Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (25)

2.

Оказа се, че не е заболяла от чума. Риведа постави диагнозата „блатна трепка“, допълнително утежнена от изтощение на организма. След няколко дни, когато беше сигурно, че болестта й не е заразна, се получи разрешение да я отнесат в Храма. Там Деорис прекара седмици, които й се сториха дълги като години — макар и не много опасна, болестта й я хвърляше в постоянни пристъпи на бълнуване, и когато огънят най-после попремина, възстановяваното се оказа много бавен процес. Мина много време, преди тя да прояви и най-слаб интерес към живота около себе си.

Дните минаваха в полубудно състояние — около нея блуждаеха сенки и тя не знаете кое е сън и кое — действителност. Лежеше, загледана в играта на слънчевите лъчи по стената, слушаше ромона на фонтаните и чуруликането на птиците в кафеза, който й бяха подарени от Домарис. Домарис пращаше вести и подаръци всеки ден, но не дойде нито веднъж, въпреки че в пристъпите на треската Деорис плачеше и я викаше в продължение падни. Елара, която бе денонощно до леглото на мината, каза, че Арват не й разрешавал да дойде. Но когато треската премина. Елис й каза, че Домарис била вече бременна и се чувствала много зли; не смеели да рискуват да се зарази дори от тази сравнително невинна треска. Когато научи това, Деорис се обърна с лице към стената и лежа така цял ден. След това не спомена сестра си нито веднъж.

Самият Арват идваше често — той носеше подаръците и писмата на Домарис. Почти всеки ден идваше и Хедан — стоеше малко и през повечето време мълчеше смутено. Дойде и Раджаста й донесе чудесни плодове, за да подразни почти несъществуващия й апетит. Старият жрец преливаше от гордост и не спираше да хвали работата й по време на епидемията.

Когато спомените започнаха да се връщат, едно от първите неща, за което се сети, бе странното поведение на Риведа и тя полита за него. Казаха й, че Сивият маг заминал на дълго пътешествие, но в себе си Деорис бе убедена, че я лъжат и че той бе станал жертва на чумата. Нямаше сили дори да тъгува; дългата болест и още по-дългото възстановяване бяха изсмукали способността й да изпитва дълбоки чувства и Деорис живееше по инерция, без да проявява интерес към минало, настояще или бъдеще.

Минаха много седмици, преди да й позволят да стане от леглото, и още месеци, преди да излезе на разходка в градините. Когато най-сетне се почувства напълно здрава, тя се върна към обичайните си задължения в Храма на Каратра — въпреки че веднага разкри общия заговор да й възлагат леки задачи, за да не я претоварват. Оставаше й много свободно време и тя се зае да учи; когато поукрепна, посещаваше всички уроци на младите лечители, въпреки че не можеше да ги съпровожда по време на работата им. Често се промъкваше в някое кътче на библиотеката, за да слуша разговорите и споровете на жреците на Светлината. Сега тя самата бе вече жрица, макар и още в самото начало на пътя си, и имаше право да ползва услугите на писар — четенето се считаше за по-интелигентно занимание от писането, защото слухът можете да се съсредоточава по-добре от зрението.

В навечерието на шестнайсетия й рожден ден една от по-възрастните жрици изпрати Деорис да събира билки по хълма над Звездното поле. Дългият път я изтощи и тя седна да си почине, преди да се заеме с брането. Чу стъпки, повдигна глава и видя Риведа, който крачеше по обляната от слънчева светлина пътека към нея. За миг остана като вцепенена. Толкова твърдо бе убедена в смъртта му, че помисли, че тъканта на времето е изтъняла и вижда не него, а духа му. Но бързо разбра, те той не е видение, извика, скочи на крака и затича към него.

Риведа я видя и разтвори ръце.

— Деорис — прошепна той, като я притискаше към себе си. — Толкова се безпокоях. Казака ми, че болестта е протекла много тежко. Добре ли си вече? — взря се и тясното бяло лице и видяното явно го зарадва.

— Аз… мислех, че си умрял!

Мрачната му усмивка криеше много топлота.

— Както виждаш, съм от жив по-жив. Бях на път — чак до Атлантида. Някой ден може би ще ти разкажа за пътуването си. Дойдох да те видя, преди да замина, но ти беше още толкова зле, че не ме позна. Какво правиш всъщност тук?

— Ще бера билки.

Риведа изпръхтя презрително.

— Разбира се, подходящо приложение за талантите ти! Е, сега, като се върнах, може би ще ти намери по-подходящи занимания. Но днес имам друга работа, затова ще трябва да се върнеш към цветенцата си — той се усмихна отново. — Не може такава важна работа да бъде смутена от никакъв си маг.

Деорис се разсмя весело я подтикнат от внезапен импулс. Риведа се наведе и я целуна леко, после се обърна и си тръгна. Сам не можеше да си обясни какво го накара да я целуне — защото рядко действаше импулсивно. Докато крачеше бързо обратно към Храма, Риведа мислеше обезпокоени за странното безразличие, което бе забелязал в очите на момичето. През месеците на болестта Деорис се беше източила, но надали някога щеше да стане висока. Слаба и крехка, тя вече не беше дете, но не бе още и жена. Красотата й беше безплътна, като че ли не от този свят. Ядосан на собствените си мисли. — Риведа се чудеше докъде ли е стигнал в ухажванията си младият Хедан. „Не, укори се той, това не с обяснението.“ Деорис нямаше вид на замаяна от събуждането на страстта, липсваше й осъзнатата женственост на жена, познала любовта. Беше приела целувката му невинно, като малко дете.

Но Риведа не видя, че Деорис го проследи с поглед, докато фигурата му не се изгуби в далечината, и че за първи път от месеци пламналото й лице трептеше от вълнение.