Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (20)

2.

Голямата зала на Храма беше вече претъпкана е мъже в сиви роби и обвити в жълтеникави воали саджи. Някои държаха странни инструменти, прилични на кречетала и гонгове. Имаше и много ученици, препасани с безлични сиви парчета плат — горната част на тялото им опиваше гола, окачена с амулети. Нито един от тях не беше възрастен — повечето бяха на годините на Деорис. Някои дори бяха малки деца по на пет-шест години. Като се огледа, Деорис преброи само петима души в пълните церемониални одежди и е отличителните знаци на магове — и установи стреснато, че има една жена сред петимата — единствената в залата, като изключим Деорис, която не носете жълтите воали на саджи.

Постепенно маговете и второстепенните служители на храма бяха застанали в кръг — явно бе, че е изключително важно да заемат точно определени места. Жените — саджи с музикалните инструменти и малките ученици се бяха отдръпнали към излъчващите особено сияние стени. От редовете им се чуваха тихи проплаквания на флейти, понякога и прозвънтяването на неволно докоснат с пръсти гонг.

Пред всеки магьосник стоеше по една саджи или неговият ученик — пред някои от по-възрастните магьосници и пред висшите магове учениците бяха по четирима-петима. Имаше доста повече ученици от саджи — жените във вътрешния кръг не биха повече от пет. Една от тях беше Демара. Воалите бяха отметнати от главата й, така че сребристорусата коса проблясваше като лунна светлина по морската повърхност.

Риведа направи знак на Рейота да заеме мястото си в кръга, после спря за миг и каза:

— Деорис, имаш ли смелост да застанел в кръга на учениците — заради мен — тази вечер?

— Но аз… — измънка учудената Деорис, — аз не разбирам нищо… как бих могла?

Усмивка прибяга по строгата уста на Риведа.

— За това не са необходими никакви познания. Всъщност, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Опитай се да не мислиш за нищо — и остави мислите сами да влизат в теб. — Той направи отново знак на Рейота да я хване за ръка и отправяйки към него последен умолителен поглед, обърканата Деорис застана в кръга.

Изведнъж флейти и гонгове зазвучаха в болезнено остър дисонанс — като че се настройваха, подготвяха се за същинската мелодия. Ученици и магьосници обръщаха глави, заслушани, сякаш преценяваха нещо невидимо, необяснимо. Деорис стоеше в кръга между Демара и Рейота — дисхармонията пулсираше в черепа й. Внезапна паника я стисна за гърлото; тънките пръстчета на Демара стискаха нейните като е железни клещи. Деорис искаше да изпищя от ужас…

Ръката на Риведа се стовари с все сила върху сгърчените й пръсти, Демара я пуска и Деорис си отдъхна свободно. Риведа поклати глава и й показа безмълвно, че трябва да излезе от кръга. Не го стори с упрек, като че ли Деорис се бе провалила — очевидно му беше безразлично кой ще заеме мястото й; щом тя излезе, той се обърна към една саджи и й нареди с жест да застане пред него.

Двама-трима от учениците също напуснаха кръга; други ги заместиха, някой бяха подменени повторно. Двукратно прозвъняха тихите дисхармонични звуци й всеки път всички променяха местата, на който стояха. Третият път Риведа вдигна ръка, огледа се ядосано и напусна мястото си. Мрачният му поглед обходи кръга на учениците. Очите му паднаха върху Демара, той произнесе някаква неясна, едносрична дума, хвана момичето за рамото и го изтласка навън, то залитна и едва не падна. Жената-маг също напусна мястото си и подхвана малката, за да не падне. Тя подържа за миг Демара в прегръдките си; после взе тънката и ръчичка в сбръчканата си ръка и я върна на мястото й в кръга, като отправи предизвикателен поглед към Риведа.

Риведа се намръщи още повече. Жената-маг сви рамене, полека премести Демара още малко по-нататък, докато внезапно Риведа кимна, отклони поглед от Демара и явно веднага забрави за съществуванието й.

