Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (12) (Алената графиня)

X

Катерина бе излязла на лов, възползвайки се от по-топлото време. Отидох в конюшнята и видях конниците да се връщат — тъмни силуети на фона на кораловия заник. Разголила прасци в чорапи, Катерина яздеше най-отпред върху червеникавокафява кобила — с една ръка стискаше юздата, а в другата държеше за врата мъртъв заек и дразнеше с плячката двете настървени хрътки в кошницата, привързана за седлото й. Косата й бе прибрана в плитка, за да не пада в очите, но диадемата се бе разхлабила от буйното препускане и около лицето й се виеше ореол от златисти къдрици. Бузите й бяха почервенели от усилието и слънцето; младият водач на шайката яздеше до нея и двамата се смееха, развеселени от отчаянието на кучетата.

Външността и поведението й излъчваха женственост, непроявена досега — в мое отсъствие бе отбелязала четиринайсетия си рожден ден и беше прекрачила прага на зрелостта. Изпъкналите й скули бяха изгубили момичешката си пухкавина; гърдите й се бяха налели, а талията — изтъняла. Тя подхвърли пиперлива забележка, отметна глава и се заля в смях, наблюдавайки изкосо младежа.

Отначало Катерина не ме забеляза. Най-сетне погледна към мен и пришпори изморената си кобила, изпреварвайки другите. Спря на няколко лакътя от мен. Пренебрегна протегнатата ръка на коняря, вдигна поли и скочи ловко от седлото. Хвърли му поводите, без да се обръща назад да провери дали ги е уловил.

Приближи до мен и ме смая с крепка прегръдка, от която ми секна дъха; усетих колко силно бие сърцето й под корсажа.

Също толкова внезапно тя ме отблъсна и ме зашлеви звучно по бузата. Залитнах, прехапах си езика и изплюх кръв върху влажната земя.

Погледнах я. Сините й очи бяха присвити и просълзени.

— Никога вече няма да ме напускаш! — гласът й прозвуча дрезгаво, горчиво. — Никога! Разбра ли?

Обърна се властно, гневно и ме остави сама, притиснала лицето си с длан.

* * *

Няколко седмици не посмях да повдигна темата за Флоренция пред Катерина. Научих, че за да не избухнат бунтове и да получи закрилата на папската армия, Бона се е съгласила да побърза да омъжи Катерина за годеника й — Джироламо Риарио, племенник (на думи, а всъщност син) на папа Сикст и капитан на папската войска.

През февруари папата изпрати в Милано заместник на жениха — кардинал Мелини — за да се проведе сватбената церемония. Напролет Катерина щеше да отпътува за Рим, за да се срещне със съпруга си и да заживее там с него.

Аз щях да я придружа като нейна първа придворна дама.

Оказват ти чест, упрекна ме Бона, когато не се стърпях и отидох разплакана при нея, умолявайки я да ми позволи да замина за Флоренция или поне да остана да й служа — каквото и да е, стига да не ме изпрати в Рим с разглезената дъщеря на херцога.

Ударих на камък. Бона се оскърби, че не се чувствам поласкана от отредената ми роля и ми напомни, че съпругът на Катерина — Джироламо — е вторият по влияние мъж в Рим след папата, а новата ми титла ме издига в социалната йерархия. Обвини ме в неблагодарност — най-суровата дума, която бях чувала от херцогинята.

Катерина ми припомняше ежедневно — почти ежечасно — да не се отделям от нея и да пазя картите, за да се съветва с тях, когато пожелае. Нито веднъж повече не нощувах в покоите на Матео; Катерина настояваше да спя в леглото й. Отказваше да забрави горчивината от ненадейната ни раздяла и в резултат се оказах в необичайно положение — на любимка, която отрупват с изискани дрехи, накити, парфюми и храна, и същевременно корят за всякакви въображаеми простъпки.

След поредния подобен случай — Катерина ме зашлеви на трапезата, твърдейки, че е съборила бокала и се е поляла по моя вина — не издържах и станах от масата, без да поискам позволение от господарката си. Знаех, че ще ме накаже, но ми беше все едно. Изтичах в стаята на Матео и залостих вратата.

— Кажи ми — прошепнах на ангела, — да отида ли в Рим? Не е ли по-добре да замина за Флоренция?

Сведох глава в очакване на отговор. В сърцето и в ума ми обаче цареше тишина.

Най-сетне вдигнах лице и за пръв път мислите ми се проясниха. Матео бе умрял на връщане от Рим. Спътниците му бяха папски пратеници, а непознатият ездач, довел го при мен, говореше с римски акцент.

Убийците на брат ми бяха в Рим. Съдбата — а вероятно и ангелът — все пак не ме бяха предали.

— Добре — промълвих. — Ще отида в Рим. Ще ти се подчиня. Разкрий се пред мен.

Последва протяжна тишина; ангелът не се подмами. Аз обаче се примирих с участта си. Прекосих бавно вътрешния двор и изкачих стълбите, готова да изтърпя наказанието си.

* * *

След две седмици малобройна свита придружи Катерина — все още облечена в черно в памет на покойния херцог — до крепостта „Порта Джовия“ в Милано. Там ни очакваше кардинал Мелини, пристигнал по-рано от Рим. На тържествена скромна церемония венчаха Катерина за Джироламо Риарио, твърде зает да присъства лично на сватбата. Заради траура не последваха увеселения.

Вече графиня, Катерина изгаряше от нетърпение да загърби спомена за убийството на баща си и да поеме към Рим. Джироламо обаче бе непреклонен — необичайната жега, налегнала Рим, сеела смъртоносна треска в Свещения град; между враждуващите благороднически фамилии имало сблъсъци и пред градските стени се водели сражения. „Не бива да излагам младата си невяста на подобна опасност“, пишеше той.

Катерина и търпението обаче бяха несъвместими. Поне веднъж дневно тя безпокоеше натоварената Бона, молейки я за позволение да замине за Рим. Бона най-сетне се предаде и писа на Джироламо да й разреши да му изпрати нетърпеливата съпруга. Така поне Катерина щеше да се укроти, докато чакаме отговора.

Джироламо не отстъпи: „При никакви обстоятелства не бива да идва в Рим. Грози я опасност. Ако няма друг начин да се усмири, нека тръгне на юг към Имола. Ще уведомя местните да я посрещнат и да се грижат за нея, както подобава. Ще остане там обаче, докато не я повикам“.

Имола — градец в Романя на юг от Милано и на север от Рим — отдавна бе владение на семейство Сфорца; при годежа го бяха предложили като зестра на Джироламо и той бе приел охотно. Капитанът на папската войска, отрасъл в рибарско село, се беше препитавал като митнически чиновник. Бе получил по-бляскава роля след издигането на „чичо“ си, а Имола му предоставяше възможността да получи графска титла. Сега жителите на града щяха да приветстват Катерина — своята графиня — и да се грижат за нея, докато замине за Рим при съпруга си.

Катерина прие поканата с огромно вълнение и изпадна във възторг, когато Джироламо предложи да изпрати свита от стотина души — включително епископа на Чезена и наместника на Имола, както и тръбачи, телохранители и сановници от новото владение на Катерина. В едно слънчево утро в края на април заех мястото си до нея в пищно украсената карета и се сбогувах завинаги с живота си в Милано.