Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (5) (Алената графиня)

III

През онази сутрин Бона бе необичайно лъчезарна. Обикновено жестокият разгул на съпруга й я разтърсваше и наскърбяваше задълго. Още щом влязох в покоите й обаче, тя ме осведоми, че херцог Галеацо склонил да изпълни молбата й да почете „тайния гост“ с обяд. Херцогът се съгласил неохотно, защото Лоренцо настоял да се реваншира, задето бил „обезпокоил дамите в параклиса“.

Обядът щеше да протече в тесен кръг. Разположена в ъглова кула, личната трапезария на Галеацо имаше много висок сводест таван; персийски килими в алено, сребристо и златисто покриваха каменния под, за да заглушават отекващите стъпки на прислужниците и тракането на бокалите и подносите. Два прозореца с арки гледаха на север и на изток; през онзи ден кепенците им бяха спуснати, за да препречват пътя на любопитните погледи и хапещия студ, а в голямата камина гореше толкова силен огън, че започнах да се потя още щом влязох в залата. Два големи гоблена бяха окачени от двете страни на източния прозорец, а по голите стени бяха нарисувани цъфнали пълзящи храсти. Според мен обаче най-забележителни бяха осемте дълги овални огледала — четири на стената зад масата и още толкова на стената пред нея — в които херцогът виждаше и своето отражение, и отраженията на хората пред или зад него. Огледалата, наред с четиримата прислужници, които опитваха всичко, преди да попадне в чинията или чашата му, успокояваха донякъде Галеацо, защото дори той съзнаваше колко врагове си е създал.

Лоренцо ни чакаше. Ние, жените, пристигнахме час преди пладне и той ни посрещна с широка усмивка, която подчертаваше щръкналата му долна челюст и разкриваше долните му зъби, ала някак си смекчаваше грозотата му. Нямаше придружители и носеше семпла дълга туника от сива вълна. Нямаше и бижута, а до правата му коса не се бе докосвала маша за къдрене. Когато оповестиха появата на Бона обаче, той се поклони и целуна протегнатата й ръка с шлифован финес; представяше се за обикновен човек, но увереността и достолепието му показваха, че не стои по-долу от домакините си. Катерина получи същото посрещане. Аз влязох без фанфари и не очаквах поздрав. Лоренцо обаче ми се поклони ниско и прие реверанса ми с думите:

— Деа, нали? Съпругата на Матео да Прато?

— Да — кимнах, поруменяла; бях свикнала само Бона да отбелязва присъствието ми.

— Познавам съпруга ви от години — продължи той. — Всъщност аз препоръчах на херцога да го наеме.

Поразена от самоувереността и обаянието му, изгубих ума и дума и не успях да отговоря.

Херцог Галеацо закъсня. Докато го чакаха, Бона и Лоренцо разговаряха любезно половин час. Дясната ръка на херцога — дебеловратият секретар Чико Симонета — пристигна пръв. С недодяланата си прическа — дълга на темето и подкастрена ниско над чудновато дребните му уши — и кръглото, месесто лице Чико лесно би минал за невеж селяк, ако не бяха изисканите му дрехи и будните очи. Херцогът нямаше тайни от Чико, който поздрави Лоренцо без усмивка и доста сдържано.

След появата на трима намръщени, мълчаливи телохранители и на личните прислужници и виночерпеца му от кухнята, дойде и самият Галеацо — без обичайния вой на тромпети, защото присъствието на Лоренцо в замъка Павия не биваше да се разгласява. Гордостта на херцога обаче изискваше влизането му да е съпроводено с хвалебствено песнопение, като за целта се погрижи един от кастратите тенори, забавлявали ни предишния ден в покоите на Бона.

