Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (36)

2.

Когато Деорис дойде на себе си след припадъка, видя Домарис коленичила до себе си. Сестра й много внимателно опипваше белезите по гърдите й. Деорис отново затвори очи. Умът й беше, кажи-речи, празен — опитваше се да поддържа нестабилното равновесие между ужаса, облекчението и пълното безразличие.

— Поредният опит, с който не се е справил? — отбеляза Домарис спокойно. Деорис вдигна очи към по-голямата си сестра си и прошепна:

— Вината не беше само негова… той също пострада… — думите й само подпечатваха присъдата на Риведа, но Деорис не го осъзнаваше.

Домарис я изгледа с неприкрит ужас.

— Но този човек трябва да те е омагьосал! Няма ли да престанеш да го защитаваш — след… — тя прекъсна, после продължи с отчаяна настоятелност: — Слушай, ти трябва… Това трябва да свърши колкото е възможно по-бързо, за да не пострадат и други! Ако ти не желаеш да ми помогнеш, значи си неспособна да мислиш и действал като възрастен човек и други трябва да се намесят, за да те защитят! Деорис… не съзнаваш ли, че трябва да те е обзело някакво безумие, за да позволиш — всичко това?

— Ти нямаш право… — измънка неуверено сестра й.

— Не само, че имам право — това е мой дълг, който съм се клела да изпълнявам! — каза мрачно и тихо Домарис. — Дори да не ми беше сестра, длъжна съм да се намеся. Нима не знаеш, че съм Пазител?

Деорис можеше само да гледа безмълвно Домарис; струваше й се, че вижда някаква напълно непозната жена, която само външно прилича на сестра й. В очите на Домарис бушуваше ледена ярост — студените искри в очите й издава — гняв, още по-страшен поради привидното й спокойствие.

— Но този път трябва да обмисля твоята съдба, Деорис — каза през стиснатите си устни Домарис. — Твоята… и на детето ти.

— Риведа… — изхлипа безсилно Деорис. — Как… какво смяташ да правиш?

Домарис гледате мрачно и сериозно, но докато помагаше на сестра си да се облече, за да прикрие отново страшните белези, ръцете й трепереха. Надяваше се да не се наложи да използва тези доказателства срещу сестра си — която обичаше повече от всичко на света, като изключим Микаел и нероденото бебе… Колко слаба се чувстваше! Тройната връв на онзи ужасен колан и страшната сила, кои го се криеше в него; ужасната форма на белезите по гърдите ни Деорис… Домарис се наведе несръчно и взе падналия на земята колан.

— Ще сторя това, което съм длъжна да сторя — каза ти. — Не ми е приятно да вземам от теб нещо, на което очевидно държиш, но… — кокалчетата на пръстите бяха бели като лицето й, докато стискаше омразните символи в ръце — ако не се закълнеш никога повече да не го слагаш, ще го изгоря още сега!

— Не! — Деорис скочи на крака с трескав огън в очите. — Няма да ти позволя! Дай ми го, Домарис!

— По-скоро бих те видяла мъртва, отколкото оръжие на онзи човек — и за какво! — лицето на Домарис бе като изсечено от камък. Самият й глас беше плътен и студен като камък. Думите отеквала тежко в тишината. Кожата на лицето й се беше изопнала болезнено над скулите, дори устните й бяха изгубили всякакъв цвят.

Деорис протегна умолително ръце — после се отдръпна от ясната, изпълнена с презрение присъда в очите на сестра си.

— Живяла си като мен и си имала достъп до същото знание — каза по-голямата й сестра. — Как си могла да допуснеш всичко това, Деорис? Микон толкова те обичаше — отнасяше се с теб, като че ли и ти му беше ученичка! Ти, която можеше… — с отчаян жест Домарис се прекъсна, обърна се и тръгна тромаво към мангала в ъгъла. Деорис, прибрала със закъснение намерението й, скочи след нея — но Домарис вече бе хвърлила колана точно в средата на живата жарава. Сухото дърво лумна незабавно и вървите се загърчиха като горящи змии. След секунди от колана бе останала само пепел.

