Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (23)

1.

Микаел беше само на три дни, когато Домарис стана от леглото и започна да се облича с напълно неприсъщо за нея кокетство. Сложи си парфюма подарен й от Микон — ароматът на родната му земя, и макар че не заплака, докато Елара се суетеше около нея, за да я направи колкото е възможно по-красива за предстоящото изпитание, дребничката прислужница избухна в сълзи, когато постави чистичкото, постоянно шаващо вързопче в ръцете й.

— Недей! — помоли Домарис и жената избяга от стаята. Домарис притисна детето към гърдите си, мислейки: „Дете мое, родих те, за да даря на баща ти смърт!“

Тя наведе натъженото си лице над мъничкото бебешко личице. Скръбта бе неделима съставка от обичта й към това дете, дълбока, постоянна, горчива, болка, вметена в майчинското и щастие. Беше чакала три дни и дори сега не беше убедена, че ще й стигнат силите, за да изпълни своя последен дълг към мъжа, когото обичаше. Като се бавеше несъзнателно, тя съзерцаваше с обич мъничките, още неоформени черти на сина си, търсеше прилика е баща му, докато в гърлото й се надигна стенание, тя се наведе и притисна устни до златисточервения пух по главичката му.

Сетне вдигна гордо глава и излезе с бебето на ръце. Стъпките й бяха твърди; уверената й походка не издаваше скръбта и ужаса, които я изпълваха.

Измъчваше я ужасно чувство за вина. Знаеше, че през тези последни три дни бе проявила себичност, принуждавайки измъчения си любим все още да задържа живота в себе си. Дори сега се движете, тласкана от чувство за дълг, и не преставаше да се самообвинява, изпълнена с отвращение към страхливостта си. Микаел изскимтя възмутено и тя се стресна — беше го притиснала прекалено силно.

Домарис не спираше да върви. Забелязваше само с крайчеца на очите си ярките цветове на есенните градини. Механично придърпваше края на пелената над главичката на новороденото, но пред себе си виждаше сама мургавото, белязано от неизмеримо страдание лице на Микон, чувстваше единствено ужасната си мъка.

Пътят не беше дълъг, но Домарис имаше чувството, че е вървяла до края на света. С всяка стъпка младостта й се отдалечаваше все повече и оставаше безвъзвратно зад гърба й. След време, което й се стори безкрайно, мислите й донякъде се проясниха и тя видя, че е застанала на прага пред стаята на Микон. Залитна леко, защото мисълта: „Няма връщане назад“, я удари като юмрук в гърдите. В себе си знаеше, че път назад за нея никога не е имало.

Очите й несъзнателно обиколиха стаята; отчаянието, изписано на младото й лице, накара Деорис да се задави от мъчително преглъщани сълзи. Дълбоко съчувствие бе изписано на лицето на Раджаста и дори строго стиснатата уста на Риведа се отпусна при вида на толкова много мъка, Домарис забеляза единствено неговото съжаление, и това й даде нови сила, родени от гнева.

Тя се изправи гордо, прегърнала детето. Очите й вече не можеха да се откъснат от лицето на Микон — останалите хора в стаята нямаха никакво значение. Това бе мигът на нейната жертва; сега можеше да пожертва повече, отколкото ако губеше себе си — сега щеше да се сбогува навеки с единствената любов в живота си — и със собственото си бъдеще. Тя пристъпи по-близо до него и едва не припадна, като видя как се бе променил през последните няколко дни.

До този миг Домарис хранеше някаква бледа надеждица, че Микон може да остане с нея — поне още малко… Сега види истината в очите.

Тя го гледа дълго и мрачните, благородни черги на лицето му се врязваха окончателно, болезнено и завинаги в мислите и живота й.

Най-сетне Микон отвори очи и като че ли най-сетне прогледна — осенило го бе нещо по-висше от обикновеното зрение, защото въпреки че Домарис не бе проронила и дума, нито някой от останалите бе нарушил мълчанието, той се обърна направо към нея.