Месец преди трийсет и третия си рожден ден Галеацо Мария бе в разцвета на силите си. Както всички от рода Сфорца, той имаше яко, мускулесто тяло и обожаваше спорта. Туниката му от сиво-зеленикава моарирана коприна, извезана с бронзови лилии и с яка, обточена с бял хермелин, бе скроена така, та да подчертава крепките му гърди и плещи. Червеникавокестенявата му коса бе подстригана на пластове и покриваше ушите му, но не стигаше до раменете; както повеляваше модата, грижливо оформени къдрици обрамчваха лицето му. Най-отличителната му черта бе едрият нос, толкова лошо счупен на младини, че върху костта изпъкваше гърбица. Очите му бяха дълбоки, кръгли и опасани със сенки; устните — тънки и постоянно присвити в арогантен присмех.

Този мъж бе заповядал да приковат един от враговете му към ковчега и така да го погребат жив; вместо да прояви щедрост към изгладнял селянин, дръзнал да улови заек в ловния му парк, го бе убил, принуждавайки го да погълне животното неодрано; в пристъп на ревност бе отсякъл ръцете на придворен, погалил бившата му любовница. Херцогът не бе потомък на безжалостни родители, а на храбър воин, Франческо Сфорца, и на горда и волева, ала благодетелна жена — Бианка Мария Висконти, дъщеря на миланския херцог. Поданиците им ги обичали и когато най-големият им син отраснал, двамата били поразени от арогантността и безпощадността му. След смъртта на баща си Галеацо предявил правото си да го наследи и спрял да се вслушва в съветите на майка си; тя умряла от загадъчна треска — или отровена, според някои, по заповед на сина си.

Щом гласът на певеца стихна, Галеацо изгледа кръвнишки съпругата си и вирна брадичка към мен.

— Какво прави тук тя? Исках възможно по-малко хора да научават за това.

Втренчих се в килима, а Бона занемя.

Лоренцо се намеси невъзмутимо:

— Аз настоях, Ваше Сиятелство, не помните ли? Вчера наруших спокойствието на трите дами по време на молитва и пожелах да им поискам прошка днес.

Галеацо се намръщи; времето, попречило му да излезе на лов, подклаждаше допълнително обичайната му сприхавост. Страхувах се да не избухне при деликатния намек за инцидента с младата жена. Присъствието на Лоренцо обаче го усмири и той се усмихна неохотно.

— Добри ми Лоренцо! Как поминуваш?

— Добре, Ваше Сиятелство — отвърна Лоренцо, — особено в обкръжението на толкова прекрасни жени — и ни посочи.

Комплиментът разтегли устните на херцога в по-широка усмивка.

— Красива е, нали? — попита гордо и улови ръката на дъщеря си Катерина.

Целуна я по устните. Катерина се приведе в реверанс и ни изгледа злорадо.

После Галеацо се приближи до Лоренцо. Двамата се здрависаха и се потупаха по раменете по-сърдечно, отколкото бях виждала херцога да поздравява братята си. Милано и Флоренция бяха солидни съюзници; Козимо, дядото на Лоренцо, бе подкрепил бащата на Галеацо да оглави херцогството.

След като попита Лоренцо как му се е отразило пътуването от топлата Флоренция през по-мразовити земи, херцогът мина край съпругата си с небрежно кимване и повече не ме погледна. Докато вървеше към масивната абаносова маса с крака, чиято горна част бе издялана във формата на символа на рода Сфорца — змия с драконова глава, поглъщаща голо дете — един прислужник притича да му дръпне най-високия стол с червена кожена тапицерия. Херцогът се настани удобно и щракна с пръсти. Тутакси виночерпецът му се приведе напред и сложи златен бокал, инкрустиран с аметисти, в протегнатата му ръка. Галеацо ни посочи къде да седнем: Лоренцо вдясно от него, мълчаливият здравеняк Чико — вляво, Бона — срещу съпруга си, Катерина вдясно от нея срещу Лоренцо, аз — вляво от херцогинята.

Неколцина прислужници запалиха чевръсто свещите в двата тежки свещника върху масата; Галеацо се обърна към единия:

— Донесете виното и храната. Гладен съм, а Лоренцо не бива да се бави. — Погледна към Бона. — След като се нахраните, вие, жените, ще се оттеглите. С Лоренцо ще говорим на четири очи.

