Марион Зимър Брадли
Краят на Атлантида (40)

1.

Разрешиха на Демара да изслуша показанията на Деорис — изтръгнати от нея доникъде с хипноза, но въпреки това дадени със съзнанието, че нарушаването на клетва има въздействие върху кармата в продължение аз векове. Риведа също отговаряше точно, ясно — и презрително — на всички поставени му въпроси. Другите се опитаха да се прикрият зад безсмислени лъжи.

Демара стоя и слуша спокойно и търпеливо — до момента, в който разбра кой е баща на детето й. Тогава от устните й се изтръгна безумен писък:

— Не, не, не!…

— Тишина! — нареди сурово Рагамон и погледът му накара тресящото се от ужас момиче да млъкне. — Това показание няма стойност. Никъде не съществуват данни, че бащата на това момите и нямаме основание да вярваме на слухове — съгласно закона тя не е ничия дъщеря. Само това ни липсва сега — и кръвосмешение!

Малейна пое залитащата Демара й прегръдките си и притисна сребристорусата глава към гърдите си. Милваше момичето с отчаяна нежност. После вдигна глава — изразът на лицето й напомняше на скръбен ангел — и на демон на отмъщението.

Очите й се впиха в Риведа и тя проговори така, сякаш гласът й излизаше от гроб:

— Риведа! Ако богове раздаваха правосъдие — ти би трябвало да страдаш сто пъти повече от това дете!

В същия миг Демара се изтръгна от прегръдките й и избяга ридаеща от залата на съда.

Търсиха я цял ден. Откри я тъкмо Карахама — чак по залез слънце — при олтара в Храма на Карагра, Демара се беше обесила на една от гредите на тавана. Около шията й бе затегнат син сватбен колан — и тялото й се полюляваше — в ужасен упрек към Богинята, който я бе отхвърлила, към майката, която се бе отрекла от нея, към Храма, който не и даде правото на живот…