Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (35) (Алената графиня)

XXXIII

Дойде декември, а с него и Чезаре Борджия, предвождащ петнайсетхилядна армия. Папският капитан влязъл с петстотин швейцарски гвардейци^[1] в близката Имола, чийто управник охотно му отворил портите; минути след появата на Борджия градът бил негов и жителите му се разкайвали горко. Страховитите швейцарски гвардейци веднага го плячкосали, а Чезаре заповядал да му доведат най-красивите жени. Говореха, че изнасилил всички — по една всяка нощ и ги задържал като робини, докато им се насити.

Крепостта до Имола обаче не падна. Предан на графинята, кастеланът Диониджи Налди я удържаше дни наред, макар и ранен в главата. Той изпрати вест на Катерина с молба да се предаде, защото е изправен пред непреодолима сила; впечатлен от Налди, Борджия позволи на войниците му да го съпроводят до дома.

Щом научи, че Имола е паднала, Катерина изпрати най-големия си син Отавиано във Флоренция; младежът не оказа сериозна съпротива — отпътува бързо, преди войниците на Борджия да стигнат до Форли.

Не само той се боеше от приближаващата армия. На другия ден двамата старейшини от Форли помолиха Катерина да ги приеме в „Равалдино“. Тя ги посрещна, очаквайки да й обещаят защита; информираха я обаче, че Форли също ще отвори портите си за Чезаре. Графинята настоя да й обяснят защо са променили решението си и старейшините признаха, че Луфо Нумай е бил основният застъпник на идеята да се предадат. Очевидно Нумай бе предан на онзи, който притежава по-многочислена армия.

Разярена, Катерина насочи оръдията към имението му, но в сумрака не видяхме дали е поразен. Застанали до топчиите, наблюдавахме как серният облак се разнася във въздуха. Графинята се обърна припряно към мен:

— Ела!

Последвах я към „Рая“, където по нейно настояване облякох най-дебелата си вълнена мантия и обух най-здравите си ботуши. Стиснала лампа в ръка, тя влезе в килера и извади голям черен ключ от сандъка, където криеше перлената стъкленица. После ми даде знак да вървя след нея. Тръгнахме по коридора към клозета и го прекосихме до средата. Катерина клекна и прокара длан по тъмната ламперия. Чух тихо изщракване и се втренчих удивена в отвора, зейнал в западната стена. Приведох се над него и усетих миризма на клоака и плесен. Тя вдигна лампата пред отвора и разкри тесен и сякаш бездънен тунел надолу; по едната страна на плесенясалата стена се редяха метални халки.

Катерина остави лампата на пода и внимателно се спусна надолу, уловена за най-горната халка. Напипа с крак следващата и ми обясни:

— Не е лесно. Навий си полите и гледай мантията да не те препъне. Студено е, но е по-сигурно без ръкавици. Слизай надолу и се ориентирай по гласа ми.

Главата й изчезна. Поех си дъх и се проврях в тунела. Металните пръстени бяха хлъзгави и ледени. Вкопчвах се в тях с всичка сила, за да не падна. Колкото по-надолу се спускахме, толкова по-тъмно ставаше и усещах по-остро хапещия студ и вонята на клоака.

След доста мъчителни минути чух гласа на Катерина.

— На дъното съм. Приготви се да стъпиш долу. Точно зад теб съм. Ще те хвана. Не бой се, няма да паднеш.

Потърсих с крак следващата халка, но усетих само гол камък. Ръцете на Катерина ме обгърнаха през кръста, поех си дъх, за да събера смелост, и се пуснах. Подметките на ботушите ми веднага докоснаха твърда земя и аз издишах през смях.

— Шшт! — предупреди ме Катерина. — Войниците ще ни чуят!

Обърнах се към нея. Очите ми бяха свикнали с тъмнината колкото да различа лицето, но не и чертите й. Намирахме се сякаш в пролука между крепостните стени, стъпили върху гола пръст; носът ми подсказваше, че отходната яма е съвсем близо.

— Обърни се наляво и пристъпи две крачки напред.

Послушах я и едва не се спънах в нещо, наподобяващо дървена капандура. Катерина хвана ръката ми я и я насочи към дръжката от въже. Капакът се отвори и разкри непрогледна чернота.

