Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (52)

1.

Домарис остави настрани лютнята и се усмихна на влизащата Деорис.

— Виждам, че си успяла да си починеш, скъпа — каза тя и посочи на младата жена мястото до себе си, — Толкова съм щастлива, че сме пак заедно! Как бих могла да тя се отблагодаря за това, че доведе Микаел?

— Но ти вече си направила толкова за мен! — Деорис притисна към гърдите си слабата ръка на сестра си. — Нали тя си спасила Ейланта… Тирики. Нали така й казваш? Как успя?

Домарис се взираше някъде в пространството, за да подреди върволицата спомени.

— Рейота ми я повери. Планът беше всъщност негов. Аз не съзнавах първоначално колко голяма е опасността за живота й. Ако бе останала там, нямаше да оживее.

— Домарис! — гласът на Деорис трепереше. — Защо не казахте поне на мен? Домарис обърна хлътналите си очи към сестра си.

— Рейота се беше опитал да я и обясни, но доколкото знам, си била още много зле и надали си разбрала думите му. Аз пък се боях да не се издадеш неволно или пък… — тя отклони очи, — да не посегнеш сама на бебето.

— Как си могла да помислиш?…

— Не знаех изобщо какво да мисля, Деорис! Ти не беше в съзнание, за да можем да разговаряме. Сигурно беше едно — че нито Сивите магьосници, нито Черноризците биха оставили Тирики жива. Що се отнася до жреците на Светлината — те проклеха не само Риведа, но и поколението му… — Домарис все още не можете да погледне сестра си. След малко махна с ръка и продължи: — Тъй или иначе, всичко мина и тя с жива и здрава. Не се е отделяла от мен през цялото време. Рейота се държи с нея като истински баща — а родителите чу много я обичат. — Домарис се поусмихна. — Ужасно е разглезена, имай предвид — наследница на жреци и принцове…

Деорис продължаваше да държи ръката на сестра си и да я гледа изпитателно. Домарис открай време си беше слаба, но сега слабостта й беше болезнена; лицето и беше съвършена бяло, без капчица кръв по него — само устните и очите му придаващ никакъв цвят — устните пламтяха като рана, очите горяха трескаво. Огнените й коси бяха прошарени вече не с един, а с множество бели кичури.

— Домарис! Ти си болна!

— Нищо ми няма; а сега, когато ти дойде, ще се почувствам още по-добре. — Тя трепна под изпитателния поглед на Деорис и отклони темата. — Кажи ми, какво мислиш за Тирики?

— Прекрасна, е — усмихна се Деорис и добави малко тъжно. — Но не може да ме почувства като своя майка. Мислиш ли… че е възможно да ме обикне?

Домарис се засмя.

— Разбира се, че ще те обикне! И тя се чувства странно, не забравяй! Видя те за първи път в живота си само преди два дни!

— Знам… но толкова искан да ме обикне! — повтори Деорис страстно и настоятелно както някога.

— Дай й време — каза спокойно Домарис. — Да не мислиш, че Микаел не помни — а при това беше доста по-голям, когато се разделихме.

— Правех всичко възможно, за да не те забрави, Домарис! Наистина, през първите четири-пет години не го виждах често. Когато отново ми позволиха да го виждам, когато поискам, — той беше забравил и мен. Но поне се опитах да сторя, каквото можех.

— Постъпила си прекрасно — в насълзените очи на сестра й се четеше искрена благодарност. — Аз също исках Тирики да не те забравя — но… откак се помни, тя си има само мен. А аз също нямах другиго.

— Мога да понеса мисълта, че винаги ще обича най-много теб — протеина смело Деорис, — но ще ми е много трудно.

— О, мила, нали не мислиш, че бих ти отнела обичта на дъщеря ти!

Деорис отново щеше да се разплаче, но успя да преглътне сълзите. В тъмносините й очи се четеше кротко примирение, което развълнува сестра й много повече от обичайната й страстна съпротива срещу съдбата.

Наблизо се разнесе детски глас:

— Господарке Домарис!

Двете жени вдигнаха очи и видяха Тирики и Микаел, застанали на прага.

— Влезте, мили мои — усмихна се Домарис, без да може да откъсне очи от Микаел. Сърцето я болеше непоносимо — струваше и се, че към нея идва Микон…

Момчето и момичето влязоха плахо и застанала пред майките си, хванати за ръце. Макар и все още чужди един на друг, сближаваше ги това, че и за двамата събитията се бяха развили със зашеметяваща бързина и всичко в детския им свят се бе обърнало наопаки. През целия си досегашен живот Микаел познаваше само строгата дисциплина на жреците, при които бе живял; всъщност нито за миг не бе забравил изцяло майка си, но сега се чувстваше притеснен в нейно присъствие. Тирики винаги бе знаела, че Домарис не я е родила, но някак не бе обръщала внимание на това; Домарис я обожаваше, глезеше и обичаше така страстно, че тя никога не бе почувствала липсата на родна майка.

Тирики пусна ръката на Микаел, изтича при Домарис и скри лице в полите й, ревниво притиснала русата си глава в коленете й. Домарис погали сребристорусата глава, но очите й така и не се откъснаха от Микаел.

