Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (29) (Алената графиня)

XXVII

По-лесно е да не знаеш какво е богатство и престиж, отколкото да си ги имал и да понесеш потреса от загубата им. Въпреки това през първите четири години във Форли изпитвах задоволство от живота си благодарение на радостта, която Лука ми носеше; в тясната ни, неудобна стаичка се чувствах по-сигурна, отколкото в пищните покои в Милано или Рим, които делях с Катерина. Господарката ми имаше нужда от мен повече от всякога, но проявяваше щедрост, позволявайки ми често да оставам по цяла нощ при Лука. Нерядко се случваше обаче да я налегнат старите мрачни страхове; връщаше се и неизличимият спомен за убийството на баща й. Тогава лягах при нея, докато се успокои.

Враждебността на Катерина към съпруга й растеше; сломен от падението си, Джироламо се утешаваше с пиянство и отказваше да разговаря с нея за липсата на приходи. Отначало тя реши да обнови старото имение във Форли в съответствие с римските стандарти. След два месеца обаче осъзна, че няма средства за подобно начинание. Четиристотин и четирийсетте дуката от Рим се бяха почти стопили, а останалата нищожна сума отиде за изхранване на домакинството.

Катерина се принуди често да вечеря в дома на Луфо Нумай, та с Джироламо да се наслаждават на безплатно, но добро вино и ястия. За съжаление я придружавах и се налагаше да отблъсквам попълзновенията на месер Луфо. Разбрах, признавам, че най-бързият начин да го удовлетворя е да го удрям и да го ругая — колкото по-сурово, толкова по-добре. Така домакинът ни бързо се превръщаше в трепереща развалина и охотно изпълняваше волята ми. По време на една подобна среща в коридора Катерина стана от масата, за да отиде до тоалетната, и ни видя отново.

— Радвам се, че не отблъскваш месер Луфо — каза ми по-късно. — И аз му угаждам понякога. Твърде могъщ е и не бива да го настройваме срещу нас. Хората го слушат.

У Катерина бе настъпила коренна промяна; не приличаше никак на разглезената херцогска дъщеря, изпълняваща всяка своя приумица в Рим — такава е цената на лишенията. В крайна сметка господарката ми бе принудена да заложи повечето си бижута и сребърни сервизи и да проси унизително пари от сродниците си — миланския херцог Лудовико, кардинал Дела Ровере и дори от враждебния си племенник кардинал Рафаеле Риарио. Лудовико и Дела Ровере не й отговориха; изненадващо младият Рафаеле се отзова с искрена загриженост за роднините си, изпаднали в тежко положение. Посети парадно леля си и чичо си във Форли — хвърляше сребърни монети на селяните и организира угощение на градския площад, за да им покаже какво значи да си Риарио. Щедростта му не подмина Катерина; без да уведомява чичо си, Рафаеле й подари няколко хиляди дуката, съзнавайки, че тя ще ги използва по-разумно от прахосника Джироламо.

Срамът, предизвикан от жеста му, я подтикна към действие. Една сутрин тя отиде в покоите на съпруга си, който отспиваше снощното пиянство, и отказа да си тръгне, докато той не се съгласи да остане трезвен поне докато съумее да убеди Градския съвет, че господарят на Форли е пред банкрут и поданиците му трябва да плащат данъци. Джироламо спази дадената дума и постигна успех благодарение на грижливите напътствия на Катерина. Приходите бяха достатъчни да изхранят Палацо Риарио, ала не се равняваха и на една десета от парите, пълнещи съкровищницата на Джироламо в Рим.

Бедността обаче не бе основната грижа на господарката ми. Оставаше въпросът за физическата сигурност на семейството. Папа Инокентий официално бе отстъпил Имола и Форли на Джироламо, ала с ясната уговорка да не разчита на Рим за защита, ако някоя алчна душа се полакоми за малкото му владение. В момента „войската“ на някогашния папски капитан се състоеше от малобройни местни отряди, на чиято преданост не можеше да се разчита, понеже гражданите на Форли смятаха Риарио за пришълци. Графът нямаше средства за наемници, с каквито се охраняваха мнозина владетели.

