Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тне Fall of Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
shanara (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 1999

Превод: Боряна Джанабетска, 1999

Художник: Христо Хаджитанев, 1999

ISBN 954-9745-14-7

История

  1. — Добавяне

Пета глава
ИЗБРАНИЯТ ПЪТ

1.

През години Елис бе изгубила моминското си очарование, но затова пък тя бе превърнала в достолепна, зряла жена. В нейно присъствие Деорис се чувстваше спокойна. Тя държеше, в ръце най-малкото дете на Елис, бебе на един месец, прегръщаше го с алчна нежност и го върна на майка му с подчертано нежелание. После изведнъж се свлече на колене пред братовчедка си и скри лице Е диплите на роклята й.

Елис не каза нищо. След малко Деорис вдиша очи и се усмихна притеснено.

— Държа се глупаво — призна тя, — по ти… ти толкова ми напомняш на Домарис.

Елис докосна нежно приведената глава, украсена с корона от стегнати тъмни плитки.

— Ти самата заприличваш все повече на нея, Деорис.

Деорис се изправи бързо, защото другите деца на Елис — начело с Лиза, високо, сериозно тринадесетгодишно момиче — нахлуха тичешком и стаята.

Като видяха жената, облечена в сините церемониални одежди на жрица на Каратра, веселите им викове заглъхнаха и те спряха на прага.

Само Лиза залази самообладание, пристъпи напрел, и заяви:

— О, Деорис, имам нещо да ти казвам!

Деорис прегърна дъщерята на братовчедка си. Възможно ли бе никога да е носила на ръце това сериозно, замислено момиче?

— Някаква тайна ли с, Лиза?

Момичето вдигна към нея блестящите си тъмни очи.

— Всъщност не е тайна, Деорис, Просто… идущия месец ще служа в храма на Каратра!

Мислите препускаха зад привидно спокойното лице на Деорис. Беше се научила отдавна да владее израза на лицето си, поведението си — и донякъде дори мислите си. Тя, посветената във висшите мистерии, сама си бе отрязала пътя към Светлината. А Лиза… Дано Лиза никога не страда от онзи вътрешен бунт, който никога бе измъчвал нея! Деорис си спомняте всичко много ясни — по онова време бе тринадесет или четиринадесетгодишна — точно на годините на Лиза, но сега не можеше да разбере какво толкова я бе възпирало и плашило, тя не искаше да пристъпи в храма, дори за да служи определените за всяка жена месеци. Спомените събудиха нови спомени, и тя видя като жива пред себе си Демара… после Карахама… Не можеше ма прогони и най-мъчителния спомен, който криете в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си. Ако дъщеря й бе оживяла, сега щеше да е няколко години по-малка от Лиза — на прага на женствеността.

Лиза не можеше да разбере порива, който накара Деорис да я притисне здраво към себе си, но отвърна на прегръдката с искрена нежност; после взе на ръце малкото си братче и поведе останалите деца навън. Двете жени гледаха след тях — Елис с майчинска гордост, Деорис — с малко тъжна усмивка.

— Същинска млада жрица, нали, Елис?

— Много с зряла за годините си — кимна Елис. — Като си помислиш колко се гордее Хедан с нея сега! — тя се позасмя. — Сега се държи като истински баща. Арват сигурно съжалява, че не я призна на времето. Но той обикновено се сеща какво иска, когато вече е много късно.

Тайната на Елис отдавна вече не беше тайна; преди няколко години Арват бе признал със закъснение, че е бащата на Лиза и бе пожелал да я обявят за негово дете, както на времето Талканон бе признал Карахама. Но Хедан категорично бе отказал да върне осиновената си дъщеря, Арват понесе тежките наказания, които се полагаха в такива случаи — при това за нищо — освен може би за доброто на душата си.

Деорис трепна болезнено при мисълта за Арват; знаеше, че той бе настоявал решително Домарис да замине в изгнание и още не можеше да му го прости. Виждаше го рядко и всеки път се разминаваха като непознати. Самият Арват не можеше да премине по-високи в йерархията на жреците — и една от причините бе, че няма деца.

Деорис тръгна да си върви, но Елис я спря и я хвала заръка. Подтикната от безпогрешната си интуиция, тя каза:

— Деорис… мисли, че е крайно време да поговориш с Раджаста.