Отново зазвучаха флейтите и гонговете. Този път нямате прекъсвания. Деорис наблюдаваше отстрани, доста объркана. Учениците изпяха няколко фрази и отговор на музиката — гласовете им бяха добре школувани, но мелодията бе толкова чужда на Деорис, че нищо не й говореше. Привикнала към приповдигнатия мистицизъм на свещенослуженията в Храма на Светлината и простотата на ритналите в него, тя въобще не модните да се настрои към тези нескончаеми песнопения, към смесицата от мимика, музика, пеене и говор, и продължаваше да не разбира нищо.

„Що за глупост!, реши тя най-сетне. Това просто нищо не означава!“ А може би грешеше? Лицето на жената-маг беше слабо, уморено, прорязано от бръчки, а при това иначе тя явно бе доста млада. Безмилостната светлина изписваше върху лицето на Риведа неподозирана жестокост, а фантастичната скрежна хубост на Демара изглеждаше недействителна — но Деорис долавяше нещо зло и грубо, което накърняваше почти съвършената прелест на детското лице. Струваше й се защо за мнозина всички церемонии в светилището на Сивите граничеха с вреда и зло.

Леенето се усили, запулсира в странни, откъслечни фрази. След това започна да се повтаря една единствена фраза, която звучеше като плач. Отзад приглушените звуци на флейтата напомняха на задъхани хлипове; тежкият ритъм на барабан подчертаваше мъчително натрапчивия ритъм.

Мъжът със скръстени на гърдите ръце я гледаше.

Деорис никога не узна дали това бе идол, мумия или жив човек — демон, божество или тяхно изображение. Нито пък успя да си изясни колко от това, което видя тогава, е било плод на внушение…

Очите на мъжа бяха сиви — сини като морето; сиви като студената светлина наоколо. Деорис потъваше в настоятелния му поглед, изпълнен със странно разбиране — чувстваше, че очите му я поглъщат и че ще се удави в тях.

Птицата над трона плесна с каменните си криле и отлетя с остър крясък към голяма пустинна местност, цялата покрита със сив пясък. Деорис затича след нея, през камъни с изострени като игли върхове, под сенките на надвиснали скали, под небе, разкъсвано от плачевните писъци на чайките.

Ветровете донасяха далечния шум на прибоя; Деорис вече беше близо до морето — беше настанал часът между зазоряването и изгрева. Всичко бе обляно от студена сивкава светлина, която сякаш беше изпила цветовете на морето, небето и пясъка. Малки мидени черупки хрущяха под сандалите й, тя долови острата миризма на солена вода, гниещи водни растения и на мочурище, Отляво забеляза малко селище от сгушени една в друга конусовидни колиби и я заля вълна от такъв ужас, че почти спря да диша.

„Селото на лудите!“ Беше толкова сигурна в предположението си, че веднага пропъди проблясъка на убеждението, че никога преди не е виждала това място.

Над странното село беше надвиснала мъртва тишина, нарушавана само от писъците на чайките. Две-три деца с несъразмерно големи глави и странни, почти бели коси и зачервени очи се търкаляха между колибите, лигавеха се и издаваха несвързани звуци. Писък напираше на напуканите от ужас устни на Деорис, но гърлото й бе така стегнато, че не можеше да издаде звук. Обърна се и понечи да побегне, но глезенът й се подгъна, тя се спъна и падна. Докато се опитваше да се изправи, забеляза, че от колибите излязоха двама мъже и една жена — с плътни устни, червени очи и голи като децата. Единият мъж едва ходеше от старост, другият намираше пътя си опипом, защото очите му бяха покрити от опечена кръв и мръсотия, а жената креташе тежко, с издут от напредналата бременност корем — първично, уродливо отблъскваща.

