Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (25) (Алената графиня)

XXIII

През онзи ден Катерина отказа да яде и пие.

— Каква жестокост! — поклати горчиво глава. — Що за Бог краде бебета от ръцете на майките им?

— Същият, благодарение на когото се раждат — отвърнах нежно.

Не я обвиних, че задава подобен въпрос; питах се същото, когато загубих Матео.

Придърпах един стол до леглото й и седнах до нея.

— Помните ли каква карта избрахте, преди да тръгнете към Венеция?

Тя не ме погледна.

— Обесения мъж — продължих тихо. — Жертва. Помните ли какво ви казах? Предстои нещо лошо…

— Не ме предупреди, че ще е толкова ужасно — прекъсна ме Катерина.

— Не знаех какво точно ще се случи, почитаема. Казах ви обаче, че от него ще произлезе нещо добро.

— От смъртта на детето ми? — Тя най-сетне се обърна към мен, изпълнена с немощен гняв. — Какво добро може да излезе от една толкова покъртителна трагедия?

Поех си дълбоко дъх да отговоря, но Катерина заговори бързо:

— Опитах се да бъда смела, както ми каза, Деа. Опитах се да съм загрижена за хората. Това дете… малката ми Галеаца — преглътна ридание — риташе по-силно от всичките ми други деца. Мислех я за момче и бях сигурна, че ще стане велик воин. Шепнех й за предците й — за дядо й, миланския херцог, за рода Риарио и как ще я посветя лично във военните изкуства. Как няма да се страхува никога и от нищо, как ще прослави фамилиите Сфорца и Риарио… — По бузите й се стекоха неми сълзи. — Бях щастлива… обиквах я. Но какъв е смисълът? Тя пое първата си глътка въздух и умря. Бори се храбро да влезе в света… и я победиха.

Катерина разкриви лице в непосилен опит да овладее мъката си; най-сетне упоритата й гордост надделя и чертите й застинаха в горчива маска.

Наблюдавах ужасното преобразяване, уплашена, че смъртта на малката Галеаца ще вледени още повече сърцето на майка й. Внезапно мъглявите ми мисли се проясниха. Не чух вътрешен глас, не изпитах неестествени усещания, ала разбрах, че съдбата ме е събрала с Катерина в този страховит момент, и проумях какво трябва да направя.

Станах от стола.

— С ваше позволение, почитаема… Бих искала да донеса картите.

Тя сви рамене.

— Защо? За да ми кажеш, че предстоят нови мъки? Вече знам как ще свърша. В Кулата, като баща ми. Земното ми владение, каквото и да е то, ще се срути върху мен.

Не ми забрани обаче да отида в килера и да извадя от сандъка си тестето, увито в черна коприна. Седнах отново, развих вързопа и разстлах коприната върху леглото до Катерина. Подадох й позлатените карти.

— Разбъркайте ги, почитаема, както пожелаете.

Тя се надигна и с видима неохота раздели тестето на четири купчини.

Помолих я да обърне една по една горните карти от всяка купчина. Първата се оказа Краля на бокалите — дадох й знак да почака, преди да разкрие останалите.

— Това е бъдещето, произтичащо от Обесения мъж — обясних, вслушвайки се в думите, които излизаха от устата ми, сякаш ги изрича друг. — Вижте! — посочих й красивия мъж, яхнал златен кон; в ръцете си държеше гравиран златен бокал.

Катерина се втренчи мрачно в картината; ако имаше сили, би запратила картите на пода.

Заговорих бързо и успокоително:

— Това е истински мъж, почитаема. Ще дойде при вас, ще ви поднесе дарове и нещо повече. Бокалът побира чувства — тъга или радост, любов или омраза. Още не съм сигурна какво носи благодетелят, но знам, че ще е съюзник.

Катерина сви рамене, ала в очите й заискри бегло любопитство.

— Кога ще дойде?

Взрях се в картата; щяха да минат години, преди мъжът да се появи от плът и кръв.