Деорис кимна замислено.

— Така и ще сторя — отвърна Тя. — Благодаря ти, Елис.

Когато излезе навън, Тя спря, объркана и развълнувана. В продължение на цели седем години бе отлагала този разговор — боеше се от безкомпромисната справедливост на Раджаста… Но след малко тръгни отново и колкото повече се отдалечаваше от дома на Елис, толкова по-забързани ставаха стъпките й.

От какво се боеше? Раджаста само щеше да и помогне да застане лице в лице със себе си.

2.

— Не мога да ти дам съвет какво да правиш — каза Раджаста сурово. — Не стана дума за това, което аз мога да искам от теб, а за това, което ти ще изискваш от себе си. Ти стана причина да се задвижат редица събития. Изучавай ги. Наблюдавай ги. Какви наказания бяха понесени от други заради теб? Какви задължение имаш ти самата? Твоята присъда над самата себе си ще бъде много по-строга от всяка, която аз бих произнесъл — но само по този начин ще си възвърнеш душевния покой.

Жената, коленичила пред него със скръстени на гърдите ръце, потъна в размисъл.

Раджаста добави:

— Ти ще произнесеш собствената си присъда — това е право на Посветените; по помни — не се опитвай отново да излагаш на опасност живота, който боговете ти дариха вече три пъти! Смъртта не е в наши ръце — такава присъда нямаме право да произнасяме. Боговете са присъдили, че трябва да живееш; смъртната присъда се произнася единствено тогава, когато човешкото тяло е до такава степен осакатено от сторените грехове, че душата трябва да намери място в нов, чист съсъд.

Духът на противоречието се разбуди отново у Деорис и тя вдигна глава.

— Господарю, не мога да го понеса — нямам право да приемам титлата и почестите на посветена жрица — аз, която съзнателно оскверних и душата, и тялото си!

— Мълчи! — прекъсна я строго Раджаста. — Това също е част от наказанието ти, Деорис. Понасяй го смирено — това е изкуплението. Самоунищожението е престъпление. По-мъдри от теб са решили, че са необходима тук и сега! Когато дойде време да се явиш отново на тази земя, те чакат тежки отговорности, Деорис, помни тава — и не се безпокой, ще изстрадаш възмездието за всеки свой грях! Смъртта за теб би била най-лекият изход! Ако бе загинала — ако те бяхме отхвърлили и прогонили, за да трупаш нови грехове, нима това щеше да е за предпочитане? Сметката ти е достатъчно голяма и сега! Не, Деорис, още в този живот ти предстои изкупление!

Деорис мълчаливо сведе глава.

С едва чута въздишка Раджаста положи ръка върху косите й.

— Стани, дъще. Ела да седнеш до мен. — Когато тя се подчини, той продължи кротко: — На колко години си сега?

— На двадесет и седем.

Раджаста се вгледа в нея. Деорис не се беше омъжила, нито пък имаше любовник — Раджаста се бе осведомил подробно. Не беше сигурен, че е постъпил правилно, като допусна това отклонеше от обичаите на Храма; на неомъжените жени на нейната възраст се гледаше с презрение — Деорис не бе нито съпруга, нито вдовица… С внезапна тъга жрецът си спомни за Домарис. Тъгата й по Микон я беляза непоправимо за цял живот; дали и Риведа не бе наранил душата на Деорис по същия начин?

Тя вдигна глава и тъмносините й очи срещнаха на спокойно неговите.

— Изслушай тогава присъдата ми — и му и каза.

Раджаста не и изпускаше от поглед, докато говореше: когато най-сетне свърши, той проговори с нежност, която я разтърси повече от всякаква строгост и дори презрение:

— Нямаш милост към себе си, дъще — Деорис не трепна.

— Домарис също не прояви милосърдие към себе си — каза тя спокойно. — Не мисля, — те ще срещна пак сестра си в този живот. Но… — тя изведнъж почувства особен свян да продължи — ще живея, та когато се срещнем пак, сега или в друг живот, да не се срамувам от нея.

Раджаста бе толкова развълнуван, че му бе трудно да говори.

— Да бъде — каза той най-сетне. — Ти се възползва от своето право на избор — и присъдата е справедлива.