Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тне Fall of Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
shanara (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 1999

Превод: Боряна Джанабетска, 1999

Художник: Христо Хаджитанев, 1999

ISBN 954-9745-14-7

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
БЕЗ НАДЕЖДИ

1.

През единадесетата година от изгнанието си Домарис установи, че вече не може да изпълнява задълженията си без чужда помощ. Прие и това ново изпитание търпеливо, с примиреното спокойствие, което бе присъщо на цялото й поведение. Отдавна бе свикнала е мисълта за болестта си и бе наясно, че няма надежди за подобрение.

Занимаваше се с това, което все още можеше да върши, но старата й увереност бе изчезнала. Оставаше само заученото през дългите години на изпитания спокойствие и изграденият навик да живее само в настоящия миг — без минало — и без бъдеще. Беше все така мила с всекиго, приемаше почитта на околните без превземки, но с известна резервираност; и ако понякога сърцето я болеше от иронията на тази закъсняла почит, тя запазваше преживяванията за себе си.

Но който я видеше и ролята й на свещенослужителка, осъзнаваше неминуемо, че през останалото време Домарис е само сянка. Тя живееше единствено по време на ритуалите — и живееше с всяка клетка на тялото си; като че ли започваше да свети с бял, нетрепващ пламък. Тя нямаше ни най-малка представа за въздействието си върху околните — но единствено в тези случаи изпитваше някакво на сиво подобие на щастие — така и не можа да го определи точно, но това бе някаква връзка с тайния й вътрешен живот, ритуалът й създаваше чувството, че с близо до Микон, тук, в неговата родина. Сякаш гледаше с неговите очи, и макар че споменът за градините и фонтаните на родната й страна все още я изпълваше е тъга, бе свикнала с горите и тихите езера на Ахтарат.

От известно време насам си бе позволила да отделя по един час дневно, за да наблюдава от прозореца си пристанището. Гледаше, изпълнена с копнеж и тъга, следеше всяко бяло платно, което отлиташе по безкрайната морска шир, и самотата й нарастваше неимоверно. Пристигащите кораби не я изпълваха със същия тъжен копнеж, но тя гледайте всеки ден и чакаше — без сама да знае какво. Знаеше, че е осъдена, но знаеше също, че има още нещо, което я очаква преди смъртта — и приемаше равното ежедневие като затишие пред буря.

Един ден седеше както обикновено пред прозореца, отпуснала ръце в скута си, когато влезе прислужницата и каза:

— Една жена моли да и приемеш, господарке; личи й, че е от добро коляно.

— Знаеш, че не приемам никого по това време.

— Казах й, господарке, но тя настоява.

— Настоява? — тонът на Домарис напомни далечно за някогашната горда жрица.

— Казва, че е пристигнала отдалеч и че трябва да ти съобщи нещо много важно.

Домарис въздъхна. Случваха се и такива неща от време на време — обикновено се оказваше жена, чиято утроба боговете не бяха благословили и търсеше някакъв лек за зачеване. Нямаше ли поне сега да я оставят на спокойствие. — Доведи я! — каза тя уморено и се отправи полека към преддверието.

Но на прага спря и се подпря на стената. Цялата стая се завъртя около нея.

„Деорис! Не, не, това е случайна прилика, някаква игра на светлината — Деорис е много, много далеч оттук — и кой знае, може вече да се е омъжила, а може и да е мъртва.“ Устата й внезапно пресъхна. Тя се опита да заговори, но не можа. Трепереше от глава до пети, а лицето й бе като бял мрамор, огрян от лунна светлина.

— Домарис! — обичалият глас умоляваше, — Не ме ли позна, Домарис?

Домарис изохка и протегна ръце към сестра си, но силите й изневериха и тя се свлече в краката на Деорис.

