Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (19) (Алената графиня)

XVII

Катерина не се отказа от френския си любовник; четири пъти се връщаше в тайния дворец на Борджия винаги точно по пладне, когато испанският кардинал обядваше с папа Сикст и му докладваше как вървят църковните дела. Нито веднъж не допусна грешката да остане повече от час в имението. В други дни кочияшът ни откарваше до пустеещи морави и гори в околностите на града. Оставях любовниците в каретата и с поруменелия кочияш се отдалечавахме, за да не чуваме страстните им стонове.

Катерина осведоми възлюбения си за посегателството на Борджия, ала той не реагира с полагаемия се гняв — предупреди я да внимава „да не обиди кардинала, защото не е добре да се враждува с него“. Отвращението й от малодушието му не й попречи да продължи да се наслаждава на физическите му качества.

Постоянно упреквах Катерина; излагаше на риск не само репутацията, а и живота си. Събрах смелост и заявих, че върне ли се Джироламо, повече няма да я придружавам на срещите с Жерар.

В отговор получих плесница, но не отстъпих. По същото време пристигна писмо с печата на Борджия, адресирано до графинята. Тя ми го прочете на глас с нескрито тържество и сарказъм.

Ваше Сияйно Височество,

Виждам у вас храброст, остър ум и решимост. Тези качества ме привличат не по-малко от физическата красота, каквато вие също притежавате в изобилие.

Простете ми — не биваше да се отнасям толкова грубо към вас. Вие несъмнено заслужавате уважение. Макар да сте съвсем млада, осъзнавам, че ако бяхте мъж, щяхте да бъдете велик и могъщ владетел като баща си, миланския херцог.

Уви, родили сте се жена — трагедия за вас, ала щастие за мъже като мен, убедени, че трябва да ценим жените със силен характер и интелект и да ги насърчаваме да използват способностите си. Колко жалко, че съм женен за Църквата, а вие — за друг. Ако бяхме в състояние да се обединим, щяхме да получим Италия на тепсия.

Вземете под внимание думите ми и се откажете от хубавичкия си французин — той е безмозъчно момче и не струва нищо. Аз обаче ви обещавам невъобразимо богатство и власт. Винаги готов да бъда

Ваш слуга,

Родриго Ланкол и Борджия

Катерина спря да чете, избухна в смях и се смя, докато лицето й почервеня. Аз, от своя страна, обмислях сериозно посланието на кардинала.

— Невероятно доверие! — възкликнах най-сетне. — Не е написал писмото в шифър и го е подписал лично! Лесно бихте го изобличили!

Катерина изсумтя презрително.

— Само ако реша да се злепоставя. Забрави ли какво пише? „Откажете се от хубавичкия си французин.“ Не мога да го покажа на Джироламо.

Кимнах.

— Но той се извинява. Видях изражението му, когато си тръгвахме. Влюбен е във вас, почитаема.

Тя изпуфтя отвратено.

— Горкият! По-скоро бих станала монахиня, отколкото да легна с него. Той е стар и мазен.

— Само десет години е по-възрастен от Джироламо — възразих. — Съгласна съм обаче, че предложението му е отвратително. Все пак… Внимавайте да не го обидите, почитаема. Коварен е и знае твърде много.

* * *

Испанският кардинал се оказа наистина коварен. На другия ден пристигна пратеник в ливрея с герба на Борджия. Коленичи и подаде на Нейно Сиятелство правоъгълна кутия с шест дълги перлени наниза.

Моля, приемете този подарък, засвидетелстващ приятелството ми, бе написал Борджия, макар да е недостоен за съвършената ви кожа. Простете привързаността ми и не ме корете.

Катерина се подсмихна самодоволно при вида на накита и заръча на пратеника да предаде следния отговор:

— Благодарете на Негово Светейшество за подаръка. Налага се обаче да го върна. Кажете му, че получих цял сандък с перли като сватбен подарък от съпруга си. Нямам нужда от повече.

На другия ден същият пратеник донесе нов подарък — два свещника от чисто злато. Кардиналът бе написал собственоръчно бележка, в която ги сравняваше с блестящата коса на Катерина. Графинята отказа да приеме и тях.

