Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (5)

2.

След като добросърдечно усмихнатият Микон я освободи; Деорис хукна да търси Домарис. Детското й съзнание се заплиташе в лабиринта от непознати думи и представи — Черно братство, живот, смърт, отстъпничество — каквото и да означаваше това — мъчения, Домарис трябвало да роди син… Объркани картини се въртяха в мислите й като в калейдоскоп, когато тя нахлу задъхано в жилището на сестра си.

Домарис надзираваше робините, които сгъваха и подреждаха чистите дрехи. Стаята бе обляна от лъчите на следобедното слънце. Миришеше на чисто пране. Жените, дребни и мургави, бяха от племената, които служеха за храмови роби. Те бърбореха постоянно, като птици, докато дребните им фигурки неуморно се въртяха около високата фигура на младото момиче, което стоеше сред тях, спокойно заслушано в говора им и им даваше напътствия.

Разпуснатите коси на Домарис се плъзгаха по раменете й, когато тя се обърна учудено към вратата.

— Деорис! По това време! Да не би Микон. — тя спря и кимна на една възрастна жена, която не беше робиня, а лична прислужница на Домарис, родена в града под Храма. — Продължавай, Елара — помоли кротко Домарис, после направи знак на Деорис да дойде по-близо до нея. Като видя лицето на момичето тя ахна: Но ти си плакала, Деорис! Какво е станало?

— Не съм плакала! — възрази бурно Деорис и вдигна към сестра си пламналото си лице, по което не личаха следи от сълзи. — Просто… трябва да ти кажа нещо…

— Чакай, не тук. Ела… — тя дръпна Деорис във вътрешното помещение, където спяха, и отново се взря тревожно в зачервените й бузи. — Какво търсиш тук по това време? Да не би Микон да е зле? Или… — тя млъкна, неспособна да облече в думи мисълта, която я измъчваше, неспособна дори да я приеме в съзнанието си.

Деорис поклати глава. Сега, когато стоеше пред Домарис, не знаеше как да започне. Най-сетне проговори неуверено:

— Микон и Раджаста говореха за теб… казах…

— Деорис! Тихо! — стресната, Домарис протегна ръка и покри бъбривата уста на малката си сестричка. — Никога не бива да разказваш това, което си подслушвала, че говорят жреците!

Деорис се дръпна, раздразнена от кроткия укор.

— Но нали говореха пред мен! И двамата знаеха, че съм там! При това говорена за теб, Домарис. Микон каза, че ти…

— Деорис!

Видяла как заплашително пламнаха очите на сестра й, Деорис замълча, защото разбра, че това е един от редките случаи, когато трябва да се подчини. Тя се загледа нацупено в пода.

Притеснена, Домарис се взираше в упорито наведената глава на сестра си.

— Деорис, знаеш отлично, че писарите нямат право да повтарят и дума от това, което са чули, когато са работили с жреците! Това е първото правило, което трябва да си научила!

— О, я ме остави! — избухна гневно Деорис и хукна навън. Сухи хлипове я давеха, гърлото й бе стегнато от страх, който не можеше нито да скрие, нито да овладее. Какво право имаше Микон… какво право имаше и Раджаста — това не беше редно, не биваше да се случи, а Домарис не пожела дори да я изслуша. Какво можеше да стори сега?

3.

Веднага след като Деорис излезе от библиотеката, Раджаста отново се обърна към Микон.

— Трябва да разкажем всичко това на Риведа.

Микон въздъхна уморено.

— Защо? Кой е Риведа?

— Водачът на Ордена на Сивите. Това го засяга пряко.

Микон поклати отрицателно глава.

— Бих предпочел да не го безпокоим с…

— Налага се, Микон. Тези, които оскверняват тайните на вълшебството и учителството с черна магия, трябва да знаят, че Пазителите ще им отмъстят за злодеянието — в противен случай ще продължат страшното си дело и може да се стигне дотам, че нашите сили да не стигат да им се противопоставим. Най-лесно е да се каже: „Остави ги да жънат това, което са посели“ — а аз не се и съмнявам, че ще пожънат страшни плодова. Но какво ще стане с неволно пострадалите? Нима ще оставиш злодеите свободни, за да измъчват и други, както са постъпили с теб?

