Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (7)

1.

Проливен дъжд се лееше безспир върху покривите, дворовете и жилищата около Храма; проникваше навсякъде, жадно поглъщан от пресъхналата земя, лееше се с мелодичен плисък в басейните и фонтаните, заливаше покритите с плочи пътеки и моравите. Може би дъждът бе и причината библиотеката на Храма да е така претъпкана. Заети бяха всички ниши, столчета и пейки — над всяка маса се бе склонила нечия глава.

Домарис спря за миг на вратата и се огледа, за да открие Микон. Днес принцът не седеше в предпочитаната си ниша. Очите й се плъзгаха но белите скуфи на жреците, тежките сиви качулки на магьосниците, златистите мрежи, вплетени в косите на жриците, и непокритите глава на учениците и писарите. Най-сетне забеляза Микон и изтръпна от радостно вълнение. Атлантьт седеше край една маса в най-отдалечения ъгъл на залата, увлечен в разговор с Риведа. Едрата фигура на мага, потънала в сивите дипли на мантията му, и грубо изсечените черти на лицето му контрастираха странно с бледото, измъчено лице и болезнено слабата фигура на Микон. Въпреки това Домарис имаше чувството, че двамата мъже всъщност доста си приличат.

Тя се упъти към тях, опитвайки се да потисне отново надигналата се вълна от неприязън към Риведа. В тръпката, които мина този път по тялото й, нямаше нищо приятно. „Откъде ми дойде на ума, че този човек може да прилича по нещо на Микон?“

Риведа се бе привел напред и слушаше съсредоточено; мургавото лице на Микон бе озарено от усмивка. Всеки страничен наблюдател би могъл да се закълне, че водят обикновен приятелски разговор. Но Домарис не можеше да пропъди усещането, че двамата са въплъщение на две сили — еднакви по мощ, но противоположни по посока, изправели една срещу друга.

Сивият маг първи забеляза появата й; Риведа вдигна глава и каза, любезно усмихнат:

— Дъщерята на Талканон те търси, Микон.

Но не помръдна от мястото си, нито пък обърна повече внимание на момичето. В края на краищата, Домарис бе все още ученичка, докато Риведа се намираше на най-високото сгънало в йерархията на маговете.

Микон се изправи мъчително на крака и попита почтително:

— С какво мога да ти бъда от полза, гослодарке Домарис?

Домарис, притеснена от това публично нарушение на общоприетите норми на поведение, стоеше неподвижно, свела очи. Поначало не беше много плаха, но сега се смути от вниманието, което постъпката на Микон привлече върху нея. Чудеше се дали Риведа не се присмива в себе си на това явно неспазване на обичаите в Храма. Когато проговори, тя почти шепнеше:

— Дойдох, за да обясня отсъствието на ученичката, която е твой писар, господарю Микон. Деорис е болна и няма да може да ти помага днес.

— Съжалявам — усмивката на Микон бе пълна със съчувствие. — Цвете на слънцето, трябва да и кажеш, че няма нужда да идва, докато не е оздравяла напълно.

— Надявам се да не с нещо сериозно — намеси се Риведа. Тонът му беше спокоен и любезен, но погледът изпод тежките клепачи бе студен и пронизващ. — Винаги съм смятал, че тези нощни бдения на студа и влагата са неразумни.

Домарис отново се подразни. Микон веднага долови студенината, с която тя отвърна на мага:

— Няма нищо особено. Ще се оправи за няколко часа.

Разбира се, Домарис нямаше намерение да описва действителното положение, но истината бе, че Деорис бе плакала дълго и упорито, докато накрая си докара силно главоболие. Домарис бе смутена и се чувстваше виновна, защото шеговитата й забележка за Риведа бе довела до избухването на малката. При това бе осъзнала, че сестра й болезнено я ревнува от Микон. Деорис бе молила отчаяно да не я оставя сама, да изпрати някой роб да уведоми Микон. Домарис трябваше да положи големи усилия, за да успее да се откъсне от разстроеното дете — най-сетне си наложи да го стори, напомняйки си, че Деорис всъщност изобщо не е болна; беше предизвикала това главоболие със собственото си упорство. Редно бе детето да разбере веднъж завинаги, че с капризи и истерии няма да може да постига всичко, което пожелае — тогава сигурно тези главоболия и нерви щяха да изчезнат.