На третия ден Борджия изпрати голямо огледало в ювелирно изработена сребърна рамка. Катерина ми продиктува следния отговор:

Имате право, че притежавам мъжка смелост. Най-откровено ви съветвам да не си губите времето, защото дрънкулките и ласкателствата не ме привличат. Всъщност най-дълбокото ми желание е да стана войник. Наследила съм от баща си военна прозорливост и безстрашие да я приложа. По-подходяща съм за капитан на папската армия от съпруга ми. Интригуват ме политиката, властта, войната. Не се интересувам от рокли и бижута.

— Готово! — възкликна победоносно тя, когато разочарованият пратеник потегли да върне поредния дар на влюбения си господар. — Това ще го усмири!

На четвъртия ден — и на петия, шестия и седмия — от Борджия не дойде вест. Реших, че най-сетне се е обезсърчил или крои отмъщение.

На осмия ден обаче с Катерина се прибрахме от обичайната обедна среща с Жерар и сварихме пратеника на Борджия да ни чака. Господарката ми влезе с достолепна походка в приемната си и той падна на колене, свел глава с протегнати умолително ръце.

Върху дланите му лежеше алебарда.

— Ваше Сиятелство — подхвана плахо пратеникът, без да вдига поглед. — Негово Светейшество ви уверява, че острието е изработено от толедска стомана. Дръжката е от чисто злато. Каза ми да ви връча подаръка с думите: „На безстрашната съпруга на капитана на папската войска. Нека всичките й врагове претърпят поражение“.

Оръжието бе красиво творение, излъскано до ослепителен блясък; изящното му, ала гибелно острие завършваше с кръстата златна дръжка с топка от златен филигран.

Катерина го пое благоговейно от ръцете на пратеника. Вдигна леко тежката алебарда, по-къса от мъжка сабя, сякаш е изработена специално за нея. Замахна и разсече въздуха, усмихна се широко и насочи острието към мен.

Без да ме изпуска от поглед, попита пратеника:

— Има ли ножница?

— Да, Ваше Сиятелство.

Коленичил, той посочи красивия кожен калъф за стрели върху пода до него, пришит към дебел колан, пригоден за женски хълбоци.

— Отлично. — Катерина завъртя бавно острието, за да се наслади на светлите отблясъци върху стоманата. — Кажи на господаря си, че приемам подаръка му като израз на приятелство и му благодаря.

Пратеникът се поклони и стана.

Когато излезе от стаята, се намръщих неодобрително.

— Не се заблуждавайте, почитаема, че кардиналът иска просто да се сприятелите. Не му вярвам.

Катерина се спусна напред, разсичайки въображаем противник с изумителна грация.

— Нито пък аз — кимна тя и нападна невидимия си враг с обратен замах. — Да не мислиш, че не мога да се защитя от такива като него? Подценяваш ме, Деа.

Завъртя се кръгом с развети поли и атакува енергично в срещуположната посока.

— Надявам се да сте права — отвърнах.

Всъщност знаех, че колкото и да е умна, господарката ми не може да мери сили с Родриго Борджия.

Тя обаче нае един от военните инструктори на Джироламо да шлифова уменията й със сабята и всеки ден се упражняваше усърдно с оръжието.

* * *

Граф Джироламо се върна в Рим и въпреки нежеланието на съпругата си, през първите две нощи я посети в покоите й.

На третия ден папата имаше рожден ден. По традиция Негово Светейшество трябваше да се появи пред катедралата „Сан Пиетро“, за да се обърне към множеството, събрало се на площада. Здравето на Сикст обаче му позволи само да помаха на въодушевената тълпа, преди да го върнат на носилка в покоите му. На подиума до него стояха Катерина, Джироламо и кардинал Дела Ровере, който подхвана слово след оттеглянето на папата. За съжаление хората нямаха търпение за другиго, освен за Негово Светейшество и шумотевицата на разотиващото се множество заглуши думите му.

Застанала точно пред подиума, от вежливост се напрягах да слушам как кардиналът превъзнася сродника си. С крайчеца на окото си зърнах движение и обърнах глава — видях тъмнокосия писар Лука с любезно съсредоточено изражение, застинало на лицето му.

Сепнах се — още се чувствах неловко заради подозрителността си и предполагах, че ми е ядосан. Волю-неволю обаче срещнах погледа му. За моя изненада той ми се усмихна ведро, преди да се обърне пак към злощастния оратор.

