Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (14) (Алената графиня)

XII

Празненствата след сватбената церемония продължиха в Палацо Орсини на брега на Тибър срещу базиликата „Сан Пиетро“. Макар и изтощена и прегряла от жегата — дори просторните зали, щедро напръскани със скъпи парфюми и украсени с гирлянди от рози не прикриваха миризмата на пот — Катерина запази дипломатичната си усмивка по време на цялото мъчително пиршеството от двайсет и две блюда, което продължи до късно през нощта.

След последния тост за здраве и плодовитост на щастливите младоженци Джироламо Риарио събра сватбения антураж и ни поведе по краткия път до Палацо Риарио. Близо до входа имаше голям фонтан със статуя на бог Нептун. Запалените факли около него позлатяваха водата. Каретите ни минаха край редица прозорци, озарени от ярка светлина в чест на младоженката, и спряха пред застрашително огромна месингова врата.

Покоите на Катерина бяха по-просторни и по-разточително обзаведени от отредените й в двора на Галеацо. Помогнах на камериерките да съблекат господарката ми и да срешат златистата й коса, спускаща се чак до тънката й талия. Лично дръпнах белите сатенени чаршафи над голите й гърди и я оставих на съдбата й. Ококорила очи и със задавен глас, Катерина все пак се опитваше храбро да се шегува; съжалих, че знам толкова малко за брачния акт, защото исках да я успокоя, ала не намирах думи. Една прислужница от Лигурия ме отведе в съседното помещение — по-просторно и по-луксозно, отколкото бях свикнала, където имаше легло с балдахин за мен и два широки нара за миланските камериерки на Катерина. Отворих прозорците да уловя влажния ветрец и легнах гола върху пухения дюшек.

След малко повече от час ме събуди звънецът, закачен на тавана — господарката ме викаше. Спомних си, че това е първата й брачна нощ, скочих бързо от леглото и надянах нощница.

В новите покои на графинята нощната лампа все още светеше. Завесите около леглото бяха дръпнати; Катерина седеше, подпряна на възглавници, и с една ръка стискаше чаршафа, покрил гърдите й. По гладкия бял сатен личеше вдлъбнатина от друго тяло, а върху допълнителната възглавница — диря от голяма глава. Завивките бяха изритани на пода. Дългата коса на Катерина бе разрошена, очите й — присвити в опит да прикрие разочарованието в тях.

— Вино — заповяда тя.

Гарафа и обърнати наопаки бокали бяха подредени върху ниска масичка на няколко стъпки от леглото, близо до един от високите сводести прозорци, откъдето нахлуваше вонята на Тибър; отвъд се простираше Свещения град, тъмен и умислен, с изключение на шепа блещукащи прозорци на дворци. Напълних бокала до половина и се огледах за кана с вода. Омъжена или не, Катерина бе едва на четиринайсет, и продължавах да й поднасям виното разредено.

Тя разбра какво търся и поклати глава.

— Чисто вино!

Допълних чашата до ръба, подадох я на графинята и останах до леглото й в очакване да подхване разговор.

Тя отпи голяма глътка; очите й овлажняха и се разкашля, но бързо отпи отново и отново.

— Поетите са лъжци — отбеляза уж нехайно с пресилена ирония, ала устните й потрепериха леко.

Потиснах напиращата прозявка и попитах:

— Защо, почитаема?

— Той е простак и дъхът му вони — отвърна кисело тя. — Гърбът, гърдите и коремът му са космати като на маймуна. — Втренчи се в мен: — Всички мъже ли са такива?

Отмести крака; долових деликатната покана и седнах върху хладните чаршафи. Целият ми опит по темата се свеждаше до двата пъти, когато бях виждала Матео без риза.

— Не знам за всички. Познавам един обаче, който имаше съвсем малко косми по гърдите. Различни са, предполагам.

— Отвратително е — тя отпи още от виното и замълча; събрала кураж, добави: — Винаги ли боли?

Въпросът ме свари неподготвена; Катерина нямаше представа, че с Матео не сме живели като мъж и жена, а не исках да споделям тайната си с нея.

— Само първия път — отговорих, почти съвсем убедена; с останалото рискувах, за да успокоя господарката си: — После… става приятно. Изисква време…

— Надявам се. Дръвникът обаче не се церемони много. Появи се и си отиде след пет минути.

Изпълних дълга, за който бях повикана — прегърнах я, повдигнах тежката й коса от влажния врат и го погалих, шепнейки утешителни думи.

Тя се успокои най-сетне и отбеляза мрачно:

— Ще направя необходимото. Той обаче изпитва към мен само презрение, а аз към него — само омраза. Ще му родя деца — за да постигна своите цели, не неговите.

* * *

На другия ден организираха турнир в нейна чест и бурна радост разсея мрачното настроение на Катерина. Както баща си тя обожаваше помпозната церемониалност, съпровождаща високото й обществено положение. Стига да не се налагаше да търпи сама присъствието на Джироламо, графинята бе заразително лъчезарна. Имаше защо. Съпругът й бе пестелив по отношение на чувствата, но не и на парите. Изпълняваше всяка нейна молба. Макар като сватбен подарък да бе получила дрехи по последна мода, Джироламо й позволи да си ушие няколко рокли по свой вкус и нови накити. Повери й също цялото домакинство и избора на прислуга и мебелировка. Първото й решение бе да спя в покоите й, когато съпругът й не е там.

През следващите седмици Катерина имаше множество възможности да се забавлява — всяко благородническо семейство в града и неколцина кардинали я канеха със съпруга й в дворците си. В повечето случаи я придружавах, представяна като „братовчедка“, и установих, че пред света Джироламо показва същото лице, каквото виждат съпругата и антуражът му. Възползвайки се от положението си, той проявяваше забележително безсърдечие и грубост към всички и подхвърляше неприлични шеги в присъствието на жени. Веселеше се искрено единствено когато играеше на зарове или на карти. Тогава изчезваше за часове и с Катерина се прибирахме вкъщи без него. За нейно облекчение я навестяваше рядко в спалнята.

