Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (10) (Алената графиня)

VIII

Пътувахме на югоизток през долината край брега на река По и при Сан Пиетро прекосихме буйните води, преди реката да започне да лъкатуши като серпентина. От зори до здрач седях до чамовия ковчег, притиснала длан в него, сякаш е ръката на Матео. От време навреме дъждът плющеше оглушително по платнището. Спря да вали едва в късния следобед, когато подминахме градските стени на Пиаченца. Отметнах платнището и пред мен се ширнаха хълмовете на Емилия, покрити с лозя. Половин час след залез-слънце най-сетне стигнахме до странноприемницата, където щяхме да пренощуваме. Вече бях измръзнала до кости; във фургона бе толкова студено, че виждах дъха си.

Имаше само една свободна стая. Заех сламеника, а кочияшът и съпругата му — оказала се съвсем глуха — захъркаха върху възглавници на пода. Докато спяха мъртвешки, оставих свещта запалена и извадих документите на Матео от сандъка. Исках да ги пъхна в мантията си, за да ги прочета на другия ден, но бях толкова неспокойна, че разгърнах „За египетските тайнства“ на Ямблих.

Не четох дълго. От четири години не бях упражнявала латинския си и текстът ме затрудняваше. Малкото, което разбрах обаче, ме стресна. Ямблих споменаваше езически божества, демони, астрология — и личен демон, чието име се определя според рождената звездна карта. И още по-страшно — говореше за ясновидство. „Екстазът или откъсването на съзнанието е в основата на пророкуването, но и на болестните мании“.

Разтревожена, затворих книгата. Все пак прибрах документите в мантията си; щом Матео смяташе темата за важна, бях длъжна да проумея защо.

През следващия дълъг ден минахме край Парма и още грижливо терасирани лозя, голи и разкривени през зимата. Нямах възможност да чета; възрастната съпруга на кочияша започна да кашля и я убедих да легне във фургона до Матео. Аз седях до Дженаро и съзерцавах Апенините, обрасли с оголели кестени, брези и дъбове.

През нощта спряхме на няколко часа път от Модена. Този път условията бяха по-добри и имах своя стая. До късно препрочитах Ямблих. В края на ръкописа открих писмо на говорим италиански, написано със съвременния почерк, превел древния гръцки ритуал, и адресирано „до любимия ми приятел“.

С надеждата да изминеш гладко пътя към единението с Божественото ти изпращам превода на Ямблих Сирийски, последовател на драгоценния ни Платон.

Ритуалът, с който те запознах, предхожда Ямблих и Платон, но и двамата са го използвали. Целта е да се призове личният демон, както го наричат гърците. Ние го назоваваме ангел пазител — божествен съкровен наставник, отвеждащ душата ни към единение със Създателя. Само с разум и размишления е невъзможно да се познае Бог; необходимо е сърцето да се възвиси в ритуала. Като езичник, Ямблих не е бил благословен с познание за Спасителя и написаното от него издава невежеството му, но същевременно е от голяма полза за нас. Лично аз вярвам, че Бог не извръща лице от езичниците, за да могат онези, които не познават Иисус, ала притежават добра воля, да стигнат до Него чрез ритуала на Неродения.

Откъде знаем, би попитал, дали ритуалът е ползотворен? Ето какво казва Ямблих: „Светлината предхожда появата на архангелите“.

За ангела няма да говоря много, защото всеки човек има свой наставник и всяка душа трябва да извърви своя път към божественото; спасението за един не е спасение за друг. Затова е важно да не разказваш на никого за ангела си, след като ти е проговорил. Иначе рискуваш да допуснеш сериозна грешка — да повярваш, че ти е отредена специална връзка с божественото или да натрапиш на друг уроците, предназначени само за теб.

Колкото до безценното съдържимо в кесийката — преди началото на ритуала разтвори половин лъжичка във вино, за да смекчиш горчивината. Погрижи се никога да не попада в ръцете на непросветен и да не се прахосва.

Нека ритуалът, предаден ни от древните предци, да те води към по-дълбоко познание на Единствения Създател, сътворил всички ни.

Твой вечен приятел и слуга — Марсилио

На третия ден състоянието на съпругата се влоши; лежеше във фургона и кашляше, аз пак седях до кочияша. Пътят заобикаляше планините; времето — сухо, слънчево и меко — не се промени и през четвъртия ден. Нощем не четях в странноприемниците; писмото от загадъчния Марсилио бе потушило донякъде страховете ми, но беше повдигнало други смущаващи въпроси. Чувствах се изумена, объркана и заинтригувана.