Усмихнах му се в отговор, обзета от дълбоко облекчение.

През същия ден Джироламо и Катерина организираха угощение за десетки кардинали и други важни особи в двореца си, защото Сикст се чувстваше зле и не искаше да посреща гости във Ватикана. Това бе най-пищният банкет в Палацо Риарио — две грамадни маси едва побираха стотиците поканени. Сред тях бяха кардинал Борджия и кардинал Джулиано дела Ровере, който бе преглътнал презрението си към Джироламо, за да не обиди Катерина. Стоях зад нея, наблюдавах виночерпеца й и се грижех Дела Ровере да получава специалното внимание, полагащо се на един почетен гост.

Въпреки горещината пиршеството продължи няколко часа, докато всички плувнаха в пот и се изтощиха — включително Катерина, която преди последното блюдо пребледня внезапно, макар че един млад роб й вееше ожесточено с ветрило. Тя се изправи безмълвно и излезе бързо от душната зала.

Сподиряна на крачка от мен, тръгна по коридора към стълбището до покоите й. Не стигна до тях. Притиснала с едната си ръка корема, а с другата опряна на стената, се преви и повърна, разплисквайки угощението по белия мрамор на стълбищната площадка.

Улових я за лакътя и й помогнах да седне на първото стъпало. Тя се хвана за студения каменен парапет и със затворени очи облегна глава на него.

— Как се чувствате, почитаема? — опипах с длан влажното й чело — беше топло от жегата, но нямаше треска.

Катерина простена, без да отваря очи.

— Не ме карай да говоря — промърмори. — Искам да поседя…

Усилието й дойде в повече. Повърна втори път — предимно пенеста жълта слуз — и пак облегна глава на парапета. Останахме на стълбището, докато събра сили да се изкачи до спалнята си. Изпратих една от камериерките да се извини на гостите, а друга донесе кана със студена вода и мека кърпа. Навлажних я и я сложих върху челото на господарката си.

Час по-късно Катерина все още се чувстваше отмаляла, но далеч по-добре. Настоя да се върна в залата, за да се уверя, че за кардинал Дела Ровере се грижат, както подобава. Подчиних се и открих, че той и повечето гости са се разотишли след последното блюдо. Малцина разговаряха с преситения си, полузадрямал домакин. Както обикновено през лятото чумата и смъртоносната треска вилнееха из по-бедните квартали, а останалите в Рим се паникьосваха лесно от всичко, припомнящо им опасния факт.

Поклоних се на граф Джироламо и обясних, че съпругата му се възстановява бързо — призляло й е заради жегата и тежката рокля. Той прие думите ми с разсеяно облекчение.

Върнах се при господарката си. Сварих я седнала в леглото и огладняла. Изяде пълна купа с бистър бульон и парче хляб и не след дълго заспа дълбоко. Щях да остана при нея, но една благодушна стара бавачка ми обеща да я наглежда и настоя да се върна в банкетната зала — гостите се бяха разотишли и останките от пиршеството се полагаха на дворцовия персонал.

Докато сляза, помещението се бе напълнило с хора, а пред готвачите, които раздаваха вкуснотиите, се редеше опашка от вежливи, ала настойчиви придворни и прислужници, чакащи да получат своя дял. Други вече седяха до разчистените маси и ядяха порциите си; трети се бяха нахранили и танцуваха в ритъма на лютни и кавали.

Смятах да си взема чинията и да се кача в покоите на графинята. Докато си чаках реда обаче, наблюдавайки танцьорите, някой застана пред мен и препречи обзора ми.

Писарят Лука държеше поднос с две препълнени чинии, две салфетки, две чаши и гарафа с вино. Носеше туниката си от брокат с цвят на тъмно сребро и с виолетови ръкави; мастилено петно украсяваше върха на дългия му нос, но той явно тънеше в очарователно неведение по отношение на въпросния факт. Лятната влага бе оформила няколко масура в чупливата му синьо-черна коса и бе сплъстила перото, затъкнато зад дясното му ухо. Трохи осейваха спретнато подстриганата му брада.

Втренчих се стъписана в тъмносивите му очи, почти точно срещу моите; в тях не се четеше фамилиарност, а само вежливата сдържаност на един дружелюбен непознат.