Домарис се върна и видя как сестра й се взира безпомощно в пламъците, хлипайки, като че бе видяла да изгарят самия Риведа — и вледенилият сърцето й гняв започна да се топи.

— Кажа ми, Деорис, била ли си в светилището на Мрака? При Безликия бог?

— Да — прошепна Деорис.

Нищо повече не бе необходимо на Домарис; фигурите по колана й бяха казали останалото „Добре е за Деорис, че успях да се намеся — огънят пречиства!“

— Домарис! — уплашеният глас на малката й сестра умоляваше отчаяно.

— О, малката ми сестричка, горкото ми котенце… — Домарис бе завладяна от отчаяното желание да защити сестра си по някакъв начин, да я успокои, да прогони злото далеч от нея…

Деорис скри лице в рамото на сестра си. Когато коланът изгоря, сякаш някаква пелена се вдигна пред очите й и тя започна смътно да разбира някои зависимости спомняше си до болка ясно всичко, което се бе случило в подземията — и сега вече бе убедена, че за съжаление нищо от случилото се не беше сън.

— Страхувам се, Домарис! Толкова ме е страх! Да бях умряла още тогава! Те… ще изгорят ли и мен?

Домарис стисна зъби — на самата нея й призляваше от страх, но сестра й не биваше да го разбере. За Риведа не можеше да има и най-малката надежда за милост; а Деорис, дори да бе в пълно неведение — а в това Домарис много се съмняваше — носеше под сърцето си плода на богохулните стремежи на Риведа — заченат в светотатство, зреещ под ужасния троен символ — „дете, което проклех със собствената си уста!“ И още докато си го казваше, през ума й мина смела, отчаяна мисъл — единственият изход, който им оставаше. Домарис нито за миг не помисли за последиците; длъжна бе да защитава това дете, което й бе сестра — да защитава дори онова, прокълнатото, заченато под знака на мрака — защото така може би поне краят му нямаше също да тъне в мрак…

— Деорис — каза тя тихо и взе сестра си за ръката, — не ми задавай никакви въпроси. Мога да те защитя, и ще го сторя, но не се опитвай да искаш обяснение за това, което трябва да направя!

Деорис преглъща мъчително и пряко сили измънка съгласието си.

В последен пристъп на колебание Домарис погледна спящия Микаел. Детето се бе отпуснало в спокоен, почти бебешки сън; Домарис прогони и последните съмнения и отново се обърна към Деорис.

Ниска, тихо изпята нота пропъди светлината от стаята — възцари се златист полумрак и двете сестри се изправиха една срещу друга. Деорис — още съвсем млада, дребничка и строила, с ужасите белези, които сега се виждаха ясно по непокритите й гърди — бъдещото й майчинство почти не личеше под широката нощна риза. Красивото тяло на Домарис беше ужасно деформирано от третата, напреднала бременност, но все пак наоколо присъстваше онова спокойно сияние, което бе сякаш част от самата нея. Тя сключи ръце и бавно ги вдигна пред себе си, после ги раздели и отпусна в особен, церемониален жест. Нещо в този жест, някакъв далечен спомен или може би интуиция накара Деорис да преглътне въпроса, който напирате на устните й.

— Далеч от нас, земна суета — звънна чистото сопрано на Домарис. — Далеч да е от нас и всичко, що носи знака на злото. Далеч оттук, където стоим ние, защото тук Вечността е хвърлила своята сянка. Вървете си, мъгли и сенки, върнете си, слуги на мрака; не смейте да досегнете отпечатъка от Нейните стъпки и сянката на Нейния воал. Тук ние искане прибежище — под покрова на Нощта, под купола на Нейните сияйни звезди.