— Тирики, скъпа — упрекна тя меко момичето, — не разбираш ли колко е тъгувала за теб майка ти през всички тези години? А ти дори не искаш да я поздравиш. Така ли съм те възпитала, дете?

Тирики не вдигна очи. Деорис я гледаше тъжно, и имаше чувството, че някой върти нож в отворената рана на сърцето й. Беше надраснала старата си болезнена привързаност към Домарис, но на нейно място сега бе дошла по-дълбока, по-силна болка; изведнъж й се стори, че вижда една друга детска глава, със същата сребристоруса коса, притисната към гърдите й, и чу тъжния глас на Демара: „Ако Домарис ме заговори, струва ми се, че бих умряла от радост…“

Разбира се, Домарис така и не бе видяла Демара; и въпреки думите, с които Деорис се бе опитвала да утеши самотната малка саджи, ако я бе видяла, би се отнесла с нея надменно, с присъщото презрение, с което всички от нейната каста се държаха към отхвърлените от храма.

„Тирики е това, което би станала Демара, ако някой и бе отгледал със същата нежност и обич. Има нейната грация, нейния чар, но и още нещо, което липсваше на Демара — спокойствие, топлина, самоувереност!“ Деорис се усмихна на себе си. „Това е дело на Домарис, каза си тя, и може би всичко се е наредило за добре. Аз надали бих могла да сторя толкова много за нея“.

Тя протегна ръка към Тирики и погали бледорусата й коса.

— Знаеш ли, Тирики, преди да те отделят от мен, те видях само веднъж, но през всички тези години си била и сърцето ми. Разбира се, винаги си те представях като бебе — не очаквах да заваря такова голямо момиче. Може би така ще ни с по-лесно… — да станем приятелки?

Гласът й трепереше и доброто сърце на Тирики не можеше да остане безразлично към молбата й.

Домарис разговаряше с Микаел и двамата явно бяха забравили за присъствието им, Тирики седна до Деорис; беше забелязала колко тъжни са тъмносините й очи и добротата, която бе възприела от обичната си Домарис, не й изневери. Все така плахо, но с учудващ за възрастта и усет, тя пъхна ръка в ръката на Деорис и каза:

— Струваш ми се прекалено млада, за да ми бъдеш майка — каза ги така очарователно, че сърцето на майка й трепна; после импулсивно се притисна към нея и се вгледа в очите й… Първоначално единствената й мисъл, когато виждаше Деорис, бе „Какво би искала да направя Домарис? Не бива да я карам да се срамува от мен!“ По сега скритата тъга на Деорис, нежеланието й да се натрапва я бяха трогнали и развълнували дълбоко.

— Ето че си имам истинска майка, и малко братче — усмихна се момичето. — Ще ни разрешиш ли да си поиграя с него?

— Разбира се — обеща Деорис, все така спокойно и въздържано. — Ти си почти жена, Тирики — той сигурно ще реши, че си има две майки. Хайде, ела с мен, ако искаш, ще видиш как бавачката го къпе и преоблича, а после ще ни покажеш градините — на мен и на братчето си.

Оказа се, че Деорис бе намерила верния тон. Последните задръжки на Тирики изчезнаха и ако двете не започнаха веднага да се държат като майка и дъщеря, но поне станаха близки приятелки и си останаха приятелки през последвалите месеци и години, който минаваха спокойно, без никакви особени вълнения.

Синът на Арват стана пълничко момченце, после здраво, хубаво тъмнокосо момче; Тирики си беше все така висока и стройна, но детинската пухкавост се изгуби от лицето й. Гласът на Микаел се променяше, той също стана много висок, и приликата с Микон ставаше все по-забележима — тъмносините очи, тясното лице с орлови черти, слабото, но жилаво тяло, същата подвижна физиономия, издаваща остър ум… Понякога бащата на Микон, принц Микантор, регент на Седемте морски кралства, и втората му жена, майката на Рейота, измолваха Микаел да постои при тях за няколко дни; те нерядко споменаваха пред Домарис, че е редно внукът им, като наследник на престола на Ахтарат, да заживее постоянно в двореца на дядо си.

— Това е наше право — настояваше застаряващият Микантор. — Той е син на Микон и трябва да бъде възпитан в съответствие с ранга си, а не да расте сред жени! Ни най-малко не искам да омаловажавам това, което си сторила за него. Знам, че ти винаги ще си на първо място с сърцето му. Но и дъщерята на Рейота трябва да дойде при нас — Тя също е принцеса на Ахтарат!

Всеки път, когато заговореше за тези неща, Микантор наблюдаваше внимателно Домарис с тъжна, едва прикрита загриженост; с такава радост би я приел в двореца като своя дъщеря — но тя си оставайте спокойна и въздържана в отношението си към него.

Отвръщаше с кротко достойнство, че Микантор има пълно право, че напълно съзнава задълженията на Микаел като наследник на Ахтарат — но че момчето е неин син.