Микон замълча, отвърнал лице. Слепите му очи се движеха, като на зрящ човек, Раджаста не искаше я да мисли какви картини прекосяват съзнанието му.

Накрая Микон се засмя, макар и малко насила.

— Мислех, че аз ще съм учителят, а ти — ученикът! Но ти си прав — продължи той по-тихо, а в гласа му прозвуча чисто човешка съпротива. — Аз наистина се боя от това, което ще последва — разпитите и всичко останало…

— Ако можех, бих ти го спестил.

Микон въздъхна.

— Знам. Да бъде, както искаш ти. Аз… само се моля Деорис да не е чула всичко, което си казахме! Напълно бях забравял, че детето е още тук.

— Аз така и не я забелязах. Избира се, писарите полагат клетва да мълчат за всичко, което чуят и видят по време на работата си, но Деорис е още съвсем млада, а децата никак не умеят да пазят тайна. Деорис! Ах, това дете!

Умореният и малко безпомощен тон на жреца накара Микон да попита малко учудено:

— Не я ли обичаш?

— Не, не — побърза да възрази Раджаста. — Обичам я не по-малко от Домарис. Дори често съм мислил, че Деорис е по-блестяща ученичка от двете; но това се оглася до ума и съобразителността. Тя никога няма да бъде толкова… толкова завършена, толкова цялостна като Домарис. Липсва й търпение. Постоянството не е сред добродетелите на Деорис.

— Не бих казал същото — прекъсна го Микон. — Работим с нея вече доста време и тя винаги е проявявала голямо търпение и готовност да помогне. Винаги е мила и тактична. Аз също имам чувството, че е по-блестяща от Домарис. Но тя е още дете, а Домарис… — гласът му затихна и той се усмихна на себе си. После смени рязко темата. — Трябва ли да се срещна с този… Риведа?

— Мисля, че така ще е най-добре — отвърна Раджаста. Понечи да допълни нещо, но спря и се вгледа в лицето на атланта. Внезапно вдълбалите се бръчки го накараха да промени решението си. Той се обърна и повика един от слугите, които чакаха в преддверието.

— Отивам при Риведа — обърна се той към влезлия. — Отведи господаря Микон в жилището му.

Микон тръгна, привидно спокоен, но докато Раджаста го изпращаше с поглед, забеляза, че мускулите на лицето му са се стегнали от тревога и съмнения. Беше чувал, че жителите на Атлантида се отнасят към Сивото братство с особена почтителност, граничеща с преклонение — което бе разбираемо, като се има предвид, че Морските кралства често биваха нападани от тежки епидемии. Лечителите от Сивото братство често правеха и невъзможното, за да се преборят със страшните зарази… При все това Раджаста не бе очаквал от Микон да реагира тъкмо по този начин.

Старият жрец набързо пропъди съмненията. Решението му не можеше да има лоши последици. Риведа бе най-големият лечител сред Сивите — той би могъл и да помогне на Микон значително повече от Раджаста; може би и това бе смутило атланта. „В края на краищата, мислеше Раджаста, Микон е от благороден произход. Въпреки смирението си той е и горд. Ако обаче лечител от Сивите се заеме с него, той ще трябва да му се подчинява!“

Раджаста се обърна и забързано излезе от библиотеката. Дългите бели одежди се вееха и тихо шумоляха.

Още преди последните събития до него бяха долитали слухове, че хора от Сивото братство се занимават с възстановяването на забранени ритуали. Шушукаше се, че са се върнали Черните — магьосниците, които работеха със силата на древното зло, стаено в сърцето на земята — сили, които не се съобразяваха с човечеството и унищожаваха постепенно човешкия у тези, които прибягваха до помощта им.

