Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (7) (Алената графиня)

V

Херцогът отхвърли молбата ми да погреба Матео в гробището на „Сан Марко“. Първо, било твърде опасно жена да пътува дори на юг пет дни в коварната зима, макар слабото слънце да бе разтопило леда. Второ, всички придворни били длъжни да присъстват на коледните празненства в Милано, независимо дали са в траур, или не.

От стотиците владетели в Италия никой не честваше Рождество по-тържествено от херцог Галеацо. Той изискваше не само придворните, но и посланиците, и феодалите да се съберат в Милано за празника и да подновят клетвите си за вярност към него на другия ден — Деня на свети Стефан. Присъстваха всички, с изключение на умиращите и смъртно болните, защото тържествата отбелязваха края и началото на годината. Херцогът раздаваше подаръци на подчинените си и милостиня на бедните; опрощаваше наказанията на осъдените. През седмицата той посещаваше литургиите в различни църкви, та всичките му поданици да го видят. На двайсет и шести — Деня на свети Стефан — ходеше в църквата „Санто Стефано“; на двайсет и седми — Деня на свети Йоан Богослов — в „Санто Джовани“ и така нататък.

С просълзени очи Бона ми предаде решението на херцога; на другата сутрин дворът щеше да потегли към крепостта „Порта Джовия“ в центъра на Милано и аз, в черно було, щях също да тръгна. Извърнах безмълвно лице, но тя сложи длан върху рамото ми.

— Ще го балсамират. — Разбрах, че говори за Матео. — Ела с мен в Милано. Когато се върнем в Павия, други занимания ще отвлекат вниманието на херцога, а аз ще се погрижа да погребеш Матео във Флоренция.

На следния ден яздех мълчаливо до Франческа и останалите бъбриви камериерки край драпираната с кадифе карета, където се возеха Бона и децата. Ярко слънце озаряваше синьото небе, но не топлеше заради мразовития вятър. Пътищата бяха кишави и пелерината ми се окаля веднага. Чантата на Матео с малката книга с шифъра и изрисуваните карти на Бона се поклащаше, завързана за седлото ми. От време навреме досягаше крака ми и ме изпълваше наново с тъга.

Милано се намира на север от Павия — на един ден езда по равен път през река По. Многолюдният ни, муден керван обаче пое призори и пристигна едва след залез-слънце.

Разположен в долина, градът се простира до хоризонта, където далечните заснежени върхове на Алпите се издигат до небето. Светлината помръкваше, когато копитата ни затрополиха по плочника, но различих четирите кули на херцогския замък „Порта Джовия“ и мъждукащото жълто сияние зад прозорците му. В далечния край на широката улица се намираше катедралата с фасада, покрита с тъмно скеле. Островърхите кули на други църкви — „Санто Джовани“, „Санто Стефано“, „Сант’Амброджио“ — се извисяваха над безкрайна шир от покриви с червени керемиди.

Обикновено се наслаждавах на пътуването и на градския пейзаж, който виждахме само два пъти годишно, защото в сравнение с Павия замъкът бе тесен, а градските улици — по-шумни и по-мръсни от провинцията. През онази нощ обаче усещах само горчивина; празничното настроение на околните ме оскърбяваше, а великолепието на Милано ме жегваше като подигравка. Херцогските покои бяха украсени с ароматни мускусни топки и елхови клони и ухаеха на греяно вино. Всичко ми се струваше обидно.

Делях легло в килера до спалнята на Бона. За щастие камериерката заспа бързо. Извадих книгата от кожената чанта на Матео, запалих лампата и запрелиствах страниците със загадъчния шифър на съпруга ми. След час ми хрумна, че над всяка част вероятно е записан ден от седмицата, дата или година. Разсеях се от дълбоката скръб, опитвайки се да открия значението на различните символи.

Угасих лампата едва когато Франческа се размърда неспокойно и се оплака няколко часа преди зазоряване. Дори тогава не заспах. Лежах неподвижно и мислех за Матео, за шифъра и за картите.