— Почитаема — поздрави ме на висок глас той, за да надвика музиката, разговорите и дрънченето на чинии. — Взех храна за двама, в случай че открия приятел, с когото да вечерям. Ще ми окажете ли честта?

— Разбира се, уважаеми. — Бързият ми утвърдителен отговор ме изненада. — Водете ме.

Седнахме в ъгъла, най-далеч от музикантите и танцьорите, и през няколко стола от неколцина други сътрапезници.

— Радвам се, че вече не ми се сърдите — прошепнах, докато той оставяше чиния и чаша пред мен. — Искам да ви се извиня за глупостта и безразсъдството си…

Сивият му поглед, благ, но и някак далечен, не издаде мислите му.

— Не разбирам какво имате предвид, почитаема. Доколкото си спомням, не сме се виждали досега.

Объркана, отворих уста и я затворих, забелязала как устните му се извиват в бегла усмивка и в очите му най-сетне проблясват весели искри. Осъзнах, че никой няма да ни заподозре, ако се „срещнем“ за пръв път под покрива на Джироламо и се сприятелим, стига да страним от тайния му кабинет, където да ни злепоставят уличаващи документи.

— Разбира се — съгласих се с лек реверанс. — Казвам се Деа, главна придворна дама на Нейно Сиятелство.

Той подреди нещата от подноса върху масата и ми се поклони.

— Аз съм Лука, чиновник на Негово Сиятелство.

— Приятно ми е да се запознаем, уважаеми Лука.

— За мен е чест, почитаема Деа.

— Наричайте ме просто Деа.

Потупах стола до мен и той седна.

— Ако вие ме наричате Лука.

— Лука — повторих, вкусвайки името, и в същия момент ме осени зловеща мисъл. — Имаш ли съпруга и деца, Лука?

— Не — отвърна сухо той. — Графът ме затрупва с работа. Нашата енергична графиня също не те оставя с празни ръце, предполагам.

Усмихнах се, наслаждавайки се на играта и благодарна, че бе заобиколил въпроса за семейното ми положение.

— Меко казано. От Рим ли си?

— Не съм сигурен. Сирак съм — отговори той.

— Какво съвпадение! Аз също.

Спогледахме се с усмивка, доволни, че споделяме тайна, която никой в залата не би разбулил. Подхванахме приятелски, макар и безсмислен разговор. Копнеех да го разпитам откровено за приятелството му с Матео, ала един от библиотекарите на Джироламо седна да вечеря до нас.

Когато приключихме, заявих, че е твърде горещо и душно, та да се присъединя към малцината потни танцьори. Изнесохме виното на безлюдния балкон, осветен от самотна факла, за да се насладим на гледката към прибулената в мрака градина зад двореца. Облегнах се на каменния парапет и се взрях в сумрака, питайки се каква тема да повдигна. Лука обаче ме изпревари.

— Срещнах Матео преди шест години, след като избраха Сикст за папа — заговори тихо той, вперил като мен невиждащ поглед в далечината. — Работех за Негово Светейшество още докато беше кардинал. По-късно, когато стана папа и доведе племенниците си в Рим, ме прехвърлиха при Джироламо. Преди да дойда в Рим обаче, участвах в пищно празненство по случай избора на Сикст. Владетели от цял свят — включително бащата на графинята, миланският херцог и Лоренцо деи Медичи — се стекоха да почетат новия папа. Служителите се хранеха отделно от благородниците. Няколко пъти обядвах с Матео. И двамата не смеехме да отворим дума за Лоренцо, разбира се. Забелязах обаче как той се споглежда с Негово Великолепие и разбрах, че се познават добре. Ето как реших да се сближа с Матео. — Лука сниши още повече глас. — Не обсъждахме Обществото — стрелна ме с поглед да види как ще реагирам, — нито тайните, които господарите ни бяха доверили. Говорехме обаче какво е да растеш без родители и да ти помогне богат благодетел. Разказвахме си за домовете, където са ни приемали, и за приятелите ни. Матео говореше често не за съпругата си, а за сестра си.

Въпреки горещината оставих бокала си върху парапета и разтрих ръцете си над лактите, сякаш ме побиват тръпки. Лука също остави чашата си — доста близо до ръба, помислих си, ала запленена от думите му, не го прекъснах.

