Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (16) (Алената графиня)

XIV

През онзи ден, докато Катерина се излежаваше на балкона, церейки главоболието си, влязох в килера с роклите, диадемите и сандъците й с бижута. Там лежеше и единственият куфар, който бях донесла от Павия. Бръкнах под грижливо сгънатите ръкави, корсажи и поли, извадих документите на Матео и ги прелистих, за да намеря шифъра. После върнах другите книжа под дрехите си.

Взех листа с шифъра, пергамент и перо и се заключих в кабинета на Катерина. Отне ми повече време да напиша убедително любовно писмо, отколкото да го кодирам; с помощта на символите на Матео създадох свой шифър, внасяйки известни промени.

Всъщност се оказа лесно — или вероятно, както брат ми, имах вроден талант за потайни дела. „Преведох“ любовното писмо до мосю Дьо Монтан в шифър, а на друг лист написах кода. Сгънах на три двете послания и ги запечатах с восък. Поднесох оригинала над пламъка на свещта и изчаках почернелите, сгърчени останки да се сипнат в празната камина.

Върнах се в килера и скрих шифъра в сандъка си, после слязох в конюшнята. Самотен коняр чистеше едно от загражденията — младо момче с копринена морковена коса и толкова мръсно лице, че бялото на сините му очи сияеше плашещо. Предложих му два денара, за да занесе писмо от „господаря до френския посланик, но дискретно, защото съдържа тайна“. Заръчах му да предаде писмото лично на помощника му Жерар дьо Монтан и да му обясни да не го показва на никого, докато не получи второ послание. Обещах му още две сребърни монети, ако изпълни успешно задачата.

Поблазнено от рискованата мисия, момчето се съгласи охотно.

— Ще ме освободят по пладне, за да отида на литургия. Главният коняр обаче няма да разбере, че отивам другаде. Никой няма да разбере, кълна се.

Дадох му листа с ключа за шифъра и му напомних, че ще се срещнем отново утре по същото време и на същото място. Не смеех да изпратя двете писма заедно, да не би да заловят пратеника ми.

Върнах се в покоите на Катерина да я уведомя за успешно свършената работа, но я сварих задрямала в леглото. Излязох на балкона, седнах в сянката на навеса и се замислих за смъртта на Матео и за ездача, довел го у дома.

Не знаех защо Галеацо е изпратил Матео в Рим. В тайната му мисия обаче явно бе замесен Лоренцо, иначе той не би посетил тайно херцога и не би се надявал да говори насаме с Матео след завръщането му. Колкото и да се мъчех, не успявах да си спомня папските пратеници, пътували с Матео, за да се срещнат с херцога; дните след смъртта му ми се губеха. Помнех само чернокосия ездач, оказал се писар, скрит в тясна стаичка, далеч от любопитни погледи. Той бе придружавал Матео и кардиналите, проводени в Павия от Негово Светейшество и Джироламо. Дали по пътя бе открил, че брат ми е шпионин на Медичите?

Заля ме вълна от скръб и гняв. Събрах длани и докоснах устни с върховете на пръстите си, ала вече не можех да се моля. Вместо на Бог, заговорих на ангела.

— Ела при мен — прошепнах му. — Покажи ми истината. Дай ми доказателство, ако той е убил Матео.

Сякаш в отговор, думите на ангела изплуваха в ума ми, заглушавайки всички други мисли: „Вече съм тук, но мракът в теб завързва езика ми… Дай обет да ми се подчиняваш и ще ти разкрия всичко“.

Затворих очи и видях Деветте саби — осем с кръстосани остриета и девета по средата с връх, насочен нагоре… и от всичките капе кръв.

— Ще ти се подчиня — промълвих, — ако ми покажеш убиеца на брат ми…

Вместо отговор в сърцето и в ума ми се възцари мълчание. Мълчание и разяждаща, горчива болка.

* * *

През нощта спах лошо, а час преди зазоряване се предадох на безсънието и върху долната си блуза от тънък памук облякох рокля. Понеже все още не се бе развиделило, взех една лампа и слязох безшумно по стълбите до втория етаж. Тръгнах към източното крило — територията на Джироламо. Изненадах се, че вече са запалили стенните свещници в стихналия коридор.

Прокраднах се към далечния му край и стаичката, където бях намерила хартията и мастилото. Не действах по план или водена от разумна причина — вратата несъмнено бе заключена, ала не устоях на подтика да разбера всичко възможно за писаря.

Свещникът до склада гореше, а вратата зееше. Стаила дъх, пристъпих към прага и надникнах вътре.

