Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (12)

2.

Деорис беше на петнадесет години. Жриците бяха убедени, че както всички момичета на нейната възраст и тя е премилала предварителната подготовка, за да може да поеме задълженията си в храма. Прекалено притеснена и нещастна, за да им обясни, че се лъжат, Деорис установи, че трябва да помага на една от жриците при ражданията — това бе голяма чест, предвидена за по-напреднали ученички или за дъщери на високопоставени жреци. Жрицата, на която трябваше да помага, беше и лечител от ордена на Гинела — казваше се Карахама.

Карахама не произхождаше от род на жреци. Беше дъщеря на една прислужница в храма, която още преди дъщеря й да се роди, бе заявила, че е бременна от самия Талканон. Талканон току-що бе взел за съпруга благородната жрица, която по-късно стана майка на Домарис и Деорис, и категорично отказа да признае бащинството си. Не отрече, че жената му е била любовница, но настоя, че няма никакви доказателства той на е бащата на детето — и дори изреди немалко имена на други мъже, които според него имат повече основания да бъдат считани за възможни бащи.

При такива категорични доказателства за неморално поведение на жената, съветът на жреците реши, че никой не може да бъде принуден да признае детето. Отнеха на жената правото да прислужва в храма. Позволиха й да остане там само докато се роди детето и веднага след това я пропъдиха завинаги от Храма. Според закона и мъжете, и жените бяха свободни да избират любимите си преди брака — но такова поведение бе прекалено и напълно неприемливо.

Малката Карахама, без каста, без име, бе взета за саджи в ордена на Сивите — и израсна като абсолютно копие на Талканон. Разбира се, Върховният управител дочуваше подигравките на храмовите робини прикритата насмешка и клюките на подчинените си. Несъмнено това, че едно умалено издание на Върховния управител живее сред отхвърлените, бе благодатна почва за сплетни — и за да се защити, Талканон най-сетне се предаде, покая се официално за грешката си и осинови Карахама.

Тъй като при Сивите нямаше кастови ограничения, Карахама бе приета от Риведа да учи за лечителка. Когато Талканон я върна в кастата, към която законно принадлежеше, и й даде име, Карахама избра да стане служителка на Каратра — и сега бе достигнала най-високите стъпала в храмовата йерархия и никой вече не се присмиваше на „безименната“, но Карахама не бе забравила несигурното си детство и нравът и бе останал странен и непредсказуем.

Съзнавайки, че момичето, което ще обучава, е нейна полусестра, Карахама изпитваше смесени чувства, които обаче скоро преминаха в искрена привързаност към Деорис. Децата на Карахама, родени преди Талканон да признае истинския й произход, си останаха отхвърлени и безименни — за тях не можеше да се направи нищо. Може би затова Карахама се стараеше да бъде колкото е възможно по-мила и търпелива с тази млада и почти напълно непозната родственица. Независимо от това съзнаваше, че рано или късно ще има проблеми с нея — виждаше скрития бунт в уплашените виолетови очи, разбираше умишлено забавените й движения, когато вършеше каквото и да било — сякаш правеше всичко против волята си. Карахама съжаляваше искрено, защото вече бе разбрала, че от момичето може да излезе забележителна лечителка — беше спокойна, наблюдателна, чувстваше инстинктивно болката у другите, ръцете й пипаха леко и уверено. Липсваше й единствено доброто желание — и Карахама си постави за цел да преодолее скритата съпротива на Деорис, за да я направи достойна служителка на Великата майка.

Стори й се, че с намерила разковничето, когато в храма дойде Аркати.

Макар и още съвсем дете, Аркати бе вече съпруга на един от жреците. Беше очарователно момиче, още съвсем незряло — всъщност по-малка и от Деорис. Мъничка, бледа и русокоса, с големи, уплашени очи, Аркати бе дошла в храма няколко седмици преди раждането, защото не се чувстваше добре сърцето й бе увредено от тежка болест, прекарам в детството. Жриците искаха да се опитат да укрепят тялото й преди изпитанието. Всички, дори строгата Карахама, се отнасяха мило с Аркати, но тя страдаше за дома си, отпадаше бързо и плачеше по повод и без повод.

Оказа се, че двете с Деорис се познават от детинство и Аркати се вкопчи в Деорис като изгубело котенце.

Благодарение на настояванията на Карахама Деорис получи позволение да прекарва с Аркати толкова време, колкото пожелае, Карахама отново забеляза, че инстинктът насочва правилно Деорис в грижите й за момичето. Тя спазваше стриктно напътствията на жрицата, но явно умееше да преценява и решава сама, ако се наложеше. Бунтарският дух на Деорис като че ли даваше малко сила на малката бъдеща майка. Но приятелството им се помрачаваше от спотаения дълбоко в Деорис страх.