— След време… — отвърнах. — Ще разбера повече, когато видя следващите три карти.

Катерина обърна втората. На бял фон, заобиколени от зелени лозя и цветя, една над друга стояха две високи чаши — даровете, които Краля на бокалите щеше да донесе. Бяха пълни догоре със смарагдова течност, а между тях имаше бяло знаме с надпис: „Любов моя“.

Въпреки ужаса, преживян преди ден, успях да се усмихна леко.

— Прочетохте надписа, нали, почитаема? Картата символизира любов и плодовитост. Любов между мъж и жена — уточних и добавих с искрена ведрост: — Не преувеличавам, Ваше Сиятелство. Картите говорят ясно, че истинската ви любов, Краля на бокалите, ще дойде при вас.

Погледнах към Катерина, която се взираше в Двата бокала. Челото й бе сбърчено и дишаше тежко, сякаш се опитваше да преглътне напиращи сълзи; в очите й обаче се четеше и копнеж. С треперливи пръсти тя обърна третата карта.

На златен фон млад воин в пълно снаряжение — с щит, с алебарда — яздеше бял жребец. Щитът бе свален — Краля на сабите не воюваше, а със задоволство си припомняше предишните победи. Картите бяха разположени така, че Краля на сабите и Краля на бокалите се взираха един в друг през Двете чаши.

— Бащата — посочих воина — и синът — посочих младия мъж в доспехи и гласът ми секна от удивление. — Вашият син, почитаема. Велик и храбър воин. Стига само да разтворите сърцето си…

— Не би ме излъгала — отрони Катерина.

Улових влажната й длан и я погледнах в очите.

— Никога не съм ви заблуждавала. А и вие разбъркахте картите, не аз.

— Сега ми е трудно да повярвам, че съдбата ще прояви благоволение. Баща ми и бебето ми си отидоха, прогониха Бона, изгубих Милано… — Катерина погледна недоверчиво последната карта. — Ами ако е Кулата, Обесения мъж или нещо още по-лошо?

Пръстите й се поколебаха над картата, преди да я обърнат. Тя видя шестте кръстосани златни скиптъра и повдигна въпросително вежди.

— Победа — усмихнах се с облекчение. — Победа, почитаема! Детето ще е могъщо и ще жъне успехи. Ще се прочуе из целия свят.

Тя ме измери с изпитателен поглед и очевидно се убеди в искреността ми, защото челото й се изглади. Тъгата в очите й се разсея донякъде.

— Жадна съм — каза тя. — И още изпитвам болка. Бих искала обаче да се изкъпя, преди да изпия билките на акушерката.

* * *

През пролетта на 1482-ра папската армия и Венеция започнаха война срещу Неапол и Ферара. Папа Сикст заповяда войските, воювали с неаполския крал срещу Лоренцо, да се върнат веднага в Рим, за да засвидетелстват предаността си към него. Семейство Орсини се подчиниха, но могъщият клан Колона се съюзи с Неапол ведно с Флоренция, Урбино, Мантуа, Болоня, Фаенца и — за изненада на Катерина — Милано под командването на чичо й Лудовико. Връзката на графинята с Милано бе изтъняла съвсем, както и ползата й за фамилия Риарио. Чичото и племенницата бяха почти непознати и не таяха топли чувства, които да гарантират семейна преданост.

В отговор Неапол изпрати многочислена армия на север към Рим — толкова бързо, че Джироламо не успя да поведе отрядите си към Флоренция, а бе принуден да се сражава за папските територии в опасна близост до древните римски стени.

Отначало той удържа победа срещу неаполитанците — докато Лоренцо деи Медичи не нападна прозорливо Форли и не проби защитата на града. Оказа се, че е предвидил правилно действията на врага. Джироламо веднага изпрати войници — макар да не бе в положение да разделя силите си — към Форли, загрижен да не изгуби малкото си владение.

