориха — тъкмо тя, Карахама, бе принудена със силата на положената клетва да помага на Домарис във всичко!

— Вярно е — процеди тя през зъби — Деорис не беше саджи, а шакти садхана, тази титла я прави недосегаема дори за жреците на Светлината.

Домарис продължи тихо:

— Обвързахме се пред Каратра не толкова, за да я защитя от наказание или насилие, а за да я поведа отново по пътя на Светлината.

Като забеляза скептичното изражение на Раджаста, Домарис добави импулсивно:

— Деорис също е родена под знака на Светлината, както и аз, и… мисля, че детето и също трябва да бъде спасено.

— Истина е — промърмори Рагамон стария, — и все пак — как дете, заченато и такова страшно богохулство, би могло да бъде прието от Великата майка?

Домарис гордо изправи глава.

— Ритуалите на Каратра — заяви тя твърдо, — не правят никаква разлика между жените. Жриците й могат да бъдат от кралска кръв — могат да бъдат робини… могат да бъдат дори от „несъществуващите“ хора — очите й срещнаха спокойно горящия поглед на Карахама, — Така ли е, сестро?

— Така е, сестро — призна пряко сили Карахама — и Деорис би била защитена, дори ако бе приела да стане саджи.

В присъствието на Малейна Карахама не смееше да мълчи — преди години Малейна се бе смилила над отритнатата Карахама; не беше случайност и случайност и това, че самата Малейна се бе заела с обучението на Демара. Трите дъщери на Талканон срещнаха погледите си и само Деорис не издържа и сведе очи; Домарис и Карахама стояха така около минута — сивите очи на едната вперени в кехлибарените очи на другата. Нямаше обич и този поглед — само съзнанието, че ги свързва клетва, когато ги правеше почти толкова близки, колкото бяха Домарис и Деорис.

Кадамири прекъсна напрегнатото мълчание, е резкия си глас.

— Стига за това! Изарма не е невинна, но сега няма да обсъждаме нейната вина. Важно е да решим каква ще бъде съдбата на Деорис — и още нещо — детето на Черното светилище не бива никога да види белия свят?

— Какво искаш да кажеш? — попита строго Малейна.

— Риведа е създал това дете в светотатствен ритуал. То не може да признато от никого, не може да бъде прието в никоя каста. То не бива да идва на този свят! — гласът на Кадамири бе студен и непреклонен като самата му личност.

Деорис стисна конвулсивно ръката на сестра си и Домарис проговори плахо:

— Не е възможно да искате…

— Нека погледнем истината в очите, сестро — прекъсна я Кадамири. — Знаеш много добре какво искам да кажа. Карахама…

Майка Изоуда възкликна възмутено:

— Това е нарушение на законите!

Но гласът на Карахама се разнесе, мек и мелодичен, милващ като ласка.

— Кадамири е прав, сестро. Законът срещу премахването на плода се отнася само до служителите на Светлината — и става дума само за деца, приети и признат от Закона. Нищо не може да ни забрани да унищожим плода на черни ритуали. За самата Деорис ще с по-добре да се отърве от това ужасно бреме. — Карахама продължи да ниже думите си с глас, по-сладък от мед, но под плътните си вежди отправи към Деорис поглед, пълен с такава открита омраза, че момичето изтръпна. Карахама бе някога нейна приятелка и наставница — а сега… През изминалите седмици Деорис бе привикнала на студени и презрителни погледи; знаеше, че хората странят от нея в суеверен страх и шушукат зад гърба й; дори Елис, колкото и да се притесняваше да не я оскърби, постоянно си намираше поводи да държи Лиза далеч от нея… Но яростната омраза в очите на Карахама бе нещо съвсем друго и Деорис се почувства съвсем смазана.

„За себе си тя е права, каза си тъжно Домарис. Има ли човек, роден в кастата на жреците, който би понесъл равнодушно историята на зачеването на това дете?“

— За всички, и най-вече за Деорис, ще е най-добре — настояваше Карахама, — ако детето никога не види бял свят.

Малейна пристъпи напред и само с един жест накара Карахама да замълчи.

— Адсарта — поде строго жената-маг, и употребата на храмовото й име накара дори отпадналата от постоянни терзания Деорис да трепне и да вдигне глава, — истина ли е това, че детето ти е било заченато в Светилището на Мрака?

Домарис отвори уста, но Малейна каза сухо:

— Моля те, Изарма, остави я да отговаря сама. Детето е било заченато в нощта на Надира, нали?

Деорис потвърди шепнешком.

— Регистрите в храма на Каратра показват — и това може да бъде потвърдено и от майка Изоуда — каза е хладен тон Малейна, — че всеки месец, в дните на тъмната луна, Деорис е била освобождавана от задълженията си, защото по това време е била нечиста — отбележете, периодите са абсолютно еднакви всеки път. — Устните на Малейна потрепнаха болезнено, защото си спомни забравеното от всички дете, което бе единствената приятелка на Деорис по онова време — Нощта па Надира тогава бе под тъмната луна… — тя замълча, но Домарис и мъжете гледаха озадачено — единствено в кехлибареножълтите очи на Карахама проблесна искрила разбиране — Не виждате ли — продължи вече по-нетърпеливо Малейна, — преди да започне да се занимава с черна магия. Риведа бе лечител. Сивите магове спазват ефектно собствените си правила. В дните, когато една жена е нечиста, Риведа не би я допуснал изобщо до себе си! Що се отнася до участието и в такъв ритуал — та нали то би обезсмислило самото му намерение! Трябва ли да ви обяснявам елементарните закони на природата? Риведа може да е бил злодей, но вярвайте ми, на беше глупак!

— Е, Деорис? — тонът на Раджаста бе все така безразличен, но по лицето му проблесна слаба надежда.

— Какво стана в нощта на Надира? — настоя Малейна.

Деорис пребледня като смъртник и се вцепени; не си позволяваше изобщо да мисли.

— Не… — прошепна тя, — тогава не бях нечиста! Не бях!

— Риведа беше луд! — изфуча презрително Кадамири. — Значи е провалил собствените си планове — и какво от това? То също е богохулство! Не разбирам мисълта ти, Малейна.

Малейна се изправи като свещ и срещна твърдо погледа му.

— Щом през нощта на Надира Деорис не е била нечиста — заяви тя с тънка усмивка, — това може да означава само едно — тя вече е била бременна от Риведа и целият ритуал се е превърнал и глупав маскарад, провален от самия Велин маг! — жената-маг помълча и завърши. — Хубава шега, няма що!

Деорис лежеше на пода в безсъзнание.