Само веднъж през онези дни зърнах човешкото лице на Джироламо, когато посещение на осемстотингодишната базилика „Санти Апостоли“ прекъсна брачното блаженство на съпрузите. Изминахме пешком краткото разстояние до църквата, където ни посрещнаха Негово Светейшество и неколцина кардинали, включително Родриго Борджия — валенсианецът с чувствения, похотлив поглед.

Папа Сикст носеше скромно червено кепе и филон от червена коприна над бялата си памучна роба, а по лицето му се четеше сериозна тържественост. Изчакахме го търпеливо да се изкачи до входа на базиликата; двама кардинали, уловили го под мишница, едва успяха да издърпат месестото му тяло по стълбите и да го вкарат в църквата. Докато стигне до прага, изпод ръбовете на кепето му се стичаха вади пот и мокреха челото и пепелявите му бузи. Джироламо застана веднага до баща си и изненадващо го прегърна със сурова, настойчива привързаност.

Ръка за ръка двамата прекосиха главната зала — Сикст пъхтеше и залиташе, а Джироламо удържаше с мъка тежестта му — и влязоха в един от страничните параклиси, където бяха сложили временен трон за Негово Светейшество. Той се намираше точно срещу блестящ мраморен монумент, край който още се стелеше прах от длетото на ваятеля.

Четири пъти по-висок от мен, надгробният паметник се издигаше върху масивен правоъгълен постамент с името на покойника — благородния млад кардинал Пиетро Риарио, архиепископ на Флоренция и „племенник“ на Сикст, сдал богу дух на двайсет и девет. Над него бе изваяна носилка за ковчег, поддържана от три крилати серафима. Върху нея се издигаше триизмерна фигура в естествена големина — млад мъж с правилни, меки черти, по-привлекателен от Джироламо въпреки очевидната прилика в носа и очите. Свещеническа роба покриваше тялото му, от главата му се спускаше скромна митра; по лицето му се четеше умиротворение. Мраморната стена зад него бе украсена с барелеф, изобразяващ Светата Дева с малкия Иисус в скута; вляво от нея благоговейно коленичеше Джироламо, а вдясно — значително по-слаб и по-млад, Сикст. До двамата стояха свети Павел и свети Петър.

По-големият брат на Джироламо — Пиетро — бил любимец на Сикст. Изпратил го да се образова при францисканците и в няколко университета. После обсипал щедро с богатства и санове — архиепископски, а не след дълго и кардиналски — момчето, наследило, за разлика от по-малкия си брат прозорливостта и будния ум на баща си. Пиетро наследил обаче и влечението му към храната, виното и жените, което според някои довело до ранната му, неочаквана смърт. Прислужникът, опитал се да го събуди, го открил мъртъв в леглото. Други, включително Теодора, камериерката на Катерина, смятаха, че са го отровили, защото неизмерното му могъщество било предизвикало завистта на другите кардинали.

Трагедията се случила преди три години и половина; едва сега великолепният монумент бе готов. При вида му Сикст се отдръпна от сина си и се заклатушка към високата скулптура. Опря длан върху мрамора, простена и се строполи на колене.

Джироламо пристъпи бързо към него. Макар и с гигантски ръст, силите не му стигнаха да изправи на крака масивния папа и той даде знак да му помогнат. Трима кардинали и главата на семейство Колона — Стефано — успяха да настанят задъхания и разплакан Сикст на трона.

Джироламо остана за кратко до надгробния паметник. Всички очи, освен моите бяха вперени в покрусения папа. Съзрях нещо смущаващо в профила на Джироламо, притиснал длан в мрамора. Когато я отлепи и се обърна да застане до баща си, си помислих как в очите му се четат навярно същите чувства както в моите, след като научих, че Матео е отровен — обич, скръб и горчив гняв.

* * *

Дните и нощите минаваха бързо и жестоката жега, носеща смъртоносната треска, най-после поотпусна хватката си, макар да остана далеч по-горещо, отколкото в Милано.

Презирах Рим. Като изключим внушителните, по-нови църкви и дворци и няколкото главни шосета, наскоро ремонтирани по заръка на Сикст, пътищата бяха тесни, неравни и осеяни с конски фъшкии и смрадливи клоаки. Понякога от Тибър лъхаше толкова вонлив вятър, че затваряхме прозорците въпреки зноя. Домовете на богатите бяха красиви, но се брояха на пръсти в сравнение с колибите на бедните, които се изхранваха с дребния дивеч, скитащ из запустелите улици, или с риба от мръсната вода на реката. Не смеехме да прекосяваме опасните места дори с карета, а нощем и в най-богатите райони никой не дръзваше да излезе без въоръжена охрана. Седмица след като заживяхме в Палацо Риарио открих ужасена, че зад прозорците на най-горния етаж и парапета на плоския, квадратен покрив се таят стрелци и оръдия, а нощем войници обхождат района край имението.

Отначало предположих, че като капитан на папската армия Джироламо е извънредно бдителен заради скорошните заплахи да го убият. Оказа се обаче, че греша, защото във всеки дворец, където канеха Катерина, вземаха същите мерки за сигурност. По онова време Рим бе по-опасно място дори отсега. Вълци, диви кучета и разбойнически банди кръстосваха тъмните улици, а семействата Орсини и Колона — денем вежливи един към друг — по тъмно продължаваха кървавата си вендета. Всяка сутрин по праговете, в алеите, и по шосетата се валяха трупове или плуваха подути в Тибър.

Светът зад стените на Палацо Риарио бе коренно различен. С Катерина бяхме свикнали да живеем с Бона, която — макар и съпруга на херцог — отбягваше показността и разточителството. В стогодишния замък в Павия не липсваше изящна украса, но той изглеждаше овехтял, скромен и възтесен в сравнение с разкошния Палацо Риарио с мраморните му стени, подове, тавани, вити стълбища и колони от сияен мрамор и с просторните му стаи, пълни с резбовани мебели, статуи, картини, стенописи. Вътрешният му двор и градините му бяха колкото градините на замъците в Милано и Павия, взети заедно.