През декември 1482-ра зимата прекрати временно битките и неспокойният, мрачен Джироламо се върна у дома при съпругата си. Възползвайки се от значителното си предимство, Неапол, Флоренция и Милано обявиха, че възнамеряват да повдигнат срещу Сикст обвинения в редица престъпления, включително убийството на брата на Лоренцо.

Сикст не бе в състояние да опровергае повечето обвинения, а за заговора срещу Медичите имаше твърде много свидетели. Притиснат, Негово Светейшество се съгласи да сключи примирие, зачерквайки надеждите си да осигури власт и стабилност на сина си Джироламо.

През цялото време Катерина се въздържаше от любовни връзки и се посвети на децата си. Отначало се чувстваше неловко край тях и те — край нея, защото не се познаваха добре. Постепенно обаче упорството й бе възнаградено — спечели ги с необузданото си въображение и способността си да измисля интересни игри. Често посещаваше и Сикст, чието здраве се бе влошило, и се срещаше с кардинал Дела Ровере — избран от папата за негов наследник.

* * *

Лето господне 1484-то започна със злокобни поличби — астролозите предупреждаваха, че разположението на звездите и планетите вещае бедствия, войни и смърт на влиятелни личности. Не след дълго Сикст претърпя удар и дясната страна на лицето му се парализира. Говореше завалено и не можеше да преглъща твърда храна; подаграта му причиняваше такива болки, че не успяваше да направи и една крачка без чужда помощ. Разнасяха го с носилка из Ватикана.

Катерина започна да го посещава още по-често; старецът я обожаваше не само заради красотата й, но и защото умееше да го разсмива със забавни истории. Винаги ведра, тя го заразяваше с доброто си настроение и му помагаше да надмогне физическото страдание. Кардинал Джулиано дела Ровере често се присъединяваше към тях. Най-сетне проумях защо Катерина поддържа толкова упорито приятелството си с кардинала, особено сега, когато не можеше да разчита на политическа подкрепа от страна на Милано.

* * *

Веднъж, в началото на пролетта, Катерина се срещна отново с Негово Светейшество в един необичайно студен следобед. През онзи ден графинята изглеждаше бледа, отказа да обядва, а стомахът й не понесе закуската. И двете подозирахме, че е бременна, ала бе твърде рано да сме сигурни. Когато влезе в приемната на папата обаче, радостта и бодростта й изглеждаха искрени.

Сикст седеше на внушителен стол с висока облегалка, тапициран допълнително, за да облекчи изтерзаните му от болка кости. Грамадните му боси стъпала — стряскащо виолетови и гротескно подути — лежаха върху табуретка с две пухени възглавници. Табуретката стоеше пред пламтящата камина, която сгряваше непоносимо стаята. Негово Светейшество обаче трепереше, макар и загърнат в тежки кожи. Тронът нямаше ръкохватки, за да не заклещи огромното му туловище, провиснало от двете страни на седалката. Проницателността в очите му бе изчезнала, заменена от мътно, тревожно безсилие. Кардинал дела Ровере седеше срещу него. Изправи се, когато влязохме.

— Скъпа Катерина! — изломоти папата.

Винаги придружавах графинята във Ватикана, но Сикст ме смяташе за прислужница, а не за член на семейството, и пренебрегваше присъствието ми.

Катерина коленичи до него — там, където би трябвало да се намира ръкохватката на стола.

— Няма да ви моля да целуна чехъла ви, Отче — каза тя.

Разкривената ръка на Сикст се появи надлежно изпод кожите, та графинята да целуне златния пръстен на Свети Петър.

— Вечните формалности. Никога ли няма да ме наречеш „чичо Франческо“? — промърмори с въздишка папата.

Катерина се изправи грациозно и целуна месестите му бузи.

— Наричам ви Отче, защото ви обичам като баща, и „Светейшество“, за да изразя уважението си към вас и службата ви.

Сикст се усмихна доволно. Усмивка озари и лицето на кардинал Дела Ровере, който прегърна Катерина като сродница и я целуна вежливо по бузите.