То бе повече от страх — беше същински ужас. Как бе възможно Аркати да не се бои? Тя постоянно мечтаеше за бебето, ковеше планове, разказваше й как ще се грижи за него; приемаше всички неприятности, свързани с бременността, без да се замисля, дори със смях. Как бе възможно? Деорис не можеше да разбере, а не смееше да разпитва.

Веднъж Аркати взе ръката й и я притисна здраво към издутия си корем — и Деорис усети под пръстите си движения, което я изпълни със странно усещане — чувство, което и тя не можеше да назове точно. Тъй като й бе трудно да разбере дали изпитва удоволствие или неприязън, тя дръпна рязко ръката си.

— Какао има? — засмя се Аркати. — Не ти ли харесва моето бебе?

Деорис винаги се притесняваше от този навик да се говори за неродено дете като за жив човек.

— Не ставай глупава — сопна се тя, но установи, че за първи път в живота си мисли съзнателно за собствената си майка, майката, за която всички казваха, че била мила, нежна и красива, че Домарис много приличала на нея — майката, която бе умряла при раждането на Деорис. Обзе я чувство за вина — нали тя бе станала причина за смъртта на майка си! Дали Домарис не я ненавиждаше заради това?

Деорис не каза нито дума за тези свои мисли, но започна да учи всичко, което й обясняваха, със старание, граничещо с ожесточение — само за няколко дни Карахама установи с учудване, че Деорис проявява наченки на опитност, сръчност и интуитивно познание, сякаш имаше години натрупан опит зад гърба си. Когато времето, което бе длъжна да прекара в храма, изтече, Карахама и предложи — без да бъде уверена в резултата — да остане поне още месец, за да работи лично с нея.

Деорис се съгласи — за свое най-голямо учудване. Обясни си внезапния порив да остане в светилището с желанието да бъде до Аркати в най-тежките мигове. Дори пред себе си не искаше да признае, че работата започва да й доставя удоволствие.

3.

Детето на Арката се роди през една дъждовна нощ, когато по брега мъждукаха блуждаещи огньове, а вятърът виеше прокоба като оплаквачка. Карахама нямаше причини да се оплаче от работата на Деорис, но въпреки всичките усилия и най-тъмните часове на нощта болното сърце на момичето спря да бие — и мъчителната й, кратка борба за живот завърши с поражение. По изгрев новороденото плачеше, без да съзнава колко сериозен повод има за плач, в една от горните стаи на храма, а Деорис, напълно съсипана, ридаеше горчиво в собствената си спалня, заровила глава във възглавницата сякаш в опит да се скрие от спомена за мъките и болката, които щяха да останат в кошмарите й до сетния час.

— Не може цял ден да лежиш тук и да плачеш! — Карахама се наведе над нея и хвана здраво ръцете й. В стаята влезе още едно момиче, но Карахама безмълвно му направи знак да излезе и продължи: — Деорис, слушай, дете мое. Нищо повече не можехме да направим…

Хлиповете на Деорис се смесиха с несвързани думи.

Карахама се намръщи.

— Ама че глупости! Детето не я е убило! Просто сърцето й отказа да работи — сама знаеш, че винаги е била болнава. Освен това… — Карахама се наведе още по-ниско над леглото и каза с мек, но категоричен тон — така, както понякога говореше Домарис и все пак по-различно: — Ти си дъщеря на Храма. Познаваш истинското лице на Смъртта и знаеш, че тя е само врата към следващия живот, а не нещо, от което трябва да се страхуваме…

— Остави ме сама! — изхлипа измъчено Деорис.

— И през ум не ми минава — каза твърдо Карахама. Самосъжалението не спадаше в категорията на позволените чувства, а и тя в никакъв случай не можеше да приеме изкривените разсъждения, когато измъчваха отчаяната Деорис. — Няма никакви причини да съжаляваш Аркати! Престани да плачеш — защото всъщност съжаляваш себе си! Стани, изкъпи се и се преоблечи, а после се качи горе и се позанимавай с новороденото. Оттук насетне ти ще се грижиш за нея, докато баща й не пожелае да я прибере у дома. Време е да произнесеш и заклинанията, които ще я опазят от духовете, които крадат бебетата, останали без майки…

Деорис се подчини, но само външно. Зае се да изпълнява безкрайните задачи, свързани с отглеждането на малката: намери дойка, огради детето със защитни знаци, и — защото истинското име на всяко дете бе тайна, записваше се в свитъците на Храма, ни рядко се произнасяше на глас — тя бе тази, която даде на бебето така нареченото „малко име“ — Миритас — с него щяха да а наричат, докато порасне. Загледана в бебето, което се гърчеше в ръцете й, Деорис си мислеше презрително: „Защитни заклинания, как ле не! Кое беше защитно заклинание, с което можеше да опазим живота на Аркати?“.

