Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (37)

1.

Деорис се стресна — беше сънувала, че пада — и се взря в тъмнината с внезапно завърнал се страх. Микаел спеше все така, свит на кълбо; в тъмната стая започваше да се процежда първата бледа светлина на зората; не се чуваше никакъв звук освен равномерното дишане на детето; но Деорис имаше упоритото чувство, че е чула вик, последван от тежка, болезнена, осезаема тишина — тишината на подземията.

„Домарис! Къде е Домарис?“ Не се беше върнала! Внезапно, с ужасна яснота, Деорис разбра къде бе отишла сестра й. Не спря дори да хвърли връхна дреха върху нощната си риза; само погледна колебливо към спящия Микаел. Но робините на Домарис със сигурност щяха да чуят, ако детето се събудеше и заплачеше — нямаше никакво време за губене! Тя изтича навън и хукна надолу по стълбите към пустата градина.

Тичаше без да вижда, задъхано, все по-бързо, като че ли движението можеше да пропъди страховете й. Сърцето й биеше, като че ли щеше да се пръсне, болки прорязваха страните й, но тя не спря, докато не се озова в мрачната сянка на голямата пирамида. Притиснала ръце отстрани, за да поуспокои болките, тя почувства как студеният утринен вятър пропъжда нощните сънища. Сега виждаше чисто и точно това, което трябвате да извърши.

Един жрец, потънал в диплите на белите си одежди, се плъзна като светло петно към нея.

— Жено — каза той сурово, — забранено е да се идва тук. Върви си по пътя. Деорис спокойно вдигна лице към него.

— Аз съм дъщеря на Талканон — каза тя с ясен, звънлив глас. — Търся Пазителя Раджаста.

Тонът й изражението на жреца се смениха незабавно.

— Тук е, сестро — каза той любезно, — но ни е забранено да смущаваме бденията му… — той изведнъж млъкна учудено — първите слънчеви лъчи бяха преминали над тъмните очертания ла пирамидата и сега можеше ясно да се види разпиляната коса на Деорис, както и това, че бе облечена само в една раздърпана нощна риза.

— Въпросът е на живот и смърт! — настоя отчаяно Деорис. — Трябва да го видя!

— Дете мое… нямам това право…

— Глупак такъв! — избухна Деорис, плъзна се гъвкаво като котка покрай него и хукна нагоре по натисканите до блясък каменни стълби. Позабави се, докато натискаше тежката дръжка на огромната, обкована с мед врата; отметна завесата зад нея и пристъпи навътре. Обляха я струи ярка светлина.

Дочул тихите стъпки на босите й крака — защото вратата се движете напълно безшумно — Раджаста, която стоеше пред олтара, се обърна. Без да обръща внимание на предупредителния му жест, Деорис се хвърли на колени пред него.

— Раджаста, Раджаста!

Жрецът на Светлината я изгледа хладно и неприязнено, после се наведе да я изправи, оглеждайки разбърканите й коси и оскъдното й облекло.

— Деорис — каза той с укор, — какво правиш тук? Не знаеш ли законите? При това — в този вид, полуоблечена… Какво става, да не си полудяла?

Упреците на стария жрец бяха напълно основателни, но Деорис срещна очите му с трескаво пламтящ поглед и проплака, напусната от последните останки самообладание:

— Домарис! Домарис! Слязла е в подземията… в Светилището на Мрака!

— Ти наистина си полудяла! — Раджаста я изблъска безцеремонно далеч от олтара. — Знаеш, че не можеш да идваш тук — в такъв вид и в такова състояние!

— Знам, да, знам, но чуй ме, Раджаста! Убедена съм, че с така, чувствам го! Тя ме накара да й разкажа… и после изгори колана… — Деорис млъкна, разкъсвана от чувство на вина; внезапно бе осъзнала, че по своя воля нарушава клетвата, която бе дала на Риведа. И все пак — с Домарис я свързваше по-стар и по-властен обет.