Риведа бе станал на крака.

— Ще ни навестя, за да разбера какво й е всъщност — каза той категорично. — Много сериозни заболявания започват с леки неразположения.

Думите му бяха учтиви, изречени с достолепието на високопоставен лечител и маг, но Риведа тайно се забавляваше. Чувстваше неприязънта на Домарис, и въпреки че не изпитваше лоши чувства към нея, нямаше намерение да й разреше да го изолира от сестра си. Малката Деорис го интересуваше и опитите на Домарис да го държи надалеч от нея нямаха никакво значение.

Разбира се, не бе възможно Домарис да възрази. Риведа бе маг и ако решеше да прояви интерес към Деорис, една ученичка като Домарис нямаше право да му се противопостави. Тя си каза с укор, че Риведа може да бъде едва ли не дядо на малката, че е известен с лечителските си умения и със строгия си, почти отшелнически живот се отличаваше дори в ордена на Сивите, за които аскетизмът бе правило.

Двамата мъже се сбогуваха сърдечно. Когато бавните стъпки на Риведа заглъхнаха, Домарис усети, че пръстите на Микон докосват леко китката й.

— Седни до мен. Цвете на слънцето. Този дъжд ми пречи да се съсредоточа, а и днес се чувствах много самотен.

— С такъв интересен събеседник? — Домарис не можа на овладее хапливия си тон.

Микон се усмихна.

— Интересен човек е Риведа, вярно. Но предпочитам да разговарям с теб. Но може би сега моментът не е подходящ? Или… не е прието да постъпвам така?

Домарис отвърна на усмивката му.

— И ти, и Риведа сте толкова високопоставени, че Наблюдателите не биха те упрекнали, ако проявиш незнание относно нравите в Храма — отвърна тя, но хвърли притеснен поглед към строгите лица на старшите писари, които бдяха над ръкописите и следяха за реда и спокойствието в библиотеката. — Но едно е сигурно — на мен тук не ми е позволено да говоря — и пак не се въздържа да добави с остър шепот: — Риведа можеше да те предупреди!

Микон, видимо разкаян, едва потискаше смеха си.

— Може би и той е позабравил добрите нрави, след като работи отдавна в усамотение — отвърна той и попита, снижавайки гласа си също като Домарис: — Ти познаваш Храма по-добре от мен — няма ли тук място, където можем спокойно да разговаряме?

2.

Макар и слаб, Микон беше толкова висок, че в сравнение с него Домарис изглеждаше едва ли не дребничка; изпитите му, измъчени черти контрастираха с почти съвършената красота на нейното лице. Докато излизаха от библиотеката, немалко любопитни погледи ги сподириха — макар че не можеше да ги види, Микон сякаш също се зарази от смущението на Домарис, и докато вървяха по дългите ходници, не произнесе нито дума.

Домарис незабележимо забавяше стъпките си, за да върни редом с него. Микон бе хванал ръката й и пръстите му все по-здраво стискаха нейните. Момичето отметна една завеса, двамата преминаха през сводеста врата и се озоваха в една зала, която гледаше към вътрешен двор. Цялата стена срещу тях бе заета от огромен прозорец, който се затваряше с големи дървени решетки; тихият, ароматен дъх на дъжда, който продължаваше да се лее по тревата и зажаднелите цветя, долиташе до тях откъм градината. Чуваше се тихото плискане на дъждовните капки, които падаха в близкия фонтан.

Това бе любимото кътче на Домарис — тя често се уединяваш; тук и не обичаше да го споделя с никого, дори и с Деорис. Тя се обърна към Микон и каза тихо:

— Често идвам тук да чета. От другата страна градината живее един стар, болнав жрец, който рядко напуска стаите си, а тази стая не се използва. Мисля, че тук можем да разговаряме несмущавани от никого.