— Господарке на Светлината! — прошепна той и чувството в гласа му нито можеше да се назове, нито да се опише. — Дай ми да прегърна… нашия син!

Домарис коленичи, а Раджаста незабележимо се измести по-близо, за да помогне на Микон да се изправи в леглото. Домарис постави бебето в протегнатите му ръце и зашепна обикновени, нищо не значещи думи — но за умиращия тези думи означаваха покой и свобода.

— Синът ни, любими — прекрасният ни малък син.

Чувствителните пръсти на Микон нежно се плъзнаха по малкото личице. Собственото му лице, прилично на восъчна посмъртна маска, се сведе ниско над детето; сълзи се отрониха от слепите му очи и той промълви с копнеж:

— Да можех да го видя!

Звук, подобен на хрипливо ридание, наруши тишината и Домарис вдигна учудено очи. Раджаста бе неподвижен като статуя, а Деорис никога не би могла да издаде такъв звук.

— Любов моя — гласът на Микон укрепна донякъде. — Само един дълг остава неизпълнен. Раджаста… — изпитото лице на атланта се обърна към стария жрец. — На теб поверявам грижата и защитата на моя син — и той позволи на Раджаста да поеме детето от него. Домарис поривисто притисна главата на Микон към гърдите си. Той се усмихна нежно и се отдръпна.

— Не — прошепна той с мъчителна нежност. — Безкрайно съм уморен, любов моя. Остави ме да си отида. Не съжалявай за най-голямата жертва, която ще направиш заради мен.

Той се изправи бавно и мъчително на крака. Риведа, бърз и незабележим като сянка, го подкрепи, за да не падне. С лека усмивка Микон прие помощта на Сивия маг, Деорис протегна малката си топла ръчица и стисна леденостудените пръсти на сестра си, но Домарис дори не забеляза докосването.

Микон сведе лице над бебето, което спеше спокойно в ръцете на Раджаста, и с изкривените си пръсти докосна притворените клепачи.

— Виж това, което ти е дадено да виждаш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат!

Дългите пръсти докоснаха мъничките уши на бебето и Микон продължи:

— Чуй това, което ти е дадено да чуваш — дарявам ти го аз, сине на Ахтарат! Той плъзна леко ръце по покритите с бебешки пух слепоочия.

— Познай силата, която е твоя по наследство — дарявам ти я аз, сине на Ахтарат!

Докосна розовата устица, която веднага се опита да засуче пръста му.

— Говори с властта на ветровете и бурята, на слънцето и дъжда, на водата и въздуха, земята и огъня! Нека думите ти бъдат думи на справедливост и любов.

Ръката на умиращия сега лежеше върху сърцето на бебето.

— Вслушвай се само в гласа на дълга и в зова на любовта. Така, по правото на силата, която с в мен, те обричам завинаги… на тази сила…

По лицето на Микон нямаше вече и капчица кръв. Дума по дума, жест след жест, той бе освободил незнайните сили, който досега го придържаха към живота. С последно, неописуемо усилие той успя да опише някакъв знак над челото на бебето, после се облегна тежко на Риведа.

Домарис изтича към него с гладна нежност, но Микон за миг не я забеляза. Обърнат към Риведа, той каза задъхано:

— Знаех, че това… че това ще… господарю Риведа, ти трябва… на довършиш клетвата! Аз вече… — дъхът скриптеше в гърдите му, но той събра още веднъж последните си сили. — Не смей да ме мамиш! — и в същия миг далечна гръмотевица подчерта думите му.