Късно сутринта на петия ден минахме край редица заоблени хълмове; от върха на последния зърнах Флоренция, сгушена в долината под него. Ахнах възхитено. Под яркосиньото небе градът изглеждаше златен; през южната му половина лъкатушеше сребърната река Арно. Превалихме възвишението и покривите се откроиха по-ясно. Кочияшът познаваше добре града и ми показваше забележителностите. Най-внушително се възправяше оранжево-червеният купол на голямата катедрала „Санта Мария дел Фиоре“, на чиято височина съперничеше само стройната й камбанария. На юг се издигаше кулата на Палацо дела Синьория, където се помещаваше градската управа.

Повечето сгради бяха от камък. Различих скъпия пиетра серена с гълъбовосив цвят, блестящобял под лъчите на слънцето. Имаше бежови, златисти и хоросанови фасади; почти всички покриви обаче бяха от оранжево-червени тухли, подредени в класически стил, които придаваха приятна еднородност на изгледа. Дали заради светлината, мекото време или нежните хълмове, които го обгръщаха, но реших, че не съм виждала по-красив град от Флоренция. В сравнение с него Милано изглеждаше сив, студен и мръсен.

Минахме през северната порта и поехме по широката павирана Виа Ларга, гъмжаща от пешеходци, каруци, карети, коне и улични търговци. Слънцето се издигаше високо и църковните камбани отброяваха секст — шестия час след зазоряване. От прозорците на горните етажи висяха знамена. Върху повечето бе изобразен гербът на града — яркочервени лилии на бял фон — или на Медичите — златен щит, украсен с шест топки: пет бели и една синя най-отгоре с дребни, стилизирани златни лилии.

Въодушевена, исках да продължаваме напред, но стигнахме твърде бързо до „Сан Марко“ и впрягът спря. Разочаровах се — представях си катедрала с голям купол и висока камбанария за Матео, ала видях скромна църква с един неф, сива каменна фасада и, залепен до нея, квадратен, неугледен двуетажен манастир. Слязох от фургона с вдървени от седенето крака и останах да чакам до конете.

Кочияшът влезе в манастира и се върна с млад послушник — Доменико — с ведро лице и червени къдрици, облечен в бяла туника и скапуларий под черна пелерина до глезените. Доменико ме въведе в обществената зала и ми обясни шепнешком, че преди трийсет години дядото на Лоренцо деи Медичи — Козимо — платил да обновят двувековния манастир. Сменили изгнилото дърво и изронения хоросан с по-издръжливата и красива пиетра серена и кремава циментова мазилка.

Седях и слушах с половин ухо шепота на Доменико. Абатът ме очаквал и утре следобед в ноне — деветия час след зазоряване — щели да проведат служба за Матео, а после да го положат в манастирското гробище. Тръгнах си облекчена, че бях успяла да сдържа сълзите си, и се върнах при кочияша, съпругата му и вече празния фургон.

Продължихме на юг по Виа Ларга и кочияшът ми показа дома на Лоренцо Великолепни — незабележима четвъртита каменна сграда на три етажа; от всички прозорци бе провесено знамето на Медичите. После Дженаро посочи право напред:

— Там се намира църквата „Сан Лоренцо“, където са погребани дядото и бащата на Лоренцо.

Минахме край подобни имения и градини, после край работилници на живописци и скулптори, златари и бижутери. Не след дълго стигнахме до внушителната градска катедрала, наречена Дуомо заради величествения си купол, увиснал сякаш без опора във въздуха — най-големият на света. Точно срещу катедралата се възправяше „Санто Джовани Баптиста“ — осмоъгълен баптистерий от блед камък с позлатени врати, озарени от слънцето.

Свърнахме на изток покрай дългия каменен гръб на катедралата и пак завихме на юг. Подминахме мрачна четириетажна крепост с наблюдателна кула с бойници, където се помещаваше градският съд, и свихме рязко наляво по Виа Гибелина. След няколко минути кочияшът спря конете до бордюра.

— Манастирът „Ле Мурате“ — осведоми ме и скочи от капрата да ми помогне да сляза.

Пред мен се издигаше каменна стена. В нея имаше вградена висока и тясна дървена порта с две ръждясали железни решетки — едната на нивото на очите ми, а втората — на глезените ми. Зад по-високата висеше черна завеса. Дженаро махна на едно улично хлапе да му помогне да свали сандъка ми, а аз ударих с месинговото чукало и извиках тихо. В същия момент ме лъхна остра миризма на оцет и незнайно защо стомахът ми се разбунтува.

След няколко минути портата се открехна, колкото кочияшът да избута сандъка вътре. Не му позволиха обаче да влезе. Той ми обеща на другия ден след пладне да ме чака пред манастира. Минах през портата и видях оцета — използван срещу чумата — във ведрото, където минувачите пускаха подаяния през решетката.