Възцари се дълго мълчание. Отвън дъждът продължаваше да плющи — хладният му, влажен дъх милваше лицата им. Микон бе отпуснал спокойно ръце на коленете си. Слаба усмивка се плъзваше и изчезваше от лицето му като лятна светкавица. Стигаше му да се наслаждава на близостта на Домарис, но момичето беше неспокойно.

— Намерих място, където можем да разговаряме — и сега седим неми като риби!

Микон се обърна към нея.

— А наистина има неща, които трябва да бъдат казани. Домарис! — той поизнесе името й с такъв болезнен копнеж, че дъхът й спря. Микон повтори името й, нежно като милувка:

— Домарис!

— Господарю Микон… принце…

Внезапен, неочакван гняв помрачи чертите му.

— Не ме наричай така! Всичко това съм оставил зад себе си! Знаеш името ми!

Младата жена пред него прошепна като насън:

— Микон…

— Домарис, аз… аз смирено моля за правото да ти поднеса любовта си. — Гласът му беше тъжен, сякаш се упрекваше за решението си. — Обичам те от мига, когато влезе в живота ми. Знам, че това, което мога да ти дам, е много малко и за много кратко време. Вярвам ми — той помълча, сякаш да събере сили, и продължи, намирайки с мъка думите: — Иска ми се… да се бяхме срещнали в по-щастлив час, да можеше любовта ни да разцъфти спокойно, да достигне бавно до зрелост и съвършенство… — Микон пак замълча. Мургавото му, изразително лице така разголваше вълнението в душата му, че Домарис сведе очи — уплашена от силата на чувствата си, бе почти доволна, че той не може да я види.

— Не ми остава много време — поде отново Микон. — Знам, че по законите на Храма ти все още разполагаш със себе си. Твое право с да си избереш любим и дори да родиш дете от него. Обетът, който сте си дали с Арват, не представлява формална пречка. Би ли… можеш ли да ме приемеш за свой любим? — звучният му глас вибрираше под напора на чувствата. — Такава е съдбата ми — аз, който разполагах с всички земни блага, заповядвах на армии, радвах се на почитта на цялото благородническо съсловие, сега не мога да ти предложа нищо… нито брачен обет, нито обещание за щастие — нищо освен любовта си…

Невярваща, Домарис повтори бавно:

— Ти… ме обичаш?

Той протегна поривисто ръце към нея, срещна тънките й пръсти и ги стисна в своите.

— Не съществуват думи, които да опишат любовта ми, Домарис. Мога само да кажа — когато не си до мен, животът ми с непоносим. Сърцето ме боли, когато не мога да чуя гласа ти, стъпките ти, да те докосна…

— Микон! — прошепна тя, псе още зашеметена. — Ти наистина ме обичаш! — вдигна глава и изпитателно се взря в лицето му.

— Щеше да ми бъде по-лесно, ако можех да видя лицето ти — прошепна той и внезапно се отпусна на колене пред уплашеното момиче, притиснал лице в дланите й. Целуваше тънките пръсти, а диплите на дрехата й приглушаваха шепота му.

— Обичам те толкова много, че не мога да го понеса… любовта ми с прекалено силна… прекалено много за този живот. Ти си толкова кротка и мила, Домарис. Аз… ако трябва, мога да имам дете от друга жена. Можеш ли… имаш ли най-малка представа от това, което исках от теб?

Домарис се наведе и притисна лицето му към гърдите си.

— Знам само, че те обичам — каза тя, — и че мястото ти е тук, при мен. Дългата й червеникава коса се спусна и покри и двамата. Устните им се срещнаха, докато шепнеха истинското име на любовта.

3.