Тя отново отпусна ръце; после двете с Деорис пристъпиха бавно към малкия олтар, който присъстваше във всяка спалня в Храма. Домарис коленичи с усилие, и доловила намерението й, Деорис коленичи също, взе от сестра си свещ и запали ароматното масло в лампичката пред олтара. Имаше намерение да спази обещанието си и да не задава въпроси, но вече се досещаше какво смята да прави Домарис. Преди години тя бе се уплашила, когато сестра й бе предложила същото; сега, изправена пред неописуем страх и ужас, долавяща вече присъствието на детето в утробата си, Деорис все пак бе доволна, че в такъв миг е заедно с Домарис, а не с друга жена или жрица… Като изпълни своята част от ритуала, палейки ароматното масло, тя символично даде съгласието си за това, което щеше да последва; лекият натиск на тънките пръсти на сестра й я убеди, че тя също е разбрала и приела съгласието й… После Домарис й направи знак да се изправи.

По-голямата сестра протегна на ръка и бавно докосна челото, устните и гърдите на Деорис — после, на свой ред, Деорис повтори същите движения, Домарис я притисна за миг към себе си.

— Повтаряй това, което казвам, Деорис — нареди тя много тихо и Деорис изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга, да се смее, да вика, да разбие вълшебството на мига — по само притвори за миг очи.

Тихият глас на Домарис водете; гласът на Деорис отекваше като ехо — неуверен и плах за разлика от спокойния топ на сестра й.

— Стоим пред теб, Майко на Живота.

жена — и повече от жена…

сестра — и повече от сестра…

стоим в сянката на смъртта и те викаме, Майко…

молим те в името на нашата скръб.

в името на плода, който носим…

пред теб — вечната Майки и Жена…

Чуй молбата ни!

Сега дори златистият полумрак бе отстъпил място на тъмнината — без знак, без жест от тяхна страна. Дори лунната светлина като че ли потъна в сенките и учудената и уплашена Деорис имаше чувството, че двете стоят и нищото, в центъра на безкрайно празно пространство. Сякаш цялата вселена бе угаснала, освен едно мъничко, трепкащо пламъче, което приличаше на далечно, всевиждащо око. Какво бе то? Пламъкът от мангала или отражение на друга, далечна светлина, която Деорис долавяте, но не можеше да види? Единствената осезаема реалност оставаше ръката на Домарис — единственото живо нещо в огромната празнота; живи бяха и думите, които Домарис изпращаше в тъмнината — сребристата мрежа на съдбата, която двете изплитаха сами…

Пламъчето припламваше и почти гаснеше, и после отново припламваше, с хипнотична равномерност, която напомняше на ритмичните удари на човешко сърце. Трептенето му подчертаваше тихите думи на обричането:

— Нека плодовете на нашия живот бъде обвързан

сега и навеки — с теб, Майко, и един с друг —

чуй ни, ти, която държиш живота на дъщерите си

в ръцете и сърцето си…

Обричането продължаваше; Деорис, уплашена, но и екзалтирана, вярваше и не вярваше — това беше най-свещената от мистериите; двете сестри се обричаха на Великата майка живот след живот, от епоха на епоха, до края на вечността — с обета, който щеше да свърже тях и техните деца, и децата на децата им завинаги едни с други — в карминен възел, живот след живот, завинаги.

Увлечена от екзалтацията си, Домарис отиде много по-далеч, отколкото възнамеряваше, отколко ти дори сама съзнаваше — докато най-сетне и двете бяха белязани с нейния печат. Преминали през най-древната мистерия, те бяха обречени на Майката — не Карагра, а Великата Майка, майката на всичко живо и неживо, която беше над хората, над ритуалите, над всичко, създадено и измислело от смъртни. И трепкащото пламъче отново припламна и се разрасна, превърна се в криле от светлина, които ги обгърнаха във нейното си сияние.

Двете жени се бяха проснали по очи на пода, съвсем близо една до друга. За миг нещо едва забележимо трепна в тялото на Деорис — и това леко докосване, леко като крилото на птица, сякаш отключи спящото в нея прозрение — и тя видя себе си и сестра си заедно живот след живот, видя как малката вълничка, която се бе издишала днес в тъканта на времето, се разпространява във все по-големи кръгове, надига големи вълни, които бушуват в морето на безкрайността… и увличат със себе си много, много съдби, много повече от техните… и те чуха в себе си, в сърцата си глас, и го почувстваха със всеки свой нерв, със всяка частица от себе си.