Жрецът поспря за миг сред Голямата зала и поклати учудено глава. Възможно ли бе Микон да вярва на тези слухове, възможно ли бе да се опасява, че Риведа ще допусне по някакъв начин Черните отново да се доберат до него? Е, несъмнено тези му опасения щяха да се разсеят още след първата ни среща. Защото Риведа, пръв сред лечителите и първожрец на Сивите, бе най-подходящият човек, който можеше да се заеме с тази задача. Раджаста нито за миг не се съмняваше, че правосъдие ще бъде въздадено. Познаваше добре Риведа.

Взел окончателно решение, Раджаста отново забърза по коридора, сетне премина през един покрит външен ходник в съседни постройка, спря пред една врата и почука три пъти на равни интервали.

4.

Риведа, магьосникът, беше едър мъж — по-висок и от Раджаста; здраво сложен и мускулест, с широки рамене, които изглеждаха достатъчно яки да понесат цял бик. В сивата си роба от тънко плавно с качулка, Риведа изглеждаше почти неестествено висок, когато се обърна към Раджаста, откъсвайки се от гледката на бавно тъмнеещото небе.

— Кажи ми, Пазителю — поде той вежливо, — какво толкова се е случило, та се налага да дойдеш лично при мен?

Раджаста продължи да мълчи и внимателно да разглежда мъжа пред себе си. Качулката, свлякла се на раменете на Риведа, разкриваше як врат и масивна глава, покрита с гъста, доста ниско подстригана руса коса — толкова светла, че изглеждаше сребриста — странен цвят, странен човек. Риведа всъщност не произхождаше от кастата на жреците — той беше северняк, от кралство Зайадан; рязко изсечените му черти на по-древна и по-сурова епоха, особено сравнени с фините лица на хората от жреческата каста.

Забелязал колко настоятелно го изучава Раджаста, Риведа отметна глава и се засмя на глас.

— Събитието трябва да е наистина забележително!

Раджаста подтисна раздразнението си — Риведа имаше способността винаги да нарушава духовното му равновесие — и отвърна със спокоен глас, който отрезви магьосника:

— Ахтарат изпрати в нашия храм един от синовете си — самият принц Микон. Той е бил пленен от Черното братство, измъчван и ослепен — за да го принудят да служи на тяхната илюзия за власт. Дойдох, за да ти кажа — внимавай какво става в твоя орден!

Тъмната сянка на безпокойството помрачи яркосините очи на Риведа.

— Не знаех нищо за това — каза той. — Бях потънал в заниманията си… Нито за миг не се съмнявам в думите ти, Раджаста, но какво според теб биха постигнали онези, които крият лицата си от света?

Раджаста се поколеба.

— Какво ти е известно за Силата на Ахтарат?

Риведа повдигна вежди.

— Почти нищо — отвърна той откровено, — а и малкото, което съм чувал, са предимно слухове. Казват, че тези, които произхождат от кралската династия на Ахтарат, могат да извличат дъжда от облаците и да освобождават светкавиците от затвора им — че са властелини на бурите, и други такива неща — Риведа се усмихна иронично. — Никой досега не ми с обяснил как и защо го правят, затова засега се въздържам от мнение.

— Силата на Ахтарат е нещо съвсем действително — отвърна Раджаста. — Черното братство се стреми да отнеме тази сила и да я използва за нещо, което аз мога да определя само като духовно блудство. Необходимо им е да принудят някой от Пазителите на силата да стане отстъпник и да служи на техните демони.

Риведа присви очи.

— И?

— Не са успели — каза сухо Раджаста — Смъртта дебне Микон, но той ще я допусне до себе си само когато прецени, че има право да напусне този свят. — лицето на Раджаста бе напълно безизразно, но Риведа, свикнал да следи човешките лица за издайнически прояви на чувства, забеляза, че жрецът е дълбоко развълнуван. — Принцът на Ахтарат може да е сляп и белязан от мъченията, но няма да допусне Великата освободителка да отведе духа му, докато той не пожелае това. Той е… той самият е Светлина!

Риведа кимна малко нетърпеливо.