Разплакана от радост и страх, Деорис също коленичи и прегърна сестра си. Промяната у Домарис беше ужасяваща — така, както я държеше в ръцете си, тя се уплаши за миг да не би да е мъртва, да не би вълнението да я е убило. Но в същия миг големите сиви очи се отвориха и слабата, трепереща ръка се повдигна и докосна бузата й.

— Деорис…ти си наистина! — Домарис продължаваше да лежи в прегръдките на сестра си, а бледото й лице грееше от радост. Не знаеха колко време беше минало, когато най-сетне Домарис се надигна и каза тревожно: — Не бива да плачеш… няма нужда от сълзи — сега…

После стана и подаде ръка на Деорис. Извади кърпа, избърса сълзите й, стисна все така вирнатото носле и каза с тон на по-голяма сестра:

— Избърши си носа!

2.

Когато най-сетне бяха в състояние да разговарят, без да плачат и да се смеят, или двете неща едновременно, Домарис се загледа замислено в лицето на красивата, сериозна жена, в който се бе превърнала сестра и, и каза неуверено:

— Деорис, когато замина, как беше… синът ми? Той… моля те, кажи ми веднага, добре ли е? Трябва да е почти мъж. Прилича ли… прилича ли на баща си?

Деорис каза много нежно и много внимателно.

— Можеш сама да прецениш, мила. Той чака отвън. Пристигнахме заедно.

— Богове! — изохка Домарис и сестра й се уплаши да не припадне отново. — Деорис, детето ми! Малкото ми момченце!

— Прости ми, че не ти казах веднага, Домарис — но исках за мъничко да те имам само за себе си…

— Не ти се сърдя, сестричке, но… Моля те, моля те, доведи го веднага!

Деорис стана и отиде да отвори вратата. Зад нея се из прави Домарис, все така разтреперана. Бавно и доста плахо в стаята влезе високо момче — погледна я, на лицето му изгря щастлива усмивка и я притисна в прегръдките си. Деорис въздъхна и отстъпи малко назад, загледана в двамата е малко тъжна усмивка. Когато излезе, установи, че в сърцето й се е събудила стара, тъпа болка.

Върна се след малко. Домарис седеше на дивана, а Микаел беше коленичил на пода, опрял буза, с вече набол по нея мъх, на коляното й.

Домарис вдигна блесналите си от щастие очи към сестра си и трепна:

— Какво е това, Деорис? Ти имаш дете? Но как…кой… дай ми да го видя! — тя говореше, усмихваше се, но очите й постоянно се връщаха към сина й, въпреки че наблюдаваше и Деорис, която разповиваше бебето. Изпитвате и щастие, и непоносима болка, когато гледаше отново намерения си син — толкова явно виждаше Микон в това младо, загоряло, гордо лице; в постоянно потрепващата на устните му усмивка; в ясните тъмносини очи под светлата коса — единственото наследство от майчиния му народ… От очите й отново потекоха сълзи и тя плъзна пръсти по дългите му коси.

— Вече си мъж, Микаел. Трябва да отрежем тези бебешки къдрици. Момчето отново притисна страна в коляното й.

Домарис се обърна към сестра си.

— Дай ми бебето, моля те, Деорис. Искам да го видя — или може би е тя?

— Момче е — каза Деорис и поставя пухкавото розово бебе в ръцете на сестра си.

— Толкова е сладък! — засмя се Домарис, после отново вдигна учудено очи към сестра си. — Кой?… — въпросът замря на устните й.

Лицето на Деорис стана изведнъж много сериозно. Тя взе ръката на сестра си и каза:

— Детето ти умря заради мен. Арват не можеше да бъде посветен в по-висша степен на познанието, защото нямате дете. Аз… нося твоето задължение и Арват… прие.

— Значи — това с синът на Арват?