Подобен лукс обаче си има цена. Както Палацо Павия трепереше от страх пред гнева на херцог Галеацо, така и хората в Палацо Риарио настръхваха, ако Джироламо бе в лошо настроение. За жалост Джироламо рядко се усмихваше; цялото домакинство ликуваше, когато господарят отпътува — най-често за проверка на войските, сражаващи се да разширят владенията на семейство Риарио в Романя.

За щастие Джироламо не обръщаше особено внимание на съпругата си. Двамата не разговаряха насаме и не вечеряха заедно. Джироламо не канеше Катерина в покоите си и идваше в нейното крило в двореца единствено за да изиска съпружеската си привилегия — обикновено късно нощем и мъртво пиян.

През тези нощи изпитвах съчувствие към господарката си, задето няма да открие щастие в любовта. Така си мислех, докато кардинал Родриго Борджия не ни покани на увеселение.

* * *

Една вечер в началото на юни с Катерина и Джироламо потеглихме с карета, заобиколена от осмина телохранители на коне, макар Палацо Борджия да се намираше на по-малко от двайсет минути пеша. Отначало се почудих защо Джироламо е при нас — каретата с приближените му следваше нашата, което значеше, че възнамерява да се прибере по-късно от съпругата си. Не след дълго той заговори и разбрах причината.

Катерина изглеждаше като ослепително видение в рокля от искряща сребриста коприна, с бледосини кадифени ръкави и сребърна диадема, придържаща прозрачен воал. Цял час Теодора се бе трудила с нагорещената маша да оформи дълги, свободни къдрици, обрамчващи изящно лицето на графинята. На четиринайсет Катерина се превръщаше бързо в прелестна млада жена и през онази вечер само безчувствен, крайно себичен мъж не би затаил дъх при вида й и не би я обсипал с хвалебствия.

Джироламо се качи в каретата, погледна я и подхвана с предупредителен тон, подкопан от очевидния му възторг от предстоящия гуляй:

— Внимавай с кардинал Борджия. Не оставай насаме с него. Жените са му слабост. Докосне ли те, отблъсни го и ела да ми кажеш. Аз ще се оправя с него.

Селският му диалект личеше по-силно от обикновено; дъхът му вонеше на вино и както никога езикът му се бе развързал. Обясни, че Борджия е негодник, който не крие любовницата и сина си и е убедил Сикст да го узакони (факт, явно вбесил Джироламо). Борджия бил и политически опортюнист. Възползвал се от издигането на чичо си Каликст III на папския престол и станал кардинал едва на двайсет години. Извънредно амбициозен, заел най-доходоносния пост в Рим — заместник-секретар на курията; отговарял за администрацията на цялото папско правителство и следователно разполагал с отлична възможност да събира подкупи.

Постът изисквал докторат по канонично право, какъвто Борджия нямал. Вместо да посвети дълги години на учение, той получил научната степен след по-малко от година и си навлякъл враждебността на другите кардинали. Доказал обаче, че е не само компетентен, но и талантлив, и негодуванието стихнало, заменено от възхищение. С пълното одобрение на колегите си и на следващите папи изпълнявал ролята си двайсет години, забогатявайки повече от всички тях.

Този факт скоро се потвърди. Когато наближихме улицата към двореца на Борджия, ни спря отряд въоръжени войници. Познаха Джироламо и ни махнаха да продължим. Просторният площад пред Палацо Борджия бе разчистен в чест на гостите и заобиколен от сто масивни свещи, пламтящи в месингови свещници, високи до рамото ми и украсени с гирлянди от червени рози и венци от цъфнал жасмин. Изметеният плочник бе напръскан с парфюм и сухи розови листа, за да маскира миризмата на реката. Музиканти с флейти и тамбурини свиреха испанска мелодия, а тенор лееше пламенна любовна песен на каталунски.

Каретата ни спря до грамадна статуя на бронзов бик, вдигнал яростно рогатата си глава и предните си копита. До него имаше фонтан, обграден от фенери върху колове, за да осветяват бика и плискащата се вода. Обходих с очи двореца, очевидно дом на най-богатия мъж в Рим: пететажен, с трийсет големи прозореца отпред. Провесено от горния етаж, знамето с бика на Борджиите — пурпурен, с цвят на зрееща черница, на фона на поле от чисто злато — закриваше редица от дванайсет прозореца и се спускаше до втория етаж, докосвайки триъгълната мраморна козирка над главния вход. От прозорците висяха фенери, за да осветяват знамето и да отвличат вниманието от покрива с бойници, откъдето надничаха дула на оръдия.

Джироламо изскочи от каретата и докато кочияшът помагаше на Катерина да слезе, двама свирачи надуха тръбите си, за да оповестят появата ни. Борджия, който разговаряше наблизо с група кардинали, тръгна бързо към нас.

Носеше роба от бяла коприна, умело ушита, та да подчертава тесния му кръст и широките рамене. Допълваше я алено кепе, обточено със златен кант. Гъстата му черна коса не бе започнала да посребрява, а в очите под суровите му вежди искреше толкова празнично въодушевление, че го помислих за пиян. Заговори обаче отчетливо, без да завалва думите. По-късно разбрах, че Борджия е умерен с виното и храната, защото предпочита други излишества.

Той поздрави Джироламо с почти нелюбезно нехайство. Капитанът на папската войска обаче явно изпита облекчение, че цялото внимание бързо се насочи към младата му съпруга. Катерина пристъпи към Борджия и му протегна ръка. Кардиналът ахна, сякаш му се е явила Дева Мария.

— Ваше Сиятелство, вие безспорно сте най-красивото същество тук! — възкликна на висок глас той, за да надвика музиката и тълпата. — Колко ви подхожда среброто! Сините ви очи блестят като звезди!