В резултат Катерина отново изпрати много писма с молба за военна помощ, ако й потрябва. Получи само един, ала важен, окуражителен отговор — от херцог Лудовико. „Могъществото на Милано“, пишеше той, „стои зад теб.“ Можехме само да се надяваме да е щедър с войниците както с думите.

* * *

След две години пиянство Джироламо рухна върху масата за комар. Един от братята Орси излезе, олюлявайки се, от Залата с нимфите и се разкрещя да извикаме лекар. Катерина свари стенещия си съпруг да се превива от болка на пода, вкопчил ръце в ребрата си. Лука помогна да го занесат в леглото.

Катерина остана при графа, докато дойде лекарят. Джироламо се гърчеше от нетърпима болка в стомаха и повръщаше; призляваше му дори при вида на храна. Ту го втрисаше, ту се обливаше в пот.

Докторът прецени, че пациентът страда от „разстройство на жлезите“. Катерина го попита дали ще оздравее и той сви рамене.

— Времето ще покаже. Може да се влоши, може и да се подобри.

До края на живота си Джироламо не биваше да пие вино и да яде пикантна и мазна храна. Междувременно лекарят му даде отвара за облекчаване на болката — толкова горчива, че графът я изпи след дълги увещания и заплахи.

Лекът подейства — пациентът заспа. С Катерина се върнахме в покоите й. Щом останахме насаме, тя заговори с мрачен и сериозен глас:

— Ще дойдеш ли с мен до „Равалдино“? Искам ти да решиш, защото пътуването е опасно.

Крепостта „Равалдино“ бе най-внушителната постройка във Форли; възправяше се досами югоизточната стена на града. Джироламо и Катерина бяха законните й притежатели, но в момента я стопанисваше мъж на име Дзоко — наемник, сражавал се години наред за Джироламо. В отплата за приятелството и услугите му Джироламо го бе назначил за кастелан на „Равалдино“. Откакто бе пристигнал в града обаче, Джироламо разчиташе на него да покрива комарджийските му дългове. Понеже графът не връщаше заемите, Дзоко му предложи да му преотстъпи дял от крепостта. След четири години кастеланът вече притежаваше повече от половината и бе уведомил графа, че смята „Равалдино“ за свой, докато не му изплатят дължимото.

Преди да успея да отговоря, Катерина добави с равен тон:

— Ако Джироламо умре, искам да съм сигурна, че „Равалдино“ ще ми се подчинява. Твърде много са алчните за земи, които вярват, че лесно ще отмъкнат Имола и Форли от една бедна вдовица. Не вярвам на местните, а не мога да си позволя наемна войска. Имам ли обаче крепостта…

Тя замълча, втренчена в лицето ми; не знам какво прочете по него, защото в момента пропадах в мрачина сред каменни отломки, заслепена от ярка мълния.

— Кулата — отроних, ала не говорех на нея; намирах се на друго място и виждах единствено светкавицата, врязана под клепките ми.

Смътно усетих как Катерина раздрусва ядосано раменете ми.

— Вече надживях Кулата! — извика тя. — Няма от какво да се страхувам!

— Три пъти ще влезете в Кулата и три пъти ще излезете — изрекох, уплашена, че не разбирам откъде идват думите. — От вас зависи дали ще останете жива, или не. Изберете ли правилно, това, което смятате за поражение, ще се окаже най-голямата ви победа.

Тя ме държа за лакътя, докато не излязох от унеса; без нея вероятно щях да падна. Когато се опомних, продължи да говори, сякаш не съм изрекла страховито пророчество:

— Намери съпруга си! Той е най-добрият писар и знае как да напише заповед така, че да има тежест.

* * *

Същата нощ, докато Джироламо страдаше в леглото, с Катерина препуснахме към „Равалдино“. Спряхме пред защитния ров и извикахме Дзоко. Той се появи на стражницата над подвижния мост; тромавата му походка издаваше, че вече е погълнал доста вино.

От пръв поглед разбрах, че мисията на господарката ми е безнадеждна. Дзоко не бе благородник; засмя се язвително, щом я зърна, после й се ухили безочливо и похотливо. Беше висок, слаб и напълно плешив; облечен в омачкана туника от груб памук, лекьосана с вино. Дебел, грапав белег прорязваше дясната му буза чак до ухото с голяма златна халка. От заострената му брадичка стърчаха редки туфи косми.