— Да остана ли? — обърна се любезно към Сикст, подсказвайки, че е дошъл за приятелски, а не за политически разговор.

— Разбира се, разбира се — отвърна папата. — Винаги се радвам да виждам роднини. Заради проклетата подагра напоследък нямам други занимания. — Изгледа смръщено лъсналите си червени стъпала. — Ще ми се да ги отрежа; толкова болят, че не понасям допира дори на най-тънък памук. — Вдигна глава към Катерина и кардинала и им махна нетърпеливо. — Седнете, седнете! Формалностите са излишни. Та аз съм бос! Седни и ми разкажи нещо, Катерина.

Дела Ровере й придърпа втори стол до папата и се настани на своя пред камината. Оттеглих се дискретно до вратата, наясно, че предложението не се отнася за мен, и наблюдавах групата от разстояние.

Катерина подхвана оживен монолог за децата си — внуците на Сикст. Бианка вече бе на шест, разсъдлива и умела в писмото и четмото; най-доброто, което можеше да се каже за Отавиано бе, че е на пет и прилича досущ на баща си. Четиригодишният Чезаре обожаваше ловните кучета на майка си и обичаше да си играе с тях.

Негово Светейшество попиваше жадно думите на графинята, ала когато тя спомена войната срещу семейство Колона и колко се надява Джироламо да победи и да остане невредим, изражението му помръкна.

— Проклети да са! — прекъсна я той и жълтеникавите му очи се присвиха. — Колона са предатели. Заслужават единствено да ги отлъчат от Църквата!

В същия момент на прага до мен се появи очарователно момиченце — изглеждаше най-много петгодишна, красива като кукла. Дълги, съвършено оформени руси къдрици се стелеха по раменете й; носеше рокличка от светлосин брокат. Ръчичките й едва удържаха голяма плетена кошница с изящни виолетови ириси.

Всички се обърнаха към нея и тя изпълни грациозен реверанс; изправи се и попита с отчетлив, сладък глас:

— Ваше Светейшество, може ли да вляза? Чух, че сте болен, и ви донесох цветя.

Очарован, Сикст плесна с ръце.

— Ела, дете! Колко си красива!

Момиченцето пристъпи срамежливо напред и спря пред подутите ходила на папата. Засмян, той й протегна длан. Тя остана права, защото другояче не можеше да целуне пръстена, ала веднага след това отстъпи крачка назад и коленичи.

— Стани, дете, стани! Познавам те, разбира се, но съм забравил името ти.

— Лукреция — изрече дълбок мъжки глас откъм вратата.

Родриго Борджия влезе и първо срещна погледа на Дела Ровере, после очите му се насочиха към Катерина с известна заплашителност.

— Простете, ако ви е обидила, Ваше Светейшество, ала се разтревожи много, че не се чувствате добре, и пожела да ви разведри.

Дланите на Борджия лежаха върху раменете на две момчета, застанали пред него. По-голямото изглеждаше забележимо по-високо и очевидно щеше да стане красив мъж — изправило гръб, гледаше възрастните в очите, ала почтително. Второто не се отличаваше с толкова привлекателна външност и не поглеждаше към никого, а криеше лице в алената роба на баща си. И двете деца имаха тъмна коса и очи като кардинала.

— Прекрасна е! — отвърна Сикст и махна на Лукреция да се изправи; пристъпих към нея да взема кошницата и я оставих на видно място върху масата до папата. — А момчетата са…?

— Хуан. — Борджия потупа рамото на срамежливото дете. — И, разбира се, първородният ми син Чезаре, вече почти на девет. И те са загрижени за вас.

Хуан продължи да крие лицето си, а Чезаре се поклони със съвършена грация.

— Ще ми позволите ли да кажа няколко думи, Ваше Светейшество? — попита той с дикция и интонация като на възрастен.

Сикст кимна усмихнат.

