Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (53)

1.

През пролетта Домарис най-сетне се предаде и болестта, срещу която се бе съпротивлявала толкова дълго, я повали на легло. Валяха и отминаха пролетните дъждове, дойде лятото, градините преливаха от цветя, а тя все лежеше в стаята си, взираше се във високия таван, и не можеше вече да се помръдне от леглото си. Приемаше спокойно самотата и не се оплакваше — понякога казваше, че до есента ще се оправи.

Деорис се грижеше всеотдайно за нея, но обичта към сестра й я заслепяваше и тя отказваше да признае това, което бе очевидно за всички останали. Понякога болките ставаха ужасни и нито Деорис, нито който и да било друг можеше да помогне на жената, която страдаше мълчаливо през дългите дни и нощи. Още преди години състоянието на Домарис беше безнадеждно.

Едва тогава Деорис узна — Домарис се чувстваше прекалено зле, за да намира смисъл да крие цялата история — за ужасния начин, по който се бяха отнесли със сестра й при последното раждане. Младата жена отново се измъчваше от чувство за вина; сега вече можа да говори и за онзи неясен, подобен на кошмарен сън епизод отпреди много години — спомена за съня, в който се бе намерила в селото на лудите. Тогава осъзна какво бе преживяла Домарис, разбра защо така и не можа да роди живо дете на Арват и какво чудо бе всъщност, те успя да роди Микаел.

Дългогодишната мечта на принц Микантор най-сетне се сбъдна и той взе Микаел при себе си в двореца. Домарис страдаше, но тя самата бе пожелала да стане така — не искаше Микаел да я гледа в такова състояние. Затова пък Тирики откажа да тръгне с него и за първа път в живота си се противопостави и на Домарис, и на Деорис. Тя вече не беше дете — на тринадесет години бе по-висока от Деорис, макар и тялото й да бе още незряло, също каквато бе Демара някога. Сребристите й очи гледаха също като очите на Демара — с преждевременна зрялост, която се четеше и в сериозните черти на тясното й личице. Когато бе на тринадесет години. Деорис си беше още дете, затова сега и двете сестри не можеха да разберат, че Тирики е станала жена; по-бързото съзряване, унаследено от северната кръв на баща й, им убягваше. Двете продължаваха да се отнасят към нея като към дете.

Всички правеха, каквото им бе възможно, за да не пускат Тирики в стаята на Домарис в най-тежките й часове; но една вечер, когато Деорис, изтощена от няколко безсънни денонощия, бе полегнала за малко в съседната стая, Тирики се промъкна до леглото на Домарис и я видя да лежи с широко отворени очи, съвсем неподвижна. Лицето й бе по-бяло от белите кичури в косата й.

Тирики дойде още по-близо и прошепна:

— Господарке Домарис…

— Да, мила — отвърна едва чуто Домарис — но дори заради Тирики не съумя да се усмихне. Момичето взе една от прошарените със синя вени ръце и я притисна нежно към бузата си, после зацелува восъчнобледите пръсти с отчаяно обожание. — По-полека, мила — прошепна Домарис. — И недей да плачеш.

— Не плача — отвърна Тирики и я погледна с напълно сухите си очи. — Само… Не мога ли да направя нещо за теб? Много те боли, нали?

Домарис отвърна спокойни, взряна в широко отворените очи на момичето.

— Да, детето ми.

— Да можеше да ме боли мен вместо теб!

Усмивката все пак се почти на бледите устни на Домарис.

— Бия предпочела всякакви мъки пред това, Тирики. Сега тичай да са играеха.

— Не съм бебе! Моля те, позволи ми да остана при теб! — момичето я гледаше така умолително, че Домарис не отвърна нищо и само затвори очи. „Няма да издавам колко ме боли пред детето!“, каза си тя и полежа неподвижно няколко минути. След малко по лицето й изби пот от усилието да скрива болката.

Тирики седеше на самия ръб на леглото й. Домарис понечи да й каже да стане — не можеше да понася и най-лекото докосване — понякога, когато някоя от робините побутнеше неволно леглото й, тя изпищяваше от непоносима болка Но в същия момент остана с огромно учудване, че леките движения на Тирики не й причиняват никакво страдание — не я заболя дори когато момичето се наведе над нея и обви шията й с ръце.