— И тъй, твоят приятел не пожелал да служи на Мрачния храм, а Черното братство се опитало да го принуди? Хм… възможно е… Този принц на Ахтарат трябва действително да е изключителна личност, ако всичко, което казват, е вярно. Държал се е като истински мъж. — За миг лицето на Сивия първожрец се отпусна в лека усмивка; но веднага след това устните му се свиха сурово. — Ще открия истината за тази история, Раджаста, можеш да не се съмняваш.

— Уверен бях — каза простичко Раджаста и очите на двамата се срещнаха, изпълнени с взаимно уважение.

— Но ще трябва да разговарям с Микон.

— Ела тогава след четири часа в моето жилище — каза Раджаста и се обърна, за да си върви.

Риведа го задържа с жест.

— Забравяш нещо. Ритуалът, изискван от моя орден, налага продължителна подготовка. Едва когато…

— Не съм забравил — отвърна спокойно Раджаста, — но считам, че работата не търпи отлагане; в такива случаи изискванията могат да не се спазват до последната точка.

И жрецът забързано напусна стаята.

Риведа остана неподвижен, загледан в затворената врата, обезпокоен, но не от настоятелността на Раджаста — Пазителите умееха да налагат волята си и събитията обикновено оправдаваха извънредните им решения.

Винаги имаше — а според Риведа и винаги щеше да има — хора от сектата на магьосниците, който не устояваха на изкушението да се ровят в тайните на черното изкуство, забранено от прастари времена. Риведа знаете, че затова при всякакви неразбории в Храма хората от неговия орден бяха първите заподозрени. Глупаво бе постъпил наистина, като се зае изцяло с проучванията си по-млади и неопитни братя по орден да управляват Сивите — сега и невинни можеха да пострадат заради лудостта и жестокостта на неколцина.

„Глупци и повече от глупци, мислеше Риведа. Като държат да се забъркват в адски дела, можеха да ограничат игрите си с по-незначителни хора! А след като са се осмелили да посегнат толкова високо, как са могли да допуснат жертвите им да се измъкнат живи, за да разкажат какво се е случило!“

Аскетичното лице на Риведа ставаше все по-мрачно и сурово, докато прибирате свитъците от работната си маса и се готвеше да напусне уюта на научните си занимания.

Време беше да види какво става в Ордена.

5.

Първожрецът Талканон седеше безмълвно в помещението, което Раджаста бе отделил за срещи с подчинените си. Тъкмо сега първожрецът даваше вид, че е някъде много далеч от грижите и проблемите на човечеството. До него седеше Деорис, напълно неподвижна, и от време на време поглеждаше крадешком Микон.

Атлантът не бе приел да седне и сега стоеше прав, като от време на време се подпираше на масата. Заученото му спокойствие тревожеше Раджаста, защото старият жрец знаеше какво се крие под него. Замислено смръщил чело, Раджаста се наведе през прозореца и види облечената в сиво фигура на Риведа — едрият му силует не можете да бъде сбъркан с другиго дори отдалеч.

Без да помръдне, Микон запита:

— Кой идва?

Раджаста трепна. Невероятната проницателност на атланта продължавате да го удивлява; макар и сляп, той бе, доловил нещо, което нито Талканон, нито Домарис бяха забелязали.

— Риведа пристига, нали? — допълни Микон, още преди Раджаста да успее да отговори.

Талканон повдигна глава, но не каза нищо. Риведа влезе, поздрави жреците набързо, но достатъчно учтиво. На Домарис, разбира се, не обърна никакво внимание. Тя не бе виждала никога досега Риведа и сега трепна и се отдръпна удивено. Очите й срещнаха за миг погледа на учения, после тя бързо сведе глава, потискайки необяснимия страх и внезапно обзелата я неприязън. Още в мига, когато видя Риведа, тя установи с учудване, че почти е намразила този човек, който не й бе сторил никакво зло — и в същия миг си даде сметка, че никога не трябва да дава израз на чувството си.

В същия миг Микон, докосвайки с пръсти ръката на Риведа, си казваше: „Този човек може да отиде далеч“. При все това атлантът също бе обезпокоен, без да може да си обясни причината.