Карахама я наблюдаваше и мълчеше стоически. Беше дълбоко натъжена, но не възнамеряваше да го признава пред Деорис. Опитните жрици бяха наясно от самото начало, че Аркати няма да оживее; още когато се омъжи, я бяха предупредили, че не бива изобщо да забременява — бяха и дали дори билки и я бяха научили на заклинания против нежелана бременност, Аркати съзнателно бе пренебрегнала съветите им и плати за неподчинението с живота си. Сега на света бе дошло още едно дете, което никога нямаше да познае майчина ласка.

Карахама съзнаваше и още нещо, защото разбираше Деорис по-добре от родната й сестра. Колкото и да не си приличаха, Карахама и Деорис бяха наследил и от Талканон мрачното му, несломимо упорство. Поражението щеше да предизвика борбения дух на Деорис много по-сигурно, отколкото ако бе успяла — като мразеше болката и смъртта, тя постоянно щеше да търси начин да ги победи. Докато гледката на разигралата се трагедия бе променила не една от останалите ученички, Карахама бе убедена, че преживяното ще повлияе по друг начин на избора на Деорис.

Тя не каза нищо повече; бе достатъчно мъдра, за да остави Деорис сама, постепенно да достигне до поуката. Когато всичко необходимо за новороденото бе сторено, Карахама освободи Деорис от другите й задължения за деня.

— Изобщо не си спала — допълни тя сухо, когато Деорис понечи да й благодари. — В това състояние не можеш да ни бъдеш от полза. Гледай добре да се наспиш!

Деорис обеща с половин уста; но вместо да се качи на горния етаж, където бяха спалните, се измъкна тихомълком през един страничен изход и хукна с все сили към Дома на Дванадесетте. В главата й имате само една мисъл — откак се помнеше, Домарис винаги я бе изслушвала, когато й бе тъжно. Не бе възможно сестра й да не разбере мъката й — длъжна бе да и помогне!

Духаше влажен летен вятър, който носеше мириса на дъжд. Деорис уви по-плътно с шала си около раменете си и продължи да тича през моравата. Изкачвайки иззад един ъгъл, тя едва не връхлетя върху достолепната фигура на Раджаста, който тъкмо излизаше от дома. Спря за секунда, само колкото да измърмори някакво извинение и щеше да продължи да тича, но Раджаста я спря.

— Внимавай къде тичаш, дете, ще се нараниш — каза той със снизходителна усмивка. — Разбрах от Домарис, че служиш в Храма на Каратра. Изтече ли срокът ти?

— Не, само ме освободиха за днес — Деорис отговаряше учтиво, но вътрешно тръпнеше от нетърпение. Раджаста явно нищо не забелязваше.

— Тази работа ще те надари с мъдрост и доброта, детето ме — каза той замислено — Тя ще те направя жена. — Той постави за миг ръка върху разпилените; объркани къдрици и я благослови — Нека покоят и просветлението винаги те съпровождат, Деорис.

4.

В Дома на Дванадесетте мъже и жени общуваха без никакви ограничения — като братя и сестри — нещо, което се улесняваше от факта, че наистина бяха израснали заедно. Деорис, която бе прекарала по-впечатлителните си годили в училището на писарите, още не можеше да приеме изцяло тази свобода, и когато види че няколко от учениците се къпят заедно във фонтана във вътрешния двор, се смути — и в светлината на новото й познание дори се раздразни. Не й се искаше да открие сестра си сред тях. Но Домарис често й бе казвала, че докато живее и дома на Дванадесетте, трябва да приеме а техните обичаи и на забрави абсурдните забрани, който постоянно тегнела над писарите.

