Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (17) (Алената графиня)

XV

През онази нощ спах лошо. Прехвърлях в ума си всякакви възможни отговори на заплахата, отправена от писаря Лука. Нищо чудно той вече да бе уведомил граф Джироламо за вмешателството ми. В този случай бях обречена и най-безопасно бе да стана от леглото в мрака, да яхна кон и да поема по дългия път към Флоренция.

Ако обаче ме бе издал на графа, защо ще идва тайно да ме предупреди? Джироламо не се отличаваше с въздържаност и финес; ако знаеше, вече щях да съм мъртва или да лежа в някоя килия в тъмницата на крепостта „Сант’Анджело“.

Час преди изгрев-слънце все още нямах план как да избягам или да се защитя. Бях решила твърдо само едно — вече не исках да чакам търпеливо, за да разкрия истината за смъртта на брат ми.

Станах в тъмнината, облякох се и внимателно, за да не събудя господарката си, се надвесих над нея. Пипнешком открих дръжката на камата й, пъхната под дюшека в горния му край, където главата й обикновено лежеше върху възглавницата. За щастие сега Катерина се бе обърнала по корем в средата на леглото и дясната й ръка обгръщаше моята възглавница. Измъкнах безшумно камата, прибрах я в джоба на полата си, за да мога да я извадя бързо, и излязох през вратата.

Повечето прислужници спяха и свещниците по пустите коридори не бяха запалени. Възползвайки се от мрака, прекосих замъка от източното крило на графинята до западното на графа, в чийто най-долен ъгъл се намираше трапезарията за прислугата. Стаена сравнително далеч от нея, зачаках в сивкавата мъглица на утрото, докато силното римско слънце се вдигна над хоризонта и готвачът заби с голямата месингова камбана.

Взирах се тревожно във всеки силует, прекосяващ чакълестия двор в променящата се светлина. Мъжете вървяха мрачно, със сведени лица и тежки стъпки; момчетата подтичваха бодро и се смееха. Малкият ми пратеник пристигна сред последните; накуцваше бавно и когато наближи, забелязах, че окото му е подуто и насинено.

Той ме видя, вцепени се от страх и надзърна през рамо, сякаш ще хукне обратно към конюшнята. Улових го за ръката, преди да успее да побегне, и го дръпнах зад ъгъла, където висок хвойнов храст ни скриваше от погледите на запътилите се към трапезарията.

— Какво стана, Анджело? Добре ли си?

Той извърна тясното си лице и се помъчи да преглътне риданието; едра сълза се стече по изпитата му буза.

— Не бива да говоря с вас, почитаема.

Обзе ме дълбоко чувство за вина.

— О, Анджело, съжалявам, задето са те наранили! Кажи ми само какво стана с писмата и повече няма да те безпокоя.

— Главният коняр… — подхвана той и се разплака неудържимо. — Снощи ме хвана, като извеждах един от конете. Обясних му, че придворната на графинята ми е възложила задача. Той обаче ме наби…

Пое си пресекливо дъх и избърса в ръкава очите и носа си.

— Много съжалявам — повторих. — Не биваше да те забърквам. Ти си добро момче, Анджело, не заслужаваш бой. Върни ми писмата. Ще намеря друг начин. И задръж монетата.

Думите му се изляха бързо и толкова неразбираеми от поредния изблик на чувства, че се наложи да се напрегна, за да проумея какво ми казва.

— Не мога. Не са у мен.

Зашеметена, улових тънката му ръка.

— Как така?

— Главният коняр ги взе. Прибра и монетата. — Детето поклати глава. — Щял да ги даде на графа, за да ги повери на по-надежден пратеник. Простете ми, почитаема. Надявам се да не накажат и вас.

— Не бой се — успокоих го вцепенена. — Ти си добро момче и съжалявам, че ти причиних неприятности. Благодаря ти за помощта.

* * *

Разумът и инстинктът за самосъхранение ми нашепваха да побягна веднага. Ала докато прекосявах бавно двореца, не мислех за жестокия граф и за зловещия му писар, нито за мъченията, които вероятно ме очакваха. Спомних си отново Матео — тъмнокестенявата му коса, подгизнала от пот, и очите му, почервенели от кръв. С лицето му в ума ми изплува и последното му желание: „Кажи на Лоренцо: «Ромул и Вълка искат да те унищожат»“.