— Катерина Сфорца! — възкликна хапливо той. — Щом графинята на Форли ме посещава, господарят явно е мъртъв. Чух, че го е повалила болест.

Наглостта му ядоса Катерина, но тя се овладя.

— Току-що бях при господаря ми. Силите му се върнаха и подписа това. — Вдигна документа, написан от Лука, който Джироламо действително бе подписал, макар че Катерина държеше треперещата му ръка, за да не изпусне перото. — Съпругът ми заповядва да ми предадеш незабавно „Равалдино“. Има право да предяви иск към всякаква собственост, необходима за защитата на Форли. Дълговете не са от значение.

Дзоко се разкикоти от сърце при мисълта да предаде крепостта на две жени, едната — невъоръжена. Щом се овладя, присви очи към пергамента в протегнатата ръка на Катерина и вдигна рамене.

— Лист хартия. Откъде да знам, че графът не е мъртъв? Ами ако се опитвате да ме измамите?

— Свали моста, за да вляза и да ти го покажа — отвърна графинята. — Познаваш подписа на господаря ми.

Дзоко скръсти ръце и поклати глава.

— Чух как сте нахлули в „Сант’Анджело“, почитаема. Няма да ви пусна тук. Доведете наследника на Джироламо — Отавиано. Ако плати дълговете на баща си, ще му предам „Равалдино“.

Никакви доводи не го разубедиха. Разярена, Катерина обърна коня си и препусна обратно; последвах я.

* * *

Джироламо не умря. През следващата седмица болките му постепенно стихнаха; три дни обаче го мъчеше жажда за вино. После нямаше сили за игри на зарове.

Странно, ала Дзоко не надживя господаря си. Докато вечерял в „Равалдино“ в компанията на двама войници — единият бе познайник на Катерина от офанзивата в „Сант’Анджело“ — те извадили ножове, нападнали го и се свършило с него. Господарката ми получи крепостта и назначи нов кастелан — предания Томазо Фео.

Не разпитвах; не исках да разбирам истината, а и Катерина запази мълчание.

* * *

През нощта на четиринайсети април 1488-а се събудих в прегръдките на съпруга си. Сепнаха ме женски писъци, долитащи от покоите на графинята — толкова отчаяни, че с Лука скочихме от леглото и се втурнахме веднага натам. Не след дълго виковете се умножиха — някои звучаха победоносно. От приземния етаж ехтяха непознати гласове.

Стигнахме до покоите на Катерина точно когато голямата й дъщеря Бианка и бавачката вкарваха децата при майка им. Деветгодишният Отавиано хлипаше тихо, седнал на леглото до по-малкия си брат Чезаре.

Катерина излезе от килера с две саби и кама; подаде едната сабя на стария прислужник на Джироламо Николо, който трепереше като листо и не успя да стисне дръжката. Опита се да даде другата на Отавиано, но той отказа да свали длани от лицето си.

Погледът на господарката ми бе трескав, бузите й — влажни от сълзи, ала гласът й прозвуча обезпокоително безизразно:

— Деа, помогни ми да барикадирам вратата. Скоро ще дойдат. Убиха Джироламо.

При тези думи по-големите деца се разридаха отново; Катерина не им обърна внимание. Втренчи се в Лука.

— Знаеш ли пътя за Милано?

Лука кимна.

— Отиди при чичо ми възможно най-бързо — заповяда му тя. — Кажи му, че се нуждая от военна помощ — незабавно, за да не изгубя Форли. Ако успееш да се отбиеш в „Равалдино“, предай на кастелана да не се предава при никакви обстоятелства. — Когато Лука се приведе да ме целуне за сбогом, графинята добави: — Внимавай по пътя към конюшнята. Видят ли те, ще те убият.

Изпратих Лука с уплашен поглед, ала знаех, че шансът му да оцелее всъщност е по-добър от нашия. Камериерката Марта вече бе пристигнала и помагаше на Лучия да успокои децата. Николо, аз и Катерина залостихме вратата и избутахме тежкия гардероб пред нея.