„Бъдете тогава мои — живот след живот, до края на времето… докато животът ражда живот, сестри — и повече от сестри… жени — и повече от жени — носете печата, който ви свърза навеки“.

3.

Огънят беше догорял и в стаята цареше пълна тъмнина. Деорис дойде на себе си, надигна се и хвърли поглед към Домарис. Стори и се, че около сестра й все още трепти някакво бледо сияние — и изтръпна от съзнанието за силата на днешната клетва.

Застана на колене, мълчалива, потънала в молитвен размисъл. Видимото сияние вече се губеше в мрака; Деорис дори не можеше да бъде сигурна, че наистина го е видяла. Може би, екзалтирана от ритуала, с изострена, повишена сетивност, просто бе доловила някаква обикновено невидима реалност отвъд сегашното и битие и отвъд реалността на този й живот.

Започваше да се разсъмва, когато Домарис най-сетне се раздвижи. Идваше постепенно на себе си от дълбокия транс, в който бе потънала. Когато съзнанието й се върна изцяло, тя започна да се изправя много бавно, простенвайки от време на време. Знаеше, че не остава много време до раждането — знаеше, че това, което направи тази нощ, най-вероятно щеше да предизвика родилните болки. Дори Деорис не познаваше по-добре от нея въздействието на тези сложни церемониални върху системата от нерви в женското тяло. Все още под въздействието на преживяното, тя се опитваше да не отдава изцяло значение на болката, но когато се изправи, залитна и притисна чело в рамото на Деорис. Беше й все едно, че проявява слабост.

— Дано детето ми не причини никому такава болка — прошепна тя уж на шега. — каквато причинява на мен…

— Само днес има тази възможност — обърка Деорис, опитвайки се да отвърне на шеговития й тон, но думите й прозвучаха фалшиво. Знаеше, че има вина за болките, който измъчваха сестра й; знаеше и това, че думите на разкаяние не помагат. Винаги бе, долавяла всичко, свързано с Домарис, с почти свръхестествена чувствителност — затова ръцете й бяха най-доброто успокоение, докато помагаше на сестра си да остане на крака.

Нямайте и следа от упрек в уморените очи на Домарис, когато срещна погледа на сестра си и стисна леко китката й.

— Не плачи, котенце.

Тя се отпусна на дивана и дълго се взира в угасналата жарава, преди да проговори отново:

— По-късно ще осъзнаеш какво точно направих — и защо. Страхуваш ли се още?

— Само малко — за теб.

Думите й не отговаряха напълно на истината, защото вече си бе спомнила, че това е едва началото. Домарис бе постъпила, ръководена от собствения си строг морал, и нищо, което Деорис би казала или направила, не би променило решението й; тя беше спокойна, но непреклонна.

— А сега трябва да те оставя, Деорис. Стой тук, докато се върна — обещай ми да не излизаш и да не ходиш никъде! Ще го направиш заради мен, нали, сестричке? — Тя притисна силно Деорис в прегръдките си и я целуна с ожесточена нежност, — Сега сме повече от сестри! Не се страхувай от нищо — и тя излезе безшумно от стаята, забързана въпреки натежалата си фигура.

Деорис остана коленичила, неподвижна, вперила поглед в затворената врата. Тя знаеше дори по-добре, отколкото Домарис можеше да си представи, значението на случилото се тази нощ, беше чувала за този ритуал, беше предполагала каква с силата му — но никога и през ум не бе й минавало, че тя може да се обвърже с него.

„Дали това не е причината, поради която Малейна може да се появява където си поиска и никой не може да й откаже достъп до където и да било? — питаше се Деорис. — Как така всъщност Карахама — която с била саджи, от несъществуващите хора — сега е на такъв висок пост и Храма на Каратра? Има ли сила, която овъзмездява поне доникъде прокълнатите?“

Деорис вече не се боеше. Онова топло сияние беше изчезнало, но успокоението, което то й дари, остана. И тя заспа, отпусната на пода, обърна глава на ръцете си.