Раджаста стисна здраво раменете й и попита:

— Какви са тези бръщолевения? — после, като забеляза, че момичето трепери така, че едва се държи на краката си, обгърна раменете й с ръка и й помогна да седне. — А сега ми кажи спокойно, ако можеш, за какво става дума. — Гласът му изразяваше смесица от съчувствие и презрение, — Предполагам, Домарис най-сетне е разбрала, че Риведа те с взел за саджи.

— Не съм саджи! И никога не съм била! — избухна Деорис; сетне каза отпаднало: — Но това няма значение — ти не разбираш; и каквото и да ти кажа, не би ме разбрал. Важното с едно — Домарис е отишла в Светилището на Мрака.

Лицето на Раджаста бавно се променяше — той постепенно осъзнаваше какво се опитва да му каже момичето.

— Но защо…?

— Тя… видя един колан… колана, който носел, който Риведа ми даде и… и белезите, който останаха по гърдите ми от огъня на дорйе…

Още преди да бе довършила последната дума, Раджаста, бърз като светкавица, постави ръка на устата й.

— Не споменавай тази дума тук! — заповяда той, внезапно пребледнял. Деорис рухна на земята и избухна в плач, а Раджаста се наведе, стисна Отново раменете й и я принуди да погледне към него.

— Чуй ме, момиче! Заради Домарис — заради теб самата — дори заради Риведа! За какъв колан говориш?! И… тази дума, която току-що каза; какво се е случило? Няма ли най-сетне да ми кажеш нещо по-ясно?

Деорис не смееше да мълчи, а не смееше и да лъже — и под пронизващия поглед на хлътналите му старчески очи, тя замьнка:

— Тройна връв… с възли… дървени калки, и по тях имаше изрязани — тя се опита да опише някакви форми с ръце.

Раджаста стисна здраво китките й и изсъска:

— Запази противните си знаци за Сивия храм! Но не… дори там никой не би допуснал такова нещо! Трябва да ми го предадеш незабавно!

— Домарис го изгори.

— Слава на боговете — каза мрачно Раджаста. — И тъй, Риведа е влязъл в Черното братство. — Това не беше въпрос той просто установяваше факта. — Кой още?

— Рейота — искам да кажа, неговия хела — Деорис продължаваше да плаче и да заеква; съзнанието й се съпротивляваше на опитите й да говори, по властта на Раджаста бе по-силна, а той я бе съсредоточил изцяло и опита си да изтръгне от нея признания. Жрецът на Светлината бе наясно, че тази му постъпка никак не отговоря на строгия морален кодекс, спазван от жреците, и искрено съжаляваше, че е принуден да постъпва така; но знаеше също, че цялата мощ на заклинанията, градени с месеци и години от Риведа, е изправена срещу него. Беше длъжен да охранява всички като заклет Пазител на Храма и нямаше право да щади момичето. Деорис почти припадаше под въздействието на хипнотичната му сила, но обетът за мълчание, с който Риведа бе оковал волята й, трябваше да бъде разкъсан. Бавно, сричка по сричка, изречение по изречение, тя разказа на Раджаста неща, достатъчни Риведа да бъде осъден десетократно на вечен позор.

Жрецът на Светлината беше безмилостен: така трябваше. Тя виждаше само две пронизващи очи и чуваше тихия, повелителен глас, който задаваше въпрос след въпрос:

— Продължавай. Какво… Къде… Кога…?

— Изпращаха ме в Забранените светове… за да може силата да преминава през мен… Когато вече не можех да им служа, защото… Синът на Риведа, Лармин зае мястото ми.

— Чакал! — Раджаста скочи на крака, издърпвайки със себе си и Деорис. — В името на Слънцето, ти лъжеш, момиче! Не е възможно момче да навлезе в забранените светове — само девствено момиче, или жена, преминала през ритуално пречистване. Момче не може да направи това, освен ако… освен… — лицето на Раджаста бе по-скоро сиво, отколкото бяло, и той самият започваше да заеква. — Деорис! Какво са сторили с Лармин?!

