Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (33)

2.

След дълги, неясни кошмари, в които вървеше през пламъци, легенди и сенки от полузабравени легенди, Деорис най-сетне отвори очи и това, което видя, искрено я учуди.

Лежеше върху някакво подобие на диван, издялано от камък. Под нея беше натрупана купчина възглавници. Под главата й висеше една от вечногорящите лампи и трептящият пламък превръщаше фигурите, издялани по ръба на леглото, в гротескни сенки от селенията на страха. Въздухът беше студен и влажен — миришете на мухъл, на мокри камъни. Деорис се зачуди дали не е вече мъртва. Може би това беше гробница? В същия момент усети, че цялата е увита във влажни превръзки. Тялото й беше една голяма болка, но тя беше далеч от тялото си — като че ли тази купчина превръзки нямаше нищо с нея.

Обърна бавно и мъчително глава и веднага позна тъмната фигура на Риведа; пред него стоеше мъж, когото Деорис също позна и изтръпна от страх — Надастор от Ордена на Сивите. Надастор беше на средна възраст, много слаб, с вид на аскет — лицето му беше съхранило особената си, мрачна хубост и въпреки всичко в него имаше нещо плашещи. При това сега той не носеше обичайната дълга сива магьосническа роба. Облечен беше в черни одежди, целите избродирани със странни символи; на главата си имаше висока черна шапка, а в ръце държеше тъпка стъклена пръчица.

Надастор говорете с тия, благовъзпитан глас, който незнайно защо напомни на Деорис за Микон:

— Твърдиш, че тя не е саджи?

— Не е нищо подобно — отвърна сухо Риведа. — Тя е дъщеря на Талканон и жрица.

Надастор кимна бавно.

— Разбирам. Разликата е голяма. Ако ставаше дума само за лични чувства, въпреки всичко щях да настоявам да я оставиш да умре. Но…

— Тя е и шакти сидхана.

— Като се имат предвид постоянните ограничения, които сам са налагаш — прошепна Надастор, — наистина си рискувал много. Знаех, разбира се, че имаш на разположение голяма сила; това ми беше ясно от самото начало. Ако не бяха вбесяващите забрани на ритуала…

— За мен вече няма забрани! — избухна диво Риведа. — Оттук нататък ще работя така, както аз и само аз намирам за добре! Не се побоях да се изложа на най-големи опасности, за да овладея силата и сега никой не може да ми забрани да я ползвам! — Той вдигна лявата си ръка, прилична на голяма кървава рана, и бавно описа знак, който накара Деорис да изохка неволно от страх. Нямаше вече път назад — този знак, направен с лява ръка, беше богохулство, за което единственото наказание бе смърт — дори по законите на Сивия храм. Тя имаше чувството, че знакът доби осезаема форма, която затрепти във въздуха между двамата мъже.

Надастор се усмихна.

— Така да бъде — кимна той. — А сега нека първо се опитаме да спасим ръцете ти. Що се отнася до момичето…

— Тя не те засяга! — прекъсна го грубо Риведа.

— Всяка сила се заплаща със слабост — усмихна се спокойно Надастор. — Ако не беше така, ти нямаше да бъдеш тук. Много добре, ще се погрижа за нея.

Деорис усети, че й призлява — по същия начин Риведа се беше присмивал на Микон и Домарис.

— Ако си й предал такива познания, тя е прекалено ценна, за да допуснем женствеността й да бъде унищожена от… това, което я е досегнало.

Надастор пристъпи към леглото; Деорис затвори очи и лежа неподвижно като мъртва, докато Черният маг сваляте несръчно направените превръзки и отново превърза умело раните. Докосването му беше толкова студено и безлично, сякаш превързваше каменна статуя. Риведа стоеше до него през цялото време, и когато Надастор свърши работата си, коленичи и протегна обвитата си в превръзки ръка към Деорис.

— Риведа! — прошепна тя безсилно.

Гласът му не беше по-силно от нейния, когато отговори:

— Това още не е провал. Ние ще го превърнем в триумф — двамата с теб. Призовахме огромна сила, Деорис, и сега тя е наша — на наше разположение!