— Всяка сутрин и всяка вечер се молим за здравето ви, Ваше Светейшество. Съжалявам, че не се чувствате добре, и се надявам да се възстановите бързо. Колкото до брат ми… простете му, че се държи така. По природа е свенлив, ала и той изрази пред нас горещото си желание да оздравеете.

При тези думи Хуан се пресегна и перна брат си с юмрук по ребрата. Чезаре ахна, но бързо си възвърна самообладанието и не отвърна на удара.

— Хуан! — просъска остро Борджия. — Никакви обноски ли нямаш?

Осъзнал, че положението става неуправляемо, кардиналът стисна здраво раменете на по-малкия си син и се поклони на папата.

— Простете, Ваше Светейшество, но мисля, че е време да се оттеглим. Хуан явно е изнервен.

Погледна мрачно виновника и в същия момент Лукреция захленчи недоволно.

— Хайде, Лукреция — настоя кардиналът и след още един реверанс момиченцето хукна към баща си с пружиниращи златни масури.

Преди да поеме подадената му ръка, Хуан протегна крак, спъна я и тя се блъсна в Борджия. Той залитна назад и Лукреция без малко да се строполи на пода. Чезаре обаче я улови, дръпна я настрани и зашлеви брат си.

— Не я закачай! — извика с искрено негодувание. — Да не си посмял да я докоснеш!

Наложи се Борджия да го хване, за да го усмири.

— Извинете ни, Отче — процеди той, сключил гневно черните си вежди.

— Децата са толкова непредсказуеми — въздъхна папата и с небрежно махване с опакото на дланта им даде знак да излязат.

Четиримата изчезнаха шумно в коридора.

— Деа, намери ваза с вода, за да не повехнат цветята — нареди ми нехайно Катерина.

Кимнах, макар че Сикст спокойно би могъл да позвъни на някой прислужник. Излязох в коридора и чух разправия откъм една ниша в далечния му край — на дванайсетина стъпки пред мен. От учтивост спрях и тихо и незабележимо се притиснах към стената, молейки се спорещите да си тръгнат, та да продължа по своя път.

Родриго Борджия се взираше в децата си, застанали в редица пред него. Странно — не хокаше Хуан, а Чезаре. Стисна толкова здраво китката му, че момчето се сгърчи от болка.

— Защо винаги се боричкаш с брат си? — попита с тон, вещаещ надвиснала заплаха; гневът в очите му ужаси дори мен, страничния наблюдател.

Кардиналът се наведе, застана лице в лице с Чезаре и сграбчи още по-силно ръката му. Момчето пребледня и стисна устни, но не извика. До него малката Лукреция ридаеше тихо, а от другата страна Хуан се хилеше доволно.

— Защото я измъчва! — отвърна ядосано Чезаре, втренчен с нескрита омраза в гневните очи на баща си. — Тя е малка и ми е сестра. Няма да търпя да й причиняват болка! Разбираш ли, татко?

Убийствен гняв лумна в погледа на Борджия. Той изви китката на момчето, което този път не издържа и извика. С бързо, свирепо движение Борджия тласна сина си върху твърдия мраморен под. Лукреция изпищя и се хвърли да заслони с тяло брат си.

— Не го удряй! Моля те, татко! — изхлипа тя. — Добре ли си, Чезаре!

— Възлагам ти всичките си надежди — просъска Борджия на падналия си син. — Готов съм да ти поднеса света на тепсия, само не ме разочаровай. Недей да се държиш така пред важни хора, особено пред папата!

В отговор Чезаре се изправи на крака и улови ръката на сестра си, която го погледна с робско обожание. С глас, заплашителен като на баща му, момчето се зарече бавно:

— Ще убия всеки, дръзнал да я нарани. Кълна се.

После, без да пуска Лукреция, загърби Борджия и се отдалечи с отсечена крачка. Хуан се изкикоти, но вдигнатият пестник на кардинала веднага преобрази изражението му в почтителна сериозност. Стиснал сина си за лакътя, испанецът тръгна бързо след другите си деца. Не помръднах, докато и четиримата не изчезнаха от погледа ми.