— Тогава, Ваше Сиятелство, позволете ми да поднеса на Нейно Височество подарък за гостоприемството й с надеждата да ме извини за безпокойството, което й причиних — намеси се Лоренцо.

Дори да се бе разгневил или обидил от втория завоалиран намек за обезчестената жена, Галеацо не го показа. Кимна отегчено и проследи с поглед как Лоренцо бръква в джоба на туниката си и изважда кутийка от червено кадифе, инкрустирана с дребни диаманти.

— За вас, благородна — усмихна се той на Бона и се изправи да й я подаде през масата. — Моля се този скромен подарък да ви достави удоволствие.

Бона забрави смущението си и се усмихна широко.

— Ваше Великолепие, скъпи Лоренцо, никой гостенин не е по-добре дошъл от вас… и по-щедър. — Взе кутийката и я вдигна, та златната бродерия и диамантите да заблестят в светлината на свещите. — Колко е красива!

— Погледнете вътре, Ваше Сиятелство — подкани я Лоренцо.

Херцогинята повдигна внимателно капака. Под него, завързан с копринена панделка, имаше обемист правоъгълен предмет, малко по-дълъг и по-широк от дланта на Бона. Тя го извади от кутията. Оказа се тесте карти, изработени от плътен пергамент, покрит с бял ваятелски гипс и изрисуван.

Бона се постара да прикрие чувствата си, но аз знаех, че не одобрява игрите на карти. Усмихна се насила и развърза панделката. Взрях се с нея в гърба им, красиво илюстрован с цветя и вази, вписани в рамка от ангели.

— Прекрасни са. Благодаря — кимна тя на Лоренцо.

— Обърнете ги — настоя нетърпеливо Катерина.

Бона я послуша и двете с Катерина ахнаха смаяни.

Отпред картата бе позлатена с ювелирно гравирани геометрични фигури, чиито контури отразяваха светлината. На ослепителния им фон бе нарисуван просяк — млад, бос мъж с ококорени очи, облечен в дрипи и преметнал тояжка през рамо; стоеше на самия ръб на тъмна бездна; смарагдови и сапфирени хълмове се стелеха зад него.

Бона започна да обръща картите една по една.

— Красиви са — отбеляза възхитена.

— Знам колко обичате илюстровани ръкописи — обясни Лоренцо. — Надявах се да ви харесат. Първата карта в тестето се нарича Шутът.

Галеацо се засмя.

— Знам какво представляват! Това са сувенирни карти! Ще смайвам гостите си с тях. — Сниши глас и намигна лукаво на Лоренцо. — Още един начин да губя пари на комар.

Херцогинята застина; Лоренцо забеляза и отвърна дипломатично:

— Имате право, Ваше Сиятелство. Но това тесте е по-специално. Някои биха предпочели да го използват за по-сериозни цели.

Галеацо сбърчи объркано чело.

— Например?

— Да видят бъдещето.

Херцогът повдигна вежди и се втренчи в картите с подновен интерес.

— Така ли?

Под масата Бона сключи юмрук; само аз забелязах и само аз разбрах, че от страх й се прииска да се прекръсти.

— Дяволско изкушение — прошепна тя съвсем тихо, ала за моя изненада Лоренцо я чу.

— Нищо подобно, Ваше Сиятелство — успокои я той. — Те разкриват за бъдещето каквото Бог иска да ни покаже, за да направлява по-пряко душите ни. Предполагам обаче, че човек с коварно сърце би злоупотребил с тях…

Продължи да говори, ала аз не чух думите му, защото Бона бе разкрила дванайсетата карта. Втренчих се в изображението на мъж, провесен с главата надолу с въже, завързано за глезена му. Безпомощните му ръце бяха скрити зад гърба, а свободният му крак бе свит в коляното и скръстен зад другия, образувайки обърната четворка.

Като омагьосана се пресегнах към картата, взех я и я вдигнах пред очите си. Не виждах нарисувания мъж със златни къдрици, а Матео с тъмнокестенявата му коса, паднала над лицето. Изобразеният на картата мъж имаше тъмни очи, ала аз виждах Матео със затворени клепки, побледнял, мъртвешки вцепенен. Безжизнен и умиращ…

Този образ бях прочела в звездите, в огъня. Вледених се въпреки пламтящата камина. Смърт грозеше Матео, а аз бях безпомощна да го спася.