Хедан я видя първи и я подкани да се съблече и да са присъедини към ти. Хедан беше с весел нрав — най-младият сред учениците. Той винаги се бе отнасял приятелски снизходително към Деорис. Момичето завъртя отрицателно глава, но Хедан започна да я пляска с вода от фонтана. Докато се изплъзне, Деорис бе вече мокра до кости. Домарис стоеше права под струите, забеляза сестра си и й извика да я почака; изстиска набързо мократа си коса и тръгна да излива от басейна. Когато мина покрай Хедан, не устоя, загреба шепа вода и я плисна в очите му; момчето отвърна, Домарис изписка и побягна навън; след миг се сети, че рискува да се подхлъзне и веднага забави крачките си.

Водата се стичаше по тялото й. Облечено само в една тънка риза. Очите на Деорис, която бе спряла да изчака сестра си изведнъж се разшириха от удивление. Не можеше да повярва — не беше възможно това, което виждаше, да е истина. Тя се обърна рязко и побягна обратно навън. Така и не чу вика на Домарис, Хедан и Елис, които продължаваха да се плискат, сграбчиха Домарис и се канеха да я хвърлят в средата на басейна. Не разбираха, че сега тя вече сериозно се бореше да се измъкне от ръцете им. Към тях се присъединиха още две момичета и веселите им гласове заглушиха виковете на Домарис — не забелязваха дори, че Домарис, вече сериозно уплашена, беше започнала да плаче. Тъкмо я бяха вдигнали високо над водата, когато Елис изведнъж сграбчи едно от момчетата за ръката и извика остро:

— Спрете! Стига, казвам ви! Хедан, Рива! Пуснете я! Пуснете я внимателно! Веднага!

Тонът й ги стресна и те се подчиниха незабавно — пуснаха Домарис да стъпи и се отдръпнаха от нея, но все още бяха прекалено развеселени, за да забележат тя продължава да хлипа.

— Тя започна — поде Хедан и загледа учудено Елис, която бе прегънала разплаканата Домарис през кръста и й помагаше да излезе от басейна. Винаги досега Домарис бе участвала и в най-буйните им веселия и дори ги беше подстрекавала. Но сега, все още похлипваща, Домарис се беше вкопчила в братовчедка си. Елис взе една роба, хвърлена до басейна, и бързо я наметна.

— Облечи се, докато не си настинала — кача тя загрижено. — Боли ли те някъде? Трябваше да ни кажеш…престани да трепериш, Домарис, всичко с наред!

Домарис покорно се уви в бялата вълнена роба и хвърли смутено поглед към издутия си корем, ясно очертан от грубата тъкан.

— Исках да запазя тайната за себе си… поне още мъничко. Сега вече всички ще разберат.

Елис нахлузи сандали на мокрите си крака и завърза колана на робата си.

— Не си ли казала на Деорис?

Домарис мълчаливо поклати глава. Двете момичета станаха и тръгнаха по колонадата, която водеше към жилищата. Едва сега Домарис си припомни изражението на лицето на Деорис, преди да побегне — уплашело и невярващо.

— Исках да й кажа — промърмори тя, — но…

— Трябва веднага да поговориш с нея — посъветва я Елис. — Най-лошо би било, ако го чуе като клюка от някой друг. Но внимавай, като й го казваш, Домарис, Снощи умра Аркати.

Двете спряха пред вратата на Домарис, която шепнеше разстроено:

— О, колко ужасно!

Тя почти не познаваше Аркати, но знаеше, че Деорис се бе привързала силно към нея и сега, в скръбта си, тя сигурно бе приела състоянието на сестра си като нещо ужасно… Елис се обърна да си ходи, но подхвърли през рамо:

— Наистина, трябва на внимаваш повече! Можеше да пострадаш… а освен това, представи си, че Арват беше там!

5.

Домарис седеше, потънала в размисъл, загледана някъде в пространството, докато Елара я преобличаше в сухи дрехи, сушеше и сплиташе наново косите й. Тя и сама знаеше, че може да има неприятности с Арват — но тъкмо сега не можеше да мисли за това. Засега нищо не й обвързваше с него; бе се възползвала от правото, което законът й даваше. Деорис я безпокоеше много повече, и Домарис горчиво се упреквате, че я е пренебрегнала. Трябваше да намери начин да й обясни всичко. Затоплена и успокоена от грижите на Елара, тя се сви на един диван и зачака сестра си.

Не мина много време и Деорис наистина се появи. Бузите й пламтяха трескаво, нацупеното й лице вещаеше буря, Домарис и се усмихна радостно.

— Ела при мен, мила — тя протегна ръце към сестра си. — Имам чудесни новини.

Деорис коленичи без думи и се вкопча така ожесточено в Домарис, че тя се стресна, почувствала как слабите раменна треперят от напрежение.