Деорис запълзя по пясъка в безумен ужас. Жалките човешки подобия заскимтяха по-силно, започнаха да гримасничат и да си я сочат един на друг. Краката им дращеха из безцветния пясък. Деорис успя да се изправи на крака и се огледа диво, за да види накъде би могла да избяга. От едната й страна се издигаше, висока стена от остри скали; от другата се ширеха подвижните пясъци и тресавища, обрасли с тръстики. Лудите се събираха около нея, бърбореха несвързано и я зяпаха. Тя беше в канап.

„Но как съм се озовала тук? На лодка ли?“

Тя се обърна рязко, но видя само безкрайната шир на морето. Много, много далеч над водата се издигаха високи планини, над нея се стелеха на ленти дълги червеникави облаци, като окървавени пръсти, които дращеха по небесния купол.

„И когато слънцето изгрее… когато слънцето изгрее…“ — обърканата мисъл й се изплъзваше. Сега вече почти всички уродливи, едроглави обитатели на селото бяха наизлезли пред колибите. Деорис хукна, без да мисли накъде. Пред нея, през сивотата на утрото и дългите кървави ивици по утринното небе, блесна една-единствена искра, която бързо се превърна в топло златно сияние, „Слънцето!“ Тя затича още по-бързо, стъпките й отекваха глухо а сърцето й; зад нея се чуваше шляпането на преследвачите й, които безмилостно наближаваха.

Покрай ушите й прелетя камък. Тя нагази в прибоя и се обърна като подгонено животно, заобиколено от ловците. Някаква фигура се изправи пред нея, отвратителните зачервени очи я гледаха безизразно, устните оголваха почернели, изгнили зъби в животинска гримаса. Тя отблъсна ръката на съществото, започна да се гърчи, да блъска и да рита напосоки — чу как лудият нададе безсмислен вой, хукна отново, препъна се. И падна.

Светлината в небето избухна в цветна феерия и тя протегна с ридание ръце към нея, като плачеше и викаше също тъй несвързано, както и преследвачите й. Удари я втори камък, друг одраска слепоочието й; тя се мъчеше да стане, пръстите й драскаха в мокрия пясък, ноктите и се забиваха, където и паднеше в последно отчаяно усилие да се освободи. Някой крещеше неистово. Друг камък я удари по лицето. В главата й избухна пламък и тя започна да потъва… надолу, надолу, надолу… после слънцето плисна лъчите си право в лицето й и тя умря.

3.

Някои плачеше.

Светлината бодете очите й. Сладникав, остър и упойваш, мирис подразни ноздрите й.

От мрака изплува лицето на Елис, Деорис се закашля слабо и отблъсна ръката, която поднасяше към носа й кърпа, напоена с ароматно вещество.

— Недей… не мога да дишам… Елис! — задави се тя. Ръцете, хванали здраво раменете й, отпуснаха малко хватката си и я положиха върху купа възглавници. Тя лежеше на дивана в стаята на Елис в Дома на дванадесетте, и самата Елис се беше надвесила над нея. Зад Елис се беше изправила Елара и бършеше очите си. Лицето й беше посивяло от умора?

— Сега трябва да отида при господарката Домарис — каза неуверено Елара.

— Добре, върви — отвърна Елис, без да вдигне поглед.

Деорис се насили да седне в леглото, до в главата й избухна страхотна, заслепяваща болка и тя легна обратно върху възглавниците.

— Какво се е случило? — прошепна та безсилно. — Как се озовах тук? Елис, няма ли да ми кажеш какво е станало?

За неин ужас Елис, вместо да отговори, избухна в ридания, и започна да бърше очи с воала си.

— Елис… — треперливият глас на Деорис се извиси като на малко момиченце. — Моля те, кажи ми… помня… знам, че бях в селото на лудите, и че те хвърляха камъни по мен… — Деорис опипа бузата, после главата си. Стори й се, че малко я заболя, но не напипа нито рана, нито дори драскотина.

— Ох, главата ни!