Посланието изглеждаше абсурдно ясно — символът на Рим бе вълчица с Ромул — детето, сучещо от бозката й. За кого би могло да става дума, ако не за папа Сикст и сина му — убиеца Джироламо?

Спомних си с каква покруса придворният Карло Висконти бе поел в ръце сестра си, обезчестена от херцог Галеацо. Спомних си нажежената до бяло омраза и задоволството в очите му в мига, когато сабята му прониза херцога.

Месеци наред бях живяла в неведение в дома на убийците на обичния ми брат. Потърсех ли мъст, едва ли щях да оцелея, за да предупредя Лоренцо, че грозящата го опасност е по-действителна от всякога. Щях да се погрижа обаче заговорникът и съучастниците му в кроежа за убийство да бъдат унищожени.

Фактът, че камата на Катерина е у мен, ме поощри да изпълня удивително глупавия си план. Реших да издебна писаря в кабинета му, да разбера дали е уведомил Джироламо за писмото ми до Лоренцо, да го принудя да признае ролята си в убийството, да го отстраня и веднага да отида в покоите на Джироламо. Щях да излъжа, че нося лично съобщение от господарката ми, предназначено само за ушите на съпруга й.

Погълната от тъмни мисли, не помня как се озовах пред склада с писарските пособия. Старата прислужница вече бе запалила стенния свещник; взех ключа и отворих вратата. Хрумна ми, че писарят вероятно го е преместил, но за моя изненада железният ключ за кабинета се оказа на същото място, и вратата се отключи с едно превъртане.

С облекчение и разочарование установих, че писарят още не е дошъл. Лампата обаче светеше и импулсивно реших да повдигна крака на писалището. Открих ключа под него и отключих най-горното чекмедже, изумена от небрежността на писаря. Вътре имаше само две писма — кодираното ми послание до Лоренцо деи Медичи и ключът за шифъра. Восъчните печати и на двете бяха счупени.

Зашеметена, взех писмата. Прибрах ги в джоба си и в същия момент чух срещуположната врата към покоите на Джироламо да се отваря. Извадих камата.

Влезе писарят Лука. Миришеше на сапун и държеше поднос със сирене и грозде. Гарвановочерната му коса бе влажна и прилежно вчесана; носеше изискана индигова туника, обточена с черен и златен ширит, сякаш щеше да ходи на прием или на празнична литургия. Явно възнамеряваше да ме изненада и ритна вратата, ала очевидно не бе преценил как храната омаловажава застрашителния му вид.

В другата си ръка стискаше нож.

Насочил острието към мен, остави бързо подноса върху писалището и едва тогава забеляза, че аз също имам оръжие. Отдръпна се стъписан, защото без малко щеше да се наниже на острието ми.

Размахах камата и процедих през зъби:

— Ти си убил Матео! Признай си!

Той повдигна учудено черните си вежди.

— Грешите! Или сте пълна глупачка, в което се съмнявам, или искате да умрете, ала не от своята ръка.

— Матео да Прато — повторих. — Джироламо ти е заповядал да го убиеш. Миналата Коледа, когато дойде в Милано. Признай и приеми възмездието!

С присвити очи той погледна първо към мен, после към върха на стоманената кама.

— Допускаш сериозна грешка!

В следващия момент се хвърли към мен.

С усилие на волята овладях порива да се отдръпна, пристъпих напред, както бях виждала да правят мъжете, и замахнах с острието на Катерина. Писарят се оказа твърде опитен и пъргав. Прорязах единствено въздуха. Преди да вдигна отново камата, Лука ме сграбчи за китката и я изви; оръжието ми изтрополи върху каменния под и той го ритна в далечния ъгъл на стаята.

Задъхана, вперих очи в острия, блестящ връх на ножа и застинах за момент. Чекмеджето стоеше отворено — той видя, че е празно и махна с ножа.

— Писмото, моля — изрече с равен, вял глас. — И ключа за шифъра. Не спори с мен. Знам, че са у теб.

Извадих ги бавно от джоба си с намерението да ги пусна на пода пред мен. Той прочете мислите ми и посочи с острието маслената лампа върху писалището.