Два дни минаха в суетня — приеми, банкети, танци и концерти, изпълнени от хора на Галеацо, състоящ се от трийсетима подбрани певци. Въпреки времето миланските улици гъмжаха от хора, дошли да гледат коледната церемония или да засвидетелстват предаността си към херцога.

В навечерието на Рождество той проведе грандиозна аудиенция с молители; преди залез-слънце всички придворни и прислужници се събраха в голямата зала на първия етаж, където Негово Височество запали бъдника; после подчинените му щяха да се погрижат дървото да гори възможно по-дълго. Щом се стъмни, Бона ме извика в херцогските покои. Там, в частната семейна трапезария, застанах права до нея, двете й дъщери, двамата й синове и Катерина, които наблюдаваха, седнали до масата, как херцогът дава наставления на братята си Отавиано и Филипо. Отавиано — най-малкият брат — имаше слабовата и висока фигура, деликатно, женствено лице и дълга тъмна коса, необичайна за семейство Сфорца. Филипо — средният брат — се отличаваше с едро тяло, но оскъден ум. Двамата внесоха голяма дъбова цепеница през вратата и я оставиха върху хвойновите подпалки, натрупани в камината.

Въпреки затворените прозорци от двора под покоите на херцога долиташе пискливото ридание на цампони — духов инструмент, използван само на Коледа.

— Уф! — изпухтя Филипо, щом се освободи от товара си. — Тежи повече от Чико! Определено ще гори до Новата година.

— Отстъпете назад! — заповяда им нетърпеливо Галеацо и застана пред камината.

Лицето му аленееше, думите му звучаха завалено — вече бе успял да изпие доста вино. Един прислужник му подаде запалена свещ и той поднесе пламъка под хвойновите клонки; лумна благоуханен огън и херцогът се засмя доволен.

Върна свещта, прекръсти се с дясната си ръка и щракна с пръсти на виночерпеца си, който напълни бокала му с прясно вино и му го подаде. Щом огънят се разгоря с пълни сили, херцогът плисна вино върху дънера, както изискваше обичаят, и отпи дълга глътка от чашата. Подаде я на Филипо, а той — на Отавиано. После дойде ред на Бона и така бокалът мина от ръка на ръка според ранга на присъстващите. Накрая стигна до мен. Аз допих виното, макар да имаше половин глътка, защото Катерина бе погълнала повече от полагаемото й се.

После херцогът хвърли златен дукат в огъня, а от червена кадифена кесия извади жълтици и даде по една на братята, съпругата и децата си. Моето ниско положение в йерархията обаче изтри щедростта му и той ми обърна гръб. Бона пъхна жълтицата си в дланта ми, за да се радвам на благополучие през следващата година.

За щастие херцогът не бе скъперник по отношение на храната и питиетата и ми позволи да седна между дъщерите му Киара и Катерина. Имаше изобилие от великолепна храна, включително пай с гълъбово месо и сливи, който при други обстоятелства би ме изкушил, и равиоли, пълнени със свински дроб и подправки. Изтънчените ястия обаче не ме блазнеха. Не исках да присъствам на семейната вечеря и бях помолила Бона да ме извини, но херцогът бе настоял упорито да дойда, „за да не нарушавам ежегодната традиция“. За да се увери, че ще изпълня волята му, бе заповядал да не нося траур, а празнична рокля. Нямах избор. Сложих рокля от тъмнозелено кадифе, но без накити и без усмивка.

Галеацо и Филипо прекалиха с виното и в разгара на пиршеството разговорът им се изпъстри с едва завоалирани намеци какво удоволствие е да се наслаждаваш на девствена плът. С похотливо изражение херцогът започна да мушка с печена наденица пълнения петел в чинията пред него, а Филипо се запревива от смях. Катерина се разкикоти, Бона се изчерви и замълча. Едва дочака края на вечерята, за да изведе децата и да се оттегли. Станах с нея и я придружих до вратата. Тя се обърна да пожелае лека нощ на съпруга си. С подпухнали и блеснали от виното очи херцогът вдигна поглед от масата и отсече:

— Върви, но тя ще остане!