Макар и стар, манастирът изглеждаше добре поддържан и чист. Мебелите бяха семпли, но елегантни и удобни дори според стандарта на миланския дворец. Игуменката, получила писмото на Бона, ме посрещна лично и благодарно прие щедрото дарение на херцогинята, което пъхнах в дланта й. Мястото обаче ме изпълни с необяснимо безпокойство.

Веднага отидох в отредената ми килия, затворих вратата и се задълбочих в звездния ритуал, обрисуван с почерка на Матео. „За прогонване“, пишеше под първата звезда, „се започва оттук“. Не бях сигурна дали искам да разбера какво трябва да бъде прогонено, но иначе щях да тъна в размисли за предстоящото погребение. Реших да се упражня да очертавам във въздуха звездите с пет лъча, както бях видяла, че прави Матео в мрака. Постарах се също да запомня думите, необходими за „прогонването“. Излязох от килията си чак за вечеря; после се разходих навън сама и открих грижливо поддържана градина. В средата се издигаше необикновено дърво — кедър, висок колкото четирима мъже, застанали един върху друг, с широк ствол и пищна корона.

При вида му сърцето ми подскочи, сякаш до него бе застанал Матео. Приближих бързо, протегнах ръка между острите синьо-зелени иглички и опрях длан в ствола — грапав и груб, както предполагах, макар за пръв път да виждах дървото. Облегнах се на него и вдъхнах тръпчивото му ухание; спомних си тих женски глас и очите ми се напълниха със сълзи. Ливански кедър. Шепнеше майка ми. Каменната ограда на манастира се сключи около мен и се завъртя; уплашена, затворих очи. Червеният купол на катедралата, павираните улици, белосаните стени на манастира, решетките на вратата и миризмата на оцет. Нима вече не съм ги виждала?

Не съм идвала тук, казах си твърдо и бързо се върнах в килията си през коридори, станали изведнъж ужасяващо познати.

През нощта изпълних безшумно ритуала на Матео, а на другия ден излязох от килията чак в два и половина, когато дойде време за погребението на съпруга ми.

* * *

Кочияшът ме откара до главния вход на църквата „Сан Марко“, където ме чакаше червенокосият послушник Доменико. Въведе ме в тесен, скромен параклис. До олтара, пред изящен стенопис, изобразяващ Страшния съд, гореше малък свещник. До него олисял свещеник разпалваше въглени за тамяна, мърморейки молитви. Двамата монаси в бели туники и черни наметала, застанали вляво до олтара, сведоха глави, когато влязох.

Понеже Медичите бяха благодетели на църквата, за вярващите имаше дървени столове. На последния ред седеше висока, слаба жена в семпла, но изискана рокля от тъмносиво кадифе; воал от прозирна черна коприна закриваше наведеното й лице. Тя не вдигна глава, когато минах край нея. Погледът й остана вперен в броеницата между молитвено събраните й пръсти.

Доменико ми посочи да седна на първия ред точно срещу олтара и излезе, без да продума на жената. Свещеникът посипа тамян върху разжарените въглени, сложи капака на кандилницата и от дупките се издигна дим. Размахал кандилницата, провесена на верига, тръгна между редиците столове, напявайки молитва. Вратата на параклиса се отвори. Обърнах се и видях Доменико и още петима мъже да внасят ковчега на Матео. Спряха до прага, където свещеникът прикади ковчега и го напръска със светена вода от месинговия купел.

Двамата монаси до олтара запяха глухо, сърцераздирателно:

De profundis clamavi ad te, Domine…

От дълбините те призовавам, Господи…

Свещеникът поведе бавната процесия през параклиса. Извърнах лице в опит да сдържа сълзите си и погледнах към ковчега едва когато свещеникът застана до олтара, а мъжете оставиха ковчега на няколко стъпки от него.

За пръв път различих лицата им. Двама бяха монаси като брат Доменико; другите трима обаче бяха богати благородници, съдейки по семплите им, но изискани дрехи. Първият — дребен, с деликатно лице и с посребряла, медночервена коса; вторият — връстник на Матео, красив, тъмнокос и мускулест; третият бе Лоренцо деи Медичи.

Още щом го зърнах, самообладанието ме напусна. От очите ми рукнаха сълзи — горещи и бурни. Спомних си страданията на Матео през онази ужасна последна нощ. Представих си как Лоренцо го е чакал и най-сетне е осъзнал, че се е случило нещо лошо.