— Повече не можем да направим — въздъхна господарката ми и седна на леглото, за да прегърне децата си.

Целуна по главата четиригодишния Джовани Ливио и ме изгледа мрачно изпод вежди. Нямаше начин да избягаме, а убийците на Джироламо лесно щяха да пробият жалката ни бариера.

— Не плачете! — прошепна нежно Катерина на децата си. — Когато враговете ни дойдат, запазете спокойствие и се дръжте вежливо. Няма как да ги отблъснем с толкова малко оръжия, затова не бива да ги нападаме първи. Вие сте Риарио. Баща ви вече не страда, на небето е и ви гледа оттам. Накарайте го да се гордее с вас. Не се страхувайте, ако ме отведат. Аз съм ви майка и ще се бия до смърт за всеки от вас. Разбирате ли?

Десетгодишната Бианка, зряла за възрастта си и най-безстрашна от всички, кимна сериозно.

— Не смятам да умирам — продължи Катерина. — Ще се опитам да ги надхитря. Не вярвайте на нищо, което ви казват. — Тя сложи ръка върху рамото на Отавиано. — Няма да дам лесно Форли.

Скръстих ръце и тръгнах бързо към единствения голям прозорец. „На три пъти ще влезете в Кулата“ — така бях казала на Катерина, ала реших, че съм сгрешила. Нямаше как да оцелеем; щяха да ни избият тук.

Прозорецът гледаше към малък площад пред двореца; в стъклото се отразяваха златните пламъци на факли; виковете на хората долу долитаха в стаята.

— Свобода! Свобода! Да живеят Орси!

Стаена предпазливо в сянката, погледнах към улицата, където Лудовико Орси насъскваше тълпа разгневени селяни, заобиколили като рояк насекоми дълъг, блед предмет върху земята. Сиянието на факлите им заслепи просълзените ми очи. Когато зрението ми се проясни, видях трофея им — гол труп на мъж с лице и торс, покрити с кръв. Един търговец от града бе клекнал до него. Той вдигна безжизнената му глава, заби зъби в скалпа му и погледна нагоре — от устата му се стичаше кръв и стърчаха кафяви косми. Изплю ги и се надвеси отново да захапе пак. Мъжът до него държеше кама и режеше плът от мишницата на мъртвеца. Познах Джироламо по дългите ръце и високия ръст — не различавах чертите му, вече смазани или нарязани. Закрих уста с длан и извърнах глава.

Обходих с очи леглото и гардероба, барикадирал вратата, и в същия момент чух брадва да се забива в нея. Катерина изправи рамене, изправи се и тръгна спокойно към тресящата се врата.

— Спрете! Не е нужно да разбивате нищо! — извика тя. — Ще ви пуснем вътре. Свалете оръжията. Тук има деца!

Побързах да й помогна да избута настрани преградата.

* * *

За мое удивление въоръжените мъже, предвождани от Чеко Орси, не ни убиха. Позволиха на Катерина да целуне спокойно децата си, преди да излезе от стаята. Заобиколиха ни, за да ни опазят от освирепялата тълпа, обсипваща графинята с ругатни, и ни заведоха пешком до Палацо Орси. Там ни охраняваха и се отнасяха почтително с нас. Разрешиха дори на Николо, стария прислужник, станал свидетел на убийството на Джироламо, да остане с нас. Тогава той ни разказа какво е сполетяло господаря му.

Братята Орси — другари на графа, допреди да заболее — знаели къде стои ключът за Залата на нимфите. Джироламо не се доверяваше на местните и заключваше всички стаи, където влизаше. През онази нощ се почувствал добре и решил да вечеря в любимата си трапезария. Нахранил се и освободил прислугата. При него останал само Николо.

— Толкова бързо се случи. — Николо сведе тъжно глава. — Негово Сиятелство отвори прозореца да подиша чист въздух. В същия момент се появи Чеко Орси. Господарят не криеше ключа от него, разбира се, и не очакваше нищо лошо. Поздрави го и протегна ръка да види листа, който Чеко размахваше, мърморейки как ще плати местния данък. В същия момент един от капитаните на графа — казва се Рончи, мисля — изскочи зад гърба му с вдигната сабя. Извиках, но Чеко вече бе забил камата си в ребрата на господаря. — По лицето на възрастния мъж се стекоха сълзи. — Графът не падна. Втурна се към вратата, но капитанът му препречи пътя и той се скри под масата. Сграбчиха го за косата и го измъкнаха. Чеко изглеждаше паникьосан и готов да побегне. Захвърли камата и извърна глава, а капитанът бързо довърши започнатото.

