Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (6) (Алената графиня)

IV

Цяла вечер се взирах в позлатените изображения върху картите. Понякога картините събуждаха неочаквани спомени и потопена в тях, за известно време успях да забравя тревогата. Изтощението най-сетне надделя, подредих картите, прибрах ги в кутийката и я скрих в сандъка до краката на леглото.

През онази нощ спах лошо; непрекъснато се будех от трополенето на суграшицата по прозореца в покоите на Бона. Призори вихрушката постихна, украсила стъклото с вълнисти пластове лед. През залостените кепенци се чуваха стенанията на дърветата, а от време навреме ме стряскаше оглушителен пукот от прекършен клон. По пладне облаците се разнесоха и слънцето набра сили. Ледът по прозореца започна да се топи, разкривайки ловния парк отвъд, покрит с ледена корица и блещукащ като скъпоценност.

На шестия ден преди Коледа всички в замъка „Павия“ бяха в приповдигнато настроение, заети още по-трескаво с приготовленията за шествието до Милано. Дори Бона бе забравила мъката от случилото се с младата жена и реакцията ми при вида на изрисуваните карти. Наближаващият празник я изпълваше с още по-голяма щедрост от обикновено и тя покани прислужниците и придворните си на пиршество в главната трапезария, където бяха сервирали сладък милански хляб — панетон — сирене и хубаво вино. Храната обаче ми присядаше. В ранния следобед херцогинята ме освободи великодушно. Слязох да запаля камината в покоите на Матео, после се качих в югозападната кула и часове наред се взирах към Рим.

Дойдоха на здрачаване — по Ломбардската равнина галопираха самотен кон и ездач, черен на фона на оловното небе и сивеещия сняг. Възкликнах с безкрайно облекчение; дъхът ми замъгли стъклото и аз го изтрих припряно, присвила очи да разпозная конника.

Най-сетне той стигна до защитния ров, дръпна юздите и извика на кастелана да свали подвижния мост. Едва тогава видях тялото, простряно върху седлото; ахнах и залепих пръсти върху вледененото стъкло.

Успокоих се някак си, повдигнах поли и заслизах бързо по стълбите. Изтичах навън, прекосих студения, безкраен двор и стигнах до главната порта точно когато копитата на коня за последен път отекнаха глухо по дървения мост и зачаткаха звънко по плочника зад стената.

Втурнах се към Матео, провесен по корем върху седлото. Дългите му крака висяха над единия хълбок на разпенения кон, главата и безжизнено отпуснатите му ръце — над другия. Щеше да се плъзне на земята, ако ездачът не го държеше здраво.

Помислих, че е мъртъв, и извиках. Той обаче простена, докато скочилият от седлото ездач му помагаше да се свлече в обятията ми.

Не помня как ездачът го е пренесъл в леглото му, нито как е разпоредил да доведат лекар. Други дотичаха да помогнат, ала не помня и тях. От отчаяните минути преди появата на лекаря помня откъслечни картини — лешниковите очи на Матео с почервенели орбити, влажни, невиждащи; челото и бузите му на грозни виолетови петна; потната му, лъщяща кожа; краката му, присвиващи се конвулсивно към корема. Придържах главата му, докато повръщаше жълто-зеленикава слуз с кървави нишки. Бършех изпитото му лице със студена кърпа, появила се незнайно как в ръката ми, и виках името му, ала той не ме познаваше.

Ако е било писано да го изгубя, защо не умря като Обесения мъж — бездиханен, умиротворен? Защо трябваше да изстрада кански мъки? „Бог е милостив и справедлив“, повтаряше Бона, ала нямаше милост, нямаше справедливост в смъртта на Матео; имаше само безпощадна жестокост.

Чума, прошепна някой и се прекръсти, но не беше чума. Лекарят на Бона дойде с пиявици и горчива отвара. Матео обаче повърна малкото, което успя да погълне, а ръцете и краката му се гърчеха толкова неудържимо, че смачка повечето пиявици и лекарят извади останалите от страх да не изгуби и тях.