По високите дървени етажерки край източната стена бяха подредени най-различни пособия: купове хартия, свитъци с нови пергаменти, стъкленици с мастило, мастилници, попивателни, дъсчици, кутии, длета, лупи, линеали, ножове за острене на пера, пемза, шнурове, преносими писалища, вълнени кърпи, връзка неупотребявани пера.

В далечния край на помещението, близо до затворената врата на стаичката на писаря, някаква жена с черен шал, увит около главата, се пресягаше към едно от преносимите писалища на най-долния рафт. Имаше обветрено, изпито лице, очите й почти не се виждаха под сбръчканите клепки; раменете и ханшът й бяха широки; носеше бяла престилка и черна селска пола без корсет; до нея лежаха метла и лопата, а на врата й висеше връв с половин дузина ключове. Те издрънкаха звучно, когато клекна с пъшкане и разкривените й пръсти повдигнаха дървената подложка. Бръкна под нея и извади нов ключ.

Пусна дъската, подпря се с длан на стената и се изправи, охкайки. Отключи вратата на писаря, взе метлата и лопатата и влезе в стаичката.

Не след дълго излезе, заключи вратата и остави ключа под дървената подложка. Шмугнах се зад най-близката арка в отсрещния край на коридора. Притисната до стената, изчаках жената да се скрие в съседното помещение — библиотеката. Преди това обаче тя заключи и вратата към склада, вдигна се на пръсти и остави ключа върху най-близкия стенен свещник.

Прокраднах се бързо до него, взех ключа, отключих вратата на склада и се вмъкнах вътре. Затворих вратата и сложих лампата си върху рафта, докато извадя втория ключ, скрит под преносимото писалище.

След секунди бях в стаичката на писаря, стиснала лампата си в ръка. Не видях никакви писма — нито в шифър, нито на разбираем език. Пробвах чекмеджетата на писалището, но и двете бяха заключени. Разочарована, вдигнах високо лампата и обходих в кръг стаята, търсейки скривалища.

Точно преди да се откажа, забелязах, че задният десен крак на писалището е по-тъмен от другите. Клекнах под него и го огледах в светлината на лампата. В тъмнината дървото изглеждаше просто зацапано; сега видях десетки отпечатъци от мастилени пръсти в основата му над недоогладения каменен под.

Писарят на Джироламо бе не само мърляв, но и непредпазлив.

Оставих лампата настрани и с две ръце повдигнах десния крак на писалището на сантиметри над пода. Там за моя радост лежеше ключът.

В лявото горно чекмедже имаше два документа — кратката бележка и недовършеното писмо в шифър, което бях зърнала предишния ден. Писарят не бе напреднал много.

Седнах върху високата табуретка, сложих лампата върху писалището и прочетох краткото послание — очевидно продиктувано и надраскано набързо.

В Благородие, почит. Монтефелтро и т.н.

Готови сме да отстраним 1-ия гражданин от власт. Помощта ви — от изключит. значение за успеха ни. Съберете поне 600 войници пред стените на Флор. Хората ни ще се погрижат за 2-та братя. Кравата е сигналът войниците ви да щурмуват стените. Нахлуйте в П. Синьория и се присъединете към Паци, за да унищожите опозицията и Лор. & фам. НС ви обещава не само дебела кесия, но и услуги и земи. Отговорете бързо, че сте се подготвили. Ще ви уведомим за деня.

С уваж. и пр.

* * *

Ахнах силно и закрих уста с длан, уплашена, че всеки в коридора би ме чул. Знаех какво значи „Флор“ и „2-та братя“ — бях гостувала в двореца им след погребението на Матео. Познавах и „1-ия гражданин Лор“. Досетих се дори какво е „Кравата“ — мучащата камбана, свикваща всички флорентинци на главния площад Пиаца дела Синьория. Разбирах и как ще се „погрижат“ за братята.

Джироламо и НС — Негово Светейшество — заговорничеха да убият Лоренцо деи Медичи и брат му.

Не помня как прибрах писмата в чекмеджето, как заключих вратите и върнах трите ключа в скривалищата им, макар че несъмнено съм го направила. Помня смътно как се върнах в покоите на Катерина, облякох се тихо, докато тя похъркваше до мен, и занесох шифрованото послание до обожателя на господарката ми — Жерар дьо Монтан — в конюшнята. Дадох на червенокосото момче двете му сребърни монети и намекнах, че ще получи трета, щом изпълни задачата си.

През цялото време бях в ледената хватка на страха. Джироламо бе убиец; смъртна опасност грозеше Лоренцо деи Медичи и по-малкия му брат Джулиано. Длъжна бях незабавно да ги предупредя.