За пръв път се случваше да ме задържи и с херцогинята се разтревожихме.

— Тя остава — повтори Галеацо и добави: — Изпрати някоя прислужница да донесе картите, които Лоренцо ти подари.

Бона се поколеба и ме погледна уплашено. Той удари с юмрук по масата толкова силно, че празните чинии издрънчаха.

В последвалата тишина прошепнах на херцогинята:

— Простете ми, Ваше Сиятелство, но картите са в стаята на съпруга ми, в сандъка под леглото му.

Бона се втренчи в мен, сякаш съм самият дявол, дошъл да открадне душата й. Поклони се безмълвно на съпруга си и излезе с децата; Катерина мина последна край мен, поспря и ме изгледа с любопитство и странно притеснение. Четвърт час стоях смутена до вратата, докато херцогът и пияните му братя си разменяха още по-пиперливи реплики, все едно не ме забелязват, Франческа най-сетне донесе червената кадифена кутия, извезана с диаманти, и тревогата ми се задълбочи.

— Седни! — Галеацо посочи мястото точно срещу него.

Брат му Филипо се втурна с престорена галантност да ми дръпне стола, сякаш съм херцогинята. Двамата с херцога се засмяха, но аз приех жеста с реверанс и се настаних, без да трепна. Оставих кутията на масата пред мен и я покрих с длан.

Само женственият, деликатен Отавиано отбеляза колебливо:

— Вие сте в траур, Деа. За кого скърбите?

— Съпругът ми почина — отговорих и благодарих с кимване за проявеното съчувствие.

В същия момент ме обзе вълна от печал, примесена с гняв, и реших без страх да говоря открито пред Галеацо. С благодарност щях да предизвикам яростта му и да умра.

— Достатъчно! — херцогът зачеркна мрачната тема с рязък жест. — Тя ще ми предскаже какво ме чака през следващата година, момчета. — Впери гибелните си очи в мен и аз за пръв път срещнах погледа му, без да прикривам омразата си. — Този път обаче съдбата ще ми се усмихне, нали, драга? — просъска заплашително той.

— Ще разберем ли и ние бъдещето си? — попита Филипо с пиянски възторг; лицето му червенееше, устните му бяха разкривени в безпаметна усмивка. — Ще позволите ли, Ваше Сиятелство?

Отавиано също надигна нетърпеливо глас и херцогът им махна да замълчат.

— Зависи колко сговорчива е многоуважаемата. Толкова се е разхубавила напоследък! — намигна той на братята си.

Филипо се засмя — от нерви и от удоволствие. Херцогът се пресегна и сложи топлата си, потна длан върху моята. Отвратена, издърпах ръката си и инстинктивно погледнах назад да се уверя, че Бона наистина си е тръгнала. Прислужниците също бяха изчезнали, с изключение на виночерпеца и двама телохранители, появили се безшумно пред затворената и вече залостена врата.

Не би трябвало да се изненадвам, предполагам, ала вярвах, че близостта с Бона ме закриля, и херцогът не би ми посегнал, както не би посегнал на дъщерите си. За миг ми мина през ума да се разкрещя и да заудрям по вратата, но твърде често бях чувала колко безполезни са опитите на пленените жени да избягат. Налагаше се да разчитам само на бистрия си разсъдък.

— Ваше Сиятелство, ще разчета картите ви — кимнах с престорена самоувереност. — Не говорете, за да не се разсейвате. Мислете само за въпроса, който искате да зададете, и за нищо друго.

— Вече зададох въпроса — отсече с известно раздразнение херцогът и се облакъти на масата; подпря брадичка с длани, сякаш изведнъж главата му бе натежала. — Какво ще ми донесе предстоящата година.

— Тогава мислете за това, Ваше Сиятелство — отвърнах хладно и извадих картите от кадифената кутия.