— Това е тунел — просъска ми в ухото Катерина. — Снощи го прекосих, докато спеше, за да се уверя, че е проходим. Води до една маслинова горичка зад градските стени. Трябва да заминеш, Деа. След ден-два по улиците на Форли ще маршируват войници. Ще уредя обаче призори в горичката да те чака кон. Искам да отидеш във Флоренция и да отгледаш моя Джовани.

Помислих си внезапно дали и Лука е във Флоренция. Ала у мен внезапно се надигна нещо — безразсъдно смело и упорито като отказа на Катерина да предаде „Равалдино“ на Борджия.

— Не — поклатих глава.

— Трябва! Искам да поверя сина си на човек, комуто се доверявам.

— Вие ще го отгледате, не аз — отсякох твърдо.

Последва мълчание. Не виждах изражението на Катерина, но си представях колко е гневно.

— Колко пъти да повтарям, че няма да се предам! — процеди през зъби тя. — Аз съм Сфорца като татко и ще умра с чест — от своята ръка, ако се наложи — ала няма да отстъпя пред Борджия!

— Ами ако има трети начин? — прошепнах.

Тя не ми обърна внимание.

— Деа, заповядвам ти да заминеш.

— Казвам ви, Ваше Сиятелство, че няма да замина. Накажете ме, ако желаете, но аз също се подчинявам на сърцето си.

При тези думи се обърнах, пристъпих две крачки напред, надигнах се, за да уловя металната халка, и се заизкачвах нагоре.

* * *

През онази нощ Катерина не ми продума. През следващите дни също сякаш не ме виждаше. Водеше секретаря си Джовани ди Касале в леглото си, принуждавайки ме да спя в стаята си долу или в килера й. Имаше, разбира се, основателна причина да е мрачна — шпионите ни докладваха, че старейшините на Форли са подписали официален документ, по силата на който предават града на Чезаре Борджия.

На деветнайсети декември 1499-а Форли отвори порти и Чезаре Борджия — капитан на папската армия и херцог на Валенсия — мина по улиците зад батальон от петстотин швейцарци.

Катерина, командирите й и аз наблюдавахме мрачно от бойниците, опитвайки се да зърнем херцог Валентино. Разстоянието и леденият дъжд не позволяваха да различим чертите му, но го познахме по златните сбруи на черния боен кон и почетната охрана от двете му страни. В лошото време малцина граждани бяха излезли да гледат шествието и улиците пустееха. Вместо да обиколи победоносно града, Борджия се насочи право към имението на Луфо Нумай — при което порой от ругатни се изля от устата на Катерина. Отрядите на капитана продължиха към полята на изток от „Равалдино“, където щеше да лагерува войската му.

Привечер дъждът премина в суграшица и Форли побеля. Това не обезсърчи войниците на Чезаре, нетърпеливи да нападнат безпомощните граждани; отчаяни писъци огласяха нощта до зори.

За разлика от хората си, Чезаре предпочете да се престори на цивилизован християнски завоевател и да сдържи напора си през празниците, които несъмнено щеше да чества в охолство в имението на Нумай.

* * *

В навечерието на Коледа войниците на Борджия разположиха оръдия от другата страна на защитния ров. За моя радост Катерина ми прости, задето бях отказала да замина. Тя сякаш най-сетне се бе примирила с участта си и изглеждаше в необяснимо празнично настроение.

Не бих казала същото за себе си. Фактът, че сега наистина съм в капан в крепостта, ме изпълваше с натрапчиво неспокойствие и с чувството за незнаен дълг, който трябва да изпълня преди смъртта.

По здрач Катерина и съветниците й седнаха в голямата трапезария в „Рая“. Огънят в камината пламтеше толкова силно, че веднага се изпотих; понеже нямаше как да отсече коледен дънер според миланския обичай, Катерина бе натрупала висока купчина цепеници в камината, та да горят през цялата нощ. Това бе единственият видим символ, че е празник. Спомних си последната ни коледна вечер в Милано, точно преди да убият херцога, и ме обзе внезапна тъга.