4.

Отвън Домарис отново бе принудена да спре и да се облегне на стената, притисната от предупреждаващите пръсти на болката. Пристъпът премина й бързо, тя отново се изправи и се плъзна по дългите коридори — тихо и незабелязано, като сянка. След малко пак спря. Този път болката бе много по-силна и я накара да се превие одве; тя неволно простена и търпеливо зачака преминаването на спазъма. Мина доста време, докато успя да навлезе в един отдалечен, рядко използван коридор, който водеше към една скрита врата.

Тя поспря отново и се опита да диша по-равномерно. Това, което възнамеряваше да направи, бе да престъпи прага на древно, забранено светилище — рискуваше да си навлече гибелно осквернение, което можеше да я преследва и отвъд смъртта. Всяка догма, всяка дума от учението на жреческата каста, наследството на кръвта й крещеше в нея да се върне.

Страшната легенда за Безименния бог, спящ и незнайните дълбини, се разправяше рядко и винаги с нежелание. Отдавна, безкрайно отдавна, така се говореше, Божеството на Мрака било оковано и запокитено в безименни бездни, откъдето щяло да се надигне един ден и да погълне всичко — и време, и пространство, да ги заличи с безкраен мрак и опустошение, да ги замести с пълното унищожение на това, което е било или ще бъде…

Но Домарис знаеше истината. Да, там бе окована страшна сила — тя я познаваше, подозираше, че е била призована и оковите й са разкъсани, и тя се боеше — боеше се така, както никога досега; за себе се и за децата се — роденото и нероденото, за Деорис и детето, заченато на това ужасно място, за жреците и за това, което те охраняваха…

Домарис почувства, че по тялото й се стича пот на ледени струйки. Стисна зъби и прошепна:

— Длъжна съм!

Наложи си да не губи повече време в размисъл; отвори вратата, промъкна се и веднага я затвори след себе си.

Стоеше на върха на безкрайно стълбище, което водеше надолу… надолу… надолу, сиви стъпала, които слизала между сиви стени и постепенно потъваха в сивата мъгла на дълбините. Домарис стъпи на първото стъпало и тръгна надолу към бездната.

Слизаше бавно, сякаш пълзеше, надолу, надолу, в ледения, сив мрак. Натежалият корем я дърпаше надолу. Болката и прерязваше — отново и отново. Обутите й в сандали крака стъпваха все по-тежко и всяка стъпка изпращаше пронизващата стрела на болката нагоре по тялото й. Тя стенеше тихичко, но вървеше — стъпка, болка, стъпка, болка — мъчителен, затъпяващ ритъм. Опита се да брои стъпалата, за да попречи на полузабравените ужасни истории за това място да изплуват в съзнанието й, да не си познати да се усъмни в превъзходството си над тези, които вярваха в старите приказки. Отказа се след сто осемдесет и първото стъпало.

Сега вече не се държеше за перила — перила нямаше; тя залиташе и се вкопчваше в издатините на стената; болката връхлиташе на пристъпи и веднъж дори успя да я повали на колене. Когато се изправи, й се стори, че сивият мрак е пронизан от алени светлинки. Бореше се с болката, яростни и съсредоточено, почти забравила ужасната задача, която я бе довела в тази забравена от вековете гробница… Вкопчи се в един издаден камък с две ръце; едва успяваше да запази равновесие; изхлипа на висок глас, изпълнена с омраза към силата на непомраченото си съзнание, което я принуждавате да слиза неотлъчно надолу.

— О, богове! Защо не вземете вместо това живота ми? — прошепна тя, все така вкопчена в студения камък; после сгърченото й от болка лице се успокои, тя отново се изправи и се подчини на съдбата си — длъжна бе да стори това, което трябваше да бъде сторело — и заслиза отново в сивия сумрак.