Дъждът беше спрял, но небето бе още сиво, покрито с ниско надвиснали облаци. Деорис лежеше на дивана и стаята, която делеше със сестра си. Една прислужничка решеше косите й; над главата й малката червена птичка, подаръкът от Домарис, чуруликаше весело в кафеза си, Деорис се заслуша в песента й и започна тихичко да тананика, докато четката се плъзгаше успокояващо по къдриците й. Вятърът развяваше завесите на прозореца и широките листа на дърветата отпред. Приглушената светлина в стаята се отразяваше в тъмното полирано дърво на мебелите, плъзгаше се по копринените завеси и проблясваше по украшенията от сребро, тюркоаз и лунен камък. Сред уюта на красивата стая, с която Домарис разполагаше като дъщеря на Талканон и на Раджаста, Деорис се гушеше като котенце и се опитваше да загърби глождещото я чувство на вина: писарите и по-малките ученици по право бяха длъжни да привикват към дисциплина и скромен живот. Когато Домарис беше на нейните години, за нея бе немислимо да живее в такъв разкош. Красивите вещи радваха Деорис, пък и никой че й бе забранил да живее при сестра си, но подсъзнателно нещо й: подсказваше, че не би трябвало да бъде тук. Тя дръпна рязко главата си изпод грижливите ръце на робинята.

— Стига толкова, накрая пак ще ме заболи главата — каза тя капризно. — Освен това чувам, че сестра ми се връща.

Деорис скачи и изтича към вратата, но когато погледът й падна върху лицето на Домарис, поздравът замря на устните й.

Когато Домарис заговори, гласът й беше напълно спокоен:

— Мина ли ти главоболието, Деорис? Мислех, че ще те намеря в леглото.

Деорис се взря тревожно в лицето на сестра си и си каза: „Сигурно нещо ми се е привидяло.“ На глас отвърна:

— Спах цял следобед и когато се събудих, се чувствах много по-добре — помълча, следейки с поглед сестра си, която разсеяно кръстосваше стаята, а добави: — Господарят Риведа…

Домарис я прекъсна с нетърпелив жест.

— Да, да, той ми каза, че ще дойде да се осведоми за здравето ти. Ще ми разкажеш после, може ли?

Деорис примигна.

— Защо? Бързаш ли за някъде? Да не би тази нощ да е твой ред да служиш в Храма?

Домарис поклати глава, протегна ръка и погали леко къдриците на сестра си.

— Радвам се, че си по-добре — каза тя по-меко. — Ще извикаш ли Елара да дойде при мен, скъпа?

Дребната женица влезе забързано и започна да съблича робата на Домарис. Останала по тънка долна риза, Домарис се просна по очи върху един куп възглавници, а Деорис незабавно дотича и коленичи пред нея.

— Какво ти е, сестро? Домарис измънка разсеяно:

— Нищо после, сякаш в отговор на някаква своя мисъл, допълни — всичко е така, както трябва да бъде.

Обърна се по гръб и се взря усмихнато в очите на малкото момиче. После подзе импулсивно:

— Деорис… — но млъкна и се поколеба.

— Но какво става, Домарис? — настоя Деорис, усещайки, че у нея отново се налита необяснимата паника, която я обзе при вида на сестра й, когато тя влезе и стаята.

— Деорис, сестричке, отивам да се поклоня на Добрата майка — Домарис стисна ръката на сестра си и продължи: — Ще дойдеш ли с мен?

Деорис я гледаше с полуотворена уста. В храма на Добрата майка, богинята Каратра, се отивайте само когато трябваше да бъдат изпълнени определени ритуали, или в случаи на тежки душевни изпитания.

— Не разбирам — каза момичето. — Защо… защо? — тя стисна здраво с две ръце ръката на сестра си. — Домарис, какво става с теб?

Развълнувана и смутена, Домарис не намираше сили да проговори. В себе нито за миг не се съмнявате какъв отговор ще даде на Микон — той й бе забранил да решава прибързано, — но въпреки това и измъчваше безпокойство, чувстваше нужда да сподели вълненията си, да добие увереност в правотата на решението си — а не можете да говори за това с Деорис. Деорис бе още дете, Домарис бе единствената майка, която Деорис познаваше, затова и малкото момиче болезнено чувстваше присъствието на нещо ново, нещо, което ги разделяше. Тя изхлипа:

— Домарис!