Деорис сякаш не я чу и продължи:

— Той искаше дори да ме вземе за жена, но аз не пожелах — струваше ми се… грозно да ти ставам… наследница. После — всичко се нареди като по чудо. Родителите на Арват още живеят тук, в Ахтарат, и помолиха сина си те да отгледат бебето, след като той… така и не си взе втора жена. Той ме помоли да доведа малкия — не можеше да го прати по друг човек и… и Раджаста се съгласи да доведа Микаел — той вече възмъжа и е редно да бъде представен като наследник на баща си. Качих се на кораба с децата и… — тя сви рамене и замълча.

— Имаш ли и други деца?

— Не, само Нари.

Домарис се загледа в къдравата главичка на бебето, което седеше и се смееше в скута й; сега, когато знаеше кой е баща му, й се стори, че дори забелязва в чертите му някаква прилика с Арват. Вдигна очи и забеляза малко тъжното изражение на сестра си.

— Деорис… — започна тя, но в същия момент вратата се отвори рязко и едно съвсем младо момиче влезе забързано, но веднага спря и загледа смутено непознатите.

— Съжалявам, господарке Домарис — каза то объркано. — Не знаех, че имаш гости.

Деорис се обърна и погледна към момичето — беше около десетгодишно, високо за възрастта си, слабичко и стройно, със съвсем светлоруса, права коса, която падаше тежко по раменете му и обрамчваше слабо лице с фини черти, от което гледаха изпод тъмни мигли много светли очи — толкова светлосиви, че понякога изглеждаха сребристи…

— Домарис! — ахна Деорис. — Домарис, коя с тя? Чие е това дете? Луда ли съм или сънувам?

— Не можеш ли да предположиш, мила? — отвърна тихо Домарис.

— Недей, Домарис, не мога да го понеса! — Деорис изхлипа. — Ти… никога не си виждала Демара…

— Сестро, погледни ме! — каза Домарис. — Как можеш да предположиш, че ще се шегувам така жестоко с теб? Това е дъщеря ти, Деорис! Твоето малко момиченце — Тирики, Тирики, ела, скъпа, това е майка ти!

Момичето вдигна много плахо поглед към Деорис, без да смее да пристъпи, а Домарис наблюдаваше как на лицето на сестра й изгрява неуверено надеждата и все още не може да се пребори с недоверието и страна.

— Но, Домарис, нали бебето умря при раждането! — прошепна Деорис и изведнъж се разплака — хлипаше така, че цялото й тяло се разтърсваше, и лицето й се обля в сълзи. Плачеше и не можеше да спре, сякаш трябваше да изплаче всички преглъщани през последните десет години сълзи, да измие от сърцето си кошмара на самотата. — Значи не е било сън! Мислех, че съм сънувала — стори ми се, че видях Рейота да влиза в колибата и да взима бебето — но после ми казаха, че е умряла…

Домарис остави бебето на дивана и отиде бързо при сестра си. Притисна тъмнокосата глава към гърдите си и прошепна:

— Прости ни, сестричке. Сама не знаех как да постъпя, не знаех какво да кажа — затова казах на жреците, че бебето е умряло — за да не ми пречат, докато реша как да постъпя по-нататък горкото ми момиче… През всички тези години ти си мислела… — тя вдигна глава и каза: — Ела тук, Тирики.

Момичето все още се колебаеше, но когато срещна изпълнения с копнеж поглед на Деорис, която все още не смееше да повярва и чудото, сърцето и се изпълни с топлота към тази непозната, много красива жена, която я гледаше с толкова обич и надежда. Пристъпи напред и се озова в прегръдките й. Погледна плахо лицето й и прошепна:

— Недей да плачеш… не бива! Господарке Домарис… тя наистина ли си ми майка?

— Да, скъпа, да — отвърна Домарис и Тирики, успокоена, се притисна отново към гърдите на плачещата Деорис. Домарис се опитваше да се усмихне, но също плачеше.

Микаел спаси положението; той държеше бебето на Деорис несръчно, но много предпазливо. Известно време ги гледа търпеливо, но накрая изтърси с дълбокото презрение на петнайсетгодишно момче:

— Жени!