„Тя е като малки котенце, каза си Домарис, може да се разходи по тялото ми и аз няма да усетя нищо! Поне е наследила и нещо добро от Риведа!“.

В продължение на седмици Домарис не бе позволявала да я докосва никой друг освен сестра й, и дори опитните ръце на Деорис не можеха напълно да й спестят болката; а сега Тирики… — Слабото телце на момичето се бе притиснало и тясното пространство между нея и рамката на леглото. Тя продължи да прегръща Домарис, която мълчеше, изтръпнала от удивление.

— Тирики — каза тя колебливо накрая, — не се преуморявай. — По устните на Тирики се плъзна особена, покровителствена усмивка — лицето й имаше израза на възрастен човек. Изведнъж Домарис осъзна, че болката, който присъстваше постоянно в тялото й месеци наред, бе започнала да намалява. Възможно ли бе да си го внушава? Дори имаше чувството, че напълно изтощеното й от страданията тяло се изпълва с нови сили.

За един кратък миг можете да осъзнае само невероятното, благословено облекчеше от мъките, и тя се отпусна назад в дълга въздишка. Сетне облекчението отстъпи място на учудване и тревога.

— По-добре ли си сега?

— Да — призна Домарис, но реши да не задава въпроси. Абсурдно бе да повярва, че едно дете на тринадесет години е в състояние да извърши нещо, което велики магове и лечители бяха в състояние да направят само след години дисциплинирано обучение — и дори тогава невинаги! Беше си го внушила, съзнанието й бе замаяно от болката, това бе всичко Някакъв глас се обади предупредително в мислите й, че ако все пак това не е внушение, трябва да не държи до себе си Тирики — за нейно добро… Но да накара Тирики да си тръгне не беше лесна работа.

През следващите дни Тирики прекарваше все повече време при Домарис и правеше всичко по сивите си, за да облекчи болките й. Домарис си налагаше да не се издава.

„Смешно, казваше си тя, да се крия от тринадесетгодишно момиченце!“ Един ден Тирики пак се сви на леглото до нея като котенце. Домарис се поддаде на изкушението и й позволи да остане така. Близостта на момичето й действаше успокоително — когато бе до нея, Тирики, която бе буйно и неспокойно дете, стоеше напълно неподвижна и едва дишаше, все пак болната не искаше детето да се преуморява, затова след малко каза:

— Стоиш кротко като мишле, Тирики. Не си ли вече уморена? Може би е по-добре да си вървиш.

— Не, моли те, не ме отпращай!

— Добре, няма, но трябва да ми обещаеш да не се уморяваш прекалено!

Тирики обеща. Домарис докосна светлата й, подобна на лен коса с белите си пръсти, и въздъхна. Големите сребристи очи на Тирики добиха сънлив вид, сякаш спеше, без на ги затваря. „За какво ли си мисли това дете? Същинска малка вещица? Колко силен с този лечителски инстинкт у нея — но разбира се, и Деорис, и Риведа имаха нещо подобно — трябваше да очаквам, че ще го наследи.“ Но Домарис не молеше да мисли последователно — болката отново нахлу в тялото й и тя съсредоточи всичките си сили, за да я посрещне — вече не помнеше какво е да не те боли нищо.

Тирики вдигна слабото си личице — като че ли се събуди от дълбок сън, и се взря в измъченото лице на Домарис, раздразнена от собствената си безпомощност. После, подтикната от неясен импулс, се наведе и прегърна леко Домарис. Този път нямаше нищо за внушение — Домарис почувства съвсем ясно как в нея се влива здрава сила — болката се оттегляше като море при отлив. Намесата на Тирики бе несръчна, разбира се, и Домарис се почувства зашеметена от внезапния прилив на сила.

В момента, в който дойде на себе си, тя веднага отблъсна детето.

— Мила — каза тя уплашено, — не бива… — и млъкна, защото забеляза, че момичето изобщо не я чува. Деорис си пое дълбоко дъх, изправи се на лакът и каза рязко:

— Ейланта! Говоря съвсем сериозно! Никога повече не прави така! Забранявам! Ако не ме послушаш, ще се принудя да те отпратя оттук!