Очите на Катерина останаха сухи, но горната й устна се изви от омраза и погнуса.

— Чеко се е разколебал? А къде беше брат му Лудовико?

— Долу, предполагам. Чеко е по-смелият от двамата.

Лицето на Катерина окаменя, ала забелязах искрица надежда в погледа й.

— Страхливци — процеди през зъби тя, за да не я чуят стражите. — Имаме си работа със страхливци.

* * *

На другата сутрин папският наместник в съседния град Чезена посети Катерина. Нисък, слаб и белокос, монсеньор Савели носеше най-обикновена черна свещеническа роба, но излъчваше увереността на римски кардинал. Държеше се изключително любезно и поздрави топло Нейно Сиятелство. Бяха се срещали няколко пъти и макар да презираше Джироламо, Савели имаше високо мнение за съпругата му. Духовникът бе поел управлението на града от името на папа Инокентий. Задачата му бе да разкрие истината за метежа и после да реши дали да удовлетвори молбата на Орси да изместят Риарио. Орси, разбира се, му оказваха пълно съдействие, защото не можеха да управляват без благословията на папата. В замяна им бяха разрешили да държат в плен Катерина и да продължават да подкопават властта й.

В мое присъствие Катерина и Савели разговаряха в добре обзаведеното преддверие, а децата си играеха в спалнята.

Савели изслуша внимателно разказа на господарката ми — как Чеко Орси събирал годишния данък за месото по заръка на Джироламо, но го похарчил безразсъдно; после помолил господаря си за отсрочка да върне парите. Брат му Лудовико още не бил преглътнал поредното яростно избухване на Джироламо. Графът изгубил живота си в резултат на дребнава вендета, а не на истински метеж. Катерина препоръча на Савели лично да се запознае с финансовите документи и да види колко щедър е бил съпругът й към поданиците си. С нищо не бил обидил жителите на Форли.

Савели кимаше съчувствено и когато графинята приключи, й се извини с благ глас:

— Простете ми за вмешателството, но сигурно разбирате, че Светия отец иска да опази мира в Романя. Възможно е Негово Светейшество да предостави Форли на сина ви Отавиано. Междувременно в името на мира е най-добре да предадете града и да се оттеглите с децата си в Имола. Там ще изчакате решението ни.

Мекият тон на Катерина бе в съзвучие с неговия:

— Несъмнено разбирате, отче, че ако се предам сега, Риарио завинаги ще изгубят Форли. Нямаме застъпник в Рим.

— Племенникът ви, кардиналът, е достатъчно влиятелен във Ватикана.

Графинята се усмихна вдървено.

— За съжаление влиянието на Рафаеле не се простира до трона на свети Петър.

Савели се приведе напред и бащински потупа Катерина по ръката, вкопчена в ръкохватката на стола.

— Оттеглете се в Имола, скъпо дете, и отгледайте децата си. Току-що загубихте съпруга си. Време е да скърбите, не да мислите за политика.

Дълбока червенина плъзна от врата на господарката ми към скулите й. Тя се изправи и отбеляза горчиво:

— Орси са глупаци. Нямат ум да управляват. Доказва го фактът, че ме оставиха жива. Ще… — замълча и се овладя с огромно усилие.

Савели се взря добродушно в нея.

— Да, скъпа?

Катерина не побърза да му отговори. Най-сетне проговори с кадифен, сладък глас:

— Ще обмисля съвета ви, монсеньор. Благодаря ви, че ме посетихте.

* * *

На другия ден ни преместиха на по-строго охранявано и по-негостоприемно място — стаичка в кулата над портата „Сан Пиетро“, където обикновено спяха стражите. С по-големите момчета седнахме на пода със свити крака, а Катерина и по-малките деца се настаниха върху тесния сламеник. Обстановката бе, меко казано, обезсърчителна, особено когато децата започнаха често-често да използват единственото гърне в непроветривото помещение.

