Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (38) (Алената графиня)

XXXVI

Погледнах към отворената врата и разбрах, че се намирам отново в тъмницата. Болката, оковите и вледеняващият студ се бяха върнали. Един войник и Луфо Нумай, вдигнал факла, приближаваха към мен. Несъмнено идваха да ме отведат при екзекутора.

Стражът коленичи да свали веригите от краката ми, а Нумай зяпна шокиран при вида ми, но скоро си възвърна дар — словото и ми проговори:

— Почитаема Деа, дойдохме да ви освободим.

Опитах се да раздвижа устни, ала от тях се изтръгна само дрезгав шепот:

— Защо?

Той ме погледна с искрено състрадание.

— Свърши се. „Равалдино“ падна.

Изхлипах. Звукът излезе от гърлото ми като стържещо хриптене. Катерина бе мъртва.

Дори без оковите бях твърде слаба, за да се изправя. Войникът се наведе, пъхна ръка под мишниците ми и ме повдигна. Простенах немощно. Осакатените ми глезени не бяха в състояние да носят тежест и стражът се принуди да ме изнесе на ръце от тъмницата.

Оставиха ме върху едно легло в празна детска стая. Две прислужници измиха лицето и ръцете ми и ме облякоха в чиста рокля. Сложиха ми ръкавици и чехли и ме наметнаха с фина вълнена мантия; трета прислужница донесе горчива отвара и аз я изпих жадно. Нумай и войникът се върнаха и ме вдигнаха. Изметнатите ми рамене ме предадоха, но двамата ме довлякоха някак до ярко осветената дневна на приземния етаж.

Вътре стоеше Чезаре Борджия, облечен в черно кадифе и скръстил неодобрително ръце. Взираше се смръщен в един по-възрастен мъж в изрядна френска униформа, който също го изпепеляваше с поглед. Беше ясно, че и двамата не признават върховенството на другия; враждебността им се усещаше осезаемо. Трима телохранители придружаваха Борджия, офицер и жена — французина.

Жената бе Катерина — в най-красивата си рокля, прокъсана и прашна. Осъзнах, че прахолякът е от разбитите стени на „Равалдино“. Златното сърце не висеше на врата й. Изглеждаше обаче съвсем жива и невредима и следеше с интерес спора между Борджия и французина. Макар и победена, не бе сломена — слушаше с властно, уверено изражение. Въпреки болката се усмихнах, щастлива, че я виждам.

— Простете ми, Ваша Светлост, капитан Бисе. Доведохме затворничката — прекъсна ги Нумай.

Капитан Бисе повдигна посивелите си вежди и се обърна към мен. Беше значително по-висок от Борджия, с дълъг, гърбав нос и тънки устни.

— Мили Боже! — възкликна ужасен той. — Нечувано варварство! Подложили сте я на мъчения! Позор! Научи ли Негово Височество крал Луи за това, ще ви осъди!

Катерина най-сетне ме забеляза и закри уста с длан. Очите й се напълниха със сълзи.

— Не, не — понечих да й махна с ръка да не плаче, но болката ме възпря. — Добре съм почитаема. Всичко е наред.

Чезаре заговори с равен, но режещ тон:

— Италианец съм и колкото и да не ви се вярва, капитане, нашите закони не са като вашите. Аз съм съюзник на краля, не съм му поданик. Не съм извършил престъпление.

— А аз съм херцогът на Дижон и представител на крал Луи по правните въпроси — избоботи Бисе. — Мой дълг е да следя деца и жени да не бъдат вземани в плен, а да се грижат за тях и да ги изпращат невредими на безопасно място. Почитаемата Катерина няма да отиде в тъмницата. А тази клета жена… — посочи ме той.

— Договорихме се за уважаемата Деа — прекъсна го Катерина. — Гарантирано й е безопасно оттегляне, при условие че се предам.

— Да — кимна решително Бисе и се обърна към Чезаре. — Един от куриерите ви, Ваша Светлост, чака отвън да я ескортира. Като видях обаче какво сте й сторили, едва ли ще може да язди кон.

— Освободете я — заповяда с отегчен глас Чезаре и махна на Нумай и войника да ме изведат. — И бездруго е луда. Нямам полза от нея.

Едва се удържах на крака, когато месер Луфо и стражът се обърнаха към вратата. Извърнах глава да се сбогувам с Катерина, тя приближи до мен и нежно обви лицето ми с длани. Допря чело в моето и прошепна:

— Избрах Обесения мъж.