— Бъди добре дошъл, Господарю на Ахтарат — каза Раджаста. Тонът му бе учтив, но личеше, че не отдава значение на церемониала. — Дълбоко съжалявам, че не знаех нищо досега… — Риведа млъкна и мислите му сякаш изплаваха от дълбините на съзнанието и се изписаха по лицето му. Този мъж бе обречен на Смъртта, договорът му с нея бе подписал и подпечатан. За това говорете всичко, което той видя у Микон — насилствено поддържаната, ту при пламваща, ту гаснеща сила; бавните, предпазливи движения; покритият огън на желязната му воля; внимателния, почти скъпернически начин, по който разполагаше с енергията на тялото си — всичко това, като се има предвид и болезнената слабост на тялото му, станало почти прозрачно, говореше, че у този човек нямаше и капка излишък на сила. Но също толкова ясно бе, че атлантът е Посветен и то Посветен в най-висшите мистерии.

С присъщата си жажда за знания в за властта, която те дават. Риведа изпита странна смесица от завист и жал. „Какво ужасно разхищение!, мислеше той. Този мъж би служил по-добре на своите идеи и на себе си, ако се бе обърнал към тъмната страна на светлината!“ Та нали в крайна сметка Мракът и Светлината бяха две страни на едно цяло! В битката със смъртта се пораждаха енергии, които само Светлината никога не би могла да създаде — или да дари…

За него приветствените думи на Микон бяха просто звуци без значение, формални изрази, които Риведа слушаше с половин ухо, но изведнъж, удивен и невярващ, той осъзна какво говорете атлантът.

— Бях непредпазлив — звучният глас на принца отекваше в притихналата стая, — Това, което се случи с мен, не е от значение. Но имайте някой, който трябва да бъде върнат в пъти на Светлината — и него още го има. Намерете моя полубрат, ако можете. Що се отнася до другото — сега не бих могъл да ви посоча виновниците. А и да можех, нямаше да го сторя — тонът на Микон показваше, че това е окончателното му решение. — Не бива да търсим отмъщение! Злината съдържа в себе си и разплатата.

Риведа поклати глава.

— Но моят орден трябва да бъде прочистен.

— Твое право е да вземеш такова решение. Но аз не мога да ти по Рейота — Микон се усмихна и Риведа за първи път почувства топлината, която излъчваше този човек. Принцът на Атлантида се обърна към Домарис. — А какво ще кажеш ти, увенчалата със светлина? — попита той, докато Риведа и Талканон мълчаха, възмутени и стъписали — как можете да пита ученик за мнението му — и при това жена!

— Ти си прав — проговори замислено Домарис, — но и в думите на Риведа има истина. При нас идват много млади хора, за да търсят познание. Ако хората, измъчвали себеподобни и престъпили границата на черната маги, не бъдат наказани, злото ще разцъфти като бурен.

— А какво ще кажеш ти, братко? — този път Микон се обърна към Раджаста. Завист загриза Риведа — та нали и той бе посветен, учен и знаещ, а Микон не го наричаше свой брат.

— Вярно казва Домарис, Микон — Раджаста положи много внимателно ръка върху слабото рамо на принца. — Злодеяния опетниха храма ни. Дългът ни повелява да сторим тъй, че други да не бъдат изправени пред опасността да ги сполети твоята съдба.

Микон въздъхна и отвърна:

— Възползвайте се тогава от правото си на съдници. Но аз сега наистина не бих могъл да разпозная виновниците… Помня, че ни плениха близо до вълнолома, отнесоха се много учтиво с нас и ни отведоха с Храм на Сивите. През нощта ни накараха да слезем в някакво подземие, и тогава се опитаха да ни принудят да сторим… определени неща, под заплаха от мъчения и смърт. Отказахме… — странна, крива усмивка се плъзна по мургавото му лице. Микон протегна напред ръцете се. — Виждате, че не се ограничиха само със заплахи. А моят полубрат… — той отново замълча. Тишината натежа от скръб и тогава Микон се насили да продължи: — Той беше още момче. С него можеха да злоупотребят, макар и не докрай. Само за миг успях да се освободя от ръцете им — още не ме бяха завързали, и дръпнах маската от лицето на едното. Затова… — той пак замълча за миг, — то бе последното нещо, което видях на този свят. После… струва ми се много, много по-късно, ме пуснаха на свобода; добри хора, които не знаеха кой съм, ме доведоха в дома на Талканон — там срещнах отново прислужниците си. Не знам какво обяснение е било дадеш за изчезването и за внезапната ми поява впоследствие — Той помълча, после добави спокойно: — Талканон ми каза, че дълго време не съм бил на себе си. Действително, нямам спомени от един доста дълъг период.

Риведа стоеше, сключил ръце пред себе си и гледаше замислено Микон; после попита:

— За колко време нямаш спомени?

Микон сви смутено рамене.

— Нямам представа. Когато дойдох на себе си в дома на Талканон, рамите ми бяха заздравели — доколкото бе възможно.

Талканон, който досега бе мълчал, наруши настъпилото мълчание и каза тежко:

— При мен го донесоха прости хорица, рибари. Казаха, че го намерили полугол и в безсъзнание на брега. Познали, че е жрец, по огърлицата, които още носеше на шията си. Разпитах ги подробно. Наистина не знаеха нищо повече.

— Разпитвал ги! — в гласа на Риведа се долавяше убийствено презрение. — И как разбра, че говорят истината?

Отговорът на Талканон изплющя като камшик.

— Може би трябваше да ги подложа на мъчения?

— Стига! — настоя Раджаста, забелязал, че Микон започва да трепери.

Риведа прехапа устни и замълча. После отново се обърна към Микон.

— Кажи ми поне нещо за брат си.

— Той ми е полубрат — поде колебливо Микон. Удивителният покой, който обикновено бе изписан на лицето му, беше изчезнал. Изкривените му, безсилни пръсти потрепваха, трепереха и отпуснатите до тялото му ръце, и той се беше облегнал тежко на масата, до която стоеше. — Казва се Рейота. Много по-млад е от мен, но външно доста… си приличаме.

Гласът му заглъхна и той залитна.

— Ще стори всичко, което с по силите ми — каза Риведа с учудващо мек и кротък глас. — Ако бяха ме известили по-рано… думи нямам да ти опиша колко скърбя за… — Сивият маг сведе глава, съзнал колко безсмислено е съжалението му. — Но нищо не мога да обещая — минало с много време…

— Аз не настоявам за нищо, господарю Риведа. Знам, че ще сториш това, което си длъжен да сториш. Но те моля… — не настоявай да ти помагам в твоите… разследвания — Микон искрено молеше за извинение — Не биха ми стигнали силите; пък и без това не мога да ти бъде от полза сега, когато не мога да видя…

Риведа смръщи чело и се изправи. Тонът му беше сух и решителен.

— Ти каза, че си успял да видиш едно лице. Опиши го?

Всички в стаята леко се приведоха напред, изпълнени с очакване. Атлантът също застана прав, без да се подпира на масата, и каза отчетливо:

— Тази тайна ще умре с мен. Вече казах: не искам отмъщение!

Талканон се отпусна в стола си с въздишка, а лицето на Домарис явно издаваше противоречивите й чувства. Раджаста не се осмели да оспоря желанието на Микон дори на ум; от всички тях той познаваше най-добре принца на Атлантида и бе приел неговите възгледи, макар и не винаги да се съгласяваше докрай с тях.

Риведа се намръщи още повече.

— Моля те да размислиш още веднъж, господарю Микон! Знам добре, те обетите, които си положил ти забраняват да търсиш отмъщение за понесените страдания, но… — той сви юмруци. — Нали си положил и друг обет — да закриляш хората от сянката на злото?

Микон остана непреклонен.

— Казах, няма нито да говоря повече, нито пък ще свидетелствам.

— Така да бъде! — каза Риведа с горчивина. — Не мога да те принудя да говориш против волята си. Но съм длъжен да проведа своите разследвания за честта на ордена си. Бъди спокоен, няма повече да те безпокоя!