— Да не си посмяла! — просъска. — Вдигни стъклото.

Пристъпих бавно към лампата, свалих стъкления похлупак и оголих пламъка.

— Изгори писмата — заповяда ми той и побутна подноса с храната до основата на лампата. — Събери пепелта в това. Запази сиренето, ако обичаш.

Поднесох над фитила първо уличаващото писмо до Лоренцо. Когато пламъкът облиза хартията, Лука подхвана бавно:

— Опознах Матео, макар и за кратко, и се сприятелихме. От години обаче знаехме един за друг.

— Лъжеш! — вдигнах поглед от почернялото писмо в ръката ми.

— Пътувах с него от Рим. Джироламо ме бе изпратил да придружа папските нунции. Ако го бях убил, щях ли да напусна поста си, за да го доведа вкъщи възможно най-бързо. Щях ли да опазя вещите му от враждебни ръце, за да ги дам на теб, както ме бе помолил?

Поклатих глава. Не исках да се отдавам на болезнени размисли.

— Нямаш доказателства.

— Глупости! — отсече той. — Не виждаш ли, че рискувам живота си, за да те защитя?

Свали ножа и седна до мен върху табуретката зад писалището. Разтри чело, сякаш главата го боли.

Първото писмо — единствената улика за предателството ми — вече се бе превърнало в купчина черна пепел между бучката сирене с остра миризма и чепка грозде.

Поднесох над лампата листа с ненужния ключ за шифъра. Писарят заразтрива челото си.

— Прости ми! Не биваше да избухвам! Нямаш представа обаче на какъв риск излагаш и двама ни. Ако ти докажа, че с Матео бяхме приятели, и се закълна, че Лоренцо вече е предупреден — неведнъж дори, макар да пренебрегва опасността — ще се вразумиш ли най-сетне? Ще ми обещаеш ли да не припарваш до писалището ми и да рискуваш своя живот и живота на другите?

Заинтригувана, но не и убедена, се втренчих в него:

— Дай ми доказателството!

Той се поколеба.

— Матео е бил сирак като теб. — Забеляза колко ме потресоха думите му и добави: — И като мен. И тримата дължим положението си в обществото на един и същи благодетел. Разкриеш ли този факт пред някого, съм смъртник. Сега вероятно разбираш защо не бива да идваш тук никога повече и защо няма нужда да се тревожиш за Лоренцо.

Затворих зяпналата си уста и се взрях в танцуващия пламък, потъмнял и задимен там, където облизваше хартията. Запитах се от какъв друг източник писарят би могъл да получи тази информация.

Мислите му явно проследиха моите.

— Недоумявам защо ме подозираш. Върнах ти непокътната чантата с дневника на Матео. Истината несъмнено е написана там.

Обърнах се рязко към него.

— Не мога да го преведа. Не открих ключа за шифъра. Знаеш ли къде е?

Той поклати глава.

— Не. Предполагах, че е у теб.

— Кой го е убил тогава, щом не си ти? — попитах рязко.

Той ме погледна — в очите му се четеше предпазливост, ала и съчувствие.

— Не знам.

— Дай ми още доказателства — настоях.

Писмата вече бяха побеляваща купчина пепел върху подноса. Лука прибра ножа си в канията и вдигна камата на Катерина от далечния ъгъл на стаята.

— Още доказателства… — повтори, приближавайки към мен с острието в ръка. — Почитаема Деа, Матео щеше да се натъжи, ако те бе видял толкова изтерзана от желание за мъст. И откъде си толкова сигурна, че е умрял от отрова, а не от странна треска?

Вирнах брадичка и отвърнах студено:

— Каза ми да предупредя Лоренцо да се пази от Ромул и Вълка.

Писарят не се престори, че не разбира прозвищата.

— Джироламо и Сикст безспорно са решили да унищожат Лоренцо — съгласи се той. — Няма причина обаче да искат да убият Матео. Знай обаче, че той не би мразил убиеца си. Накрая тялото му е страдало навярно, ала не е измъчвал ума си като теб. А сега, макар да се опитах да го спася, като го доведох у дома, дадох ти пътната му чанта и ти позволих да изгориш заклеймяващите документи — да не споменаваме, че рискувам живота си, като те допускам в тази стая — ти искаш още доказателства. Чуй тогава почитаема — звездите са ти показали Обесения мъж. Знай също, че преди смъртта си брат ти бе много щастлив. Защо ме измъчваш с въпроси? Защо не се посъветваш с онзи, който с радост би те упътил?