Тази Коледа нямаше да бъде същата. Край тежката маса в трапезарията, пригодена за стотина гости, седяха едва десетина — на твърди дървени столове, скупчени близо до камината. Всички, освен Катерина ми бяха почти непознати — любовникът й, червенокосият Джовани ди Касале; полубратята й Алесандро и Франческо Ландриани; съветникът й месер Антонио; любимият й кондотиер Бернардино да Кремона; незаконният син на Джироламо — грамадният, мускулест Сципио; воинът поет с мечтателни очи Маруло. Седях между месер Антонио и Сципио и се усмихвах с другите, ала мислех за сладкогласните певци на херцог Галеацо и как ги слушахме в покоите на Бона, когато от комина падна тухла в камината и разпиля препечените ядки.

Катерина вдигна първия тост. Херцог Лудовико, обяви оптимистично тя, вече събирал армия, за да си върне Милано. Щом завземел отново града, щял да изпрати няколко батальона във Форли. Думите й предизвикаха одобрителни възгласи.

Донесоха ни три печени гъски и поднос със задължителните кестени и захаросани бадеми. После извикаха музикантите. Двама свирачи и трима барабанчици — всичките войници — засвириха с такъв плам, че подът под краката ми затрепери.

Катерина, разбира се, сграбчи Ди Касале за ръката, издърпа го на голия мраморен под и се впусна в буйно салтарело; не след дълго танцът и бумтящата камина обагриха лицето й в алено.

Преди Сципио да успее да се обърне и да ме покани на танц, станах и извиках на Катерина:

— Ще изляза да подишам чист въздух, Ваше Сиятелство.

Без да дочакам отговор, се втурнах през преддверието към външната врата, зад която въздухът бе сладък и студен. Импулсивно се изкачих по стълбите до покрива, облегнах се на леденостудения бойник и погледнах към Форли.

От другата страна на защитния ров дългите дула на вражеските оръдия отразяваха мътно лунната светлина. Зад тях светеха прозорците на по-големите имения в града. Чувах приглушените празнични песни и пиянските крясъци — на френски, немски и италиански^[2] — на завоевателите. Те обаче глъхнеха на фона на смеха и песните на стотиците наемници на етажа под мен и гръмката музика, ехтяща от „Рая“.

Останах, докато се разтреперих. После се отправих с неохота обратно към покоите на графинята. Докато прекосявах последната редица стълби, срещнах Катерина — вървеше нагоре без мантията си. По устните й играеше усмивка, но очите й излъчваха горчивина и примирение.

— Ела — прошепна ми тя. — Искам да ти дам подарък. Насаме.

— Но аз нямам нищо за вас, почитаема.

— Ти вече ми даде всичко — отвърна Катерина.

Влязохме в голата й спалня. Тя отиде до гардероба и извади обикновена дървена кутия колкото половината й длан. Седна на ръба на леглото и ми посочи да дойда при нея. Отвори капака вместо мен и ми показа какво съдържа кутийката — тънка златна верижка със златен медальон във формата на сърце.

Подаръкът ме обърка, но все пак й благодарих. Тя го отдръпна от протегнатата ми ръка и каза:

— Гледай.

От едната страна на сърцето имаше миниатюрна закопчалка; натисна я с палец и медальонът се отвори. Вътре лежеше грижливо сгънато късче тънка хартия.

— Отваряй го само ако решиш да го използваш — предупреди ме. — Сложих прашеца в хартията, за да не се разпилее. Може да се изпие с вино. При спешен случай може да се погълне лесно и с хартията. Дозата е голяма — прошепна ми съзаклятнически. — Смъртта ще настъпи бързо.

Сплетох пръсти в скута си и се втренчих в невинното наглед късче хартия.

— Кантарела — отроних.

Тя кимна.

— Чезаре Борджия няма да ме плени. Или ще ме убият в битка… или ще използвам подаръка от баща му. — Затвори медальона и капачката щракна, разкопча верижката и я провеси на врата ми; после се отдръпна да й се възхити с безрадостна, бледа усмивка. — Има и за мен. Ще ми помогнеш ли да я сложа?

Вцепенена, не бях в състояние да се противя. Изчаках я да извади втора кутийка от гардероба и с треперещи пръсти закопчах верижката на изящния й врат.

— Не бива да го правите, почитаема.