Треска, каза той, ала не бях виждала такава треска. Дойде и Чико, началникът на Матео; грамадното му тяло изглеждаше смалено, малките му очички — разширени, месестите му черти — размити от страх. Матео не позна и него и секретарят не остана дълго. Бона ми прошепна, че трябва да си отдъхна; тя щяла да бди при Матео. „Нелепо предложение“, помислих си, защото нямах представа, че вече се развиделява. Отпратих я. Отпратих и лекаря. Изпратих и ездача, който се помайваше в ъгъла на стаята. Останах сама със съпруга си.

Когато сутрешният светлик заструи през отворените кепенци, Матео най-сетне спря да се мята, и аз ги затворих с надеждата да заспи. Като по чудо огънят в камината продължаваше да гори; някой сигурно го бе стъкнал. Обърнах се към леглото, към стройното, голо тяло на Матео, проснато върху тъмните подгизнали чаршафи, и чух дрезгав шепот.

— Лоренцо.

Седнах бързо на стола до леглото и сложих хладна длан върху бузата му. Очите му бяха безжалостно помътнели; моравите петна бяха избледнели и лицето му сивееше като пепел.

— Лоренцо се върна във Флоренция — прошепнах в отговор; нямаше смисъл да споменавам, че е свърнал на север с надеждата да се срещнат. — Не се безпокой за него.

Клепките му трепнаха.

— Деа — отрони сподавено с прегракнал до неузнаваемост глас; гърлото сигурно го болеше ужасно.

Притиснах устни с кокалчетата на пръстите си.

— О, Матео… Мой скъпи Матео…

— Умирам — промълви той и усетих как се топя, — кръвта, костите, плътта ми изгарят и остава само заслепяващата болка в гърлото и в гърдите ми.

— Няма да ти позволя — изхлипах, но той вдигна отчаяно, нетърпеливо дясната си ръка; беше толкова изнемощял, че затаих дъх, за да го чуя.

— Перото ми…

Втурнах се към писалището му, взех перото и вдигнах мастилницата с разтреперани, непохватни ръце. Взех пергамент и дървената му подложка и го подпрях на възглавниците.

Той се опита да потопи перото в мастилницата, която му придържах, но се сгърчи и го изпусна. Простена отчаяно, овладя се и ме погледна. Устните му бяха гълъбовосиви и трепереха.

— Закълни се — прошепна.

— Всичко… ще направя всичко за теб — отвърнах.

Думите му причиняваха болка, от челото му капеше пот.

— В живота си — отрони. — Отнеси ме в „Сан Марко“. И документите. Прочети ги. Само ти. Кажи на Лоренцо: „Ромул и Вълка искат да те унищожат“.

Замълча внезапно.

— Кълна се — казах.

В същия момент тялото му се вцепени, от устните му се изтръгна ужасяващ сподавен стон и червата му се изпразниха. Няколко секунди лежа изпружен и треперещ, после краката и ръцете му започнаха да се мятат. Извиках името му и се опитах да го прегърна, за да не се нарани, ала силите не ми стигнаха.

Най-сетне той замря; затвори очи и задиша на пресекулки. Половин час по-късно дъхът му секна, очите му бавно се отвориха; взрях се в тях и разбрах, че е мъртъв.

Събрах мръсните чаршафи и ги оставих на пода; с водата в легена, донесен незнайно от кого, измих съпруга си. След като го почистих, го облякох в най-красивата му туника и гамаши, легнах до него и го прегърнах.

След време някой почука на вратата. Не отговорих, но бях забравила да дръпна резето и Бона влезе. Опита се да ме придума да стана; не исках и да чуя, не исках да оставя Матео. Тя излезе и се върна с други, включително Чико с разчорлена от съня коса. Тромавият като мечка мъж, обикновено сдържан, избухна в плач при вида на Матео — най-блестящия му ученик. Понечи нежно да ме отскубне от съпруга ми, ала аз отново не отстъпих; наложи се да извика втори мъж. Драсках и ритах. Напразно. Уловиха ме за ръцете и ме откъснаха от възлюбения ми.

Пищях, мятах се. Хлипащият Чико ме държеше, за да не се нараня. Когато най-сетне се изтощих и седнах, Бона ме убеди да отпия глътка вино с особен, горчив вкус. Бе довела свещеника си — отец Пиеро — и след като изпаднах в странно състояние между съня и бодърстването, отец Пиеро ми каза:

— Трябва да го приемеш. Човеци сме, слаби и не разбираме още, че това е Божията воля.

