Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (10)

1.

Прохладен ветрец шумолеше в листата на дърветата. Туптяща, зеленозлатиста светлина проникваше през кланите и танцуваше по тревата. Раджаста вървеше по оградената с храсти алея и си мислете каква красива картина представляват тримата, седнали под високото дърво — Деорис, седнала на малко столче, четеше на глас от някакъв свитък — дребничка, с тъмни къдрици, тя почти се губеше в сенките; лицето на Микон бе станало толкова бледо, че бе почти прозрачно и излъчваше особено сияние; седнала между двамата, Домарис приличаше на укротен пламък — лицето й излъчваше покой като планинска езеро.

Обутите в сандали крака на Раджаста се движеха напълно безшумно по тревата и той можа да постои известно време, загледал в тримата от време на време се заслушваше в глас на четящата Деорис, но вниманието и мислите му кръжаха най-вече около Микон и Домарис.

Деорис спря да чете. Микон вдигна глава и се обърна към Раджаста — приветлива усмивка огря изпитото му лице.

Раджаста се засмя.

— Братко, би трябвало ти да заемеш поста Пазител! Никой освен теб не ме забеляза! Насядалите под голямото дърво се разсмяха. Жрецът на Светлината пристъпи напред и направи знак на двете момичета да не стават. Той спря за момент, за да погали с обич къдравата глава на Деорис, и каза:

— Какъв освежаващ бриз!

— Освежава, но и предупреждава за наближаваща буря — отвърна Микон. Всички замълчаха, а Раджаста спря замисления си поглед върху лицето на атланта. „За каква ли буря говори? Предстоят ни много по-големи неприятности от лошото време“.

Домарис се размърда обезпокоено. Природната й свръхчувствителност, съчетана с промяната на отношенията им с Микон, бе довела до почти пълно, едва ли не плашещо сливане на мислите им. Тя долавяше — мислите и настроенията му понякога по-бързо от него самия. Безпогрешно чувстваше всяко трепване на душата му. Любовта, която ги свързваше, омаловажаваше всякаква друга привързаност. Разбира се, тя продължаваше да обича все така Деорис, а и почитта й към Раджаста не бе намаляла — по отчаяната нужда на Микон от нея бе винаги на първо място, защото будеше инстинктивното я желание да го закрили. Тази любов я поглъщаше всецяло, защото единствено Домарис бе способна на такова, почти катастрофално себеотрицание.

Разбира се, Раджаста отдавна познаваше тази черта на ученичката си, но едва на сега осъзна, че тъкмо той, който я бе посветил в Мистериите, бе длъжен да й посочи този своеобразен недостатък в характера й. А как можеше да го стори, като знаеше каква е любовта, която го предизвиква?

„Въпреки всичко“, упрекна се той, за Домарис бе вредно да съсредоточава до такава степен цялата си същност върху едно-единствено човешко същество, колкото и голяма нужда да има то от нея. Но същевременно осъзна, че не е зле и той самият да научи най-сетне този урок.

Раджаста седна на тревата до Микон, постави ръка върху отпуснатите пръсти на принца, и ги обгърна леко и успокояващо. След миг опитното му докосване улови издайническо потрепване и Раджаста поклати тъжно глава. Макар че Микон външно даваше вид на почти напълно здрав, истината бе много по-различна.

В същия миг треперенето намаля, после спря, сякаш някой бе затръшнал гневно врати пред болката. Този път Микон не се противопостави на силата на Раджаста, позволи й да успокои измъчените му нерви, отпусна се и се почувства укрепнал. Усмихна се на жреца с благодарност, но лицето му веднага възвърна сериозното си изражение.

— Раджаста… трябва да те помоля за нещо. Не прави повече опити да раздаваш правосъдие заради това, което ме сполетя. Вярвай ми, усилията ти няма да имат плод, а ако имат, той ще бъде горчив.

Раджаста въздъхна.

— Толкова често сме говорили за това — отвърна той търпеливо. — вече би трябвало да ти е ясно — нямам право да оставя нещата така. Престъплението е прекалено сериозно, за да го оставя ненаказано.

— Възмездие ще има, в това можеш да бъдеш сигурен — отвърна Микон. Слепите му очи почти сияеха от притока на новопридобитата жизненост. — Но внимавай, защото после възмездието може да сполети отмъстителите!

— Риведа е длъжен да прочисти ордена на Сивите! — гласът на Домарис беше остър и студен като лед. — Раджаста е прав…

— Прекрасна моя — упрекна я меко Микон, — когато мечът на правосъдието се вдигне в служба на отмъщението, стоманеното му острие става по-меко от трева. Вярно е, че Раджаста е длъжен да закриля всички, и тези, които ще дойдат след нас — но не забравяй, че този, който става инструмент на отмъщението, също се осъжда на страдания! Законите на Кармата вземат предвид първо действието, а едва след това, и то невинаги — подбудата! — той помълча, после добави натъртено: — А и не би трябвало да въвличане Риведа. Той и без това е на опасен кръстопът.

Раджаста, който тъкмо бе отворил уста да отговори, ахна. Нима Микон също бе споходен от видение, подобно на това, което се изправи пред неговите очи а Нощта на Зенита?