— Деорис, Деорис — продължи тя объркано, и въпреки че и бе неприятно да го казва, предупреди: — Не бива да не притискаш така силно, сестричке — можеш да ми навредиш… искам да кажа, на нас двамата! — завърши та усмихнато, но Деорис се дръпна рязко, сякаш й бе ударила плесница.

— Значи е истина!

— Разбира се! Мила, нали ти самата ме видя, като изливах от басейна. Вече си голямо момиче в аз бях убедена, че ще разбереш, че дори да ти го казвам.

Деорис стисна до болка китката на сестра си. Този път Домарис не възрази.

— Но Домарис! Не е възможно! Моля те, кажи ми, че е шега! — Деорис така копнееше сестра й да отрече очевидното, че бе готова да не вярва на собствените си очи.

— Човек не се шегува със свети неща, Деорис — каза младата жена. В сериозния й, искрен глас трептеше упрек — и разочарование.

Деорис отново коленичи, като че ли новината и смазваше, и се взря в Домарис. Трепереше цялата, сякаш я тресеше от студ.

— Свято? — прошепна тя задавено. — Ти посветената, ученичката на Раджаста, която така добре познава храмовите закони — ти си способна да се откажеш от всичко — заради това?

Домарис посегна със свободната си ръка и освободи китката си от болезнено стегнатите пръсти на Деорис. Синкави петна вече се бяха появили по бялата кожа — там, където пръстите бяха пристискаха плътта.

Деорис погледна ръката на сестра си неразбиращо, после вдигна китката й към устните си и я целуна.

— Не исках да ти причиня болка, просто не знаех какво правя — измънка тя разкаяно. — Но аз… аз… не мога да го понеса, Домарис!

По-голямото момиче погали нежно бузата й.

— Не те разбирам, Деорис. От какво съм се отказала? Аз все още съм ученичка на Раджаста и спазвам храмовите закони. Раджаста знае и ми е дал благословията си.

— Но… заради това няма да те посветят в мистериите…

Домарис я изгледа удивено. Тя взе здраво съпротивляващите се ръце на Деорис в своите и насила — я изтегли до себе си на дивана, после каза:

— Кой ти е внушил такива глупости, детето ми? Аз все още съм жрица и се готвя за посвещаване — въпреки че… не, тъкмо защото съм жена! Служиш в храма на Каратра повече от месец и би трябвало да си научила много! Не може да не са ти обяснили как циклите на женската природа хармонират с цикличното развитие на вселената, че… — Домарис се прекъсна и поклати усмихнато глава. — Както виждат, дори съм започнала да говоря като Раджаста! Деорис, скъпа — всяка жена, и най-вече ние, посветените, — трябва да познае пълноценната зрелост. Редно ли с да предлагаме празен съсъд на боговете?

Деорис се сепна истерична:

— По-добре ли е да бъде осквернен?

— Но това е абсурдно! — Домарис продължаваше да се усмихва, но очите и бяха сериозни, — Аз търся своето място, следвам закона на живота и… — тя притисна тънките си пръсти към заобления си корем. — Деорис потръпна, докато я гледаше — и ще приема съдбата си.

Деорис рязко й обърна гръб.

— Съдба! Сигурно и кравите приемат съдбата си!

Домарис се опита да се изсмее, но от устните й се изтръгна сухо хлипане.

Деорис отново седна до нея и я прегърна.

— О, Домарис, държа се отвратително, и сама го съзнавам! Непрекъснато те наскърбявам, а не искам да ти причинявам болка, обичам те, но това… имам чувството, че си омърсена. Ужасно е!

— Ужасно ли? Защо? — Усмивката на Домарис беше малко тъжна. — На мен не ми се струва ужасно. Не бива да се безпокоиш за мен, мила — никога не съм се чувствала по-здрава или по-щастлива, що се отнася до оскверняване… — усмивката й вече не беше тъжна, тя взе ръката на Деорис и я притисна към себе си — Като че ли то би могло да ме оскверни — детето на Микон!

— Микон? — ръката на Деорис падна като отсечена и тя се взра невярващо в сестра си. После повтори безсмислено: — Детето на Микон?

— Разбира се, Деорис… нима не знаете? Какво си мислеше?

Деорис не отговаряше. Продължаваше да гледа Домарис като вцепенена. Домарис едва се удържаше да не заплаче, когато попита:

— Какво ти е Деорис? Защо не се радваш на бебето?

— О! — проплака Деорис. В мислите и проблесна ужасен спомен. — О, не! — изхлипа тя отново и избяга, потънала в сълзи. Сподири я тъжният вик на сестра й.