Деорис искаше да чуе поне една нежна дума. Тези постоянни разговори за сила и власт я плашеха и измъчваха; беше видяла какво призоваха и искаше само едно — да го забрави завинаги.

— Това беше Силата на Злото! — прошепна тя с пресъхнали устни.

Риведа отвърна със старата си разяждаща злъч:

— Какво е това постоянно дърдорене за добро и зло! Трябва ли всичко да е красиво и лесно? Нима ще избягаш още първия път, когато видиш нещо, което не се покрива с красивите ти мечти?

Засрамена и готова както винаги да отстъпи, тя измънка:

— Не. Прости ми…

Гласът на Риведа стана отново нежен.

— Не, няма да ти се сърдя за страха, Деорис! Смелостта не ти изневери, когато имахме наистина нужда от нея. Сега, когато страдаш толкова, нямам право да те измъчвам с упреци. Опитай се да поспиш. Трябва да възстановиш силите си.

Тя протегна ръце към него. Болезнено копнееше за прегръдките му, за обич и успокоение — но изведнъж, без никакъв видим повод, Риведа забълва ужасяващи, богохулни проклятия. Крещеше и проклинаше като луд, изреждаше налудничави, изпълнени с омраза думи на всички езици, който познаваше, лееше ужасна, нетърпима, черна ненавист, докато Деорис отдавна прехвърлила всички граници на страха и търпението, не започна да ридае на глас. Риведа спря едва когато гласът му изневери, и се хвърли по лице на каменното легло до Деорис. Раменете му потръпваха. Нямаше сили да помръдне нито да произнесе и дума повече.

След време Деорис се размърда мъчително и положи ръка на лицето му. Това като че ли го извади от дълбок унес; той се обърна уморено и се взря в момичето с широко отворени, изпълнени с болка очи, изпъстрени с мрежа от червени кръвоизливи.

— Деорис, Деорис, какво сторих с теб? Нима още не си ме презряла — след всичко, което се случи? Бягай, докато можеш, напусни ме — аз нямам право да искам нищо повече от теб!

Тя притисна по-здраво ръка към лицето му. Не можеше да се изправи, но гласът й трепереше от вълнение, когато отвърна:

— Аз ти дадох това право! Ще бъда там, където си и ти! Какво значение има страхът? Риведа, още ли не си разбрал, че те обичам?

Зачервените очи трепнаха. За първи път от месеци той се наведе над нея и я целуна с неудържима страст, без оглед на болката, която и причиняваше. После се отдръпна стреснато… но Деорис беше сключила тънките си пръсти около китката на дясната му ръка — точно над превръзките.

— Обичам те — повтори тя тихо. — Обичам те толкова, че съм готова да се изправя с теб срещу демоните — и срещу боговете, ако трябва!

Потъмнелите от болка и скръб очи на Риведа се затвориха за миг. Когато отново повдигна клепачи, лицето му беше спокойно — студена, невъзмутима маска.

— Възможно е да поискам от теб точно това — каза той с тих напрегнат глас, — но не забравяй, че по целия път ще бъдем заедно.

Надастор, скрит в сенките зад тежката врата, поклати глава и тихичко се засмя.

3.

Дълго време Деорис се мяташе между кратки моменти на просветление и дълги дни на адски страдания и трескавите кошмари на неестествен, предизвикан от упойките сън. Риведа нито за миг не напусна мястото си до леглото й; всеки път, когато тя дойдеше на себе си, той бе до нея — мрачното му, безизразно лице издаваше, че с потънал в дълбок размисъл — понякога четеше задълбочено някой от множеството прастари свитъци, натрупани около него.

Надастор идваше и си отиваше, и Деорис често имате възможност да чуе разговорите им — но моментите, когато беше в пълно съзнание, бяха толкова кратки и болезнени, че й беше трудно да определи кое е действителност и кое — поредният кошмар. Спомняше си как веднъж, когато отново дойде на себе си, видя Риведа, който си играеше с огромна змия — тя се гърчеше и търкаше глава в главата му като глезено котенце — но когато дни по-късно му спомена за това, което бе видяла, той я изгледа напълно безизразно и категорично отрече.