— Докато съм жива, няма да допусна той да се отдели втори път от мен! Докато съм жива… — гласът й заглъхваше. — Няма да с още дълго — моля те, остави ми го дотогава.

Разговорът се повтаряте с незначителни промени през няколко месеца. Най-сетне старият принц се преклони пред волята на Жрицата на Светлината и престана да настоява… Но продължи да ги посещава и да взема Микаел да му гостува, дори по-често отпреди.

Домарис реши да направи компромис, като подтикваше сина си да прекарва по-голямата част от времето си с Рейота, това решение задоволи всички и двамата скоро станаха близки приятели. Рейота винаги се отнасяше с дълбока обич в почит към сина на покойния си брат. Пред когото се бе прекланял и когото бе предал — а Микаел се радваше на непресторената обич на младия принц. Първоначално му бе трудно да привикне към новия си живот, лишен от всякакви ограничения; от третата му година Раджаста го бе привикнал към почти аскетично съществувание. Но неестествената притеснителност и затвореният му нрав постепенно се промениха и Микаел започна да проявява наследените от баща си чар и добросърдечност.

За това помогна и Тирики — може би дори повече, отколкото Рейота. Двамата станаха много близки още от първия ден, когато се запознаха, и приятелството им скоро се превърна в обич — искрена и дълбока, макар и не напълно осъзната. Разбира се, караха се постоянно, защото бяха много различни — Микаел си остана въздържан, горд и склонен да пази всичко в тайна: Тирики беше темпераментна, избухлива, подвижна като живак. Разправиите им пламваха бързо и бързо се забравиха — Тирики винаги първа съжаляваше за прибързаността си, прегръщаше Микаел, целуваше го и го молеше да се сдобрят; Микаел подръпваше шеговито нейно разпиляната й коса, която бе като жива и никога не оставаше за дълго сплетена, и я дразнеше, докато най-сетне даваше измолената прошка.

Деорис и Рейота искрено се радваха на приятелството им; но и двамата имаха чувството, че Домарис не е на същото мнение. Напоследък й се случваше да се загледа в очите на Тирики, да се намръщи замислено и да нацупи устни; странно изражение прекосяваше лицето й, но после повикваше Тирики при себе си и я прегръщаше почти разкаяно; сякаш искаше да се извини за някакво не произнесено оскърбление.

Тирики още не бе навършила тринадесет години, но женствеността й ставаше все по-забележима — беше като пъпка, която ще се отвори всеки миг. Притежавате ефирен, неуловим чар и Микаел много скоро осъзна, че нещата няма да продължат по същия начин — малката му братовчедка го привличаше прекалено силно.

Но Тирики си оставаше невинно, по детски импулсивна; двамата се разхождаха с часове по морския бряг и понякога се случваше да се целунат почти на шега — но все по-често прегръдките им ставаха продължителни и двамата се откъсваха един от друг с явно нежелание. Микаел обикновено първи се отдръпваше, задържаше момичето на разстояние от себе си, и прошепваше:

— Ейланта…

Тирики разбираше защо се обръща към нея с храмовото й име, свеждаше очи и не смееше да го докосне. Интуитивно съзнаваше това, което Микаел отдавна бе изяснил за себе си.

Един ден, когато пак стояха така объркали един срещу друг. Микаел се усмихна спокойно и уверено, взе ръката й н каза:

— Хайде, трябва да се връщаме в Храма.

— О, Микаел — прошепна момичето, — Сега, когато… когато се намерихме… трябва ли отново да загубим… всичко това? Никога вече ли няма да ме целунеш?

Той се усмихна и отвърна:

— Ще те целувам много често, надявам се. Но не сега — и не тук. Ти си ми прекалено скъпа, Тирики. Освен това… си още много млада, а и аз също. Да вървим.

Той говореше отново с авторитета на по-голям брат, но преди да стигнат портите на Храма, забеляза омърлушеното й лице, обърна я към себе си и каза:

— Искаш ли да ти разкажа една история? — Тя кимна, двамата седнаха на каменните стъпала и той поде: — Имало някога един човек, който живял сам в дълбоките горя, съвсем сам, и само звездите и дърветата му били приятели. Един ден срещнал в гората красива сърна, изтичал към нея зарадван и понечил да я хване, да я вземе със себе си, за да живее при него и да не бъде вече толкова самотен. Но сърната се подплашила и избягала; той я търсил дни наред, но така и не я намерил. След много луни, като се скитал из гората, открил току-що напъпило цвете — то бил вече помъдрял; оставил пъпката да си расте под слънчевите лъчи, стоял с часове и я гледал, докато тя най-сетне се отворила и погледнала към слънцето. Щом цветето се отворило, се обърнало към него. Той стоял много тихо, съвсем неподвижен. Тогава видял, че това с прекрасното цвете на страстта — ароматно и неувяхващо.

Сребристите очи на Тирики се усмихваха.

— Чувала съм и друг път тази история — каза тя, — но едва сега разбирам смисъла й. — Тя стисна ръката му, скочи и затанцува нагоре по стълбите. — Побързай! Сигурно отдавна ни чакат — обещах на Нари да му набера цветя от градината!