Чух задавения шепот на Матео: „Кажи на Лоренцо…“

Почти не помня церемонията — само сухата нафора върху езика ми и как свещеникът обиколи още два пъти ковчега с кандилницата и пак го напръска със светена вода. Едва накрая, когато носачите на ковчега се върнаха да го вдигнат отново, осъзнах, че през цялото време те са седели зад мен.

Свещеникът ме улови за ръката и ме поведе след ковчега; щом минах край високата жена с черния воал, тя се изправи почтително на крака.

Отидохме в гробището. Облегнати на лопатите си, гробокопачите чакаха до високата купчина червеникава пръст, натрупана край дълбока яма. Опасаха ковчега с въжета и гробокопачите го спуснаха в земята. Положиха Матео с главата на изток, защото, когато се върне да вдигне мъртвите, Иисус ще се появи от изток.

Лоренцо и по-младият мъж застанаха от двете страни на жената с воала и я обгърнаха с ръце. Вдясно от Лоренцо деликатният мъж на средна възраст бършеше зачервените си очи. Останаха на известно разстояние от мен, сякаш не искаха да се смущава скръбта ми.

Слушах зашеметена свещеника, който говореше за света Марта и безусловната й вяра, че брат й ще се възправи от смъртния одър.

Накрая ръката на свещеника описа кръст над гроба и той заприпява:

Requiem aetemam dona ei, Domine, et lux perpetua luceat ei…

Службата приключи. Свещеникът ми даде знак и аз взех шепа студена, влажна пръст и я хвърлих върху ковчега на Матео. Другите четирима опечалени ме наблюдаваха колебливо. Обърнах се към тях, посочих купчината пръст и кимнах. Жената първа загреба шепа и я хвърли; мъжете я последваха. Дадох на свещеника монета за церемонията и кесия за манастира от Бона — на брат Доменико. Гробокопачите се заловиха бързо за работа. Обърнах се към другите.

— Месер Лоренцо, може ли да поговорим насаме?

Той кимна и приближи до мен, а останалите се отдръпнаха на няколко крачки. Поведе ме към едно дърво с неразлистени клони, осеяни с тъмнорозови пъпки в отговор на необичайно мекото време. Постарах се да не трепвам всеки път, когато лопата пръст се сипваше върху ковчега на Матео.

— Вестта за смъртта на Матео ме натъжи дълбоко. — Достолепието и самоувереността на Лоренцо сякаш бяха изчезнали; силните му рамене бяха приведени скръбно. — Абатът ни съобщи преди по-малко от седмица.

Камък изтрополи шумно върху чамовия ковчег; Лоренцо извърна глава към гробокопачите, после пак ме погледна.

— Кога се случи? Разболя ли се?

— През нощта, след като напуснахте Милано — отговорих. — Отровиха го.

С мъка овладявах гласа си, но той пресекна на последната дума.

Лоренцо си пое дълбоко дъх и сведе глава. Успях обаче да зърна вината и болката, изписани по лицето му. Той мълча дълго, втренчен в далечните църковни камбанарии. Най-сетне събра сили да ме погледне отново и прошепна:

— Съжалявам.

— Преди да умре, ме помоли да ви предам нещо. Каза ми: „Предупреди Лоренцо, че Вълка и Ромул искат да го унищожат“. Щях да ви го съобщя по-рано, но се страхувах да се доверя на пратеник. Матео пожела да го доведа тук, в „Сан Марко“, и се опитах да дойда веднага. Херцогът обаче не ми позволи.

Лоренцо се вгледа в далечината; стисна зъби и долната му челюст изпъкна с цял пръст над горната; на бузата му затрептя мускул.

— Очаквах го — отрони. — И ви моля за прошка, почитаема, че ви замесих в толкова злокобни дела.

— Но кой е Вълка? И кой е Ромул? — постарах се — безуспешно — да прикрия омразата и горчивината си.

Той долови чувствата ми и явно се смути, макар лицето му да не трепна.

— Повярвайте ми, почитаема, че Матео не е умрял напразно. Виновниците ще си получат заслуженото. Но ще наруша дълга си към него, ако ви кажа. Ще ви изложа на сериозна опасност и само ще задълбоча страданието ви.

— Значи наистина са го убили! — изхлипах горчиво. — Знаете кой го е убил и не искате да ми кажете!

Той ме изчака да се овладея и попита тихо:

— Вярвахте ли на Матео, почитаема?

— Разбира се! — отвърнах рязко.