— Заловят ли ме, няма да се поколебая. Да не би да предпочиташ Чезаре Борджия да ме изнасили и подложи на мъчения? Или да ме върнат в Рим и да ме обрекат на още по-злокобна участ?

Извърнах лице при тази мисъл.

— Но сега е Коледа — прошепна тя. — Да видим ли за последен път какво ще ни покажат картите за Новата година?

Въпреки буцата, заседнала в гърлото ми, кимнах и ги извадих от сандъка си. Седнах на леглото, развих черната копринена кърпа и прокарах пръсти по излющения хоросан. Замислих се за майка ми и се запитах кой ли ще вземе картите, когато умра.

Помолих се мълчаливо на ангела, който никога не ми бе изглеждал по-далечен. Благослови картите и нека думите ми бъдат верни. Отворих очи и зачаках. Не след дълго ме обзе чувството, че картите ще покажат съдбата не само на Катерина, а и моята.

Разбърках ги бавно и оставих тестето между мен и графинята.

— Сечете, почитаема.

Тя ги раздели на три купчини и изтегли трите най-горни карти от третата купчина. Сложи ги пред мен.

Първата, както предполагахме, се оказа Кулата и златната Божия мълния. Видях не Вавилонската кула, а „Равалдино“ да се сипва като каменна градушка.

Не продумахме; и двете знаехме какво значи картата.

Обърнах следващата карта, пожелавайки си да зърна искрица надежда. И ето я — Деветте жезъла. Изображението изглеждаше най-обикновено — девет златни жезъла на бял фон, обрамчен от преплетени раззеленени клонки.

— Сила — казах. — Каквото и да ви сполети, почитаема, имате сили да го понесете. Има и успех, колкото и невероятен да изглежда.

Не изрекох всичко, което интуицията ми нашепваше — че силата ще се изцеди до последната капка, а победата ще бъде заплатена горчиво. Сърцето ми се вледени, ала запазих спокойно изражение.

Катерина кимна сериозно и вдигна показалец пред устните си.

Обърнах мълчаливо третата карта — мъж, провесен с главата надолу на въже, вързано за глезена му. Свободният му крак бе сгънат в коляното и кръстосан пред другия под формата на четворка.

— Обесения мъж — прошепнах.

Тази карта също не се нуждаеше от обяснение. Внезапни сълзи напълниха очите ми.

Катерина ги забеляза и отпусна успокоително длан върху ръката ми; несъмнено си помисли, че виждам смъртта й. Поех си дълбоко дъх, за да се овладея.

— Тук има две възможни съдби — отроних най-сетне. — Вие решавате, почитаема. Каквото и да изберете, имате сили да издържите.

Едва тогава се разхлипах. Катерина ме прегърна и двете заплакахме като сестри.

* * *

През онази нощ Катерина слезе пак да танцува и се върна чак през първите черни часове на коледния ден. Призори се измъкнах тихо от леглото, облякох се в тъмния килер и реших да намеря сборника с писания на Фичино, който месер Джовани щедро ми бе подарил.

Занесох го в трапезарията с надеждата да открия закуска, но стаята пустееше и в цялата крепост цареше мъртвешка тишина. Влязох в голямата зала, където коледният огън се бе превърнал в купчина бяла пепел. Последваха тихи часове, през които четях думите на Марсилио Фичино за човешката душа, Бога, небесния порядък и как да се използва магията, за да донесе просветление на хората.

Приглушен зов на тръба ме върна в настоящето. Затворих книгата и се качих бързо на покрива.

Погледнах към защитния ров и видях папския капитан да стои зад оръдията, яхнал боен кон. Чезаре Борджия носеше черна кадифена туника с бухнала плисирана яка от бял сатен и черна кадифена наметка, обточена с плътен златен ширит и бял хермелин. Вятърът развяваше пищния бял плюмаж на черното му кепе. Цялата му осанка излъчваше строга елегантност.

Най-после успях да видя лицето му — устните му бяха правилни, но малки, профилът — доста плосък с твърде дълга челюст. Прекрасните му тъмни очи с бадемовидна форма обаче компенсираха недостатъците; миглите му бяха гъсти и черни като нарисувани с туш. Веждите му — изящно извити — подчертаваха очите; имаше изящни скули и прав нос, съвършен на дължина и широчина. Гарвановочерната му коса падаше съвсем права до раменете. Грижливо подрязаната му козя брадичка и мустаци говореха за парижки стил.

