Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (30) (Алената графиня)

XXVIII

Вече бях застанала до Катерина. Протегнах й ръка, за да й помогна да слезе от бойника. Нейната трепереше, когато прекрачи каменния ръб. Щом скочи в ръцете ми, по лицето й не се четеше нито гняв, нито презрение, а само страх.

— Скрий се, но наблюдавай Орси — помоли, стиснала ме над лактите. — Няма да посмеят да наранят децата ми, знам го, но… — Сълзи напълниха очите й и тя ги избърса припряно. — Трябва да помогна на Фео да зареди оръдията. Ако ти се стори обаче, че Орси ще посегнат на дечицата ми, извикай ме и пак ще ги придумам да преговаряме.

— Разбира се — обещах.

Катерина тръгна бързо към съседния бойник и се прехвърли ловко над парапета около платформата, където кастеланът и трима от малобройния му отряд тъкмо бяха натъпкали с барут топа и пускаха избеляла от слънцето каменна топка в дулото.

Чух я да разпитва Фео с каква точност може да се прицели, притаих се зад грубата каменна стена на бойника и надникнах към братя Орси, както ме бе инструктирала. От другата страна на защитния ров приближените на Савели бяха извадили дълги саби; яхнали конете си, те образуваха преграда между фургона и Чеко Орси, който бе пуснал Отавиано. Лудовико седеше зашеметен и навъсен върху седлото, а брат му все още стоеше на земята, размахваше кама и ругаеше свещеника за глупостта му. Във фургона малкият Джовани Ливио плачеше, а бавачката му го прегръщаше и му шепнеше утешително. Отавиано изглеждаше не по-малко покрусен от братчето си, ала Бианка седеше гордо с изопнати рамене и с лека усмивка се взираше в бойника, където преди малко се бе появила майка й.

Гражданите на Форли бяха като разбунен кошер. Внезапно трима се втурнаха напред да отвлекат вниманието на Савели. Чеко и Лудовико сграбчиха Отавиано и го дръпнаха до самия ръб на защитния ров.

— Излез, Катерина Сфорца, и виж как умира първородният ти син!

Чеко опря кама в гърлото му и Отавиано се разрида.

Погледнах към Катерина. Чула вика, тя кимна спокойно на кастелана; в отговор той запали фитила на топа.

— Ето го отговора ми! — изкрещя господарката ми, подала се иззад бойника.

Видях я как запушва уши с пръсти и веднага направих същото.

С разтърсващ грохот гюлето прелетя над главите на събралите си от другата страна на рова, следвано от бял облак дим. Мнозина изпищяха и когато пушекът се разнесе, видях как Лудовико Орси и Савели пришпорват конете си, готови за бягство.

Стреснат, Чеко изпусна и камата, и Отавиано. Хлипайки, момчето се втурна към фургона, който бавно затрополи след Савели.

Катерина извиси злорадо глас:

— Бягай, Чеко! Скрий се вкъщи, за да видиш колко точно се цели Фео с оръдието. Ще унищожа дома ти и къщите на всички, дръзнали да нападнат Риарио!

Чеко хукна да догони Отавиано, но той успя да настигне фургона и някой го издърпа вътре. Неколцина от събралите се граждани на Форли се разкикотиха и Катерина се обърна към тях.

— Смейте се на Чеко, докато можете! Който е причинил страдание на съпруга ми обаче, ще остане без покрив над главата си! Чуйте ме! Унищожете враговете ми и оттук нататък ще ви смятам за свои братя. Не ме ли защитите, след три дни ще се разкайвате!

Хората се умълчаха. Савели и Лудовико вече не се виждаха, а фургонът се смаляваше бързо в далечината. Чеко бе яхнал коня си и препускаше след тях. Катерина слезе от бойника и тълпата започна да се разотива.

Когато Фео стреля за втори и трети път — по имението на Панеско, подкрепил Орси, и по по-скромния дом на Рончи, военния капитан, доубил Джироламо — пред крепостта не бе останал никой.

* * *

Кастеланът Фео имаше странно телосложение — с къс торс и дълги, хилави крайници. Червената му коса бе подстригана толкова ниско, че под нея прозираше скалпът. Лицето му бе триъгълно, със заострена брадичка и месест нос и уста; големите му уши стърчаха от двете страни на главата като отворени врати. Униформата му изглеждаше и миришеше, сякаш не е виждала вода от месец; лицето и ръцете му чернееха от сажди и барутен прах.

Очаква се такъв противен, мръсен дребосък да говори нескопосано. Когато слезе от платформата до оръдието обаче, кастеланът се обърна към Катерина и изрече на висок глас с дикция, за която всеки кралски придворен би му завидял:

— Да живее господарката на Форли! Да живеят Риарио! Поклонете се, другари мои, и приветствайте храбрата и брилянтна Катерина Сфорца!

Той се поклони дълбоко — обхождайки с остър поглед хората си, за да се увери, че са последвали примера му — после падна на коляно и си свали шлема.

— Ура за графиня Сфорца! — извика и войниците му запригласяха. — Ура за господарката на Форли!

