Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (50)

1.

През години Елис бе изгубила моминското си очарование, но затова пък тя бе превърнала в достолепна, зряла жена. В нейно присъствие Деорис се чувстваше спокойна. Тя държеше, в ръце най-малкото дете на Елис, бебе на един месец, прегръщаше го с алчна нежност и го върна на майка му с подчертано нежелание. После изведнъж се свлече на колене пред братовчедка си и скри лице Е диплите на роклята й.

Елис не каза нищо. След малко Деорис вдиша очи и се усмихна притеснено.

— Държа се глупаво — призна тя, — по ти… ти толкова ми напомняш на Домарис.

Елис докосна нежно приведената глава, украсена с корона от стегнати тъмни плитки.

— Ти самата заприличваш все повече на нея, Деорис.

Деорис се изправи бързо, защото другите деца на Елис — начело с Лиза, високо, сериозно тринадесетгодишно момиче — нахлуха тичешком и стаята.

Като видяха жената, облечена в сините церемониални одежди на жрица на Каратра, веселите им викове заглъхнаха и те спряха на прага.

Само Лиза залази самообладание, пристъпи напрел, и заяви:

— О, Деорис, имам нещо да ти казвам!

Деорис прегърна дъщерята на братовчедка си. Възможно ли бе никога да е носила на ръце това сериозно, замислено момиче?

— Някаква тайна ли с, Лиза?

Момичето вдигна към нея блестящите си тъмни очи.

— Всъщност не е тайна, Деорис, Просто… идущия месец ще служа в храма на Каратра!

Мислите препускаха зад привидно спокойното лице на Деорис. Беше се научила отдавна да владее израза на лицето си, поведението си — и донякъде дори мислите си. Тя, посветената във висшите мистерии, сама си бе отрязала пътя към Светлината. А Лиза… Дано Лиза никога не страда от онзи вътрешен бунт, който никога бе измъчвал нея! Деорис си спомняте всичко много ясни — по онова време бе тринадесет или четиринадесетгодишна — точно на годините на Лиза, но сега не можеше да разбере какво толкова я бе възпирало и плашило, тя не искаше да пристъпи в храма, дори за да служи определените за всяка жена месеци. Спомените събудиха нови спомени, и тя видя като жива пред себе си Демара… после Карахама… Не можеше ма прогони и най-мъчителния спомен, който криете в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си. Ако дъщеря й бе оживяла, сега щеше да е няколко години по-малка от Лиза — на прага на женствеността.

Лиза не можеше да разбере порива, който накара Деорис да я притисне здраво към себе си, но отвърна на прегръдката с искрена нежност; после взе на ръце малкото си братче и поведе останалите деца навън. Двете жени гледаха след тях — Елис с майчинска гордост, Деорис — с малко тъжна усмивка.

— Същинска млада жрица, нали, Елис?

— Много с зряла за годините си — кимна Елис. — Като си помислиш колко се гордее Хедан с нея сега! — тя се позасмя. — Сега се държи като истински баща. Арват сигурно съжалява, че не я призна на времето. Но той обикновено се сеща какво иска, когато вече е много късно.

Тайната на Елис отдавна вече не беше тайна; преди няколко години Арват бе признал със закъснение, че е бащата на Лиза и бе пожелал да я обявят за негово дете, както на времето Талканон бе признал Карахама. Но Хедан категорично бе отказал да върне осиновената си дъщеря, Арват понесе тежките наказания, които се полагаха в такива случаи — при това за нищо — освен може би за доброто на душата си.

Деорис трепна болезнено при мисълта за Арват; знаеше, че той бе настоявал решително Домарис да замине в изгнание и още не можеше да му го прости. Виждаше го рядко и всеки път се разминаваха като непознати. Самият Арват не можеше да премине по-високи в йерархията на жреците — и една от причините бе, че няма деца.

Деорис тръгна да си върви, но Елис я спря и я хвала заръка. Подтикната от безпогрешната си интуиция, тя каза:

— Деорис… мисли, че е крайно време да поговориш с Раджаста.

Деорис кимна замислено.

— Така и ще сторя — отвърна Тя. — Благодаря ти, Елис.

Когато излезе навън, Тя спря, объркана и развълнувана. В продължение на цели седем години бе отлагала този разговор — боеше се от безкомпромисната справедливост на Раджаста… Но след малко тръгни отново и колкото повече се отдалечаваше от дома на Елис, толкова по-забързани ставаха стъпките й.

От какво се боеше? Раджаста само щеше да и помогне да застане лице в лице със себе си.