През онзи ден изпитах, признавам, състрадание към Чезаре; знаех какво е да обичаш отчаяно сродник и да си готов да убиеш всеки, причинил му болка. Надявах се, че за разлика от мен, синът на Борджия ще намери начин да защити скъпата си сестра.

* * *

За разлика от съпругата си, Джироламо, силно объркан от възможността Сикст да умре, рядко се появяваше във Ватикана. Не скръбта, че ще изгуби своя баща и ментор, а амбицията подхранваше смута на папския капитан — той не понасяше мисълта да изгуби властта си и да се върне в покъртително дребните си имения Имола и Форли.

Пренебрегвайки немощната съпротива на Сикст, Джироламо придума Орсини да се съюзят с папската армия срещу Колона с надеждата да получи внушителните дворци и крепостите им в околностите на Рим, преди да се случи неизбежното.

Тайно съжалявах семейство Колона, които не заслужаваха да ги унищожат просто защото имат разногласия с папата. Катерина — наясно като съпруга си, че е настъпил моментът Риарио да заграбят възможно повече власт и земи — подкрепи безусловно Джироламо. Макар че вече бременността й личеше, тя изрази надежда да го придружи на бойното поле.

Графът обаче настоя тя да остане у дома с децата. И когато дъждовете спряха и времето омекна, той поведе папската армия и войската на Орсини към хълмистите земи на изток. В началото на лятото вече бе завзел град Каве и го бе обявил за собственост на семейство Риарио.

Колона, неуспели да съберат достатъчно сили, за да се изправят срещу папската армия и войската на Орсини, се предадоха и изразиха желание да поискат прошка и да откупят по всякакъв начин благоволението на Негово Светейшество. Джироламо не прие предложението им, защото ламтеше единствено за земя и богатство. Продължи войната и през юли завладя град Капраника.

Опиянен от успеха и решил, че победата му е осигурена, Джироламо покани главата на семейство Орсини, Вирджинио, Катерина и дори децата да лагеруват с армията му пред следващата му цел — Палиано.

Макар и бременна в седмия месец, Катерина склони да тръгне на път. Опитах се да я вразумя, но тя заяви, че се чувства здрава и няма причина за безпокойство; съгласих се неохотно и се погрижих да ни придружава акушерка.

Не очаквах с нетърпение лагеруването с войниците в калта, ала Джироламо ни изненада. Сред тучните поля край Палиано графът бе подготвил просторни копринени шатри, украсени със знамена и обзаведени удобно — включително със столове и легла. Имаше и кладенец с прясна вода и четири дървени клозета. Намираха се на върха на един хълм, над войнишкия лагер и огражденията за воловете и конете, за да сме далеч от неприятни гледки и миризми. На пръв поглед изглеждаше, че отиваме по-скоро на излет, отколкото на война.

В едната голяма палатка се настаниха Вирджинио Орсини и синовете му, в другата — Катерина и децата; в третата — Джироламо и най-близките му адютанти, сред които за моя радост се оказа и Лука, когото не бях виждала от началото на войната. По-късно, след като се стъмни, с Лука се усамотихме в близката горичка, за да поговорим и да се насладим на нежни ласки.

Джироламо вярваше твърдо в предстоящата бърза победа; Катерина, Вирджинио Орсини и двама от капитаните на графа не бяха толкова сигурни. Палиано бе по-голям и по-добре укрепен от Каве и Капраника, а разузнавачите докладваха, че разполага и с повече наемни войници.

Джироламо оставаше непоколебим. На трети август атакува града. За негова изненада Колона бяха готови за ответен удар и в края на първия ден стигнаха до папския лагер в долината под нас. От върха на хълма Катерина наблюдаваше сражението, обгърнала закрилнически с ръце синовете си Отавиано — едва петгодишен по онова време — и четиригодишния Чезаре. Сочеше им нападателите, каква тактика използват и как им отговарят войниците на Джироламо.