— Деа — просъска Бона в ухото ми и измъкна картата от ръката ми.

Вдигнах поглед и осъзнах, че разговорът е продължил, докато съм била другаде. Междувременно супата се бе появила като с магическа пръчица — пред мен димеше чиния.

Лоренцо ме наблюдаваше съсредоточено.

— Почитаема Деа, какво видяхте? — попита ме тихо.

— Съпруга си — промърморих едва-едва.

Той се пресегна и дългият му, заострен пръст посочи картата.

— Наричат я Обесения мъж. Ясно е показано обаче, че той не се съпротивлява.

Предава се на злите сили, представих си го да казва, макар да не изрече нито дума повече, като жертвоприношение.

— Нима вижда неща в картите? — подметна шеговито херцогът. — Може ли да ни предскаже бъдещето? — Пренебрегнал изопнатото лице на Бона, Галеацо ме посочи. — Събери ги. Разбъркай ги и избери бъдещето ни. — Разкикоти се. — Никакъв хазарт в присъствието на дамите.

Бона сви рамене, но ми подаде тестето. Смущението на двете ни извика искри на любопитство и злорадство в очите на Катерина. Галеацо щракна с пръсти и даде знак на прислужника да отнесе чинията ми.

Картите бяха големи, неподатливи, твърди от гипсовия слой. Очаквах да са хладни, ала се оказаха топли, сякаш са живи. Взрях се в излъсканата до блясък абаносова маса и усетих как настоящето се стопява.

Оставих тестето наопаки и го разперих като ветрило. Картите бяха прекалено твърди, за да ги разбъркам, затова ги разместих няколко пъти, та обърнатите по-рано от Бона да се изгубят сред другите.

— Изберете карта, Ваше Сиятелство.

Галеацо погледна развълнувано към Лоренцо, ухили се и посочи. Побутнах картата към него, но реших, че още не е време да я разкрия.

— Сега е ред на Негово Великолепие — разпореди херцогът.

Лоренцо ми се усмихна насърчително. Изпитвах неудобство, че непознат изважда наяве тайната, която съм споделила единствено със съпруга си, ала се доверявах на госта. Той протегна ръка и почука по дървото до избраната карта.

Плъзнах я към него. Чико, както винаги преценяващ другите, без да издава своите чувства, прие безмълвно своята карта.

— Ще позволите ли и на дамите да участват? — попита Лоренцо с подчертана любезност.

Галеацо изсумтя с досада, но ми кимна. Преместих стола си към Бона, ала тя поклати леко глава.

— Картите са изящни и винаги ще ги ценя високо, както ценя приятелството си с великолепния Лоренцо. Ще се задоволя обаче да изчакам Бог да ми разкрие бъдещето, когато реши.

Галеацо й се намръщи и изцъка с език.

— Хайде, не разваляй веселбата! — кипна той и щеше да излее яда си върху Бона, ако Катерина не се бе намесила.

— Една за мен тогава! Една за мен!

— Младата дама, Ваше Сиятелство, явно не е склонна да чака — усмихна се ведро Лоренцо.

Херцогът въздъхна отстъпчиво и ми махна да дам карта на нетърпеливата му дъщеря. Послушах го. Вместо да изчака другите обаче, тя обърна веднага картата си.

— Но това е Шута! Искам втора!

Лоренцо ме стрелна с очи и промълви:

— Тази карта има добри страни, почитаема Катерина. Размислете, преди да я смените.

Огледах картата. Очите на Шута бяха безстрашни и невинни, позата му — дръзка. Стоеше пред прага на тягостни и смутни времена, невеж като дете за дебнещите го опасности. Решението зависеше от него — да се обърне, да тръгне към безметежните планини зад гърба си и да стигне до най-високия връх; или да пристъпи напред и да падне в тъмната зейнала бездна.