Катерина се усмихна възторжено. Улови мръсните ръце на Фео и го изправи на крака.

— Ура за умния ми кастелан! — възкликна с грейнало лице и бузите на Фео почервеняха под черния налеп. — Без твоята преданост и находчивост „Равалдино“ нямаше да е мой. Ще бъдеш достойно възнаграден.

При тези думи тя извади от пазвата си кадифената кесия, която Савели й беше дал, и му я връчи.

Фео се прокашля и сведе благоговеен поглед. Щедростта на господарката му обаче не го заслепи дотам, та да не претегли монетите с длан.

— Твърде благородна сте, Ваше Сиятелство. Ще заделя парите, в случай че ни потрябват за общата кауза. — Натъпка кесията в джоба си и посочи стълбището. — Съгледвачите ни ще останат да бдят и ще ни предупредят, ако някой се появи край защитния ров. Междувременно си позволих волността да заповядам на готвача да приготви угощение от най-добрите ни провизии. Ще ни окажете ли честта да вечеряте с нас?

Катерина го озари с широка усмивка. Нямаше и помен от кокетство нито в нейния, нито в неговия глас; двамата бяха просто братя по оръжие, които се възхищават на храбростта и острия си ум.

— За мен ще бъде чест, капитане — отвърна тя.

Храната — печен дивеч, хляб от пещта в „Равалдино“ и ябълки от предишната есен — ни се стори божествена след затворничеството. В акомпанимента на тръба и тамбурина Катерина танцува с Фео и всичките му войници и настоя да се присъединя към тях.

Въпреки победата обаче, изпитвах тревога. Не бях влизала в крепостта, ала стените й ми изглеждаха злокобно познати, сякаш неведнъж съм се озовавала между тях.

* * *

На другия ден стотина жители на Форли — дърводелецът, ремонтирал стълбищата в Палацо Риарио, и семейството му; овдовялата шивачка, която се грижеше за роклите на Катерина; ловецът, продавал ни пресен дивеч, и мнозина още, прехранвали се, предлагайки услуги и продукти на семейство Риарио — се появиха пред защитния ров и любезно помолиха да се присъединят към графинята. Казаха, че не подкрепяли Орси; Чеко бил „освирепял от гняв“ и се нахвърлил върху Савели, наричайки го „пришълец“, който не бива да си пъха носа в местните дела. Хората се страхуваха, че ще последват кръвопролития, и не искаха да участват в тях. Никой не прояви неучтивост да спомене, че също толкова се страхуват и от оръдията на Катерина.

Господарката на Форли ще ги пусне ли да влязат?

— Първо — извика им тя, — ми кажете какво стана с децата ми.

Децата били в безопасност под опеката на Савели. Братя Орси бяха останали без средство да поставят условия. Равновесието на силите явно се бе променило и местните не бяха глупци.

Познавахме всички работници, които бяха довели и целите си семейства. Спуснаха подвижния мост и кастеланът и войниците му застанаха на бойниците, да не би Савели или Чеко Орси да се възползват от положението. Катерина се довери с право на интуицията си; бегълците й бяха признателни, а Фео — доволен, че наскоро е заредил килерите с хранителни припаси. В „Равалдино“ имаше достатъчно място за цялото градско население и в резултат не се чувствахме натясно, а съвсем удобно.

На другия ден — шестнайсети април — съгледвачите на Фео забелязаха четирима ездачи да прекосяват равнината пред крепостта. Не идваха от Форли, а от север. С Катерина застанахме на северните бойници да ги проследим как приближават.

Конниците ставаха все по-големи, докато най-сетне успях да различа знамето им — алено и бяло, цветовете на Сфорца.

— Милано! — изкрещя Катерина до ухото ми и едва не ме проглуши. — Пратеници от Милано!

В гласа й долових и облекчение, и боязън. Облекчение, защото Лудовико е чул и откликнал на молбата й; боязън, че пратениците вероятно не възвестяват наближаваща армия, а носят лоши новини и подкрепления никога няма да пристигнат.

Катерина слезе от покрива и бързо се спусна по стълбището, за да ги посрещне. Инстинктът обаче ме застави да остана горе. Вече виждах ясно червено-белите туники на тримата и сбруите на конете им в същите багри.

Четвъртият носеше обикновена сива туника и яздеше червен кон с неукрасени поводи, но именно той прикова погледа ми. Бях го виждала и преди да препуска по заледената Ломбардска равнина.

След миг се втурнах по петите на Катерина, повтаряйки името на Лука.

* * *

С Лука все още бяхме в обятията си, когато пратеникът от Милано размени няколко думи с Катерина, преди да продължи към Форли с двамата си стражи.

Лицето на Лука бе обжарено от слънцето и изсушено от вятъра, дрехите му — прашни, широката му усмивка — ослепителна. Устните му не се отлепиха от моите, докато не чухме подвижния мост да се вдига; дори тогава ръката му остана обвита около кръста ми, принуждавайки ме да се поклоня с него на Катерина.