Мрачното настроение на Катерина обаче скоро се разведри. Тримата мъже, които ни охраняваха, се оказаха благоразположени към семейство Риарио, макар и не достатъчно, та да ни освободят. Съгласиха се да донесат хартия и перо на графинята, за да напише писмо на кастелана си Томазо Фео, удържащ предано крепостта „Равалдино“.

И нещо повече — съгласиха се и да му го занесат.

* * *

На другия ден Чеко и Лудовико Орси, усетили с пълна сила напрежението от новото си, несигурно положение, дойдоха с въоръжен ескорт, за да отведат Катерина. Бианка се разплака и другите деца я последваха. Постарах се да ги утеша, макар да бях ужасена, че Савели се е почувствал обиден от гневния изблик на господарката ми и в момента я водят към гилотината.

След два часа Катерина се върна при нас. Отначало се уплаших от засъхналата кръв по врата й. Тя обаче изглеждаше не просто добре — лицето й сияеше победоносно.

— Лука! — прошепна ми възторжено. — Стигнал е невредим до „Равалдино“ и по-нататък!

Седна върху сламеника, подви крака и поли под себе си и ми разказа историята — братята Орси я завели до „Равалдино“ и я довлекли пред крепостта, до самия ръб на защитния ров. Чеко притиснал нож към гърлото й и заповядал да извика кастелана. Послушала го. Фео се появил и Чеко заплашил Катерина със смърт, ако не му нареди да се предаде.

Катерина отказала. Чеко настоял отново и острието му облизало плътта й.

— Отказах пак — продължи господарката ми — и той ме поряза леко. Обърса с пръст капката кръв и ми я показа, все едно очакваше да припадна. Присмях му се. Той се разкрещя. Съжалих го и извиках на Фео да се предаде. Той, разбира се, отказа и горкият Чеко пак опря нож в гърлото ми. И двамата с Фео вече едва се сдържахме да не се разкикотим. Чеко ме заплаши още три пъти. Накрая вдигна ръце и ето ме тук.

* * *

През следващите три дни Чеко водеше Катерина до крепостта и фарсът се повтаряше с един и същ финал.

На четвъртия ден дружелюбните стражи ни изведоха от стаята в кулата и ни смъкнаха на улицата, където чакаха четири коня, мръсен фургон, монсеньор Савели с трима лични помощници и братята Орси. Чеко и Лудовико изглеждаха посърнали; Савели — в бодро настроение с бегла сянка от тържество в очите.

Двама от стражите яхнаха коне, третият помогна на Катерина да се качи във фургона, а папският наместник приближи с жребеца си до нея.

След кратка размяна на любезности, Савели обяви:

— Тази сутрин приех пратеник от кастелана ви. Изразява готовност да ми предаде „Равалдино“ при едно условие — среща с вас, за да му платите надницата, която очевидно му дължите. Иска също писмено да удостоверите преданата му служба, за да го наемат другаде.

Катерина сведе очи.

— Предател! — прошепна тя, после вдигна глава и добави сломена: — Без крепостта нямам надежда. Ще напиша писмото, но нямам пари. Фео е упорит. Няма да се предаде, ако не получи своето.

— Каква сума му дължите? — осведоми се предпазливо Савели.

— Двеста дуката — отговори без колебание Катерина.

Свещеникът въздъхна и й подаде кадифена кесийка.

— Поне казвате истината. Толкова поиска Фео.

Връчи й перо, напоено с мастило, и едно вече написано писмо. Тя го подписа бързо и докато духаше мастилото, Савели продължи:

— Колкото до срещата… Кастеланът ви настоява да се състои в крепостта.

— Така ли? — учуди се Катерина. — Не се ли опасявате, че крои нещо?

Савели се прокашля и стрелна с поглед мрачните братя Орси.

— Загрижени сме. Затова взехме децата. Съгласих се братя Орси да ги задържат, докато сте в „Равалдино“. Не се ли върнете до три часа, ще ги убият. — Той сниши глас. — Очевидно не разбират майчината обич. Уверих ги, че ще се върнете, щом децата ви са пленници.