Поклони се ниско и целуна ръката й. Остана надвесен над нея, за да вдиша парфюма й — розово масло — докато Джироламо не започна да нервничи. Тогава Борджия стисна леко дланта на Катерина, пусна я и се обърна с усмивка към съпруга й.

— Отново доказвате, че сте мъж на място, почитаеми Джироламо! Съпругата ви е най-красивата жена в Италия! Оказвате ни чест, че сте я довели тук. И — добави небрежно — с вашето присъствие, разбира се. — Намигна на Катерина и дланта му описа широка дъга. — Всичко това, драга моя, е посветено на вас и на брака ви с вашия любим капитан.

После се обърна към мен и пое ръката ми. Неговата бе гореща и леко влажна. Стисна пръстите ми със смущаваща сила. Приведе се, докосна ги с устни, вдигна глава и ме погледна, сякаш съм единствената жена на света, а той — единственият мъж.

— Почитаема Деа… Името ти е достойно за богиня. Уважаемата графиня е избрала най-подходящата придружителка. Двете най-красиви жени в Рим — едната златна, другата тъмна и загадъчна като испанка! — Подсмихна се. — А испанките, разбира се, са с най-горещата кръв…

Понечих да отдръпна ръка, но той я стисна и я задържа още миг, преди най-сетне да я пусне с хищна усмивка.

Появи се прислужница в черничево червена рокля със златиста престилка и поднесе бокали, пълни с вино. Борджия ни подкани да си вземем по чаша и прошепна нещо на прислужницата. Тя се оттегли с надлежен поклон и изчезна сред тълпата от гости, където десетки лакеи в ливреи в тъмночервено и златисто поднасяха вино и изтънчена храна на кардинали и благородници.

Борджия ни поведе към групата, която преди малко бе напуснал, и ни представи събеседниците си: Джулиано дела Ровере — кардинала с привлекателното лице и деликатните ръце; шестнайсетгодишният му братовчед Рафаеле Риарио — женствен младеж; епископ Джироламо Басо дела Ровере — едър мъж, напомнящ по-млад Сикст. Джироламо ги поздрави с нехайна фамилиарност и след няколко комплимента колко е красива Катерина, те се върнаха към обсъжданата тема — надеждите на Джироламо Басо и Рафаеле, че Сикст ще им даде кардиналски шапки, официално наричани солидео, преди края на годината. Борджия изрази въодушевление и засвидетелства подкрепата си и за двамата кандидати, а привлекателният, женствен Джулиано дела Ровере, вече кардинал, го наблюдаваше с едва прикрито отвращение.

Посред многословно обяснение как с изключителното си благочестие и брилянтен ум Рафаеле е заслужил червеното кепе въпреки крехката си възраст, Борджия замълча внезапно и посочи нагоре.

— Гледайте!

Последва приглушен бумтеж. Отметнахме глави назад и се насладихме на каскада фойерверки, озарили нощното небе. Сред фонтани от бели звезди профучаваха спирални алени комети, завъртаха се и избледняваха, заменени отново от бели водопади.

Застанал до Катерина, Борджия я сръга леко с лакът.

— В чест на Сфорца — усмихна се палаво.

Нов звездопад се роди още по-нависоко в небето — в яркосиньо и златно, цветовете на Дела Ровере и Риарио. Мъжете около нас заръкопляскаха, с изключение на Джироламо, който кимаше одобрително. Катерина не откъсваше очи от небето със запленено изражение и разтворени устни. Светлините танцуваха по златната й коса и сребърната й рокля. Борджия я наблюдаваше с премрежен поглед, доволен от реакцията й.

Зарята приключи и домакинът даде знак на свирачите, които изсвириха няколко трели — сигнал за прислужниците на площада да въведат гостите вътре под голямото знаме с червения бик. Тръгнахме бавно към входа, придружени от клана Дела Ровере и Родриго Борджия. Едно момченце на не повече от три години, с черна коса и големи тъмни очи, си проправи път през гъмжилото и се втурна с жилавите си крачка към Борджия.

— Татко! Татко! — извика то, протегнало ръце да се вкопчи в коленете му.

Граф Джироламо и кардинал Джулиано дела Ровере се втренчиха раздразнено в детето, чието място очевидно не бе тук. Борджия обаче се засмя и в мига, преди момченцето да се блъсне в краката му, го вдигна и го подхвърли леко във въздуха.

— Чезаре! — възкликна радостно. — Как ме откри? Къде е майка ти?

— Ей там. — Чезаре посочи нехайно назад, без да се обръща. — Каза, че ако съм послушен, ще ми разреши да поостана.

Борджия залюля детето и му се усмихна ласкаво.

— Добре… но наистина бъди послушен!

Погледна към нас. Мъжете явно познаваха момчето; Джулиано дела Ровере му се усмихна и го щипна по бузата.

— Ваше Сиятелство — обърна се Борджия към Катерина, — представям ви моя син и законен наследник Чезаре Борджия. Чезаре, това е Нейно Сиятелство графиня Катерина Сфорца, съпруга на капитан Джироламо Риарио.

Той остави внимателно Чезаре на земята. Невръстното момченце се поклони ниско с толкова сериозно изражение, че Борджия, кардинал Джулиано и аз не успяхме да сдържим напушилия ни смях.

Катерина възнагради детето с най-очарователната си усмивка и с почтителен реверанс.

— Чезаре Борджия, много си умен за възрастта си! — похвали го тя. — И имаш име на крал.

— Ще стана крал! — момченцето размаха въображаем меч и се престори, че посича Джироламо.

За моя изненада капитанът изкрещя, стисна си корема и залитна, сякаш е смъртно ранен. Чезаре се заля от смях и ние, възрастните, му запригласяхме.

— В Италия няма крале — отбелязах добродушно, макар всъщност да бях стъписана от факта, че Борджия, отдавна кардинал, има малък син. — С изключение на краля на Неапол.

Родриго вдигна отново сина си.