— Ваше Сиятелство! — поздрави я той с ведър глас. — Очарован съм, ала не изненадан, че сте надделели над враговете си. Нося писмо от чичо ви. — Бръкна в джоба си и извади сгънат пергамент, запечатан с червен восък и излинял по краищата. — Да ви съобщя ли новината?

— Войска от Милано! — възкликна Катерина, грабвайки писмото от ръката му.

Тя счупи печата и разгъна листа.

— Повече от войска, почитаема — не се стърпя Лука. — Пет хиляди войници от Милано и Болоня!

Нададох радостен възглас, Фео, току-що спуснал подвижния мост, го поде, а един от подчинените му се втурна по стълбите да разгласи добрата вест. Пет хиляди войници щяха не само да всеят страх в сърцата на колебаещите се жители на Форли и да обърнат в бягство Орси, но и да откажат Савели да завземе града за себе си; дори за папа Инокентий би било предизвикателство — нещо повече от невъзможно начинание — да събере толкова многобройни сили за толкова кратко време.

Катерина ни махна да замълчим и прочете писмото, движейки устни.

— Не казва кога ще пристигнат — отбеляза тя, сбърчила чело.

— Не е лесно да придвижиш бързо толкова хора — вметна Лука, — но са тръгнали и след четири дни ще стигнат до Форли. Пратеникът отиде на градския площад да прочете предупреждението на херцог Лудовико към съзаклятниците и жителите на Форли.

— Четири дни — промърмори Катерина на себе си, после се обърна с победоносно изражение към Фео. — Аз ще им бъда командир! — с грейнало лице посочи омачканото писмо.

В същия момент отгоре проехтя възторжен възглас, последван от още един и още един. Новината бе стигнала до семействата в крепостта и въодушевените викове заглушиха гласовете ни.

* * *

Хората, които изслушаха пратеника на градския площад, решиха да сметнат предупреждението му за поредния трик на Катерина; знаеха, че Лудовико не се интересува от делата на племенницата си, но не бяха отчели желанието му да запази семейните си съюзници в Романя. Братя Орси пренебрегнаха опасността и помолиха Лоренцо деи Медичи за военна помощ — напразно; монсеньор Савели, показал, че далеч не е безпристрастен наблюдател с единствен стремеж да опази мира, поиска подкрепления от папа Инокентий — не за каузата на Орси, а в името на Ватикана — с пълното съзнание, че ще му поверят управлението на Форли.

Дори след като миланските и болонските сили стигнаха до Козина и Виланова — където се надигнаха отчаяни вопли, че войниците и влачещите се след тях пълчища плячкосват и тероризират населението — някои обитатели на Форли предпочетоха да чакат със Савели масивната армия, която папа Инокентий сигурно щеше да изпрати.

Войската на Лудовико обаче точеше зъби да нападне Форли; почти ежечасно между Катерина и командирите сновяха пратеници. Графинята се стремеше мъдро да удържа напора им, за да не опустошат града. Интуицията й подсказваше, че поданиците й скоро ще сведат глава пред нея.

— Не искам да управлявам разгромен град — настояваше тя.

Дни по-късно от Рим наистина пристигнаха войници — петдесетима, развели синьо-златното знаме на Риарио. Папа Инокентий бе решил да не жертва хиляди мъже, за да умрат в Романя, сражавайки се за някакъв затънтен град като Форли. Научил обаче, че леля му Катерина и братовчедите му са в беда, кардинал Рафаеле Риарио бе заделил войници от личния си батальон.

Пред очите на уплашените местни жители (и несъмнено на ужасения Савели) подвижният мост на „Равалдино“ се спусна и в съвършен строй кавалерията на Риарио влезе в крепостта, за да се присъедини към новия си командир — Катерина.

* * *

По-късно разбрахме, че след като новината стигнала до тях, братя Орси и капитан Рончи препуснали към портата „Сан Пиетро“, където в малка кула били затворени децата и прислужниците на графинята. Конспираторите искали да ги избият, но стражите знаели на чия страна са се наклонили везните и отблъснали Орси и поддръжниците им с порой от камъни и заплахи.

Същата нощ убийците на Джироламо загърбили всякаква надежда и побягнали на изток, за да заживеят в изгнаничество.

Когато пак се зазори, с Лука се събудихме от красив звук — звънтежът на църковната камбана, свикваща гражданите на главния площад. Облякохме се бързо и изкачихме тичешком стълбите до покрива, където Катерина — с гръб към нас — стоеше мълчаливо до бойника с изглед към града; изгряващото слънце озаряваше прозирната й нощница и разкриваше очертанията на стегнатото й двайсет и пет годишно тяло.

С Лука приближихме бързо до нея. Тя се извърна към нас със сериозно изражение и блеснали от сълзи очи. Неспособна да отрони дума, погледна пак към Форли, облян в розова утринна светлина.

Камбаната продължаваше да бие, но гръмките възгласи на прииждащите по улиците хора скоро я заглушиха:

— Отавиано! Отавиано! Да живее Риарио! Да живее господарката на Форли!