— Отново започна да бълнуваш! — Елис я сграбчи за раменете и я разтърси. Внезапен ужас проряза Деорис като светкавица; смътният спомен ставаше все по-ясен и я задушаваше, докато Елис викаше:

— Не помниш ли какво направи?

— О, Елис, спри! Ужасно ме боли главата! — простена Деорис. — Не можеш ли да ма кажеш чело за какво става дума? Как се озовах тук?

— Ти наистина не помпиш! — прошепна удивено Елис, все още невярваща. Деорис отново се опита да се изправи и Елис обви раменете й с ръка, за да й помогне. С ръка на челото Деорис погледна през прозореца. Беше късен следобед, слънцето едва-що бе започнало да удължава сенките. „А аз тръгнах с Риведа много преди да изгрее луната…“

— Нищо не помня — каза та с разтреперан глас. — Къде е Домарис?

Поуспокоеното лице на Елис отново стана гневно и зло.

— В Дома на идващия живот.

— Вече?

— Лечителите се опасяват… — гласът на Елис глъхнеше от потискана ярост, тя преглътна и каза: — Деорис, кълна се, че ако Домарис загуби детето заради това, което се случи, ще…

— Елис, отвори ми! — каза някой пред вратата; но още преди Елис да каже каквото и да било, вратата се отвори и в стаята влезе Микон, който се подпираше тежко на ръката на Риведа. С несигурни стъпки атлантът доближи до леглото.

— Деорис… — започна той, — можеш ли да ма кажеш…

Истеричен смях се смеси с хълцанията, които напираха в гърлото на Деорис.

— Какво бих могла да ти кажа аз? — извика тя. — Няма ли някой най-сетне да каже какво е станало с мен?

Микон въздъхна дълбоко и видимо се приведе.

— От това се боях — каза той с горчивина. — Тя не знае нищо, не помни нищо. Дете… милото ми дете, слушай ме добре — никога повече не бива да допускаш да те използват така!

Риведа беше уморен и видимо напрегнат. Сивата му роба бе омачкана и покрита с петна.

— Микон от Ахтарат, кълна ти се… Микон рязко се откъсна от подкрепящата го ръка на Риведа.

— Още не съм готов да приема твоите клетви и уверения!

Като чу думите му, Деорис по някакъв начин успя да се изправи на крака, и застана пред тях, залитайки, хлипаща от болка, объркване и страх. С непогрешимия си усет, който така добре заместваше зрението му, Микон протегна ръка към нея, но в същия миг Риведа притисна момичето в своите ръце, изпълнен с диво желание да я закриля от всекиго. Постепенно тръпките изчезнаха и тя се облегна малко по-спокойно на гърдите му. Грубият плат на робата му дращеше нежната кожа на лицето й.

— Не смей да обвиняваш нея! — каза сурово Риведа. — Домарис не пострада…

— Не — каза Микон помирително, — никого не исках да обвинявам, само…

— Знам добре, че ме мразиш, господарю на Ахтарат — прекъсна го Риведа, — въпреки че тъкмо аз…

— Аз не мразя никого! — избухна гневно Микон. — Нима се осмеляваш да твърдиш…

— Веднъж завинаги запомни, господарю Микон — сопна се Риведа, — аз не се „осмелявам“! — Много нежно, в пълно противоречие с острите си думи, Риведа помогна на Деорис да си легне отново. — Мрази ме, колкото искаш, принце — продължи Сивият маг, — но и ти и твоята любима жрица, и това неродено…

— Внимавай! — екна заплашително гласът на Микон.

Риведа презрително се засмя, но смехът заседна в гърлото му, защото по чистото синьо небе навън изведнъж затътна напълно невъзможна в това време гръмотевица. Микон беше свил юмруци. Елис, напълно забравена от всички, се беше свила в ъгъла, а Деорис отново започна да трепери неудържимо. Микон и Риведа се бяха изправили един срещу друг — първожреци в служба на коренно различни сили. Напрежението между тях се превръщаше в осезаем, едва ли не видима мощ, от която въздухът в стаята трептеше.