Чезаре Борджия не отстъпваше по красота на графинята на Форли.

— Доведи господарката си — извика ми той.

Хукнах към покоите на Катерина и я разтърсих, за да я събудя. Щом чу думата „Борджия“, тя скочи на крака. Облякох я бързо в роклята от предишната нощ и покрих с воал чорлавата й коса.

След десет минути господарката на Форли застана на покрива със спокойно и уверено изражение. Въпреки студа бе отказала да сложи мантия; искаше Чезаре да види, че още е стройна, здрава и привлекателна. Пристъпи напред да го поздрави, а аз останах зад нея.

Графинята погледна надолу и повдигна леко вежди, впечатлена от външния му вид. По устните й се разля усмивка.

— Честита Коледа, Ваша Светлост — извика тя.

— Благословена Коледа и на вас, почитаема Катерина — отвърна той с дълбок и звучен глас, надвикващ с лекота вятъра.

Възмутена от обидата, графинята отново повдигна вежди — едва забележимо. Тя се бе обърнала към Борджия като към херцог, а той бе пропуснал титлата й.

— Почитаема, нося ви добра новина — продължи Чезаре. — Папа Александър щедро ви протяга приятелска ръка. Нареди ми да вдигна обсадата и да ви съпроводя невредима до Рим.

Катерина застана до опасния ръб на каменния скат.

— Колко е великодушен Негово Светейшество! Предайте му, че тук, във Форли, се чувствам щастлива и отклонявам предложението му.

Усмивката на Борджия изтъня.

— Почитаема, Форли вече не е ваш. Такава цена плащат провинилите се в опит за убийство на папата. Не искам обаче да причинявам страдания на красива и храбра жена като вас. Негово Светейшество също не желае да ви навреди. Готов е милостиво да ви прости. Призоваваме ви просто да спазите закона.

С потъмняло лице Катерина извика:

— Не признавам закони, които злите използват като оръжия!

— Не сте на себе си, почитаема — отвърна гладко Борджия. — Разбираемо е при тези тежки обстоятелства. Сигурно сте отчаяна, че в „Равалдино“ разполагате само с деветстотин войници срещу петнайсет хиляди. Предайте се и Негово Светейшество и аз ви гарантираме, че ще останете невредима. Всъщност ви отправяме щедро предложение в името на приятелството — елате с децата си в Рим и ще ви дадем имение и достойна издръжка.

Катерина не се трогна.

— Предам ли се, Ваша Светлост, ще постъпите с мен както решите. Думите ви са без никаква стойност.

— Не е вярно! — възрази Борджия. — Историята е пълна с владетели, избрали мъдро да се предадат и живели в охолство до дълбока старост. Не искате ли да видите как синовете ви порастват и стават управници? Или ще ги обречете на смърт?

Лицето на Катерина почервеня.

— Искате да разберете дали синовете ми са тук, нали? Всъщност, почитаеми, историята показва, че смелостта е неподвластна на времето, а смъртта на страхливците се забравя бързо. Аз съм дъщеря на баща си, не съм глупава и не се страхувам да умра.

Разпалена, тя се надвеси толкова опасно над ръба на бойника, че пристъпих напред да я уловя за ръката.

— А аз съм син на баща си — отвърна Борджия с известно раздразнение. — Заклевам се в името на моя род, че ако дойдете с мен, никой в „Равалдино“ няма да пострада. Дори красивата ви придворна, която явно е достатъчно разумна. — Усмихна ми се широко; във вълчата му усмивка долових нещо тревожно познато. — Нали не бихте я обрекли на смърт — или на по-лоша участ? — Обърна се към мен: — Как се казвате, хубавице?

— Деа — отговорих глупаво, преди Катерина да ме изблъска назад.

— Деа — повтори ухилен той. — Надявам се скоро да се срещнем.

— Кълнете се в името на Борджия, колкото си щете! — изкрещя Катерина. — Само идиот или луд би повярвал на човек, който го носи!