Катерина погледна към Орси и въоръжените стражи.

— Ще се върна, разбира се — кимна тържествено.

* * *

Не яздихме дълго до крепостта. В друсащия се фургон изпитвах ужас, съчетан с остро осезание за настоящето, сякаш винаги съм се носела към „Равалдино“ и към несигурна участ. Обърнах се към Катерина, чието изражение изглеждаше напълно безучастно. Въоръжените стражи от двете ни страни ни виждаха и господарката ми не срещна погледа ми.

Група любопитни граждани бяха разбрали за предстоящата драма и се бяха събрали да наблюдават зрелището от почтително разстояние. Не вдигнаха шум, когато наближихме — явно не бяха метежници, а се интересуваха от изхода по прагматични съображения.

Спряхме до защитния ров. Един от стражите смъкна Катерина от фургона, а Савели извика на Фео да спусне подвижния мост. Лицето на кастелана се мярна за миг зад бойника, после изчезна отново. Не след дълго чухме да скърца колело, издрънча верига и мостът започна да се спуска бавно.

Катерина, стиснала кесията и писмото, се обърна и обходи с очи всички, седнали във фургона.

— Страхувам се — рече внезапно на Савели. — Фео бе предан на съпруга ми, но той е войник, а аз — безпомощна жена.

Свещеникът кимна съчувствено.

— Искате ли да ви придружи един от стражите ни?

— Да, моля ви. Още по-добре двама, Фео е хитър и силен.

Савели погледна към тримата войници.

— Придружете я — заповяда им той и се обърна към намръщените братя Орси. — Виждате ли? Вече няма как да избяга.

Стражите скочиха от конете и застанаха до Катерина. Тя погледна към подвижния мост, вече почти напълно спуснат, и се обърна отново към фургона.

— И придворната ми — посочи ме. — Не искам да съм единствената жена там.

Свещеникът кимна с многострадална въздишка. Помогнаха ми да сляза от фургона точно когато подвижният мост тупна с грохот на земята. Ненадеен повей облъхна влажните кичури коса, полепнали по врата ми, и развя воала ми, щом тръгнах след Катерина и стражите по дългия, тесен мост. Вперила поглед в краката си, не забелязах как един по един войниците подминават Катерина и тичешком се скриват в отворената паст на наблюдателната кула. Осъзнах какво се случва едва когато Катерина ме сграбчи за лакътя и ми зашепна. Чух с мъка думите, удавени във внезапния ропот на тълпата.

— Бързо! Бързо! Тичай!

Подчиних се, стъписана, и хукнах към влажния вътрешен двор, където стражите се изкачваха по стълбите към покрива. Потният Фео — нисък, жилав мъж — вече въртеше колелото, за да вдигне моста. Той се отлепи от земята, когато Катерина бе на крачка от портата. Тя спря, обърна се, размаха юмрук във въздуха и изкрещя:

— Смърт на Орси! Да живеят Риарио!

Спусна се след войниците към покрива, където бяха разположени няколко оръдия. Последвах я запъхтяна. Когато изкачих стълбите, Катерина вече стоеше горе и крещеше на враговете си:

— Убийци! Предатели! Спомнете си този момент, когато ви разчекват на градския площад. Ще унищожа рода Орси!

Неколцина от тълпата нададоха одобрителни възгласи — не толкова от преданост, подозирам, колкото от въодушевление, че драмата продължава. Монсеньор Савели закри устата си с длан. Чеко Орси скочи от седлото с почервеняло лице и размаха юмруци; брат му седеше на кон до него, изгубил ума и дума.

— Ще убия децата ти! — извика Чеко и извади кама. — Не се ли върнеш веднага, ще ги убия всичките! — Хукна към фургона и сграбчи ръката на разплакания Отавиано в безуспешен опит да го изтегли навън. — Още сега ще го убия!

Лицето на Катерина се разкриви от омраза. Тя се наведе, събра полите и фустата си и бързо ги вдигна над кръста си. Разголи златната туфа косми между бедрата си, посочи ги гордо и изкрещя:

— Давай! Убий ги! Не виждате ли, глупаци, че има с какво да си направя други?

Пусна полите си и обърна гръб на братя Орси.