— От всички хора на света той ви е изпратил при мен. Тук, в „Сан Марко“. Обясни ли ви, че ние, Медичите, сме благодетели на църквата и манастира? Дядо ми Козимо я е издигнал наново от рухнала купчина тухли. През последните си години често се усамотяваше в манастира. Нищо не се случва в „Сан Марко“, без да го забележим. Матео ви е изпратил тук, защото ми се е доверявал напълно. Няма ли и вие да ми се доверите, почитаема Деа? Ние, Медичите, бяхме почти като сродници за съпруга ви. И ви казвам това поверително, както той е споделил с вас предупреждението си към мен.

Сълзите ми вече не бяха толкова гневни; приех протегнатата ръка на Лоренцо.

— Елате! — подкани ме утешително той. — Елате да ви запозная със семейството си и с най-скъпия ни приятел, който с все сърце обичаше Матео.

Поведе ме към групата опечалени — жената с тъмния воал, красивия младеж и крехкия по-възрастен мъж с посребряла червена коса.

— Това е Деа, съпругата на Матео — представи ме Лоренцо.

Подчерта последната дума и изгледа предупредително другите двама мъже. Те кимнаха почтително, а жената се обърна към мен и вдигна воала си.

Имаше посребряла коса, много големи очи с тежки клепки и остра брадичка; излъчваше изящество и достойнство и щеше да е красива, ако не бе удивителният й гърбав нос с плоска основа и изкривен на една страна връх. Както кедърът в двора на манастира лицето й ми се стори смущаващо познато.

— Скъпа моя, аз съм Лукреция Торнабуони, майка на Лоренцо и Джулиано деи Медичи — имаше стържещ, глух глас като Лоренцо, но говореше толкова изискано и изразително, че звукът не дразнеше слуха. Посочи дребния мъж на средна възраст: — А това е обичният ни приятел Марсилио.

— Марсилио Фичино — представи се мъжът с глас, пресипнал от сълзите. — Познавах Матео и редовно си пишехме. Споменавал ли е за мен?

Спомних си превода на Ямблих и писмото в края на ръкописа.

— Знам името — отвърнах, — но нищо повече.

Нейно Благородие Лукреция пристъпи напред и улови ръката ми. Дланта й бе студена и костелива, ала очите и гласът й ме привличаха като огнище през зимата.

— Познаваме Матео от малък. Ще го почетем със скромна вечеря само за нас. Ще ни окажеш ли честта да се присъединиш към нас?

* * *

Кочияшът ми последва каретата им до двореца от неодялан камък на Виа Ларга. Джулиано — по-младият брат, наследил финото, красиво лице и големите очи на майка си, но за щастие не и носа й — ми помогна да сляза от фургона, а Лоренцо се погрижи за Лукреция. За разлика от брат си Джулиано се отличаваше с очарователна свенливост; той сведе поглед и не продума, докато чакахме Лоренцо и майка му да дойдат при нас.

Лукреция ни поведе през лоджията на приземния етаж, където двама банкери седяха до дълга маса и сключваха договори за заем с нетърпеливи клиенти. Излязохме в просторен двор с колонада; в средата му ромолеше фонтан под краката на бронзова Юдит в цял ръст, сграбчила Олоферн за косата и вдигнала меч да го обезглави. Наблизо бронзов гол Давид бе стъпил гордо върху отсечената глава на Голиат.

Влязохме отново в сградата и се изкачихме до втория етаж. Вървяхме по коридори с блестящи мраморни подове, украсени със стари мраморни бюстове, древни доспехи, ятагани с дръжки, инкрустирани със скъпоценни камъни, гоблени, извезани със златни конци, и картини — безброй картини — в позлатени рамки. Най-сетне стигнахме до уютна трапезария, където ми отредиха място близо до камината. Слугите — не придворни в ливреи, а обикновени хора, облечени скромно — донесоха вино, хляб и паста в бульон. Атмосферата не напомняше по нищо двора в Милано. Първо, сътрапезниците бяха сърдечни и естествени; второ, разговаряха с хората, които ни обслужваха, като с роднини — интересуваха се как са те и добре ли са семействата им. Прислужниците също изглеждаха спокойни и макар да проявяваха вежливост, не се кланяха.

— Толкова се радвам, че дойде, скъпа — Лукреция ми се усмихна леко от отсрещния край на масата. Лоренцо седеше до нея; Джулиано и Марсилио — от двете ми страни. — Лоренцо ми разказа, че сте се запознали в Милано. — Тя се взря замислена в купата пред нея, от която се вдигаше пара. — Вестта за смъртта на Матео ни наскърби дълбоко — добави най-после. — Кажи ми, той говорил ли ти е за нас?

— Не — отвърнах неловко. — Е, разбрах, че е приятел на месер Лоренцо…

— Покойният ми съпруг, Пиеро, се погрижи да образова Матео. Марсилио му беше учител. — Лукреция взе лъжицата си — знак за останалите да започнат да се хранят.