Очите й блестяха от сълзи, ала сияеха тържествуващо.

— И аз — отроних.

— Пробиха крепостната стена — продължи тихо Катерина, та Чезаре да не я чуе. — Можехме да я укрепим и да се съпротивляваме още дълго. Разбрах обаче, че Борджия те е пленил и забравих защо „Равалдино“ и Форли са толкова важни. Спомних си Кулата, която води до пълна разруха. Обесения мъж поне обещава по-щастливо бъдеще. — Тя се отдръпна, обходи ме пак с тъжен поглед и въздъхна тежко. — Толкова съжалявам, че това чудовище те е наранило.

— Ами ако нарани вас? — попитах с внезапен ужас.

— Мислех се за смела — прошепна тя, — защото не се страхувах да умра в битка. Сега обаче разбирам какво е смелостта — да се страхуваш, ала да не се предаваш. Твоята храброст надминава моята. Най-сетне настъпи моментът да проявя истинска смелост и да се изправя пред най-големия си страх.

Изгубих самообладание и се разплаках. Катерина бе избрала поражението и унижението с пълното съзнание, че ще я откарат в Рим и ще я очернят публично; грозеше я дори смърт в някоя мръсна килия в подземията на „Сант’Анджело“. Тя бе избрала всичко това заради мен.

— Не искам да те напускам — изхлипах. — Катерина, аз съм твоя сестра.

Тя се усмихна през сълзи.

— Чак сега ли разбра? Защо според теб Бона ти трепереше толкова? — Отново ме погледна сериозно. — Тук обаче пътищата ни се разделят.

— Не! — прошепнах. — Няма да тръгна.

Мисълта да я оставя на милостта на Чезаре Борджия ми се струваше непоносима.

Тя пак се усмихна тъжно.

— Сменихме си ролите. Не искаш да ме напуснеш, но аз ти казвам да вървиш. Хайде, Деа, тръгвай, преди да съм се разколебала. Върви и бъди щастлива, та да не съм се предала напразно.

Извърнах лице, сякаш така щях да скрия мъката си от нея.

— Пътищата ни ще се срещнат отново — уверих я искрено. — И нещо красиво ще се роди от жертвата ни.

Тя кимна; по лицето й пробяга тъга и изчезна.

— Грижи се за малкия ми Джовани — прошепна ми.

— Няма да е задълго. Само докато майка му се върне. Целунахме се; стражът и месер Луфо ме отведоха.

* * *

Куриерът ни чакаше на застланата с плочи алея, нахлупил ниско качулката на мантията си, за да се предпази от ледения вятър. До неговия кон чакаше спокойна бяла кобила — предвидена за мен, преди да стане ясно, че не мога дори да стоя на крака. Легнах в набързо подготвената каруца и оставих макът да си свърши работата, втренчена в луната и звездите. Двама войници на Чезаре Борджия яздиха до нас, докато прекосихме Имола.

Най-сетне заспах, а когато се събудих, бе светло и околовръст се простираше Тосканската равнина без нито една жива душа. Кочияшът спря конете. Опитах се да седна, не успях и зачаках той да пропълзи в каруцата и да ме прегърне.

Отначало помислих, че макът ме мами, но намерих сили да се пресегна и да докосна лицето му. Бе Лука, моят Лука, служил отново като писар и куриер на капитана на папската армия — двамата с Катерина бяха замислили плана за спасението ми. Изглеждаше остарял, с пообветрено лице, но беше моят Лука, сякаш годините никога не са ни разделяли.

— Сега съм дезертьор от армията на херцог Валентино. Избягах заради теб — каза ми той.

Продължихме към Флоренция, където ни чакаха децата на Катерина и нашето бъдеще.

* * *

Сега, на старини, не съм сигурна дали Матео наистина се е появил пред мен в килията, или е бил видение, предизвикано от съня, опиата или болката. Няма значение обаче дали ангелът съществува, или е плод на съзнанието ми; знам само, че когато доловя нечутия му глас, той ми посочва верния път. Съжалявам ли, че не убих Чезаре Борджия? Никога, макар че хиляди станаха жертва на жестокостта му. Техните души също трябва да продължат да се борят и да намерят пътя от мрака към светлината.

Дано всички намерим своя път.