Деорис не преставате да трепери, разтърсвана от вълните на яростта, гнева и отвращението му. Пазителят и разтърси грубо.

— Отговаряй! Да не би да е… да не би онзи човек да е кастрирал момчето? Не беше необходимо Деорис да отговаря, Раджаста рязко се отдръпна от нея, сякаш самото й присъствие го омърсявате. Тя се свлече на пода, но той не й обърна внимание. Беше му призляло от отвращение.

Деорис пропълзя към него. Вече не плачеше, а скимтеше като ритнато кученце. Раджаста плю и я отблъсна с крак.

— Богове! Тъкмо ти ли трябваше да постъпиш така, Деорис? Смееш ли да ме погледнеш в очите? Микон те наричаше своя сестра!

Момичето се сгърчи още повече, но в гласа на Раджаста нямаше и помен от милост.

— На колене! На колене пред олтара, който си осквернила — пред Светлината, която помрачи с деянията си — пред опозорената кръв на праотците си и пред боговете, които забрани!

Деорис се люшкаше между ужаса и отчаянието — и не можа да види как ужасният гняв, изписан по лицето на Раджаста, внезапно отстъпи място на съжаление. Той не можеше да си затвори очите пред факта, че Деорис доброволно бе пожертвала всякаква надежда за милост, за да спаси Домарис — но престъплението й изискваше тежко изкупление. Той хвърли последен поглед, изпълнен със съчувствие, към сведената й глава, и излезе. Беше по-уплашен, отколкото гневен; и дори по-отвратен, отколкото уплашен. Зрелостта и опита му го караха да предвижда неща, които дори Домарис не бе могла да предвиди.

Забърза надолу по стълбите на пирамидата. Когато стигна до долната площадка, се яви жрецът, който стоеше на стража — й замръзна на мястото си.

— Пазителю!

— Тръгни веднага — нареди рязко Раджаста, — с още десетима други, и доведете тук Риведа! Оковете го, ако се съпротивлява! Кажи, че действаш по моя заповед!

— Лечителя Риведа? Първожреца на Сивия орден?! — човекът не можеше да дойде на себе си от учудване. — Великият маг Риведа в окови?!

— Проклетият магьосник Риведа — маг на Черното братство и някогашен лечител! — Раджаста с усилие понижи пресипналия си глас. — После вървете да намерите едно момче на име Лармин — син на Карахама.

Жрецът каза вдървено:

— Ако позволиш, господарю, жрицата Карахама нима син.

Раджаста, раздразнен от това ненавременно напомняне на храмовия етикет, съгласно който хора като Лармин не съществуваха, се сопна:

— Веднага довеждате тук момчето, което живее и Сивия храм и носи името Лармин — я престани с тези глупави преструвки, че не знаеш кой е и чий син е! Не причинявайте болка на детето я не го плашете — само го дръжте на сигурно място, откъдето да можете да го доведете, веднага щом ви дам нареждане — никой не бива да има достъп до него, защото се опасявам, че ще поискат да го убият, за да не свидетелства против престъпниците! После намери… — тон замълча и продължи след кратък размисъл: — Закълни се, че никога няма да издадеш имената, които ще ти кажа сега!

Жрецът направи клетвен знак.

— Кълна се, господарю!

— Намери Рагамон Стария и Кадамири, и им предай да съберат останалите Пазители. Ще ги очаквам тук по пладне. После измери Върховния управител Талканон и му кажи, така че никой друг да не чуе, че най-сетне сме намерили доказателства. Нищо повече — той ще разбере.

Жрецът хукна, оставяйки за първи път от три века насам Храма на Светлината без охрана Раджаста, все така мрачен, забърза в друга посока.