Марсилио въздъхна тъжно; бледите му очи се просълзиха. Той бе по-емоционален от другите — с по-невъздържани жестове, готов по-бързо да се усмихне или да заплаче; отличаваше се с мечтателната разсеяност, характерна за творците и учените.

— Нямаше по-нежно, по-добро момче от него — разчувства се Марсилио. — Нито по-умно. Учеше латински и гръцки, все едно ги знае по рождение. Разбира се, вече владееше френски.

Изчерви се внезапно, сякаш е казал твърде много.

Дръзнах да разкрия истината:

— Прочетох ръкописа, който сте дали на съпруга ми. Книгата от Ямблих. Преди да си отиде, Матео ми каза къде е скрил документите си. Открих Ямблих и три ритуала…

— Ще говорим за това и за други неща — намеси се с многозначителен тон Лукреция. — След като се навечеряме. Ще обсъдим насаме много въпроси. Предлагам сега да си спомним детството на Матео.

Разказа ми как един ден единайсетгодишно момче дошло да измие пода в килията на Козимо деи Медичи в „Сан Марко“. Козимо го оставил да работи на спокойствие и когато се върнал, сварил момчето да чете ръкопис на латински — труд на Платон, наскоро преведен за Козимо от учителя на внуците му, Марсилио Фичино. Момчето се извинило смирено, че се е разсеяло и е докоснало ръкописа. Козимо му задал няколко въпроса върху прочетеното и момчето отговорило с впечатляваща находчивост. Козимо отишъл при абата и разбрал, че момчето е сирак; майка му била умряла предишната година, а за баща му не се знаело нищо.

— И така, с благословията на Козимо — продължи Лукреция, — съпругът ми Пиеро се зае да образова момчето. Матео живееше при монасите в „Сан Марко“, но често го водехме тук да си играе със синовете ни и да взема уроци от Марсилио. Празниците също отбелязвахме заедно, за да е със семейство. А когато порасна, Пиеро го изпрати в Университета в Павия. Лоренцо често посещаваше херцог Галеацо — мир на душата му — за да поддържа добрите ни отношения с Милано. Така разбрал, че секретарят на херцога търси схватлив чирак, и му препоръчал Матео.

Джулиано се обърна към мен с усмивка. В очите му искреше жизнерадост, нехарактерна за брат му; от двете страни на пълните му устни се очертаваха обаятелни трапчинки.

— Празнуваше Богоявление с нас. Беше ми връстник и тримата с Лоренцо ходехме зад конете.

— Не твърде близо и внимавахме къде стъпваме — уточни сухо Лоренцо, а Джулиано отговори с тих смях.

— Утре е Богоявление — продължи той. — Ще има улично шествие от Палацо дела Синьория до „Сан Марко“. Лоренцо ще язди, предрешен като мъдреца Балтазар. Двама други благородници ще бъдат влъхви, а аз ще бъда в свитата на Лоренцо. Спазваме красив стар обичай. Надяваме се да участваш в него и после да присъстваш на празничното угощение.

Говореше с такава топлота и нетърпение, че се трогнах, но скръбта не ми позволяваше да мисля за увеселения. Усетих как очите ми парят. Джулиано забеляза сълзите и улови братски ръката ми.

— О, почитаема Деа! — възкликна, искрено разтревожен. — Не исках да ви натъжа! — Потърси начин да ме разведри и продължи: — Знаете ли? Веднъж Матео носеше прашка и улучи с камък коня на един от Мъдреците. Уцели го по хълбока и горкото животно се изправи на два крака, зацвили и хората се разбягаха. Като по чудо ездачът не падна от седлото.

Съумях да се усмихна, за да го успокоя. Майка му се намеси:

— Не я притискай, Джулиано. Любезната ни гостенка скърби и вероятно не й е до шествия.

— Моля ви, наричайте ме просто Деа — обърнах се и към двамата, стоплена от ласкавите чувства, с които говореха за Матео и които проявяваха към мен.

— Добре тогава, Деа — кимна авторитетно Лоренцо от името на всички. — Матео ти се е доверявал безусловно. Пишеше ни за теб.

Погледна многозначително майка си и тя се извърна към прислужниците:

— Матилда, Агнес, Донато, бихте ли се оттеглили? Ще ви извикаме, когато сме готови за следващото блюдо.

Тримата излязоха безмълвно и затвориха вратата след себе си. Останахме сами и Лоренцо подхвана с тих, овладян глас, сякаш е разказвач, повтарял често историята:

— Богоявление е важен празник за семейството ни. Преди седем поколения мъдър египтянин на име Балтазар поверил на Медичите ценно знание, което било и привилегия, и задължение. Освен устно, духовната традиция на древните се предавала и писмено. Дядо ми Козимо бил благословен да открие няколко свещени текста.