Мрачен и мълчалив, Риведа остави Домарис да поеме отпуснатото тяло на Микон, за да го освободя да изпълни това, което му бе възложено. Риведа знаеше много добре защо тъкмо на него, а не на Раджаста или на някой от другите, бе паднал изборът на Микон. Явният знак за доверието на атланта означаваше всъщност тъкмо обратното: създавайки керамична връзка между Риведа и детето, Микон се подсигуряваше, че каквото и да върши занапред, Риведа никога нима да се обърне срещу момчето и срещу Силата, която бе негова по права…

Студените сиви очи на Риведа горяла с леден пламък, когато подхвана отново с резкия си глас прекъснатите ритуални слова:

— На теб, Сине ни Ахтарат, Повелителю на ловните поля. Наследнико на Гръмотевиците, предавам Силата. И нека Светлината е свидетел из клетвата ни — магът разви със силните си, сръчни ръце пелените на бебето и го издигна в потока слънчева светлина, която струеше през прозореца. Микаел доволно измърка и протегна ръчичките и крачетата си.

Лицето на Сивия маг бе все така мрачно и тържествено, но очите му се усмихваха, когато подаде детето обратно на Раджаста, и вдигна ръце, за да произнесе заклинанието:

— От баща на син, от век на век — поде Риведа — минава Силата — позната на посветените в Истината. Той е било, е и ще бъде. Привет и сбогом, Ахтарат!

Микаел гледаше спокойно с мътносивите си очи на новородено лицата, които го биха наобиколили, но това не продължи дълго. Раджаста припряно върна бебето и ръцете на Домарис поемайки Микон от нея и отново го положи на леглото му. Ръцете на слепия принц потърсиха за последен път Домарис; тя дойде и се надвеси над него; страшно бе да се види мъката й.

Притиснала детето и прегръдките си, младата жена ридаете беззвучно, скрила лице в гънките на мантията на Раджаста, Жрецът бе обгърнал раменете й с ръка, но очите му не се откъснаха от лицето на Микон Риведа, скръстил мрачно ръце на гърдите си, наблюдаваше неподвижно сцената. Едрата му фигура стоеше точно на пътя на потока от слънчеви лъчи, които вливаха през прозореца.

Принцът не помръдващо. Останалите също бяха затаили дъх… Най-сетне той трепна почти незабележимо и прошепна:

— Господарке… на Светлината. Прости ми — и замълча за миг. Ситни капчици пот бяха избили по челото му. После каза:

— Домарис… — името прозвуча като молитва.

Изглеждаше, че Домарис няма да проговори никога, като че ли бе онемяла, като че ли целият свят бе осъден на вечно мълчание. Най-сетне побелелите й устни се разтвориха. Гласът й отекна ясно и гордо в тишината.

— Прощавам ти, любов моя. Върви си с мир.

Восъчнобледото лице остана неподвижно, но по устните трепна бледа сянка от старата усмивка на Микон.

— Единствена моя… — промълви той и после, съвсем тихо: — Цвете… на огъня…

Лека въздишка трепна и отлетя в тишината.

Домарис се приведе напред… но протегнатите й ръце се отпуснаха обратно като отсечени.

Риведа отиде тихо до леглото, погледна спокойното лице на принца и склони мъртвите очи.

— Свърши се — каза магът — почти нежно и с нещо близко до съжаление. — Каква смелост, каква сила… и какво разхищение!

Домарис се изправи — очите й бяха сухи — и се обърна към Риведа.

— Това, господарю Риведа, е въпрос на възгледи — каза тя бавно. — За нас това беше часът на най-голямата ни победа! Деорис… — подай ми моя син — тя все Микаел и тъжното лице просия в неземен блясък. — Виж детето ни — то е нашето бъдеще. Можеш ли да намериш нещо по-велико, господарю Риведа?

— Победата е наистина твоя, господарке — и Риведа се поклони дълбоко и почтително.

Деорис понечи да вземе бебето, но Домарис се вкопчи здраво в него и започна да го гали с треперещи ръце. После отправи последен прощален поглед към мургавото, безжизнено лице, което преди бе озарявано от духа на Микон, се и всички чуха тихата й, безпомощна молитва.

— Помогни ми — Ти, който Си и ще Бъдеш.

Деорис отведе сестра си, която я последва безропотно.