— Бог е убиец — промълвих безжизнено — и лъжец. Кара ни да се молим, но не ни чува. Обгражда ни със зли хора и е безмилостен към жертвите им.

— Деа! — ахна поразена Бона. — Бог да се смили над теб!

Прекръсти се, закри очите си с длани и се разплака.

Обърнах се спокойно към нея.

— Кога ни е чувал? Чувал ли ни е някога?

Тя не отговори. Влезе кардинал в алена роба, очевидно един от папските пратеници, пътували с Матео от Рим. Той извади стъкленица с миро, натопи пръст в него и докосна очите, ушите, носа, устните, ръцете, стъпалата и слабините на любимия ми, молейки се:

— Per istam sanctan unctionem et suam piissimam misericordiam, indulgeat tibi Dominus… C това свещено миро и най-благодатната Си милост, нека Бог опрости греховете ти…

„Матео не се нуждае от опрощение — реших, — Бог трябва да се извини на съпруга ми.“

Когато отварата на Бона ме омаломощи достатъчно, Франческа и камериерките ме отведоха в покоите на херцогинята и ме облякоха в дълга черна рокля и було, което затъмни света. Все едно. Не исках да виждам нищо.

Занизаха се окаяни, безсмислени часове. После ме отведоха в параклиса, където Матео лежеше пред олтара в дървен ковчег, а ръцете му бяха положени над разпятието върху гърдите му. Оброчните свещи, които бях запалила за него, още горяха върху олтара. Грабнах ги и ги захвърлих в другия край на параклиса, пренебрегвайки стъписаното ахване на хората край мен и палещия восък, разлял се по ръката ми.

През онази първа нощ не спах изобщо.

На другия ден с Бона седнахме в параклиса до Матео, а придворните минаваха един по един край тялото му. Сред познатите лица се появи непознато — с брада, коса и очи, черни и лъскави като въглен. Не го познавах, но имах чувството, че съм го виждала. През рамото му бе преметната кожена торба за седло и когато приближи, той падна на коляно и ми подаде торбата като дар.

Тогава осъзнах, че пред мен стои ездачът, откъснал се от групата на папските пратеници, които съпругът ми придружаваше от Рим до Милано, за да доведе Матео по-бързо у дома. Бе останал очаквателно в покоите му, докато не го бях прогонила.

— Беше на съпруга ви, почитаема — рече той с дълбок и мек глас и сведени очи; дори да го вълнуваха някакви чувства, не ги издаваше. — Помоли ме да ви я предам.

Изглеждаше връстник на Матео и външността му би привлякла вниманието на херцога, ако не бе големият му, остър нос.

Благодарих му. Торбата се оказа по-тежка, отколкото предполагах, и когато ми я подаде, се изплъзна от ръката ми и тупна на пода. Не събрах сили да погледна вътре, не и там, пред погледите на другите. Мъжът се поклони и се оттегли, а аз не се сетих повече за него.

Херцог Галеацо дойде последен. Взря се отвратен в тялото на съпруга ми и каза с равен тон:

— Жалко. Беше един от най-способните ми писари. Отрова, нали?

Ахнах при тези думи. Чико придружаваше херцога. Погледна ме със зачервените си очи, прошепна нещо на Галеацо и го дръпна настрани. Аз обаче се изправих и го помолих за обяснение. Каква отрова? Лекарят ли е казал така? Защо никой не ми е споменал?

Опитах се да си проправя път през множеството и да открия чернокосия мъж, донесъл ми торбата на Матео. Той бе пътувал с него; сигурно знаеше дали са го отровили.

От мъжа обаче нямаше и помен, а Франческа и Бона ме помолиха да седна. Настояха, че Негово Сиятелство е допуснал грешка. Объркал Матео с друг човек и друг случай. Не им повярвах и се разплаках сърцераздирателно.

След известно време дойдоха свещеници и римски пратеници. Последваха молитви и псалми, но не и погребение. Никой не помнеше подобен случай. Дебел слой лед покриваше земята и не можехме да го положим в нея, преди да се разтопи.