— Духовна традиция? — прошепнах.

— Средство за единение на душата с Бог — намеси се Марсилио с напевния си тенор.

— Ние притежаваме божествен дар — продължи Лоренцо. — Всеки мъж, всяка жена. Както древните влъхви следваме звездата, която ще ни отведе до още по-ценно съкровище. Онези, на които е отредено да узнаят за ангела и да разговарят с него, имат дълг да използват дарбата си, за да озарят и другите със светлината на свещената звезда — не само за доброто на Флоренция, но и на Италия, и на света. Понеже древната мъдрост не бива да се забравя, семейството ни събира всякакви свещени реликви. Затова на стената в параклиса ни е изобразено Шествието на влъхвите и празнуваме тържествено Богоявление.

— Ангелът… — отроних и, забелязала въпросителния поглед на Лоренцо, добавих: — Марсилио споменава ангела пазител в писмото си…

— Да — кимна той. — Даваме обет до сетен дъх да се подчиняваме на този съкровен божествен дух. Но това е преживяване, неописуемо с думи.

— Матео сигурно е познавал ангела — предположих колебливо.

— Да — кимна Лукреция. — И пред прага на смъртта те е изпратил при нас. Явно е искал да разбереш, иначе не би ти показал документите си — замълча. — Ще водим още разговори, Деа, и ще ти обясним повече. Сега обаче е най-добре да довършим вечерята.

Даде знак на Джулиано. Той се пресегна и дръпна един шнур с пискюл, увиснал от тавата.

След по-малко от минута прислужниците се появиха с отрупани подноси. Докато се хранехме, семейство Медичи ми разказваха весели истории от детството на Матео. Радвах се от все сърце на всяка, но нито една не осветляваше тайната, тревожила ме най-дълбоко — защо съпругът ми отказваше да ме вземе в постелята си.

* * *

След вечерята Лукреция пожела да разговаря насаме с мен. Оставихме мъжете долу и се качихме на третия етаж. Макар другите помещения да бяха украсени с изящни картини, реликви, бюстове и накити, покоите на Лукреция бяха елегантни, но аскетични — единствената картина изобразяваше ангел, възвестяващ на младата, златокоса Дева Мария появата на детето Иисус. Нямаше и хора. Лукреция явно бе уведомила прислугата си, че не желае да ни безпокоят.

Тя ме въведе в преддверието и седна на един тапициран стол пред писалището до камината. Потупа подканващо втори стол, поставен до нейния. Подчиних се, преповтаряйки си мислено всичко, което ми бяха разказали.

Очевидно Матео, Лоренцо, Марсилио и вероятно Джулиано бяха изпълнили ритуала, описан в тайните документи на съпруга ми, и бяха призовали ангела.

Нямаше съмнение също, че съпругът ми — близък съмишленик на Медичите, отишъл да служи в двора на Галеацо — е бил и шпионин на Лоренцо. Иначе Лоренцо — посетил тайно Милано преди Коледа — не би очаквал толкова нетърпеливо вест от Матео. Вест, оказала се съвсем неясна: „Ромул и Вълка искат да те унищожат“.

— Денят не бе лесен за теб — отбеляза Лукреция, изтръгвайки ме от размишленията. — Тъжен и изпълнен с твърде много изненади. — Отвори малкото чекмедже на писалището и извади правоъгълен пакет, увит в черна коприна. — Опасявам се, че още не е приключил.

Остави пакета върху тъмното лъскаво дърво, развърза коприната и я разстели, разкривайки какво се крие в нея — тесте карти, по-малки и по-скромни от подаръка на Лоренцо за Бона, но с подобен рисунък на гърба: вази, лозници и цветя. Тънката гипсова повърхност под рисунките бе напукана и нащърбена от дълга употреба.

Ахнах и ги взех, без да поискам позволение. Обърнах ги и ги разперих като ветрило. Видях изображения, които познавах от малка: страховитата Кула, поразена от мълнията; босият дрипльо, наречен Шута; Колелото на съдбата и, разбира се, жената със златната папска тиара и белия воал.

Жената папа. Погледнах към Лукреция и веднага разбрах коя е.

— Помниш ли картите? — попита тихо тя.

— Да.

Разстлах ги върху писалището: бокалите, сабите, жълтиците, жезлите — познавах ги до една, но не помнех как. Докосвах ги бавно, мечтателно. Ето го Обесения мъж, горкия ми, погубен Матео. Ето го отмъстителният Сабленосец, ето я храбрата Кралица с жезъла. Галех ги като сродници.