— Предстои ви дълго пътуване — подхванах. Катерина се наведе пред Бона, за да вижда и да чува по-добре; със заинтригувано изражение се облакъти върху масата, подпряла брадичка в длан; пищните й златни къдрици се люшнаха напред и уловиха светлината. — Най-важното пътуване в живота ви — продължих. — Бъдете предпазлива и разсъдлива, за да не ви сполети беда.

Задоволила любопитството си, тя се отдръпна назад. Усетила подканящия поглед на Лоренцо, изтеглих една последна карта за себе си и я отделих настрани.

Въодушевен, Галеацо се усмихваше отново.

— Да продължим по обратен ред. Първо нейната карта — посочи мен. — После вашата, Лоренцо. Сетне на Чико и накрая — моята.

Обърнах картата си и потънах в картината, долавяйки като далечно ехо сподавеното възклицание на Бона.

Видях жена в надиплена златна роба и пелерина, седнала на трон. Върху косата й имаше бяло монашеско покривало, а над него — тривърха папска корона. В едната си ръка държеше свещена книга, в другата — дълъг жезъл със златен кръст.

Беше жена папа — скандално изображение — ала аз не се отвратих ни най-малко. Доверявах й се с безразсъдната сигурност, с която вярвах на Лоренцо. Взрях се в пейзажа, търсейки ориентир къде ще я открия — зад нея се ширеше зелена, грижливо поддържана градина.

Явно съм се увлякла, защото остра болка в пищяла ме изтръгна от унеса. Катерина ме бе ритнала под масата.

— Тя е… — затърсих отчаяно дума, която не би оскърбила Бона; изключих тутакси папа и свещеник и най-после се сетих — игуменка. Изключително мъдър духовен съветник.

Картата на Лоренцо се оказа мъжката версия на моята — белокос, брадат мъж със златна папска корона и жезъл със златен кръст. Рисунката обаче бе обърната наопаки и при вида й изпитах страх.

Грозноватото лице на Лоренцо придоби сериозно изражение.

— Папата… опозорен — отрони той.

Вгледах се отново в картата и видях десетки мимолетни картини, твърде много, за да ги опиша — отмъстителен старец оплаква мъртвия си син, дими тамян, просветва острие, бликва кръв, странно познат глас ахва „Лоренцо“… Страхът ми явно бе проличал. Когато вдигнах глава, жените ме наблюдаваха с разширени очи, а Галеацо — намръщен, ала укротен.

Помъчих се да изразя видението с думи.

— Съзирам мъст, тъга и жестоко предателство. Ако не внимавате, ще се пролее кръв.

Бона се прекръсти; херцогът и Лоренцо се спогледаха тревожно, многозначително.

— Вече знам как да се справя с обстоятелствата — заяви Лоренцо с категорично оптимистичен тон; усетих, че в думите му се крие не толкова истина, колкото желание да успокои херцог Галеацо. — Ще внимавам. Благодаря ви, почитаема Деа.

— Колко сте сериозни! — сгълча ни Галеацо. — Нали щяхме да се забавляваме? — Втренчи се строго в мен. — Разчети картата на Чико и гледай да не ни развалиш обяда! — Сръга шеговито с лакът Лоренцо и ми заръча: — Говори ни за песни, спорт и любов!

Извиних се с половин уста и обърнах картата на Чико. Десет златни монети блестяха на бял фон, украсен с цветя; въздъхнах с облекчение.

— Ще получите солидна сума — предсказах.

Чико се подсмихна и кимна; херцогът се ухили доволен.

— Плащам му твърде щедро! — отсече той. — Да видим сега дали ще извадя по-голям късмет от секретаря си.

Обърнах картата на херцога. И тя се оказа наопаки. На трон седеше крал с корона и позлатени доспехи. В лявата си ръка държеше позлатен щит, в дясната — дълга сабя със злокобно заострен връх. На картата косата му бе златна, ала аз познах тъмнокос, освирепял придворен, замахващ със сабята си към Лоренцо деи Медичи.