— Ще бъдеш кардинал като баща си — упрекна го нежно той и потупа игриво с показалец върха на носа му. — А нищо чудно някой ден, с Божията воля, да станеш и папа.

— Татко, не искаш ли да си баща на крал? Или на император? — настоя упорито Чезаре и пак предизвика кикот.

Той видя нещо, замълча и се вкопчи в Родриго. Всички се обърнахме да проследим накъде гледа.

Две жени приближиха до нас. Първата бе по-възрастна, с отдавна помръкнала свежест и посребряла, пепеляворуса коса. Имаше големи, леко изпъкнали очи и заострена брадичка; рокля от плътно черно кадифе и златиста дамаска обгръщаше слабото й, ниско тяло, ала не изглеждаше да й е топло въпреки горещината. Строгият й, безрадостен поглед бе вперен в Чезаре. При вида на Джироламо и Катерина обаче тя се поклони ниско, свела глава. Остана така, докато Борджия обясни:

— Братовчедка ми Адриана Мила от Валенсия. Вдовица на Лудовико Орсини. Помага за децата. — Кимна към втората жена: — А това е майка им Ваноца деи Катаней.

Борджия ни представи и двете с Катерина се усмихнахме вежливо. Очите на господарката ми обаче се поококориха и останаха така до края на срещата. Надявах се да не изглеждам толкова смаяна.

Ваноца, солидна матрона с половин глава по-ниска и с два пъти по-дебела талия от Борджия, бе облечена разкошно както всички присъстващи жени — в рокля от сивосинкава коприна и тежка огърлица със сапфири и диаманти. Деколтето й обаче разваляше ефекта — стегнатият й корсаж повдигаше толкова комично възедрите й гърди, че би могла да облегне брадичката си върху тях, а косата й, вероятно тъмна като черните й вежди, грееше в оранжево като изсушена кайсия. Бе напълняла наскоро — плътта изпълваше ефирната й долна риза, която преливаше през цепките на ръкавите й, а шевовете на корсажа се изопваха над кръста. Имаше приятно овално лице и достатъчно правилни черти, за да е привлекателна, ала не и красива. Едва ли бе на повече от двайсет и безупречната й кожа сияеше като блестящите мраморни стени на Палацо Борджия; черна линия обрамчваше тъмните й очи, в които се четеше празнота и хладна арогантност.

Тя не направи реверанс — голото шестмесечно бебе върху хълбока й позволяваше единствено учтиво кимване. Огледа сериозно и внимателно мен и Катерина, а когато премести детето върху другия си хълбок, за да не дърпа скъпоценната й огърлица, видях златна брачна халка на пръста й, нанизана там несъмнено не от Борджия, а от друг мъж.

Сетих се отново за Бона и се почудих какво ли би казала, ако знаеше, че току-що са ме представили на куртизанка и син на кардинал.

— Ваше Сиятелство — обърна се Ваноца към Катерина с тих, гърлен глас, шлифован да гали мъжкото ухо, ала трудно доловим сред гълчавата. Кимна ми: — Почитаема Деа…

— А това е скъпият ни малък Хуан, бъдещ капитан на папската войска! — с лице, грейнало от бащинска гордост, Борджия взе бебето от ръцете на Ваноца; забелязал смръщените вежди на Джироламо, добави: — Дано следва блестящия пример на Негово Сиятелство!

При тези думи кардиналът обсипа бебето с шумни, показни целувки.

По лицето на Ваноца не се изписа никакво майчинско чувство. Взря се в по-големия си син, който наблюдаваше ревниво сцената, и черните й вежди се сключиха.

— Чезаре, безпокоиш ли баща си?

Момченцето се разхленчи, но Борджия поклати глава да го смълчи и да усмири Ваноца.

— Държи се повече от прилично — отвърна ведро.

Подаде обаче двете деца на Адриана и Ваноца и те се оттеглиха.

Знаех какво е разкош, защото бях живяла в Палацо Павия и Палацо Риарио, ала никога не бях виждала толкова просторни зали, изящен мрамор, яркоцветна испанска теракота и изложено на показ злато (във вид на вази, лъжици, кани, статуетки, мастилници, лампи, подноси, гравюри и свещници). Удивиха ме и гоблените, извезани със златни конци, и канапетата с балдахини от кадифе, сатен и яркочервена коприна с пискюли. Минахме край портрети на предците на Борджия в тежки златни рамки — роден в Испания, той бе сродник на Алфонсо Арагонски, първия крал на Неапол — и ни въведоха в банкетна зала, където ни угостиха с испански вина и екзотични ястия, включително печен паун с красиво аранжирани пера.

По време на пиршеството Борджия зае мястото до Катерина; между мен и господарката ми седяха френският посланик — очарователен, изтънчен мъж — и помощникът му — забележителен, атлетичен младеж с руси къдрици. Не чувах ясно думите на кардинала, но явно я обсипваше с ласкателства — Катерина се смееше и отмяташе глава, доволна от вниманието, а той безсрамно я изпиваше с очи и постоянно пълнеше собственоръчно чашата й. Забелязах как й подхвърли нещо толкова безочливо, че тя се разкикоти шумно и после ахна, закрила уста с длан.

Притесних се и се почудих дали да се намеся. Мрачният поглед на Джироламо обаче, седнал през няколко стола от нея, я накара да сведе глава и да си придаде благопристоен вид. Борджия също долови предупреждението и разговорът им веднага стана по-сериозен.

След угощението ни въведоха в друга зала без мебели. Музикантите с флейти и тамбурини се появиха отново. Борджия и братовчедка му Адриана се впуснаха в тържествена павана, последвани от почетните гости — Катерина и Джироламо. Заради Матео отказах всички покани и не се включих в танца.

После музикантите подхванаха по-живи мелодии — галиарда и салтарело. Тромавият Джироламо изчезна сред тълпата. Катерина — отлична танцьорка — си намери достоен партньор в лицето на Борджия. Танцува няколко пъти с него и с мосю Жерар — младия французин с гъстите сламеноруси къдрици.