— Матео описваше забележителната й доброта, прозорливост и красота — продължи той. — Спомена и за странния й талант да тълкува знаци и поличби. Простимо е, разбира се, брат да преувеличава качествата на сестра си. Но почитаема… — обърна се към мен, — след като съдбата ме озари с невероятното щастие да те видя от плът и кръв, твърдя, че думите му са били твърде скромни…

Откъснах очи от тъмната градина и го погледнах изненадана. В приглушената мъждукаща светлина на факлата лицето му изглеждаше напрегнато и сериозно. Реших, че пред мен стои мъж, великодушен, всеотдаен и смел като Матео; брат ми би разкрил истината, че не съм му истинска съпруга, само пред най-надежден приятел. Не бях го осъзнала по-рано, защото Лука умееше удивително добре да стаява чувствата си.

Сега не ги криеше. Взрях се в очите му, зърнах плахата нежност в тях и дъхът ми секна. Когато най-сетне успях да поема глътка въздух, светът се бе превърнал от място, изпълнено със скръб и злина, в пристан на надежда и благодат.

* * *

Бих останала цяла нощ на балкона с Лука; разказах му с какво удивление съм открила, че с Матео сме брат и сестра; каква мъка ме е сломила след смъртта му; как се надявам някой ден да разчета дневника му. Споменах колко бих желала да живея във Флоренция и колко се бях разочаровала, че ме изпращат в Рим с Катерина. Не описах подробно срещата си със семейство Медичи, защото не познавах ангела и се смятах за измамница — не исках да разкривам този факт пред Лука, да не би да осъзнае, че сестрата на Матео не е толкова съвършена, както си въобразява.

След като разкри сърцето си, очарователно смущение обзе Лука. Размаха ръце, докато говореше, и перна чашата си, кацнала нестабилно върху каменния парапет. Месинговият бокал се търкулна и се приземи с дрънчене в двора, като преди това опръска и двама ни. Виното намокри врата и деколтето ми. С тих смях поех салфетката, която Лука ми подаде, за да го попия — доста недискретна задача, понеже виното бързо се стече между гърдите ми.

Сбогувахме се: аз — широко усмихната и абсолютно запленена, Лука — смутен до дън душа. Все пак не можех да остана цяла нощ на балкона. Притеснявах се за Катерина и се бях застояла два часа вместо предвидения четвърт час в банкетната зала.

За мое облекчение графинята спеше дълбоко и не се раздвижи, когато се съблякох и легнах до нея. Будувах дълго и възторжено си припомнях отново и отново думите на Лука как брат ми не е съумял да опише подобаващо достойнствата ми.

Утрото обаче донесе нови безпокойства. Събуди ме задавен звук — Нейно Сиятелство повръщаше, превита по нощница до леглото. Щом скочих да го заобиколя, за да приближа до нея, тя стисна масивната табла, плъзна се отмаляла на пода и затвори очи. Лицето й бе плашещо побледняло.

— Махни се! Искам да умра — промърмори троснато в отговор на десетките въпроси, с които я обсипах.

Послушах я, но се върнах с кърпи и леген. Почистих пода и разхладих побелялото й чело с вода. Тя отвори бавно очи.

— Хляб — заповяда с рязка категоричност. — Донеси ми хляб и сол. Ужасно ми е зле, но ще се почувствам по-добре, ако си сложа нещо в стомаха.

Погледнах я с уплаха и предпазлива радост.

— Кога за последен път имахте месечно течение, почитаема?

* * *

Катерина беше бременна, разбира се, и за разлика от мен абсолютно безразлична кой е бащата на детето.

— Джироламо е глупак. Няма да забележи, че детето не прилича на него — успокои ме тя.

— Съпругът ви налетя само защото подозираше, че Жерар дьо Монтан ви е целунал — възразих. — Какво ще направи, ако го дарите с дете, чиито къдрици са по-ситни и по-светли от вашите?

Лицето й помрачня. Не ми отговори. Възползвах се от неразположението й и внезапното равнодушие към плътските удоволствия, за да подчертая колко е наложително веднага да прекрати връзката и да съобщи на французина, че вече не е добре дошъл в Палацо Риарио. Ако Жерар дьо Монтан изчезнеше от полезрението му, Джироламо едва ли щеше да се сети за него, когато види лицето на новороденото.