— О, Деорис — Домарис издърпа припряно ръката си, — престани да ме разпитваш! — после, съзнавайки, че може да усили страховете и отчуждаването на малката, добави: — Просто ела с мен. Искаш ли?

— Разбира се — кимна Деорис. Гърлото й се бе свило и тя говореше с мъка. Домарис се усмихна, седна на възглавниците и прегърна Деорис. Целуна я леко и понечи да стане, но Деорис се вкопчи отчаяно в нея, притиснала глава в гърдите й — сякаш знаеше, с болезнената интуиция на малките деца, че неотдавна тук бе почивала главата на Микон, сякаш искаше да изтрие спомена за него. Домарис погали копринената й коса и отново понечи да се довери на сестра си — но така и не събра сили да започне.

4.

Светилището на Каратра, Добрата майка, се намираше далеч от Дома на Дванадесетте — почти на другия край на храмовите земи. Вървяха под разцъфнали дървета, още мокри от дъжда. В хладния здрач въздухът бе натегнал от уханието на рози и върбинка. Двете сестри мълчаха — едната потънала в размисъл за това, което й предстоеше, другата просто защото рече не знаеше какво да каже.

Бялата сграда на светилището се издигаше окъпана в меко сияние, от другата страна на бистро езеро — водите блещукаха, чисти като кристал, и отразяваха кадифената синева на небето. Облаците вече се бяха разкъсали и се разсейваха. Когато наближиха, слънцето за миг огря покривите и озари алабастровите стени на светилището, преди да потъне зад западния хоризонт. Над водите се носеше тежък, упойващ аромат на тамян, зад прозорците на светилището приветливо заблещукаха светлинки.

Домарис забеляза, че Деорис започва да влачи крака и да изостава, се към нея, спря и седна на тревата. Деорис веднага седна до нея, и двете, хванати за ръце, продължиха да мълчат, загледани в нетрепващата повърхност на свещеното езеро.

Богинята — първоизточник на всичко живо, Майка и Жена, би въплъщение на тайната и красотата на живота, на вечния му кръговрат, символ на кротката, но несломима сила на земята. За да достигнат до светилището на Каратра, двете сестри трябваше да прегазят водите на езерото, които стигаха почти до раменете им — всяка жена изпълняваше поне веднъж в живота си този свещен ритуал на пречистване, но само жените от кастата на жреците и тези, които учеха, за да бъдат посветени в мистериите, разбираха дълбоката значимост на този ритуал — символ на пътя на всяка жена към зрелостта — срещу съпротивляващия се поток на времето, по-дълбок от езерните води, по-тежък, по-труден за преодоляване. С гордост или примирение, в радост или в скръб, възторжено или против волята си, всяка жена идваше някой ден дотук до сърцевината на своята женственост.

Домарис плъзна поглед по светлата повърхност на водата и потръпна, уплашена от дълбокия смисъл на ритуала. Бе посветена в тази мистерия, разбираше я но въпреки това тръпнеше от страх. Мислеше за Микон, за любовта си, за да събере смелост и да нагази в чистите води; но не можете да пропъди почти пророческия си ужас, нахлул в съзнанието й. За миг притисна Деорис към себе си в безмълвна молба да бъде разбрана.

Деорис я разбра, но отвърна нацупено лице. Имаше чувството, че светът й е рухнал из основи. Не искаше да разбере пред какво изпитание е изправена Домарис. Тук, пред най-стария и свят храм на кастата, към която принадлежаха и двете, Деорис също се боеше — страхуваше се, че тези вода ще повлекат и нея в потока на живота, към женската й съдба…

Тя каза мрачно:

— Жестоко е… животът е жесток! Иска ми се да не се бях раждала жена!