Всичко продължи само един миг. Риведа преглътна и каза:

— Признавам, прекалих в гнева си. Но какво все пак съм сторил, за да заслужа оскърбленията ти, Микон от Ахтарат? Моята вяра не е твоя вяра — но ти знаеш в какво вярвам аз не по-зле, отколкото аз знам в какво вярваш ти! В името на Безименния бог, нима искрено вярваш, че бил навредил по какъвто и било начин на бременна жена?

— Тогава остава да повярва? — отвърна Микон необичайно ожесточено, — че една жрица на Каратра по собствена воля би навредила на сестра си, която обожава?

Ръцете на Деорис се сключиха пред устата й, за да заглушат писъка, надигащ се в гърлото й, и тя изтича при Елис, която хлипаше в ъгъла. Молеше се това да е кошмарен сън.

— Аз действително поканих детето — каза хладно Риведа, — за да присъства на една от нашите церемонии. Вярвай, ако искаш, че е имало зла умисъл, че съм призовал Силите на мрака. Но аз ти давам думата си на заклет маг, че това беше обичаен жест на учтивост! Имам пълното право да отправям покани към заклетите жреци и жрици.

В стаята цареше тишина, прекъсвана от глухите хлипове на Деорис, която все така бе притиснала глава в рамото па братовчедка си. Късната следобедна светлина бе потънала във внезапно появилите се тежки облаци — сякаш изведнъж бе паднала нощ. Двете жени не смееха дори да вдигнат поглед към застаналите един срещу друг мъже.

Най-сетни непоносимото напрежение като че ли намаля; самите каменни стени сякаш въздъхнаха от облекчение, когато Микон отклони погледа си от Риведа. Ако някой ги беше наблюдавал, щеше да види, че Сивият маг примигна няколко пъти и крадешком избърса студената пот, която бе избила по челото му.

— По време на церемонията — поде Риведа с малко по-спокоен тон, — на Деорис й призля и тя падна на пода; една от момичетата й помогна да излезе на чист въздух. Изглеждаше, че няма нищо сериозно. Тя разговаря с мен съвсем нормално след това, и аз я изпратих до Дома на Дванадесетте. Това е всичко, което знам. Всичко. — Риведа разпери ръце, обърна се, погледна към Деорис ш попята нежно: — Наистина ли не помниш нищо?

Деорис потръпна. Преживеният ужас отново падна като сянка върху й и се вкопчи с железни нокти в сърцето й.

— Гледах… гледах в очите на Човека със скръстените ръце — прошепна тя. — Птицата…птицата над трона му полетя! И после се озовах в селото на лудите…

— Деорис! — викът на Микон, пресипнал и измъчен, стресна всички. Атлантьт си пое дълбоко дъх с нещо подобно на хлипане. — Какво искаш да кажеш с тези думи — „селото на лудите“?

— Ами аз… — очите на Деорис се разширила и с нарастващ ужас тя прошепна: — Не знам. Никога не съм чувала за такова село.

— Богове! Богове! — изпитото лице на Микон внезапно доби вид на старческо, той залитна; изчезнала бе властната енергия, с която призова Силата на Ахтарат; той тръгна, препъвайки се, към най-близкия стол и се отпусна на него.

— От това се страхувах! И то се случи! — и той сведе глава и скри лице в измъчените си, изкривени ръце с неестествено дълги пръсти.

Като забеляза внезапния пристъп на слабост, обзел Микон, остави Елис и изтича при атланта. Коленичи пред него и каза умолително:

— Микон, кажи ми! Какво направих?

— Моли се никога да не си спомниш! — каза Микон с глух глас. — Единствено благодарение на безкрайната милост на боговете Домарис не пострада!

— Но… — Деорис установи, че няма сили да произнесе името, което така разтрои Микон, и вместо това каза: — Онова място… какво… как бих могла? — гласът й изневери.