* * *

Отнесоха тялото на Матео — някъде навън, подозирах, защитено от животните, но не и от вледеняващия студ; благоразумно не ми казаха къде. Бона ме поведе към общата трапезария до параклиса и маса, отрупана с отблъскваща храна. Повдигаше ми се при вида й. Камериерките на херцогинята се принудиха да ме върнат в покоите й и пак пих от виното с натрапчива миризма на макове. Часове наред се взирах в пламтящия огън.

Бяха убили Матео. Ромул и Вълка го бяха убили, за да му попречат да говори. Щяха да убият и Лоренцо. А аз бях лишена от разсъдък и воля и не можех да направя нищо. На кого да кажа? На кого да се доверя?

Когато се стъмни, Франческа ми помогна да се съблека и да си сложа нощницата. Предложи ми още горчиво вино. Отказах й и се завих в тясното си легло. Херцогинята дойде и се помоли, преди да легне. Слушах шепота й и треперех от стаен гняв. Прииска ми се да я ударя, да изтръгна броеницата от пръстите й, да изкрещя, че ме е лъгала; Бог не е нито любящ, нито справедлив и аз го мразя.

Не продумах. Изтерзана, зачаках Бона да заспи и Франческа да захърка. Станах и на светлината от камината намерих шала и чехлите си. Излязох в лоджията.

Слязох в откритото преддверие и мразовитият въздух спря дъха ми. Залитах в мрака, на два пъти се подхлъзнах върху леда и едва не паднах. Треперех неудържимо, когато влязох в покоите на Матео — студени и тъмни; огънят под отворения комин бе угаснал, но не си направих труда да го запаля. Беше ми все едно дали ще се разболея, или ще измръзна. Охотно бих приветствала смъртта.

Не съм сигурна защо отидох в покоите на съпруга си. Исках, предполагам, да крещя до изнемога, макар че щяха да ме чуят дори през затворените кепенци. Знам само, че когато влязох и дръпнах резето, видях перото на Матео, паднало върху килима.

Явно се бе заплело в чаршафите, когато ги събирах, за да го почистя. Строполих се на колене до него и скръбта се изля от мен като водопад. Разтърсена от хлиповете, се свлякох върху килима, притиснала перото до гърдите си.

Плаках поне половин час. Накрая от очите, носа и устата ми се стичаха вади, горкото перо бе смачкано. Борейки се да си поема дъх, се надигнах и усетих нещо дребно и метално да се плъзва в пазвата ми под нощницата.

Ключът на Матео.

„Използвай го в случай на беда.“

Избърсах си очите и носа с ръкава и погледнах към писалището и тайника до него, скрит зад тъмната ламперия. Изнемощяла и разтреперана след пороя от сълзи, пропълзях на четири крака до писалището и се надигнах, подпирайки се на стола, за да запаля лампата. Маслото бе малко и пламъкът — слаб; пипнешком открих миниатюрната черна ключалка.

Усуках кожената връв около дланта си и пъхнах ключа в ключалката.

Вратичката на тайника изщрака и тихо се отвори. Зад дървения панел липсваше голяма тухла от стената; в празнината имаше пакет с размера на библиотечен ръкопис. Извадих внимателно документите, оставих ги върху писалището и придърпах по-близо лампата.

Най-отгоре имаше черна копринена кесийка, завързана с червена панделка, а под нея — писмо върху прясна хартия, сгънато на третини, запечатано с восък и адресирано До любимата ми. При вида му се опитах да се подготвя мислено за прилива от чувства и отворих кесийката. Предполагах, че съдържа накит за спомен от него, но вътре имаше само зърнист сивкавокафяв прах.

Взех писмото, надявайки се най-после да разбера защо съпругът ми отблъскваше ласките ми.

Не очаквах да се изплаша.

Не открих прощално любовно послание, а диаграма — кръг с основните посоки, отбелязани с почерка на Матео. Странно — вместо север, горе се намираше изток, а долу — запад. До всяка посока имаше нарисувана звезда с пет лъча и стрелки, сочещи грижливо как се очертава. Под всяка звезда бе написана дума — на староеврейски, предположих — с обяснение как се произнася, но не и какво означава.