Сама съзнаваше, че говори и постъпва егоистично, че държи да се натрапи в мислите на Домарис, да намери успокоение за себе си — сега, когато сестра й бе изправена пред най-голямото изпитание в живота си — пред избора, който бе все още далеч в бъдещето за Деорис. Въпреки това настоя:

— Защо, Домарис? Защо?

Домарис не отвърна нищо, само притисна здраво малкото момиче в прегръдките си. Изведнъж предишната й увереност нахлу като топла вълна в душата й. Тя беше жена, обичаше и сърцето й ликуваше.

— Няма винаги да мислиш така, Деорис — каза тя усмихнато. Отпусна прегръдката си и каза: — Отивам в храма. Ще извървиш ли и останалата част от пътя с мен, сестро?

За миг Деорис бе почти готова да я последва; веднъж вече бе влизала в светилището оттатък езерото — за свещения ритуал, който всяко момиче от Храма изпълняваше в чест на Великата майка, когато биваше благословено с първите признаци на своята женственост. Спомняте си само, че беше притеснена от строгия церемониал. Но сега, когато Домарис стана, за да тръгне към езерото, Деорис изведнъж бе обзета от паника. Страхът я стисна за гърлото. Ако тръгнеше по своя воля по стъпките на Домарис — щеше да попадне в клопката на женствеността си, да стане доброволна плячка на непреодолимата мощ на природата. Страх и отчаяна съпротива трепнаха в гласа й, когато отвърна:

— Не! Не искам!

— Дори ако те помоля? — попита наскърбено Домарис — искаше и се Деорис най-сетне да я разбере, да сподели с нея този миг, който разсичаше на две живота й.

Деорис упорито поклати глава, скрила лице в ръцете си. Обзе я неестествено желание да причини болка на сестра си — Домарис я беше изоставила — сега бе неин ред да не я последва!

Учудена от собствената си настоятелност, Домарис помоли отново:

— Деорис… сестричке, моля те, искам да бъдеш с мен. Няма ли да дойдеш?

Деорис продължи да крие лицето си. Накрая измънка едва чуто отказа си. Ръката на Домарис падна рязко от рамото на сестра й.

— Съжалявам, Деорис. Нямах право да настоявам.

Деорис би дала всичко, за да вземе думите си назад, но беше късно. Домарис тръгна напред, а Деорис остана да лежи неподвижно в тревата, притиснала трескаво пламтящото си лице към хладната трепа, задавена от горчиви сълзи.

Домарис не се обърна назад. С леки движения развърза връхната си дреха и я остави да се плъзне около краката й. Разплете плитките си и косата покри цялото й тяло като огнен водопад. Прекара пръсти през тежките й вълни и изведнъж по цялото й тяло премина тръпка на блаженство: „Микон ме обича!“ През този първи и единствен път в живота си Домарис изпита непоколебима увереност в красотата си, триумфираща гордост от съвършенството си — но и това щастие бе примесено с меланхолия — защото Микон никога нямаше да я види.

Този упоителен унес продължи само миг; после Домарис раздели косата си на два дълги златисти потока и нагази в езерото. Вървеше, докато бистрата вода не достигна до гърдите й — беше топла, от нея кожата й пламтеше — не приличаше на обикновена вода, а по-скоро на пулсираща, жива светлина… Сини и виолетови струи трептяха и блещукаха, обгръщаха тялото й, изправено сред тих като алабастрова колона, и тя изтръпна от наслада — и от страх — когато водите за миг се сключиха над главата й. После отново се изправи и тръгна напред. Водата се стичаше в ароматни, бълбукащи струйки от раменете и сияйнозлатистата й коса. Докато крачеше все напред, към приветливо разтворените двери на Храма, Домарис чувстваше как водите отмиват предишния й живот дребните тревоги, егоистичните вълнения. Изпълнена със съзнанието за безкрайна сила, тя осъзна нещо, което не бе прозряла първия път, когато влезе в светилището — че е божествена — защото е човек.