Бяха топли, все едно са били край огнище, и макар да бяха далеч по-големи от обикновени карти, този път се размесиха лесно, като да са пригодени за ръката ми. Бърках ги толкова дълго, колкото посмях, молейки се мълком през цялото време. Не виждах смисъл да се обръщам към Бог; говорех на единствения, комуто все още се доверявах.

Помогни ми, Матео. Помогни ми да се измъкна оттук недосегната и жива.

Филипо наруши тишината с пиянски кикот; Отавиано му заприглася, но херцогът ги погледна строго и им просъска да млъкнат.

Аз също застинах и прекратих дори молитвите, за да се вслушам в шепота на картите. Интуицията ми подсказа да ги събера на спретната купчина и да я побутна към средата на масата в обсега на Галеацо.

— Сечете, Ваше Сиятелство.

Странно спокойствие ме бе обзело, превръщайки престорената ми самоувереност в истински, необясним и древен авторитет.

Облегнат тежко върху левия си лакът и подпрял брадичка с юмрук, Галеацо протегна дясната си ръка. Пръстите му трепереха и при първия опит да раздели тестето изпусна картите, преобърна някои и изруга.

— Няма значение, Ваше Сиятелство. Съберете ги и цепете пак. Съдбата движи ръката ви — обясних невъзмутимо.

Галеацо изглеждаше смръщен и видимо изнервен. Пиянският кикот на Филипо замря; двамата с Отавиано следяха внимателно променливото настроение на брат си. Галеацо събра картите и ги раздели на две купчини. Сложих едната върху другата и ги придърпах към себе си.

Извадих първата карта от тестето и се плъзнах в непознат свят.

Пред мен се издигаше сияйна мраморна кула на фона на яркосиньо небе — толкова висока, че прозирните облачета целуваха върха й. Най-горе, дребни като мушици, двама каменоделци размахваха чукове и длета, издигайки я още по-нависоко. Пред мен се възправяше Вавилонската кула, символизираща човешката надменност. Отметнах глава назад, за да се взра във върха й и в майсторите, работещи там. В същия момент кълбовиден индигов облак се спусна от хоризонта и ги забули.

Този облак бе гневът Божи и от него изригна синкава, заслепяваща мълния — грохотът бе толкова оглушителен, че изпищях и запуших уши с длани. В същия момент кулата рухна и мраморни късове се сипнаха към земята. С кански крясъци каменоделците полетяха с главата надолу. Единият размахваше стоманено острие — познах Краля на сабите, който раздава правосъдие. Двамата мъже се стовариха на земята, а аз паднах на колене и закрих глава.

Бързо, както се бе появил, Божият гняв изчезна и небето пак стана безоблачно синьо. От кулата обаче бяха останали само отломки. До мен лежеше вторият мъж — с непокътнато като по чудо тяло и отворени, смаяни очи, но мъртъв, пронизан в сърцето от оръжието на Краля на сабите. Имаше светлокестенява коса и тънки устни, а върху носа му изпъкваше гърбица. Това бе херцог Галеацо и аз с радост разбрах, че най-сетне е платил за греховете си.

— Какво значи картата? — попита нетърпеливо херцогът и когато не отговорих веднага, в настойчивия му тон се прокрадна боязън. — Какво значи?

Помогни ми, Матео, помолих се пак. Поех си дълбоко дъх и казах истината. Думите ми прозвучаха толкова силно, колкото да не ги погълне пращенето на огъня и шумното дишане на херцога.

— Ще ви нападнат хора, на които сте причинили зло, господарю. Ако не се разкаете веднага и не изкупите греховете си, няма да доживеете до следващата година.

Пред втренчените погледи на братята си Галеацо ахна поразен и се изправи тромаво на крака. Разкривил лице от ярост, изръмжа и вдигна ръка да удари.

Аз се взирах в него, предизвикателна и готова да срещна злощастната си участ. Матео бе мъртъв и не ми се живееше. Изпитвах обаче мрачно задоволство, че херцог Галеацо ще се тресе от страх, докато настъпи сетният му час.