Докато разговарях със съпругата на френския посланик — дръзка млада херцогиня, чиято смарагдова рокля подхождаше съвършено на изумително зелените й очи — забелязах девойка, облечена като туркиня, да влиза в залата. За да не привлича внимание, тя се смеси с прислужниците в тъмночервени и жълти ливреи в дъното на помещението, ала външността й я открояваше сред тях — носеше пурпурна наметка от главата до петите и пурпурен воал, пристегнат със сребърна диадема над веждите й; було в същия цвят покриваше носа и устните й и се виждаха само обрамчените й с черна линия очи.

Херцогинята й се усмихна игриво. Момичето й кимна бързо в отговор, но продължи дискретно към съпруга на Катерина, който разговаряше съсредоточено в ъгъла с младия си братовчед — бъдещия кардинал Рафаеле.

Загадъчната девойка застана до Джироламо, поклони му се ниско и го улови за ръката. Обърна се с гръб към залата и разтвори наметката си. Единствено двамата събеседници видяха какво има под нея и младият Рафаеле зяпна поразен.

Жената се загърна и изведе усмихнатия Джироламо от залата. Похотливата усмивка на херцогинята ме възпря да я попитам какво става. Представих си ясно какво е подготвила „туркинята“, несъмнено наета от Борджия, за капитана на папската армия. Преди да подхвана нова тема за разговор обаче, втора жена в шафраненожълта роба и було отведе испанския посланик. Появи се трета, обгърната в тюркоазена коприна, и улови за ръка френския посланик на няколко крачки от съпругата му. Тя изцъка с език с престорено неодобрение, ала тънката й усмивка не помръкна.

Десетина мъже напуснаха залата, придружени от забулени красавици. Борджия — вече с почервеняло, изпотено лице — бе спрял да танцува. Тъкмо вдигаше един бокал към устните си, когато Ваноца го хвана за лакътя и му зашепна. Думите й явно му доставиха удоволствие, защото я целуна по устните и бързо тръгна към изхода на залата.

По лицето ми се изписа неприкрита горчивина — замислих се колко биха се възмутили и стъписали от подобно поведение искрено вярващите като Бона — защото френската ми събеседница ме успокои нехайно:

— Простете на Родриго. Той не умее да крие страстта си към живота, жените, любовта. Би предпочел да е войник вместо кардинал, но съдбата му е предопределена по рождение. — Тя ме погледна изпитателно. — Навярно Бог е допуснал грешка. Или е виновна Църквата, задето налага сурови ограничения на служителите си.

Изчервих се и смених темата.

На излизане от залата кардинал Борджия поспря до нас и намигна на херцогинята, която отметна глава и се засмя звънко.

Постарах се да забравя простъпките на испанеца, ала не след дълго едно момиче в жълто було отведе съпругата на френския посланик. Любопитството надделя и ги последвах от дискретно разстояние; видях ги да изчезват по коридора и в същия момент някой ме докосна по лакътя.

Обърнах се сепната — пред мен стоеше усмихната девойка в роба.

— Почитаема Деа, ще дойдете ли с мен? — подкани ме тя с отчетлив глас с по-скоро римски, отколкото турски акцент.

— Къде? — попитах изненадана.

Бръчиците в ъгълчетата на очите й станаха по-дълбоки.

— В градината на удоволствията. Господарят ми иска да почете най-видните си гости.

Поколебах се, после реших да й се доверя. Борджия безспорно умееше да забавлява гостите си и бе организирал увеселението в чест на Катерина и Джироламо. Редно би било по-изтъкнатите гости да получат нещо по-специално от тристате гуляйджии в балната зала.

Момичето тръгна уверено по коридора; прекосихме втора, празна зала, а след нея — изящен мавърски свод, поддържан от стройни, фини колони. Излязохме във вътрешен двор с две грижливо подкастрени портокалови дръвчета край фонтан. Единственото осветление осигуряваше лампа, провесена върху един прът до фонтана. Между външната и градинската стена в далечния край се простираше тесен тъмен коридор. След двайсетина крачки по миришещия на плесен проход стигнахме до висока дървена порта.

Преднамерено бавно, придружителката ми потропа четири пъти с месинговото чукало. Отвори ни Адриана Мила, чието изпито лице изглеждаше призрачно в жълтото сияние на фенера до вратата.

Зърнах смътните очертания на просторна градина с висока ограда, украсена отгоре с изящни каменни решетки в арабски стил. В средата й имаше дълго и тясно езерце, заобиколено от хартиени фенери с изрязани мавърски мотиви. В далечния край на езерцето бълбукаше каменен фонтан, чиято основа поддържаха десет малки каменни лъва; бързоструйната вода разпръскваше хладна мъгла. Покрай дългите страни на езерцето се редяха широки мраморни пейки, опасани от ниско подкастрен чемшир сред килим от трева.

На десетина крачки от езерцето бяха поставени канапета с балдахини — по три от двете страни, отделени едно от друго от кичести палми в широки саксии.

Лампата на оградата и няколкото свещи, мъждукащи върху масите до канапетата, не бяха достатъчни да разпръснат мрака и леката мъглица. Съвсем смътно различих фигури до канапетата и чух стаени женски гласове, сливащи се с ромона на фонтана. Някъде в тъмнината екзотичен инструмент изпълняваше тихо чувствена, протяжна арабска мелодия.

В градината придружителката ми смъкна робата си и разкри костюма си — тесен корсаж от звънтящи монети, който покриваше само гърдите, а ръцете и талията й оставаха голи, и шалвари, прозрачни от бедрата до глезените й. Свали си булото и косата й се спусна свободно до кръста. После ме улови за ръката и ме поведе към езерцето. Минахме край първото канапе и в светлината на мъждукащата свещ върху съседната маса различих жена в халат, легнала върху него. Придружителката ми обаче не ми позволи да спра. Приближихме до следващото канапе, пълно с мек пух и покрито с хладен сатен. Склоних да седна и се облегнах върху дебелите възглавници. Сепнах се, доловила нечие присъствие в мрака. Оказа се обаче друго момиче в шалвари, което размахваше ветрило, за да ме разхлади.