Той обърна внимателно камата, улови я за острия връх и ми подаде дръжката.

Взех я, прибрах я в ножницата и я сложих в джоба си. „Преди смъртта си брат ти бе много щастлив.“ Брат, не съпруг — тайна, известна само на Матео и на Медичите. Закрих очи с длани и се разплаках.

— А, не! — чух го да казва. — Никакви сълзи. Тихо! Опасно е! Върви си при господарката. И не споменавай това пред никого!

Усетих как ме тегли към вратата и ме избутва през прага. Вратата се затвори зад мен, резето се плъзна и изщрака. След миг се опомних и тръгнах бавно към покоите на Катерина.

* * *

Няколко часа след срещата с Лука все още не бях на себе си, когато пристигна пратеник на кон „да покани Нейно Сиятелство на среща с приятел“. Един прислужник донесе писмото и обясни, че пратеникът е отвън и чака отговор. Дадох го на Катерина, която диктуваше официалната си кореспонденция на секретаря. Тя счупи восъка, разтвори листа, колкото да надникне през тесния процеп, и веднага го затвори. Очите й се разшириха очаквателно; присви устни, за да не се усмихне. Махна на секретаря и на виночерпеца си да излязат, а на мен — да остана. Когато вратата се захлопна зад тях, отвори писмото, написано в шифър — моя шифър — с френски почерк.

— От Жерар е! — прошепна и ми даде знак да донеса ключа за шифъра.

Подчиних се и седнах до писалището, за да й преведа посланието.

Щом приключих, тя го грабна от ръката ми и го прочете тихо на глас. Сричаше и на няколко пъти заекна объркано, но все по-въодушевеният й тон подсказваше, че не пропуска духа на писмото.

Скъпа моя,

И аз копнея да те видя насаме, за да ти разкрия всичко, таящо се в сърцето ми. И мен любовта не ме е поразявала никога с такава сила. Споменът за теб — за ненадминатата ти красота, за сладостния ти чар и щедрата ти природа — ме е обсебил и не съм в състояние да ям, да спя и да се съсредоточа върху работата си. Очите ти са като сапфири, кожата ти — нежна и сладка като сметана, косата ти — като злато. Кога ще те видя? Посочи ми кога и къде и ще долетя при теб, какъвто и друг дълг да ме зове.

Твой запленен слуга — Ж.

* * *

От време навреме Катерина се разсмиваше.

— Очи като сапфири! — изсумтя презрително. — Коса като злато! Колко банално! Добре че е избрал за поприще политиката, а не поезията.

Кикотейки се развълнувано обаче, тя ме инструктира да уговоря среща с французина същата вечер, защото граф Джироламо бе поканил неколцина мъже в покоите си и деловият им разговор щеше вероятно да продължи до среднощ.

— Каните го тук, в двореца? — ахнах. — В присъствието на графа и на гостите му! Какво безразсъдство!

Тя се усмихна широко, твърде доволна, за да се засегне от упрека ми.

— Така ще е още по-вълнуващо, нали?

— Нищо подобно! — отвърнах мрачно. — Бона ми заръча да се грижа за вас. Не сте навършили петнайсет и опитът ви в романтичните връзки не е…

— Не е твоя работа! — довърши с леден глас Катерина.

— Ако съпругът ви разбере, Ваше Сиятелство, боят няма да ви се размине. Нищо чудно да ви убие и никой в Рим не ще дръзне да го спре или да отмъсти за вас — предупредих я с най-официален тон.

Пълните й устни се присвиха недоволно. С троснат, детски глас тя настоя:

— Пратеникът чака! Действай!

Въздъхнах и написах отговора:

Любими,

Ела в двореца ми тази нощ, когато църковната камбана бие за вечерня. Влез през входа за прислугата в източното крило; ще уредя вратата да е отключена и без охрана. Вляво павирана пътека води към задния двор. Тръгни по нея и спри край фонтана с нимфа до кичесто маслиново дърво. Аз ще дойда при теб.