На втория ден армията на Колона успя да оттласне лагера ни назад, принуждавайки войниците ни под прикритието на нощта да оттеглят шатрите с един хребет по-далеч от Палиано. Оптимизмът на Джироламо вече бе помръкнал и Катерина и опитният стар воин Вирджинио Орсини го убедиха, че се нуждаем от допълнително снаряжение и провизии. Стоях до господарката си и наблюдавах как Лука пише с невъзможна бързина писмо до Негово Светейшество, изреждайки какво точно ни е необходимо. Графинята не изгуби присъствие на духа — заради децата си вероятно, или защото и тя като Джироламо не можеше да си представи поражението. На мен ми бе по-трудно да запазя увереността си в победата — разтърсеше ли се земята, чуех ли оръдеен залп и писъци на ранени или умиращи, политах с главата надолу сред отломките от срутената Кула.

* * *

След осем дни Джироламо още не бе получил необходимите провизии. Сраженията продължаваха и силите на Колона отблъснаха армията му още по-навътре в провинцията.

— Ако до утре везните не се наклонят в наша полза — въздъхна господарката ми, — ще се включа в битката.

Каза го в късния следобед, преди войниците ни да се върнат в лагера. Седяхме в шатрата си и се взирахме в хълма пред нас, зад който се водеше схватката. Една от бавачките бе отвела децата в спалнята, разделена от нас с бяла копринена завеса.

Наблизо синът на Орсини — двайсетгодишният Паоло — седеше на дивана до купчина доспехи. По пладне бе припаднал на бойното поле, защото времето беше непоносимо душно и горещо. Един приятел го бе спасил и довел невредим в лагера. Катерина го свести с вода и хладни компреси и той пожела да се върне отново в боя. Тя обаче го разубеди с основателен довод — в късния следобед слънцето обжарваше още по-безмилостно земята. Кратка разходка до кладенеца ме бе убедила да потърся сянка възможно най-бързо.

— Почивай тук — настоя Катерина. — И бездруго докато си сложиш ризницата, ще се здрачи и битката ще приключи.

Докато седяхме, отмалели от жегата, по възвишението изтрополиха конски копита и наближиха шатрата ни.

Паоло взе сабята си и излезе да провери кой пристига. Върна се с млад конник, покрит с прах, раздърпан и чорлав, който сякаш не бе спал от няколко дни. Той ни се поклони и съобщи:

— Нося вест от Рим за Нейно Сиятелство Катерина Сфорца.

Бръкна в кожената торба, метната през рамото му, и извади запечатано писмо.

Катерина се изправи, сбърчила чело.

— Аз съм графиня Сфорца.

Младежът се прекръсти и подаде писмото.

Катерина счупи печата. Лицето й бе помургавяло от слънцето, веждите й — почти побелели. Забелязах как се смръщват над носа й, но иначе тя остана спокойна и безизразна. Помня как си помислих, че Сикст е отказал да ни изпрати отчайващо необходимите провизии и господарката ми приема новината забележително добре. После вдигна поглед от пергамента и кимна на пратеника.

— Благодаря ти. Отиди в кухнята — две шатри по-нататък — посочи тя. — Вземи храна и вода за себе си и за коня. Когато видиш господаря ми Джироламо, дай му веднага писмото.

Връчи му го отново и изчезна зад копринената завеса пред спалнята. Прошепна няколко думи на бавачката и се върна.

— Трябва веднага да тръгна към Рим — каза на Паоло. — Но пътят е опасен и ми е нужна закрилата ти. Ще дойдеш ли?

Паоло кимна. Не би могъл да откаже на съпругата на капитана си.

Катерина се обърна към мен.

— Няма да ти заповядам да ме придружиш. Знаеш обаче защо искам да си с мен. Ти решаваш.

— Дали да дойда с теб в Рим?

Предположих, че ще моли Негово Светейшество за провизии.

Тя кимна рязко и съобщи със съвършено спокойствие:

— Сикст е мъртъв. Съдбата на семейство Риарио е в моите ръце.