Отново се отпуснах нервно; усмихнатата ми придружителка взе златна кана от масичката, напълни един сребърен бокал и ми го подаде.

— Пийте, почитаема — насърчи ме със сладък глас.

Послушах я. Питието бе изненадващо студено — приятно усещане в жегата. Беше и вкусно — сладко вино с дъх на къпини и непозната, леко горчива билка. Отпих втора глътка и оставих чашата, но момичето ме подкани:

— Пийте, почитаема, сигурно сте ожаднели от танците.

После, преди да успея да възразя, ми подаде златен поднос със солени бадеми и сладкиши, напоени с мед.

Върху масичката до канапето горяха три свещички; над тях висеше мангал с нажежени въглени, излъчващи силен, сладостен аромат. Имаше и златна купа, пълна с течност, в която плуваха листенца от рози и бял жасмин. Момичето взе сгъната кърпа, натопи я в течността и я прокара по челото ми. Потреперих от хладния, приятен допир; макар че само бях разговаряла, балната зала бе препълнена със сгорещени тела и питието, кърпата и ветрилото ми доставиха истинска наслада. Момичето разхлади челото, бузите и врата ми, после ме подкани да натопя пръсти в златната купа. Изми грижливо ръцете ми и ги подсуши с чиста кърпа.

От мрака се появи трета девойка и понечи да събуе чехлите ми. Изправих се отново, готова да възразя.

— Тихо, почитаема! — усмихна ми се многозначително тя. — Нощта е дълга. Освежете се. Негово Светейшество не иска гостите му да се изморяват. Всичко е за ваше удоволствие.

Почувствах се неловко, ала гостоприемството на Борджия ме впечатляваше. Момичетата коленичиха, събуха ме и измиха стъпалата ми с хладна вода. Въпреки смущението се облегнах назад с въздишка и отпих от виното. Момичетата подсушиха краката ми и започнаха да ги масажират с благовонно масло.

След няколко минути сръчните им пръсти се прехвърлиха към ръцете ми. Девойката, довела ме в градината, ми се усмихна с лице, озарено от примигващата светлина на свещите; усмихнах й се в отговор и забелязах, че черните й зеници са дребни като синапени зърна, а клепките — отнесено премрежени.

Усетих замайване и толкова блажена премала, че неволно простенах тихо; усмивката на девойката стана по-широка и разкри ситни бели зъби. Реших, че наистина съм попаднала в градината на удоволствията и се отдадох на насладата от бавната, чувствена музика, хладното, сладко вино, бриза от ветрилото, мъглицата от фонтана и отраженията на фенерите върху надиплената вода на езерцето.

От унеса ме изтръгна гърленият смях на френската херцогиня, долитащ иззад кичестите, ниски палми недалеч от мен. Надигнах се да надникна между стволовете на дърветата и видях две момичета да се отдалечават от съседното канапе, където различих тъмния й силует.

Третото момиче до мен положи почтително и внимателно длан върху рамото ми.

— Ще ми позволите ли, почитаема, да разхлабя корсажа ви, за да дишате по-леко? Сигурно ви стяга много.

Макар и неособено благоприлично, предложението бе отправено толкова вежливо, че кимнах отнесена. Когато вървите се отпуснаха, въздъхнах дълбоко и се вгледах в лентите благоуханен дим, танцуващи в ритъм с веещото се ветрило.

В същия момент зърнах сияен силует и видях как светлината се отразява от сребристата рокля на Катерина. Опрях длани в мекото легло, решена да се изправя, да отпратя момичетата и да отида при нея, за да следя да не се случи нещо скандално. Омъжена или не, тя бе едва на четиринайсет; Бона не би ми простила, ако не изпълня дълга си и й позволя да се държи непристойно.

Желанието да не нарушавам блажената нега с движения и думи обаче надделя. Успокоих се, че към Катерина ще се отнесат със същото приятно гостоприемство както към мен — а и все пак тук нямаше нито един мъж. Облегнах се на възглавниците и отпих от виното.

След известно време задишах по-бавно; тялото ми натежа и се отпусна върху пухеното канапе, застлано със сатен. Затворих очи и усетих как странната, чувствена мелодия пулсира във вените ми. Забравих къде съм и унесените ми сетива се отдадоха само на музиката, благоуханията, ветреца и вълните от наслада при всяко вдишване и издишване.

Когато най-сетне отворих очи, момичетата бяха изчезнали, оставяйки ме сама с езерцето и ромолящия фонтан, чиито капчици сега приличаха на лъскави диаманти. В ума ми изплува Катерина, но не станах да я потърся, за да не помрачавам безметежното си умиротворение.

Внезапен силен смях наруши успокоителното бълбукане на екзотичната флейта — прозвуча толкова развратно, че се изправих рязко. За моя изненада ми се зави свят и ми се повдигна. Дезориентирана, плъзнах възглавницата към другия край на канапето и облегнах глава върху нея. Погледнах надясно между стволовете на палмите и видях френската херцогиня.

Мъждукащите свещи върху масичката й оставяха лицето й в сянка, но разкриваха разголените й гърди. На ръба на леглото й седеше тъмен силует; той се приведе напред към светлината и познах Ваноца миг преди да целуне херцогинята по устата и да стисне с длан гърдите й.

Обзета от немощно, някак далечно стъписване, проследих как Ваноца се пресяга надолу и ловко повдига полите й, после бръква между краката й. Французойката се освободи от целувката и простена; насърчена, Ваноца плъзна устни надолу към врата и ключиците й и засмука зърното на гърдата й. Херцогинята потръпна и зарови пръсти в оранжевата коса на куртизанката.

Редно бе да стана и да се втурна да търся Катерина. В онзи момент обаче ми бе по-лесно да наблюдавам безволево, стаила дъх, как Ваноца целува французойката и дланта й се движи бързо напред-назад между бедрата й.