Усетих прилив на мрачно задоволство.

— Най-сетне справедливост — промълвих.

Херцогът се намръщи.

— За какво?

Отърсих се от тягата на картата и се овладях. Исках отчаяно да видя какво ще предприеме този крал и дали ще постигне целта си; надявах се Негово Сиятелство най-сетне да си получи заслуженото, но се страхувах да го предупредя. Не исках да му помогна да се защити.

Престорих се, че разглеждам по-внимателно картата, после възможно най-нехайно предрекох:

— Нещо ще приключи. Няма да е в полза на Негово Сиятелство, освен ако не внимава много.

— Какво нещо? — настоя той; поредната мрачна карта бе пробудила гнева му; раздразнеше ли го отговорът ми, всички щяхме да платим.

Отвърнах безизразно:

— Политически въпрос. Няма да се впускам в подробности, защото според мен делата са потайни. Вярвам, че ако Негово Сиятелство обмисли посланието на картата, ще намери мъдро разрешение и ще избегне затруднението.

Той кимна, преструвайки се, че разбира, и се втренчи замислено в картата. Катерина, присвила любопитно сините си очи, възкликна:

— Вярно е значи, че майка ти е била вещица!

Сепнах се. До мен херцогинята се обърна към нея и просъска:

— Мери си думите!

От девет години живеех с Бона и за пръв път я чувах да упрекне Катерина, камо ли да й се скара. Херцогът също се изненада — приведе се над масата и изгледа съпругата си с очи, вещаещи физическа разправа.

— Катерина се шегува — процеди през зъби той.

И се засмя, за да го докаже. Улових случайно погледа му обаче и зърнах страх.

* * *

Час преди залез-слънце слязох в покоите на Матео, уж да стъкна огъня. Всъщност исках да остана сама и да се наплача. Появата на Обесения мъж бе задълбочила безпокойството ми. Предположението на Бона, че съпругът ми ще пристигне днес, не се беше сбъднало. Картата само бе потвърдила предусещането ми за надвиснала беда.

Не ме ободри и реакцията на Бона спрямо картите — или по-точно реакцията й на моята реакция. След като се сбогува топло с Лоренцо, херцогинята се върна в покоите си необичайно мълчалива. Подаде кадифената кутийка на камериерката си с указания „да я скрие добре, за да не й се мярка пред погледа“. Катерина също бе нехарактерно тиха, макар да наблюдаваше смущението ни с присмехулно изражение.

Признавам, че проследих внимателно как камериерката вдигна капака на сандъка в ъгъла до леглото на херцогинята и пъхна кутийката под една кожена наметка.

Когато Бона се оттегли в гардеробната си, за да облече по-свободна дреха, аз се взрях през прозореца с изглед към ловния парк на Галеацо. Катерина приближи до мен. Уверих се, че вниманието на херцогинята не е насочено към нас, и попитах момичето:

— Ваше Благородие, защо казахте, че майка ми е била вещица?

— Да си беше видяла очите — просъска ми Катерина, разширявайки своите, докато се белнаха като на таласъм. — Кълна се, че на моменти нямаше представа къде се намираш… Виденията те бяха погълнали!

Настоях нетърпеливо:

— Какво общо има това с майка ми, почитаема? Говорите, сякаш сте чували слухове.

— Чувала съм — тросна се тя.

— От кого?

— От Нона Беатриче — отговори.

Нона, покойната бавачка на Бона, я бе придружила от Савой след сватбата й с Галеацо.

— Каза, че майка ти била вещица и предричала бъдещето.

Овладях порива да уловя за раменете любимата дъщеря на херцога и да я раздрусам.

— Какво друго казваше за нея? Какво?

Катерина сви рамене; розовите й като раковина устни се извиха нагоре, изразявайки задоволство от вълнението ми.

— Само това.

Не успях да изтръгна нищо повече. Не след дълго херцогинята влезе при нас с рязка забележка:

— Предсказанията никога не водят до добро.