Риведа не можеше да прикрие гнева си; Микон се облегна тежко на притичалия Раджаста, който веднага изгуби интерес към всичко останало и внимателно го поведе към стола, на който бе отказал да седне преди малко.

Суровото лице на Сивия маг се смекчи от съчувствие, Риведа можеше да се държи с необичайна кротост, ако преценеше, че така трябва, а сега държеше на всяка цена да се сдобри с Микон.

— Ако съм те засегнал, господарю Микон — каза той сериозно, — нека това, което ще ти кажа, бъде моето извинение: понесените страдания засягат не само теб, но и честта на ордена, който ръководя. Аз трябва да охранявам доброто име на ордена си също Той ревностно, както ти спазват своите обети. Ако успея, ще унищожа тези злодеи до крак — и то не само заради това, което е сполетяло теб, но за доброто на всички тези твои последователи, които идват с вяра в Храма.

— Разбирам и ти съчувствам — каза Микон смирено. После вдигна слепите си очи към Риведа. — Не е моя работа какви средства ще избереш в търсенето.

Той въздъхна и опънатите му до крайност нерви сякаш се отпуснаха. Никой освен може би свръхчувствителната Домарис не съзнаваше страха, с който атлантът бе очаквал този разговор. Сега поне можеше да бъде спокоен, че Риведа не е бил един от мъчителите му. Но напрежението от мисълта, че можеше да се случи и това, и че в такъв случай не биваше да се издава паникаква цена, бе изчерпало силите му.

— Благодарностите ми нямат особена стойност, господарю Риведа — промълви той, но аз все пак ти ги предлагам заедно с приятелството си.

Риведа стисна изкривените пръсти в своите — съвсем леко, и тайно ги огледа с опитното си око на лечител. Искаше да прецени кога горе-долу са зараснала раните.

Ръцете на Риведа бяха големи, кокалести, загрубели от тежкия труд през детските години, но не по-малко чувствителни от ръцете на Микон. Атлантът почувства незабавно, че Риведа владее огромна сила — предизвикателна, но окована и внимателно насочвана мощ. Силите на двамата Посветени се сблъскаха; и дори мимолетният контакт с преливащата жизненост на Риведа се оказа непосилен за Микон; той дръпна бързо ръцете си с посивяло лице. Без да каже дума, принцът се изправи, треперейки от усилие да запази поне привидно спокойствие, и тръгна към вратата.

Раджаста понечи да го последва, но спря като закован от безгласната заповед, която чу в съзнанието си; „Не!“

6.

Когато вратата се затвори зад Микон, Раджаста се обърна към Риведа.

— Е?

Риведа стоеше загледан замислено и ръцете си. След малко каза, видимо притеснен:

— Този човек с като отворена рана, през която свободно изтича силата…

— Какво искаш да кажеш? — намеси се грубо Талканон.

— Когато ръцете ни се докоснаха — каза тихо Риведа, — имах чувството, че жизнената ми сила изтича, сякаш слабостта му я поглъщаше…

Раджаста и Талканон гледаха удивено мага на Сивите. Това, което описваше Риведа, беше една от мистериите охранявани ревниво от кантата на жреците — от нея се възползваха много рядко и с безкрайна предпазливост. Раджаста бе обзет от безсмислен пристъп на гняв; Микон бе отказал помощта му, при това така категорично, че нямате никакво място за възражения… Изведнъж му стана ясно, че Риведа не би могъл нито да си обясни случилото се, нито да го стори съзнателно.

Сивият маг почти шепнеше. Гласът му звучеше странно, едва ли не плахо:

— Мисля, че и той го съзнаваше… — затова се отдръпна от мен и не пожела да ме докосне отново.

Талканон каза пресипнало:

— В никакъв случай не бива да споменаваш за това, Риведа.

— Не се безпокой… — Риведа покри лице с ръце в напълно неприсъщ на суровия му характер жест и се извърна от тях. — Не можех… не знаех… — силата ми можеше да го убие!