Тирики се изпрани. Слабичкото й лице пламтеше. Между веждите й се беше вдълбала упорита бръчка.

— Господарке Домарис… — започна тя.

— Слушай добре, скъпа — каза малко по-нежно Домарис и отново се отпусна на възглавницата. — Вярвай ми, много съм ти благодарна за облекчението. Но някой ден ще разбереш, че нямаш право така да… да крадеш от собствената си сила. Не знам как го правиш — това е дар от боговете, дъще, но не бива да се постъпва така! И няма смисъл да се изтощаваш заради мен!

— Но аз мога да го направя единствено за теб! Защото те обичам!

— Детето ми… — Домарис сама не знаеше какво да каже. Взираше се озадачена в спокойните сребристи дълбини на очите й. След малко лицето на момичето се помрачи.

— Господарке Домарис… — каза то съвсем тихо, — кажи ми… кога бе това… аз помня, но не съвсем точно… тогава ти ми каза… — тя спри, и очите й се съсредоточиха с особен, търсещ поглед в лицето на болната жена. Веждите й се сбърчиха и тя изплака. — О, защо ми е толкова трудно да се го спомня?!

— Какво да си спомниш, Тирики? Момичето затвори очи.

— Ти беше — ти ми каза… — големите очи отново се отвориха и Тирики прошепна: — Сестри… и повече от сестри… обричаме се на теб, майко стоим пред теб в мрака — гласът й секна в Тя изхлипа сухо.

Домарис ахна.

— Не с възможно да помниш това! Невъзможно е! Ейланта, по-добре си признай, ако си ни подслушвала, когато сне разговаряли с майка ти…

Тирики възрази пламенно:

— Не, не, помня твоя глас, господарка Домарис — но по-скоро имам чувството, че съм го чувала — насън…

— Тирики, момиченцето ми, говориш, като че ли не си на себе си — разбери, че говориш за нещо, което се е случило, Преди ти…

— Значи е истина?! Вярно е, нали? Искаш ли да ги кажа и останалото? — възкликна Тирики. — Защо не искаш да ми повярваш?

— Но това беше преди тя да се родиш — простена Домарис. — Как е възможно такова нещо?

Тогава Тирики, съвсем пребледняла, с горящи очи, започна да повтаря дума по дума словата на обета, без да се запъне нито веднъж — по едва бе произнесла първите няколко реда, когато Домарис я прекъсна, бяла като сама Смърт:

— Не! Не, Ейланта! Спри! Не бива да повтаряш тези думи! Нито сега, нито когато и да било! Ти… ти не можеш да разбереш какво означават! Моля те, обещай ми — тя протегна към момичето съвсем изтънелите си ръце. — Обещай!

Тирики се отпусна на рамото й и зарида, но накрая измънка желаното обещание.

— Някой ден… ако аз не успея, Деорис ще ти обясни всичко. Ти си била посветена на Каратра още преди раждането ей, и някой ден…

— Няма да е зле да й обясним всичко още сега — звънна гласът на Деорис, която бе влязла незабелязано. — Прости ми, Домарис, но неволно чул всичко.

Тирики скочи и извика гневно:

— Ти! Трябваше на всяка цена да подслушваш… да ме шпионираш! Никога не ме оставяш поне за малко насаме с Домарис, ревнуваш, защото аз мога да й помогна, а тя не можеш! Мразя те! Мразя те Деорис! — и тя отново зарида отчаяно. Деорис стоеше на мястото си като закована. Домарис бе прегърнала дъщеря й и тя продължаваше да хлипа, скрила лице в рамото ъ, докато ръцете на болната я притискаха с нескривана нежност. След малко Деорис сведе глава и се обърна, за да си върви. В същия миг Домарис проговори:

— Тихо, Тирики, спри да плачеш, детето ми. Ела при мен, Деорис, не, не, съвсем близо, за да мога да те прегърна, ти също, детенце — кимва тя на Тирики, която се бе отдръпнала и гледаше нацупено. Домарис постави едната си восъчнобледа ръка в ръката на Тирики, а другата — в ръката на Деорис.

— Сега слушайте внимателно и двете — прошепна тя. — защото това е първият и последен път, когато ще ви кажа някои неща… последният път…