Стъписването му остана незабелязано, защото тъкмо в този миг Деорис вдигна глава — нещо я подтикваше да говори в защита на Риведа. Но едва бе отворила уста, когато съзна, че никой не бе отправил никакви обвинения към мага, затова — замълча.

Лицето на Домарис помръкна; строгото изражение отстъпи място на обичайната й кротост.

— Постъпвам егоистично — упрекна се тя. — Няма да настоявам, докато не се убедя, че търся справедливост, а не отмъщение.

— Цвете на слънцето — прошепна й нежно Микон, — ти си преди всичко жена. Ако не беше импулсивна, нямаше да бъдеш ти.

Очите на Деорис потъмняха като буреносни облаци — тя не пропусна да отбележи подчертаната интимност в топа на Микон. При това Домарис, вместо да се възмути, явно и се наслаждаваше! Надигналата се ярост я душеше.

Раджаста, забравил спора, се усмихваше щастливо на Микон и Домарис! Колко много обичаше и двамата! Разбира се, обичта му към Деорис не бе по-малка и той никога не и изпускаше от поглед. Изчакваше я да съзрее достатъчно, защото искаше да и предложи да тръгне по стъпките на сестра й. Отдавна бе доловил изключителните заложби на младото момиче и искрено се надяваше да има щастието да я поведе по пътя на познанието; но беше още рано. Деорис бе прекалено млада.

Домарис, доловила мислите му, стана и отиде да седне до сестра си.

— Остави за малко четенето, сестричке — каза тя меко, — слушай и се учи. Така правех и аз, когато, бях малка като теб. И не забравяй, котенце — обичам те много.

Деорис се гушна успокоена в прегръдките на сестра си; Домарис рядко даваше толкова явен израз на чувствата си. Неочакваната милувка я изпълни с щастие. Домарис се упрекваше мислено: „Горкото дете, толкова с самотно! Съвсем съм я изоставила! Но сега Микон има най-голяма нужда от мен! Сигурна съм, че по-късно ще мога да отделя повече време за нея.“

— … и още нищо не сте разбрали за съдбата на брат ми? — питаше натъжено Микон. — Мисълта за него тежи на сърцето ми, Раджаста; чувствам, че с още жив, но знам, знам, че нещо не е наред с него, където и да се намира сега.

— Ще продължа да го търся — обеща Раджаста и най-сетне пусна притихналите ръце на Микон. Пусна ги най-вече за да не може атлантът да долови половинчатата истина в думите му. Той действително смяташе да продължи търсенето, но беше убеден, че надали ще открие изчезналия Рейота.

— Дори да ти с само полубрат, Микон — намеси се Домарис, а гласът и бе още по-меки нежен от обикновено, — той би трябвало да намери пътя към теб, заради обичта, която ви свързва.

— Пътят на обичта не е лесен — възрази спокойно Микон — Помисли си колко тежка задача е всъщност да се стараеш мислите ти винаги да са изпълнени само със съчувствие и разбиране!

Раджаста каза:

— Но ти си Син на Светлината и си постигнал…

— Малко! — гласът на атланта беше горчив, изпълнен с упрек към съдбата. — Трябваше да бъда лечител, да служа на ближните си. Сега съм… никой, а нали ще съумея да изпълня дълга си към хората все още не е ясно.

Всички замълчаха, осъзнали трагедията в младия живот на принца. В мислите си Домарис му обричаше всичко, което бе в състояние да даде от себе си, цялата си любов, цялата сила на душата и тялото си — без значение какво би струвало това на нея самата.

Деорис проговори за първи път, тихо, но нападателно:

— Господарю Микон — каза тя, — ти показваш на всички как човек може да понася страданията и да не загуби човешкото в себе си, дори да се издигне над повечето хора. Нима това е малко?

Дързостта й накара Раджаста да се намръщи; но в себе си той приветстваше думите й, защото съвпадаха със собствените му мисли.

Микон внимателно взе тънките пръстчета на момичето в своите.

— Малка Деорис — каза той сериозно, — на хората не е дадено да преценяват такива стойности като щастие и нещастие, нужно и ненужно — нашият разум не е в състояние да ги разбере правилно. Знам само, че станах причина да се задвижат определени процеси, и че всеки жъне това, което е носил. Дали човек ще срещне добро или зло по пътя си — това е в ръцете на боговете, които направляват съдбата ни, но всеки човек с свободен да искове добро или зло от това, което му е дала съдбата.

Чистата, сияйна усмивка на атланта отново изгря на лицето му, и той обърна глава към Домарис и Раджаста. Те отново изпитаха чувството, че той ги вижда.

— Вие бихте могли да кажете дали от моето нещастие са произлезли само злини!

— Идването ти тук ми донесе само щастие, Сине на Светлината — кимна Раджаста.

— На мен също — каза тихо Микон.

Деорис ги наблюдавате учудено. Смътно недоволство и още по-неясна ревност гризяха душата й. Тя измъкна пръсти от ръката на Микон и каза:

— Ще ти бъда ли необходима още днес, господарю Микон?

Домарис незабавно се намеси:

— Тръгвай спокойно, Деорис, аз ще чета на Микон, ако се наложи — ревността й бе безкрайно чужда, тя просто не допускаше до Микон нищо, което го отнемаше от нея дори за миг.

— Налага се да поговоря с теб, Домарис — възрази твърдо Раджаста, — Остави Микон и сестра си да си вършат работата и ела с мен.