Излезе от водата с нежелание и спря за миг, преди да престъпи прага. После влезе в преддверието и започна сериозно и съсредоточено да облича оставените там ритуални одежди — опитваше се да мисли само за предстоящата церемония и да пропъди от съзнанието си всякакви други мисля.

Влезе в голямата зала и остана за миг пред олтара, изпълнена със страхопочитание. Сетне завърза пояса на женствеността около кръста си, коленичи и отметна глава в страстна молба и смирение. Отчаяло търсеше думи, за да изкаже молбата си.

— Майко, Богиньо… — зашепна тя накрая. — Помогни ми да изпълня това, за което съм дошла на този свят. Помогни ми да изпълня обещанието ся…

Стори й се, че я обгръща топлина — също като майчина прегръдка. Кроткият образ на богинята й се усмихваше — очите й приличаха на очите на майка й, която Домарис едва си спомняше. Остана коленичила дълго, мълчалива, заслушана в тишината, докато странни видения се плъзгаха в съзнанието й — неясни и неразбираеми. Постепенно я изпълваше спокойствие и душевен мир, каквито не бе познавала досега — и който нямаше да я напускат до края на живота й.

5.

Слънцето отдавна бе залязло и звездите бяха извървели немалко от небесния си път, когато Деорис се размърда и разбра, че е много късно. Домарис сигурно се бе прибрала отдавна — ако изобщо имаше намерение да се прибира у дома.

Страхът отново отстъпи място на гнева: Домарис пак я беше забравила! Нещастна и изплашена, Деорис се върна в Дома на Дванадесетте, но установи, че Елара не знае нищо повече от нея самата — или най-малкото не желае да обсъжда е Деорис господарката си. Това не подобри пи най-малко настроението й — резките й отговори и капризните й заповеди скоро докараха обикновено търпеливата Елара до плач.

Деорис бе успяла да изтормози прислужниците дотолкова, че да се чувстват не по-добре от нея, когато пристигна Елис и влоши още повече нещата, като попита къде е Домарис.

— Откъде да знам! — избухна Деорис — Тя вече нищо не ми казва!

Елис се опита да успокои гневното момиче, но Деорис дори не пожела да я изслуша. Накрая Елис, която също не се отличаваше с особена кротост, не издържа:

— Тъй или иначе, не виждам защо Домарис трябва да е длъжна да сподели всичко с теб — нейните проблеми не са твоя работа, а освен това ти толкова си се разглезила, че си станала напълно непоносима! Ще ни се Домарис да се вразуми и да те постави най-сетне на място!

Деорис дори не се разплака, а само се сви на мястото си.

Елис беше вече на вратата, но се върна и се наведе над момичето.

— Деорис — каза ти разкаяно, — наистина съжалявам. Не исках да кажа… с жест, който бе извънредно необичайна за Елис проява на чувства, тя стисна здраво двете ръце на Деорис и продължи: — Знам, че си самотна. Нямаш си никого освен Домарис. Но вината е донякъде и твоя — би могла да имаш много приятели — и допълни меко: — Не бива да стоиш тук и да се самосъжаляваш. Лиза тъгува за теб. Не искаш ли да дойдеш и да си поиграеш с нея?

Неуверена усмивка се плъзна по устните на Деорис.

— Може би утре — отвърна тя. — Сега бих предпочела да остана сама.

Интуицията на Елис понякога граничеше с ясновидство. Внезапно пред очите й изплува картина, която я накара неволно да пусне ръката на братовчедка си и да се отдръпне.

— Няма да те разубеждавам — каза тя: после добави тихо, но настоятелно: — Помни едно — ако Домарис има право да решава съдбата си, ти също си самостоятелна личност. Лека нощ, котенце.

Когато Елис си тръгна, Деорис дълго се взира в затворилата се зад нея врата. Последните й думи, макар и съвсем обикновени, имаха като че ли някакво друго, скрито значение, но Деорис така и не можеше да разбере какво. Накрая си каза, че това са приумиците на Елис, и се опита на забравя за целия разговор.