Сърцето ми е твое. Копнея да ти дам повече.

К.

* * *

Преди да изпратя писмото, убедих Катерина да разпита секретаря какви са плановете на графа за вечерта. Джироламо ни бе съобщил, че има среща с „хора, които предпочитат да останат анонимни“; секретарят обаче издаде името на единия — архиепископа на Пиза, Франческо Салвиати. Разтревожих се, защото знаех, че Медичите оспорват избора на Сикст. Пиза бе територия на Флоренция и досегашните архиепископи винаги са били членове на семейството; папата бе нарушил традицията с пълното съзнание, че ще разгневи Лоренцо.

Още повече се безпокоях, че кардиналите Борджия и Дела Ровере ще дойдат в късния следобед и вероятно ще останат да вечерят с Джироламо и гостите му, а после всички ще се срещнат с Негово Светейшество във Ватикана.

Катерина обаче бе решила да се отдаде на плътски удоволствия с Жерар и нямаше начин да я разубедя. До края на деня бяхме заети да разкрасяваме господарката — изкъпахме я, измихме косата й и я изплакнахме със скъпа настойка от цинобър, сяра и шафран, за да засияе като истинско злато; почистихме зъбите й със стрит мрамор и измихме очите й с розова вода.

Въпреки хаоса намерих време да обмисля думите на писаря. „Видяла си Обесения мъж сред звездите… Брат ти бе щастлив преди смъртта си… Защо не се посъветваш с онзи, който с радост ще ти посочи пътя?“

Имаше предвид ангела — изобщо не се съмнявах. Двамата с Матео бяха последователи на древната мъдрост и шпиони на Медичите. Осъзнах колко е рискувал Лука, за да ме защити — и колко продължава да рискува, доверявайки ми се, че няма да разглася тайната му — и се укорих, задето съм го подозирала.

Думите „Ромул и Вълка“ обаче не ми даваха мира. Очевидно означаваха Джироламо и Сикст, а моят Матео бе умрял, опитвайки се да предупреди Лоренцо за плана им. Кой друг би го убил?

Докато Катерина се къпеше, камбаните оповестиха терце — средата на сутринта; докато седеше на балкона, сушейки сресаната си коса под лъчите на слънцето, отбелязаха секст. Преди да отмерят ноне след пладне, блестящите й къдрици бяха изсъхнали; щом слънцето залезе и преди камбаните да призоват за вечерня, косата й бе сплетена на дебела плитка и увита на тила, а дълги златни масури обрамчваха артистично лицето й.

Другите прислужници на Катерина се оттеглиха. Над долната риза от тънък лен я облякох по нейно настояване в семпла, сребристосиня рокля без наметка, корсаж и пришити ръкави — колкото по-малко препятствия пред страстта, толкова по-добре.

Обзета от чувство за вина, я придружих надолу по стълбите, стиснала маслена лампа със скъсен фитил, та да свети само колкото да стигнем до целта си, без да се препънем. Държах лампата ниско и близо до себе си, за да не се забелязва от балкона на граф Джироламо в отсрещния край на двореца. Прозорците на покоите му сияеха в жълто, а редица факли осветяваха пътя към конюшнята. Още не бе поел към Ватикана с гостите си.

Молейки безмълвно Бона за прошка, поведох бързо Катерина към задната градина. При вида на красивия арабски кон, завързан до страничната врата за прислугата, господарката ми зашепна развълнувано — възлюбеният й явно бе пристигнал. Прекосихме гладкия плочник между високи до кръста чемшири, розови храсти и туфи розмарин и лавандула, сред които се мяркаха мраморни римски богове и пейки, заслонени от цитрусови, смокинови и маслинови дървета.

Най-сетне стигнахме до фонтана във форма на мида, където коленичила алабастрова нимфа изливаше стомната си. Водата струеше шумно от стомната и приятно прохладните пръски блещукаха в приглушената светлина от покрития с брезент фенер на Жерар дьо Монтан.