— Ти! — изрева той с глас, одрезгавял от гняв. — Кучко проклета, как смееш да ми говориш така! Как смееш…

Зашлеви ме. Парещият удар разкървави горната ми устна и едва не ме събори назад със стола. Устоях обаче на напора и не помръднах, макар да се бях просълзила от болка. Отказах да дам воля на сълзите и го погледнах смело.

— Ти — процеди през зъби той с нотка на изненада. Впи очи в мен и ги присви невярващо, после се ококори и сключи уплашено вежди. — Божия Майко, това е тя! Преследва ме призрак! Бог да ми е на помощ! Спасете ме!

Прекръсти се и залитна назад. Строполи се на стола си и Отавиано и Филипо се втурнаха припряно към него. Докато се изправяше с мъка на крака, подкрепян от братята си, той изрева:

— Изведете я оттук! Веднага!

Надигнах се и когато телохранителите ме хванаха за ръцете, не се съпротивлявах. Оставих ги да ме тласнат през вратите, отключили се тутакси, и да ме хвърлят върху студения, твърд мрамор в лоджията. Станах и предпазливо опипах с пръст подутата си устна. Докоснах я с език и усетих кръв и горчиво злорадство.

* * *

Върнах се в покоите на херцогинята. Бона седеше пред камината с Катерина и Киара. Знаех, че още се чувства предадена заради картите, но при вида на разраненото ми лице извика и се втурна да ме прегърне. Обвих раменете й с длани, за да я успокоя, и щом разбра, че иначе съм невредима, тя изхлипа успокоена.

Изненадах се, признавам, от необичайно сериозното изражение на Катерина. Безочието й обаче се върна, когато разбра, че не съм пострадала тежко. Франческа слезе до килера да донесе сурово месо за компрес, а Бона ме настани грижовно пред камината и нежно притисна устната ми с кърпичката си, за да спре кървенето. Не посмя да попита как се е държал съпругът й, но Катерина, преместила се до мен, не прояви подобна неохота.

— Кралят ли се появи? — попита тя.

Бона, Киара и аз я изгледахме учудено.

— Кралят — настоя тя. — Онзи със сабята. Предишния път, когато Лоренцо ни беше на гости, ти извади тази карта за татко. Пак ли излезе тя? Или му предсказа друго?

Бона сви устни.

— Не любопитствай! — скастри я тя с необичайна строгост. — Остави Деа на мира. Изморена е и е изтърпяла достатъчно.

Катерина не й обърна внимание и се приведе към мен.

— Явно не е било добро бъдеще, иначе нямаше да те удари.

Бона не грешеше. Наистина бях изморена — изморена от тайни и лъжи. А и поведението на Галеацо ми бе вдъхнало странно чувство за власт. Независимо как щеше да ме накаже, вече не се страхувах. Бях казала истината и тя бе улучила право в целта. Не исках да спирам сега.

— Кралят се появи. — Гласът ми прозвуча приглушено иззад кърпичката на Бона и подутата ми горна устна. — Но в друга карта — Кулата.

Катерина се приведе още по-близо до мен. Очите й искряха от любопитство.

— Какво значи Кулата?

— Божият гняв ще порази баща ви — отвърнах безизразно и се постарах да не се смущавам от очевадния потрес на Бона.

Катерина затаи дъх със странно блеснал поглед.

— Кога?

— Нито дума повече! — намеси се Бона. — Ясновидството е грях, извращение. Защо ли Бог позволи да видиш тези прокълнати карти? И как посмя да ги вземеш?

— Скоро — осведомих Катерина и се обърнах към Бона: — Простете ми, Ваше Сиятелство. Напоследък разсъдъкът ми изневерява.

Бона се прекръсти. Усетих, че е на път да се разплаче, замълчах и спрях да отговарям на въпросите на Катерина.

Херцогинята не спомена повече картите, които бях взела без нейно разрешение, ала видимо охладня към мен. Бях откраднала от нея и тя нямаше да го забрави.