— Бяха на майка ти — каза Лукреция.

Погледнах я втрещена. Дланта ми, вдигната над Кралицата, я взе и я стисна силно.

— Преди да умре, дойде тук, във Флоренция — продължи Лукреция. — В манастира „Ле Мурате“. Мъжете от семейство Медичи са благодетели на „Сан Марко“ — ходят там да размишляват и да се молят. Жените от семейство Медичи покровителстват „Ле Мурате“. Абатът и игуменката са наши сърдечни приятели. Винаги разбираме какво се случва в светилищата.

Затворих очи и си представих високия кедър в градината на манастира; сега разбрах защо уханието му е предизвикало сълзите ми.

— Помниш ли майка си? — попита ме нежно тя.

Поклатих глава.

— Да, Матео ни предупреди. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам само, че е французойка и името й е Елизабет. Била си съвсем малка, когато съпругът й я прогонил от дома им. Първо избягала в Милано, където за зла участ предсказала бъдещето на херцог Галеацо. — Замълча и гласът й стихна до едва доловим шепот. — Майка ти била много красива жена.

Ръката ми, стиснала Кралицата с жезъла, затрепери.

— Не е нужно да казвате повече. Знам как постъпваше херцогът с красивите жени.

Тя сведе глава.

— Елизабет предсказала лош край на херцога и го предупредила да се промени, за да не го покосят враговете му. Галеацо се разгневил, пребил я жестоко и я изнасилил.

Светлината помръкна внезапно, сякаш някой е духнал свещ. Стените на просторното преддверие се плъзнаха към мен. Затворих очи и видях херцога да се взира в картата с Кулата. „Пресвета Дево, това е тя! Преследва ме призрак!“

Погледът на Лукреция се бе зареял в далечното минало.

— След като херцогът приключил с нея, малкият й син успял да го удари със свещник и да побегне с майка си. Секретарят на Галеацо — Чико Симонета — е порядъчен мъж. Зверствата на господаря му го отвращаваха. Докато херцогът бил в несвяст, Чико завел жената и детето в конюшнята, дал им кон и храна и им заръчал да отидат във Флоренция, където ще са на сигурно място. Елизабет се добрала до града и потърсила убежище в „Ле Мурате“. Разбрала обаче, че е бременна. Въпреки грижите на монахините изгубила бебето. После… не била на себе си. Разсъдъкът й се помътил, жадувала единствено да отмъсти на херцога. — Лукреция въздъхна. — Като майка й съчувствам. Носеха се слухове, че Галеацо се заклел да убие момченцето й. Един ден се сбогувала с децата си и се върнала в Милано. Носела кама и успяла да се промъкне до херцога. Ранила го, но телохранителите му бързо я обградили. Обесили я на площада пред Миланската катедрала.

— Деца… — повторих. — Живи ли са другите?

Тя поклати тъжно глава.

— Имаше само още едно — момчето. Бил на десет, когато се случило. Ти си била едва на три. Вероятно си видяла всичко. Когато херцогът се нахвърлил върху майка ти, момчето се опитало да я защити. Галеацо обаче го отблъснал с такава ярост, че го запратил в стената. Елизабет избягала от Милано, защото се страхувала и за сина си. Да нападнеш кралска особа, се наказва със смърт. Ето защо Елизабет помолила монахините от „Ле Мурате“ да преместят момчето в „Сан Марко“ и да променят името му.

— Как се е казвало? — настоях.

— Гийом. А твоето име било Дезире.

Имената не ми говореха нищо. Поех си дълбоко дъх и зададох въпроса, от чийто отговор се страхувах.

— Какво се случи с него?

Лукреция ме погледна право в очите. Нейните изглеждаха много дълбоки и тъжни.

— Умря. Но след като порасна. Образовахме го и го изпратихме в Университета в Павия. Заради голямото му сърце и талант Марсилио му разкри тайните на влъхвите. Но щом разбра, че има сестра в миланския двор, той пожела да си намери работа там, за да я наглежда. Не можеше да й разкрие истината. Не искаше херцогът да научи и да накаже и него, и сестра му. Смяташе да я доведе във Флоренция и тогава да й разкаже всичко. Първо обаче трябваше да изпълни неотложна задача, поставена му от Лоренцо.

Чух как съпругът ми шепне: „Някой ден ще отидем във Флоренция и ще те запозная с приятелите ми“.

Кралицата с жезъла се изплъзна от пръстите ми. Притиснах очите си с длани.

— Матео — прошепнах и от гърлото ми се изтръгна стон. — О, Матео, мой скъпи братко…