С тези думи тя приключи темата и пренебрегна всички опити на Катерина да я подхване отново. До края на деня наблюдавах движението на слънцето и се борех да потисна нарастващия си ужас. На здрачаване Бона ме освободи. Докато се събличаше и камериерките не гледаха към мен, направих нещо немислимо и необяснимо: приближих до сандъка, мушнах ръка под кожената наметка и извадих кадифената кутийка. Увих шала си плътно около тялото, скрих ръката си с кутията под него, притиснах я до кръста си и тръгнах към покоите на Матео.

В лоджията на приземния етаж забелязах Лоренцо — излизаше от крилото за гости с двамата си спътници; всички носеха мантии, шапки и ръкавици за езда и държаха седла.

Понечих да отворя вратата, но Лоренцо ме видя и ми махна.

— Почитаема! — подвикна ми, подаде седлото на един от придружителите си и им даде знак да тръгват към конюшните. „В странен час — помислих си — поемат към далечната Флоренция.“

— Няколко думи! — Лоренцо се приближи до мен. Лоджията обаче бе пълна с прислужници, прибиращи се изморени в спалните си; двама млади помощници на Чико минаха край нас, смеейки се на някаква шега; Негово Високоблагородие погледна многозначително вратата към покоите на Матео. — Бих предпочел да се усамотим.

Сведох очи. Лоренцо наближаваше трийсетте (грозноват, разбира се, но с изваяни рамене на майстор в изкуството на фехтовката), а аз — млада жена. Молбата му не бе съвсем порядъчна, но поведението му не издаваше ни помен от неблагоприличие. Освен това безспорно бе по-висшестоящ от мен. Отключих вратата и го поканих с ръка да влезе. Жестът неизбежно разкри кадифената кутийка в ръката ми; той не отбеляза какво е видял, аз не предложих обяснение.

Вътре въглените тлееха, но камината излъчваше достатъчно топлина. Застанах до прага, стиснала кутийката.

Лоренцо не си свали нито мантията, нито ръкавиците. Лицето му изглеждаше по-сериозно от всякога.

— Простете ми за дързостта, почитаема — подхвана той. — Уверявам ви, че нямам неблагопристойни намерения. Не искам обаче да ме подслушват. — Замълча. — Както споменах, познавам добре съпруга ви. Очаквах да се върне у дома вчера.

— Да — кимнах, смутена, че гласът ми издава стаените сълзи.

Предположих, че ще ме окуражи, ще каже нещо успокоително. Лоренцо обаче очевидно не бе лъжец. Или и той като мен бе предусетил каква опасност вещае Обесения мъж.

— Съжалявам за тревогата ви — прошепна той. Надявах се да поговоря насаме с него. Ала не бива да се бавя повече. Децата и съпругата ми няма да ми простят, ако не се върна у дома за Коледа. — Очите му се задържаха дълго върху мен. — Мога да ви се доверя да му предадете лично съобщение, нали, почитаема?

— Разбира се — отвърнах и той се подсмихна, доловил раздразнението в гласа ми.

— Ако Матео се върне до утре вечерта, кажете му, че съм тръгнал на север и ще го чакам в хижата. Той знае къде.

Повдигнах вежди, изненадана от посоката, защото Флоренция се намираше далеч на юг от Павия и Милано.

— Непременно, Ваше Великолепие.

— Лоренцо — поправи ме с усмивка той, ала лицето му бързо помръкна; погледна към кадифената кутийка в ръката ми. — Бог ви е дал дар, почитаема Деа. Не го разгласявайте и го разкривайте пред малцина. Радвам се, че проявявате интерес към него. Не е редно да давам съвети на нови познайници, но…

— Бих искала да го чуя — отвърнах прямо.

— Херцогинята и другите имат добри намерения, ала… Не им позволявайте да ви попречат да развиете дарбата си. Тя е дадена, за да се използва. Помнете баснята за слугата и уменията.

— Добре — кимнах.

— Е… Бог да ви пази, почитаема Деа, докато се срещнем отново.

— И вас.

Проследих го с поглед, докато излизаше през вратата, обзета от внезапното убеждение, че ще се срещнем твърде скоро.