На няколко крачки от фонтана имаше дълга каменна пейка в сянката на стара, разклонена маслина, натежала с неузрели плодове. Французинът пристъпи напред и коленичи, смъквайки с артистичен жест шапката си с пера. Сведе главата си със сламеноруси къдрици и без да вдига очи, заговори тихо с едва доловим галски акцент:

— Почитаема Катерина! Не заслужавам дори да те погледна. Не мога да повярвам, че съм спечелил сърцето на толкова обаятелна, млада и красива жена, далеч по-високопоставена от мен. Готов съм да ти служа и да изпълнявам предано всяка твоя заповед.

Очарована от показното му смирение, Катерина приближи до него, грабна шапката му и я захвърли нехайно настрани. После се приведе, улови го за ръцете и го дръпна да се изправи. Жерар имаше възтесни рамене и гърди, ала под тъмните му панталони изпъкваха мускулести, стройни крака.

— Заповядвам ти тогава да си свалиш туниката, Жерар — отвърна палаво Катерина, — за да видя как изглежда истинският мъж, и да ме вземеш в обятията си.

При тези думи поруменях и извърнах лице. Стиснала лампата, се отдалечих на пет-шест крачки, за да им предоставя каменната пейка и известно усамотение. Бих отишла по-далеч — въпреки бълбукащия фонтан чувах повече, отколкото исках — но така щях да се виждам от крилото на графинята. Няколко минути сновах неспокойно напред-назад, втренчена в плочника под чехлите ми, като се стараех да не обръщам внимание на шума от сплитащи се крайници и целуващи се устни.

— Прекрасни са — прошепна Жерар зад мен. — Като перли! Нека ги целуна!

Прошумоля коприна; чу се всмукване. Затворих очи и се насилих да мисля за писаря Лука и как да му се извиня, без да го излагам на опасност. Изчерпих това средство да се разсея и се самозалъгах, че не долавям въздишките, носещи се във влажната римска нощ.

Колко си силен, Жерар…

Как копнеех за теб, сладка Катерина…

Свали го. Искам да те видя…

Настъпи напрегната тишина. Минаха дълги минути; оставих лампата на земята и запристъпвах от крак на крак.

В същия момент Катерина ахна рязко и простена гърлено от удоволствие. Прииска ми се да запуша ушите си с длани.

Щях да го направя, ако не бях чула звук — не от отмятане на коприна и тела, притискащи се едно в друго, а от шумолящи листа и грижливо приглушени стъпки, които не идваха откъм любовниците, а от двореца.

Обърнах се към фонтана.

— Почитаема! — просъсках. — Някой приближава!

Бях извърнала очи, ала не достатъчно, та да не зърна Катерина, легнала с разголени гърди и бели бедра, разперени от двете страни на пейката. Устните й бяха разтворени, брадичката — повдигната към небето в блажена забрава; ръцете й обгръщаха голите рамене на любовника й. Върху нея лежеше французинът — без риза и с тъмни панталони, смъкнати под бутовете му.

Не знам дали Катерина ме чу. Монтан обаче веднага се изправи и вдигна панталоните си. Обърнах се отново на другата страна, вдигнах лампата и зърнах тъмен мъжки силует да тича на запад през градината. След миг се скри от погледа ми зад дърветата.

Казах на Катерина, че са ни разкрили и някой е хукнал право към Джироламо да му съобщи какво е видял.

— Позна ли го? — тя не се надигна да се покрие; говореше отнесено и по-гърлено от обикновено.

— Не, но беше мъж.

— Сигурно е бил слуга. Искал е да се измъкне незабелязано в града — предположи Жерар.

Двамата с Катерина се спогледаха с явно нежелание да се разделят въпреки обстоятелствата.

В крайна сметка пренебрегнаха предупрежденията ми; настояха, че щом не съм успяла да различа чертите му, натрапникът също не е видял ясно нито мен, нито тях зад мен.

Пак оставих лампата върху земята и няколко минути по-късно си запуших ушите с длани, за да не чувам стенанията на Катерина.

* * *

Доста по-късно през същата нощ, когато Жерар си отиде и вече лежах до преситената си господарка в покоите й, се замислих отново за тъмната фигура, бягаща през градината, и се почудих кога ли ще си получим възмездието.

Отплатата наистина не закъсня, ала не дойде така, както очаквах.