След известно време куртизанката разтвори широко голите крака на херцогинята и стъпалата й провиснаха над ръба на канапето. Над нея се надвеси сянка и лицето на Родриго Борджия попадна в светлината. Мантията и кепето му ги нямаше; косата му очертаваше черен кръг около обръснатото му теме, бяло като кост. Ваноца се отдръпна и той зарови глава между бедрата на французойката.

Затворих очи, за да не виждам нищо повече.

— Катерина — промълвих задавено, макар че исках да извикам.

Няколко минути се борих с непреодолимата слабост и най-сетне успях да седна; от усилието ми се повдигна и застинах неподвижна, докато ми мине. Стенанията, долитащи от канапето, ставаха все по-пресекливи и накрая се изляха в задавен вик на наслада.

Вдигнах глава и видях Ваноца деи Катаней да ми се усмихва.

— Зле ли се чувствате, почитаема? — попита ме тя със сладък глас.

Натопи кърпа в златната купа върху масичката, изстиска я и я опря върху челото ми. Прохладата ме облекчи, но се отдръпнах назад.

— Трябва да вървя — отроних. — Къде е Катерина?

Тя се засмя вяло.

— Отпуснете се, почитаема, и си почивайте. Поспете. Ще ви помогна…

Опря пухкави длани върху раменете ми и понечи да ме бутне назад върху възглавниците.

— Не — възпротивих се аз.

Ваноца се отдалечи. Събрах сили да се изправя, ала преди да успея, върху канапето ми падна сянка. Родриго Борджия — с омачкана и свлечена яка на блузата — приседна до мен. Усмихна ми се похотливо; по устните и брадичката му блестеше слюнка. Изглеждаше напълно трезвен — незашеметен от вино или от загадъчната отвара.

— Сънувахте ли, почитаема? Щом Ваноца не може да ви помогне, навярно аз бих могъл…

Пресегна се към мен.

Изправих се на крака, но залитнах към него. Силната му ръка ме обви през кръста. Другата му длан обви като морска звезда лявата ми гърда, а устните му се впиха в моите. Миришеха на французойката.

Отърсих се от вцепенението и свих коляно. Ритникът не уцели най-чувствителното му място, но той се отдръпна да се предпази. Отскубнах се и го зашлевих с всички сили.

Жалкият ми опит не му причини болка; той се засмя и разтри бузата си, ала веднага ме пусна. Отстъпих нестабилно назад.

— Горката Деа, толкова ли съм противен? — попита с престорено тъжен глас.

— Вие сте чудовище, а Ваноца е блудница! — заекнах.

Дори отвращението ми изглеждаше някак далечно, сякаш слушах история, случила се отдавна с другиго.

Родриго се засмя.

— А ти, скъпа моя, си водила крайно ограничен живот. Всичко това е замислено за твое удоволствие. Ако не ти харесва и те плаши, свободна си да си вървиш. Помни обаче, че ако възгледите ти се променят, ние винаги сме на разположение.

— Докоснеш ли господарката ми, ще те убия — процедих през зъби.

Той вирна брадичка и в очите му проблеснаха опасни искри.

— Не е ли редно Нейно Сиятелство да прецени? — попита тихо.

Понечих да се отдалеча. Родриго стисна китката ми с болезнена сила и докато се мъчех да се отдръпна, обърна демонстративно ръката ми с дланта надолу и я целуна. После — както преди — я задържа за миг, за да ми покаже на какво е способен, преди да я пусне с високомерен смях.

Отдалечих се с омекнали крака. Виках Катерина и се опитвах да открия канапето, където лежи. Зашеметена и дезориентирана, намерих дървената порта само благодарение на Адриана Мила. Тя ме заведе до нея, отвори я и ме побутна от другата страна.

Вратата се захлопна бързо зад мен. Зачуках трескаво по нея — не смеех да изоставя господарката си — но не след дълго ме разсея тих хленч. Звукът стана толкова настойчив, че забравих Катерина и тръгнах опипом към него. Макар очите ми да бяха свикнали с приглушената светлина в градината, коридорът тънеше в мрак.

Ходех предпазливо и бавно, но кракът ми се удари в податлива плът — съществото нададе тънък писък. Другото ми стъпало се подхлъзна върху нещо меко и гладко. Паднах тежко по задник и извиках, усетила как някакво създание колкото хрътка се хвърля в скута ми.

— Мамо? — попита плахо то и замълча, сгушено в мен.

Отпуснах длан върху главата му и пипнах копринена коса.

— Кой си ти?

— Чезаре — отвърна съществото с тъничък и тъжен гласец. — Почитаема Деа, виждали ли сте мама? Леля Адриана ми каза да заспивам, но тук е тъмно и ме е страх…

Изпитах далечна жал към него и гняв към родителите му. Погълнати от удоволствията си, те нямаха време за самотното, уплашено дете, толкова чувствително и будно за възрастта си, че бе запомнило името ми и бе познало гласа ми в мрака.

— Аз съм тук, Чезаре. Не бой се! — успокоих го и импулсивно го целунах по главицата.

Тутакси пред мен изникна лице на мъж — смугло, със същите черни вежди и магнетичен поглед като на баща му, с тъмни мустаци и козя брада, благодарение на които чертите му изглеждаха по-привлекателни, отколкото бяха в действителност. В черните му очи блестеше амбиция, граничеща с лудост, скръб, преливаща в ярост и хищническа, неутолима жажда.

Земята под мен потрепери. Погледнах нагоре и пак се оказах в Кулата — със стени от дърво и камък, разтърсени сякаш от земетресение. Избумтя оръдие; таванът над мен се разклати и от него се посипа пясък.

Някъде наблизо Катерина призоваваше войниците си да стрелят по врага.

Кулата не бе предопределена само за Катерина, а и за мен.

— Чезаре… — промълвих и избутах детето от скута си върху хладния, влажен плочник.