Домарис се беше облегнала на баща си. Лицето й бе по-бяло от робата на Талканон; свободната й ръка се бе вкопчила така здраво в масата, че кокалчетата на пръстите и бяха побелели.

Талканон рязко извърна лице към нея.

— Какво ти става, момиче?!

Раджаста, възстановил обичайното си спокойствие, се обърна загрижено към нея.

— Зле ли ти е, Домарис?

— Аз… не — измънка тя. — Но Микон… — изведнъж се обля в сълзи, дръпна се рязко от ръцете на баща си и изтича навън.

Мъжете я проследиха с учудени погледи; възцари се тежко мълчание. Най-сетне Риведа прекоси стаята, затвори вратата, която Домарис бе оставила отворена и отбеляза саркастично:

— Учениците ти като че ли не разбират много от добро поведение, Раджаста.

— Тя си с още момиче — каза кротко Раджаста. — Тези неща не са за всекиго.

— Да — кимна мрачно Риведа. — А сега нека започнем.

Приковал леденосините си очи в Талканон, магът се зае да разпитва Върховния управител. Интересуваше се от имената на рибарите, открили Микон, времето, когато се бяха разиграли всички тези събития, търсеше и най-дребното обстоятелство, което би му помогнало по някакъв начин да се добере до истината, полузабравени подробности, които можеха да се окажат от значение. Надяваше се да открие нещо пропуснато, което можете да му послужи в по-нататъшните търсения. Но не научи почти нищо повече от това, което вече знаеше.

Разпитът на Раджаста се оказа още по-безрезултатен, и Риведа, който никога не се бе отличавал с кротък нрав, накрая се разяри и избухна:

— Как да работя опипом в мрака! Да не искате и аз да ослепея?!

Но колкото и да бе гневен и озадачен. Риведа съзнаваше, че няма да научи нищо повече от тях. Той отметна глава и продължи предизвикателно:

— Така да бъде! Щом жреците на Светлината не са в състояние да осветят тази загадка, ще се наложи да се науча да различавам черните сенки и мрака — той се обърна да си върви и подхвърли през рамо: — Благодаря за възможността, която ми дадохте, да усъвършенствам сетивата си!

7.

В усамотеното си жилище Микон лежете, отпуснат безсилно на тясното си легло. Беше скрил лице в длани и се опитваше да диша бавно и равномерно. Жизнеността на Риведа, нахлула в него поради моментно невнимание, бе нарушила нестабилното равновесие, в което поддържаше жизнените сили на изтощеното си тяло и го бе изпълнила с вледеняващ ужас. Колкото и странно да бе странно, но този прилив на сила, който в друг случаи би му помогнал да се възстанови поне донякъде, сега можеше да причини рухване на последните му съпротивителни сили — а можеше да стане и по-лошо!

Микон установи, че не може да пропъди натрапващите се мисли — мъченията и слепотата се оказваха само началото на дълга, мъчителна битка, на едно ужасно наказание. И за какво бе наказан така? Защото не се бе поддал на силите на злото.

Жрец или не, Микон бе още много млад, и не бе в състояние да пропъди горчивите мисли. „Последователността“, каза си той с внезапен прилив на гняв „е прекалено скъпо удоволствие!“ И веднага си налови да пропъди лепкавите пипала на тази мисъл — ясно му беше, че тя е пратена от Черните магове, които се опитваха да впиват нови светотатствени помисли през пролуките, който варварските изтезания бяха открили в неговата съпротива. Микон се бореше отчаяно срещу този внезапен пристъп на богохулни помисли, съзнавайки че ако не успее да се овладее, нима да може да възстанови и трудно постигнатия контрол върху измъченото си тяло.

„Една година! И аз си мислех, че ще мога да понасям всичко това в продължение на цяла година!“

Но каквото и да станеше, той бе длъжен да завърти това, заради което бе пратен на тази земя. Беше поел обещания и бе длъжен да ги изпълни. Бе приел Раджаста за свои ученик. А съществувате и Домарис. „Домарис“.