Надастор се държеше любезно и кротко с Риведа — говореше с него като равен с равен, но същевременно давате да се разбере, че в познанията на Риведа има големи празноти, който час по-скоро трябва да се премахнат. Когато най-сетне се убедиха, че животът на Деорис в вън от опасност и тя прекарваше вече по-дълго време в съзнание, без да бъде под влияние на упойващи вещества, Риведа се зае да й чете от старите свитъци — четеше й неща, които караха кръвта да се смръзва в жилите й. Полека-лека Риведа започна да й показва новата си власт над естеството и страхът на Деорис започна да изчезва — или се скри в най-дълбоките кътчета на съзнанието й. Тя започна да се убеждава, че Риведа вече никога не би позволил поради неопитност силите на мрака да вземат връх над него.

Само едно нещо Деорис не можеше да приеме — най-неочаквано Риведа беше станал амбициозен — някогашната му неутолима жажда за знания се бе превърнала в алчен копнеж за власт. И тя не посмя да му каже, че това я изпълваше с дълбоко безпокойство и съмнения — лежеше кротко и слушаше — обичта й към него беше прекалено силна, за да се опита да възразява, а при това беше убедена, че дори да се опита, думите й няма да му въздействат по никакъв начин.

Никога досега Риведа не беше се държал толкова нежно с нея, Деорис остана с впечатлението, че целият му досегашен живот бе прекаран в напрегната борба между противоположни сили, бушували в съзнанието му. Тази битка в името на добродетелта го бе направила строг, сериозен и отчужден. Сега, когато битката бе приключила и Риведа се беше преклонил пред властта на черната магия, ужасът и злото на черното тайнство сякаш бяха погълнали вродената му жестокост — и той си позволяваше да бъде нежен и кротък, не криеше природната си непринуденост и в отношенията им се настани някаква нова, простичка топлота. Деорис чувствате как детинското й обожание постепенно отстъпва на нещо по-различни, по-дълбоко… Веднъж, когато той я целуна с тази новооткрита нежност, тя се притисна към него, доловила най-сетне у себе си събудения инстинкт, стар като света.

Той се позасмя и каза меко:

— Скъпа моя… нали още имаш силни болки?

— Не са чак толкова силни и аз… искам да бъда с теб, да заспивам и да се събуждам в прегръдките ти — както не е било никога досега.

Прекалено развълнуван, за да говори, Риведа я привлече към себе си.

— Тази нощ ще спя до теб — обеща той. — Аз… също искам да те видя до себе си, като се събудя.

Той я прегърна много внимателно. Боеше се да не й причини болка, а тя за първи път в живота си почувства истински тялото му — едновременно толкова познато и толкова чуждо; защото през всички тези години той си бе останал далечен и чужд — и сега Деорис внезапно се смути от мъжа така, както никога не се бе смущавала от жреца по време на студената им, церемониална любов.

Риведа я любеше нежно, искрено, с откровено себеотдаване, на което никога не си бе представяла, че е способен. Първоначално се страхуваше, че тялото й още не може да понесе пристъпите на страстта, но когато се убеди, че никаква болка не може да надмогне желанието й, за първи път се остави докрай на порива на собственото си тяло — и Деорис видя Риведа такъв, какъвто не беше го виждала никога досега — те се сливаха не в страстния, сляп порив на младостта, а с измъчената, надделяла жестоки изпитания любов на неговата зрялост — и нейната разцъфнала женственост.

В продължение на часове след това Деорис лежа будна в прегръдките му — изпълваше я неописуемо щастие, по-голямо, отколкото бе изпитвала някога през живота си — единственото, което й бе съдено да изпита на тази земя. През тези дълги, щастливи часове Риведа говореше — първоначално колеблива после по-смело — и й каза всички неща, които една влюбена жена мечтае да чуе от мъжа, когото обича. Треперещите му, обезобразени ръце не спираха да — нежно тъмните й къдрици.