Микон се овладя отново, протегна треперещата си ръка и я постави върху главата й, после привлече разплакалото момиче към себе си.

— Стар грях — прошепна той със старчески глас, — позорът на Ахтарат, който всички се опитвахме да забравим… стига! Тази страшна омраза не с била насочена към теб, Деорис, а… към неродения наследник на Ахтарат. Не се измъчвай ненужно, дете.

Риведа продължаваше да стой неподвижно, като изсечен от камък, със здраво скръстени на гърдите ръце със стиснати устни и полупритворени сини очи. Елис седеше трепереща на една лежанка, и се взираше в пода, останала насаме с мислите си.

— Върви при Домарис, скъпа — каза тихо Микон; след миг Деорис избърса сълзите си, целуна с дълбоко смирение ръката на принца и излезе. Елис също стана и излезе на пръсти от стаята. Зад тях отново надвисна мълчание.

Наруши го Риведа, като проговори сурово:

— Няма да намеря покои, докато не открия виновника за това!

Микон тежко се изправи на крака.

— Това, което казах, е самата истина — нападението е било насочено срещу мен, но най-вече към детето, което ще ме наследи. Самият аз вече не съм кой знае какъв прицел за омразата.

Риведа се позасмя иронично.

— Де да знаех, че е тъй преди малко — когато самите небесни сили ти се притекоха на помощ! — Сивият маг добави: — Защо продължаваш да не ми вярваш?

Ми кон отвърна остро:

— Отчасти и ти имаш вина. Вярно, изложил си Деорис на опасност, без да го съзнаваш, но все лак…

Риведа избухна. Дълго потисканата ярост преля и той извика:

— Аз ли съм виновен? Ако ти бе преглътнал навреме проклетата си гордост и бе свидетелствал против тези изчадия, отдавна щяха да бъдат бичувани до смърт, и това нещастие нямаше да се случа! Аз наистина ще прочистя злото в моя орден от корен, господарю на Ахтарат! И то вече не заради теб, дори не и за да запазя собственото си име неопетнено и без това не се радвам на кой знае каква слава! Ще го сторя за доброто на ордена… — той внезапно осъзна, че вика, и снижи гласа си — Този, който позволява съществуването на черна магия е по-виновен от човека, който я практикува. Хората могат да грешат от незнание и лудост — но какво да кажем за мъдреца, посветения, обрекъл живота си на пътя към Светлината, който е толкова милостив към грешните, че отказва да защити невинните — от страх да не навреди на тези, които са продали душите си на Мрака! Ако такъв е пътят на Светлината, нека тогава ни обвие Мрак! — Риведа погледна към полуприпадналия Микон и гневът му стихна. Той постави ръка върху слабото рамо на принца и продължи сериозно: — Господари на Ахтарат, кълна се, ще разбера кой е виновникът, дори това да ми струва живота.

Микон проговори с внезапно изтънял от крайно изтощение глас:

— Не търси много надалеч, Риведа! И без това си прекалено дълбоко въвлечен… грижи се за себе си, защото рискуваш повече от живота си!

Смехът на Риведа прозвуча грозно и невесело:

— Запази за себе си своите пророчества и прокоби, принце! Аз обичам живота не по-малко от всеки друг, но съм длъжен на намеря виновниците а да предприема необходимото, за да предотвратя друг такъв… случай. Деорис също трябва да бъде защитавана — и считам за мое право да я закрилям, също така както ти закрилят Домарис.

Деорис попита бързо и тихо:

— Какво искаш да кажеш?

Риведа сви рамене.

— Нищо особено. Но може би пророческите ти способности са заразни, защото виждам, че моята карма е отражение на твоята — той се вгледа в Микон с широко отворени, мрачни очи. — Сам не зная защо казах това. Но имай предвид едно — няма да ми попречиш да накажа престъпниците!

Микон въздъхна, слабите му ръце потрепнаха леко.

— Не, няма да ти попреча — прошепна той. — Това също е карма.