Под първия кръг имаше втори, отново с четирите посоки, този път придружени от хексаграми и други непонятни думи.

Същата магия бях видяла през нощта, когато се преструвах на заспала в леглото. Спомних си как признах на Матео, че виждам поличби в облаците, небето и звездите. „Бона би казала, че това е от Дявола“, добавих, а той ми отвърна: „Бона греши“.

Под двата кръга имаше указания на милански диалект, описващи ритуалите. Не успях да съсредоточа изтормозения си ум достатъчно дълго, та да ги разбера. Оставих диаграмата, за да видя какво има под нея, и косъмчетата по ръцете и на тила ми настръхнаха.

Беше парче пожълтял пергамент, излинял от времето, сгъван много пъти и на път да се разпадне. Разгънах го внимателно върху писалището. Ръждивокафявото мастило бледнееше, почеркът изглеждаше стар, непознат. Бона ми бе забранила да уча гръцки; разпознах писмото обаче и латинският превод под него, явно добавен по-късно, не ме затрудни.

Взирах се в заклинание, призоваващо незнайно какво — скръбта бе изцедила силите ми и не бях в състояние да се задълбочавам. Оставих го грижливо настрани. Под него имаше манускрипт, състоящ се от няколко десетки страници на латински. Хартията и почеркът бяха съвременни; заглавната страница гласеше: „De Mysteriis Aegyptiorium“, „За египетските мистерии“.

Най-отдолу имаше документ, написан с педантичния, плавен почерк на Матео. Буквите от латинската азбука бяха подредени една под друга, а под всяка имаше буква, цифра или символ. Буквата „а“ например бе представена с цифрата 9, „б“ с „х“, „в“ с „л“. В горния край на листа бе отбелязано: „премахни всяка четвърта“. Осъзнах, че е шифър, който съпругът ми бе използвал вероятно за тайна кореспонденция.

Облакътих се върху писалището и притиснах челото си с пръсти.

— Защо си ми оставил това? — почудих се гласно.

Прииска ми се да хвърля всичко в гаснещия огън — магията не бе съумяла по-успешно от Бог да опази живота на Матео. Друга мисъл обаче потуши гнева ми — споменът за позлатената карта с Обесения мъж. „Предава се на злите сили, за да извърши жертвоприношение.“

Разтърках с длани пламналите си очи и се опитах да разсъждавам ясно. На тръгване Матео явно бе предусетил дебнещата го смърт, иначе нямаше да ми даде ключа.

Подтикван от невинна любов, се бе оженил жертвоготовно за мен. Дали беше извършил втора саможертва, за да ме защити? За да ме предупреди ли бе оставил документите?

Ако не бях разгневена на Бог, щях да изгоря всичко. Взрях се обаче в непонятната бродерия от цифри и букви върху листа и чух думите на Лоренцо Великолепни.

Всъщност аз препоръчах на херцога да наеме Матео.

И сякаш в отговор си спомних признанието на съпруга ми: „На младини ме спаси богат закрилник… След време ще отидем заедно във Флоренция“. Спомних си и молбата му: „Погреби ме в «Сан Марко». Прочети ги. Само ти. И кажи на Лоренцо: Ромул и Вълка искат да те унищожат“.

Почти цял час седях вцепенена. После стъкнах огъня. Щом пламъците лумнаха нависоко и стоплиха стаята, отворих кепенците и видях торбата за седло на Матео, оставена под прозореца. Развързах ремъците и я изпразних върху леглото: перо, мастилница, попивателна, два панталона, две вълнени долни ризи, месингова чаша, гребен и малка книга, завързана с кожена връв. Половината й страници бяха запълнени със същия неразгадаем шифър — цифри и букви, редуващи се със звезди и символи — от документите в тайника. Прелистих книгата, ала не успях да разчета нищо.

Черното небе посивя. Качих се в покоите на херцогинята. Бона спеше. Приближих се на пръсти до леглото й, дръпнах балдахина и нежно отпуснах длан върху рамото й. Тя обаче се събуди с уплах.

— Трябва да отнеса Матео във Флоренция — казах.