Така аудиенцията приключи. Катерина обърна гръб на Чезаре и ме повлече към покоите си.

* * *

Коледният ден отмина; на следващия бе празникът на свети Стефан и примирието продължи.

Макар войниците й да се радваха на втори ден свобода от маниакалните й обучения, Катерина ме остави, за да обсъди „военно съглашение“ с един от съветниците си. Върна се след час с подмолна усмивка, трептяща по устните й.

Малко преди пладне пред стените на „Равалдино“ отново засвириха тромпети; както изискваше традицията, капитанът на папската армия бе дошъл отново да отправи мирно предложение. Този път Катерина се забави; най-сетне се качи на бойниците да погледне към посетителя си, ала запази мълчание.

— Поздравления, Ваше Сиятелство — извика ведро Борджия, свали с размах пернатата си шапка и се поклони ниско в седлото. — Вярвам, че сте се насладили на благословена Коледа.

— Поздравления, Ваша Светлост — отвърна мило Катерина. — Вразумихте ли се най-после, та да заповядате на хората си да се оттеглят?

Херцогът се засмя от все сърце.

— Още не, Ваше Сиятелство. — Продължи с по-сериозно лице, ала с бодър глас: — Реших, че предложението, което ви отправих вчера, се нуждае от пояснение. Както знаете, повечето ми войници са французи и върховният им командир е крал Луи. Обсъдих положението ви с дижонския херцог, който ме придружава. Негов дълг е да се погрижи с воините на краля и с пленниците да се отнасят съгласно френските закони. Вероятно сте наясно, Ваше Сиятелство, че френският закон забранява жени да се вземат в плен. Ако се поставите под закрилата на дижонския херцог, той ще ви защитава, докато стигнете до безопасно място.

Графинята на Форли наклони замислено глава и след миг отговори:

— Щом ме подтиквате да ви поверя живота си, доверете ми се и вие. Елате до портата. Ще спусна подвижния мост, за да влезете в крепостта и да обсъдим подробно предложението ви. Изпратете свирача си да доведе и херцога на Дижон. Бих искала да говоря лично с него. Ако двамата се съгласите да подпишете споразумение…

Гръмкият смях на Чезаре Борджия заглуши думите й; отметнал глава, той се тупаше по бедрата и конят му пръхтеше нервно. Когато се овладя, извика:

— Ще перифразирам каквото ми казахте вчера — син съм на баща си и не съм глупак. Не се съмнявам, че охотно бихте ме подвели да вляза сам в крепостта ви!

Лицето на Катерина поруменя.

— А вие, уважаеми, охотно бихте ме подвели да изляза от нея. Предложението ми е искрено. Давам ви дума, че няма да пострадате, и наистина няма да пострадате. Нежеланието ви да ми се доверите показва, че вие не заслужавате доверие.

Усмивката на Чезаре се стопи.

— Почитаема Катерина, не искам да ви обидя. Но би било глупаво от моя страна да ви предоставя подобно предимство. Вие сте обкръжена, без надежда за спасение. Дойдох да ви предложа живот вместо смърт.

Катерина отвърна с неочаквано кокетство:

— Не бихте ли дошли поне до подвижния мост? Ще ви посрещна там. Невъзможно е да се обсъжда толкова деликатен политически въпрос с размяна на крясъци.

Чезаре се засмя отново.

— Почитаема, ако се намирах в безнадеждно положение като вас, бих се опитал да подмамя врага в крепостта си. Уверявам ви обаче, че хората ми ще продължат обсадата, независимо дали ще ме плените, или не.

— Не бъдете толкова самонадеян, Ваша Светлост! — Катерина опря длан в ръкавица върху каменната стена на бойника и се надвеси рисковано напред. — Обявих, че ще възнаградя щедро онзи, който ви доведе при мен — жив или мъртъв!

— Знам — отвърна мрачно херцог Валентино. — Обявил съм десетократно по-голяма награда, ако ви убият. И още два пъти повече, ако ви доведат жива при мен.

При тези думи той даде знак на свирача да го последва и пришпори жребеца си; вдигайки с копита буци пръст и туфи трева конят се завъртя и препусна към Форли.

С тиха въздишка господарката ми се обърна и се върна в крепостта, за да чака неизбежната обсада.