За мое облекчение Катерина се вслуша в съвета ми. Най-сетне се бе наситила на ласките на любовника си, а след появата на бебето щеше да завладява други мъже. Не искаше обаче да се въвлича в неприятен емоционален сблъсък. Вместо да се срещне с него, реши да посети френския посланик и да му поднесе подарък — каца с вино, което бе прехвалил при последната си вечеря в Палацо Риарио. Докато разговаряше с него, аз щях да открия злощастния Жерар и да му дам последното послание в шифър от графинята.

— Все ми е едно какво ще измислиш — отсече Катерина, когато я подканих да ми продиктува писмото. — Кажи му, че не го обичам вече или ме е страх да не ме разкрият.

Седнах и съчиних възможно най-мили прощални думи: сърцето на Катерина е съсипано; прекратява връзката, водена от благородна подбуда — детето в утробата й; моли се то да е от любовника й и е длъжна да го защити от гнева на Джироламо, който може пак да й посегне от ревност и да прекъсне бременността.

* * *

След два дни с Катерина поехме към френското посолство. На закуска Катерина изяде едно яйце и доста хляб с надеждата да успокои капризния си стомах. В късното утро реши, че е готова да рискува, и потеглихме с каретата. Стигнахме до целта без произшествия. Разбрахме обаче, че мосю Дьо Монтан още не се е явил на работа и вероятно е в жилището си.

Катерина поднесе надлежно виното на посланика. После инструктира кочияша да ни откара право в дома на Жерар. Още щом спряхме пред скромната сграда, където на приземния етаж се помещаваха покоите му, господарката ми ме избута от каретата.

Почуках на вратата. Изглеждаше ми жестоко да го отхвърлим с лека ръка. Докато се опитвах да обмисля какво е редно да кажа или да не казвам, вратата се отвори рязко. Слабоват тъмнокос младеж застана на прага. Носеше изискани благороднически дрехи, а по лицето му се четеше паника; очите му бяха почервенели и подути от плач.

— Къде е лекарят? — попита с настойчив глас и силен френски акцент; посочи каретата, където Катерина чакаше зад завесите от черен тюл. — Тук ли е? Извикайте го веднага! Господарят ми ще му плати!

— Съжалявам — отвърнах, съвсем объркана. — Изпраща ме графинята, Катерина Сфорца. Нося писмо за господаря ви.

— А! Тук ли е графинята? — младежът надникна над рамото ми към каретата. — Присъствието й ще го утеши.

Преди да успея да отговоря, той закърши ръце и избухна в сълзи. Сниши глас и призна:

— Почитаема, страхувам се да не умре, преди да дойде лекарят! Не разбирам от медицина. Не знам дори какво му има.

От дневната зад него долетя болезнено стенание.

Погледнах към каретата. Исках само да предам писмото, но нямаше как да пренебрегна паниката на момчето.

— Много ли е зле господарят ви?

Лицето на французина се разкриви отново.

— Моля ви, почитаема, помогнете му!

Въздъхнах и прекрачих прага с пълното съзнание, че в каретата Катерина ругае неспособността ми да изпълня стриктно заповедите й.

Младежът ме въведе в дневната. Светлината, нахлуваща през отворените прозорци, падаше право върху Жерар, проснат безжизнен върху канапето. Сивкавата му кожа блестеше, мокра от вонлива пот. Приведох се над канапето и се взрях в изпитото му лице. Той ме погледна с притворени, лъснали очи и не ме позна.

Обърнах се към младежа, който пак закърши ръце.

— Затворете кепенците! Донесете леген, кана с хладна вода и кърпи.

Оставих писмото върху масата и приклекнах до болника.

— Чувате ли ме, мосю?

Той се опита да отговори, но му призля от усилието. Неспособен да се изправи и да проговори, извърна глава на една страна и повърна. Върху тапицерията от брокат ливна отровна жълто-зелена течност с нишки яркочервена кръв. Без да се замисля, извадих кърпичката си от джоба и я избърсах.

При вида й обаче — и последвалите болезнени конвулсии, разтърсили крайниците му — ме обзе същият ужас, какъвто изпитваше младежът. Той се появи след миг с кана, леген и кърпи.

— Какво има, почитаема? — попита, забелязал изражението ми. — Чума ли е?

Поклатих глава, неспособна да продумам.

— Отрова — отроних най-сетне.