Катерина още спеше, когато се върнах в покоите й. Взех листа с шифъра, който бях измислила за кореспонденцията с Дьо Монтан, слязох в кабинета й и залостих вратата. С перото, мастилото и пергамента от склада преписах шифъра и съчиних кратко писмо.

Многоуважаеми Лоренцо,

Пише ви Деа, сестрата на Матео. Сега живея в имението на Джироламо Риарио. Разбрах, че двамата с папата съзаклятничат да убият вас и Джулиано. Бъдете нащрек! Джироламо е убедил херцог Монтефелтро да чака пред стените на Флоренция с 600 войници и ще му даде сигнал да нахлуе в града, след като ви отстранят. Внимавайте! Джироламо възнамерява да удари скоро.

* * *

Преписах грижливо посланието в шифър. После поднесох оригинала над пламъка на лампата; пергаментът пламна бързо, почерня и се набръчка. Оставих го да доизгори в студената камина; сгънах ключа за шифъра и кодираното писмо, запечатах ги и ги прибрах в джоба, скрит сред диплите на полата ми.

Върнах се в покоите на Катерина да взема една сребърна монета за малкия си пратеник; за жалост тя се оказа будна и притъмня като облак при вестта, че възлюбеният й вероятно няма да й отговори днес, защото ще получи ключа за шифъра чак следобед.

Отчаяно исках преди пладне да дам писмата до Лоренцо на младия коняр, за да ги занесе на флорентинския посланик; наложи се обаче цяла сутрин да изпълнявам прищевките на господарката си.

Усещах мъчителната тежест на двете писма, скрити в джоба на полата ми; за нещастие Катерина ме натовари с още задачи и на всичкото отгоре на няколко пъти ме подпита с недоволен глас:

— Какво ти става, Деа? Умът ти не е тук!

Не й се доверих, за да не я излагам на опасност. Промърморвах скалъпени извинения. Времето отлетя и не след дълго ме стъписа внезапната каскада на църковните камбани, оповестяващи пладне. Излъгах Катерина, че съм забравила да платя на пратеника и трябва да сляза веднага в конюшнята. Втурнах се надолу толкова бързо, колкото ми позволяваха полите. Напразно. Малкият коняр вече бе заминал да изпълни мисията си.

Върнах се отчаяна при графинята.

* * *

Късно следобед най-сетне избягах от Катерина и седнах в просторната градина пред трапезарията за прислугата на приземния етаж в далечното западно крило на двореца. Най-после готвачът излезе и звънецът за вечеря заби; външните работници — градинари, каменоделци, занаятчии и коняри — тръгнаха изтощени към кухнята.

Видях малкия си пратеник, приближих се до него и го повиках тихо. Мисията му явно бе протекла успешно, защото ми се усмихна широко, разкривайки един липсващ преден зъб.

— Почитаема! — възкликна доволно той.

Изшътках му и го дръпнах настрани от изгладнелите работници — към градината зад централното крило на двореца. Спряхме в една ниша до ромолящия фонтан, който бе скрит от погледа зад стар розов храст, осеян с благоуханни цветове.

— Доставих писмата ви, почитаема — прошепна момчето с грейнало лице. — Френският адютант, чието име звучи като планина, дойде лично да получи второто и ми даде монета!

— Браво! — похвалих го тихо. — Но сега ще ти възложа по-важна и по-тайна задача!

Той изопна гордо тесните си рамене.

— Ще я изпълня!

— Има ли начин да излезеш в града през нощта?

— Тази нощ ли? — при вида на сбърченото му чело ме обзе остро чувство за вина.

— Не е задължително. Не бива да те излагам на опасност! — разколебах се мигом, решила да измисля как сама да отнеса писмата.

— По-безопасно е за момче, отколкото за жена — отбеляза разсъдливо той. — А и току-що ми хрумна нещо, почитаема! Къде искате да отида?

— В дома на посланика на Флоренция.

Когато с Катерина пристигнахме в Рим, личният й секретар бе натоварен да напише купища благодарствени писма до стотиците, изпратили сватбени подаръци. Помагах му, защото едва смогваше, и така научих къде живеят повечето посланици. Казах адреса на момчето.

То кимна и се замисли. Извадих двата запечатани документа от джоба си и му ги показах. Боях се да ги изпратя едновременно, защото ако ги откриеха, Джироламо щеше да разбере, че в домакинството му има шпионин на Медичите. Страхувах се обаче за Лоренцо и Джулиано и не исках да чакам още цял ден.

— Дай ги лично на посланика. Друг не бива да ги вижда — обясних строго. — Как се казваш, дете?

— Анджело, почитаема.

Едва се сдържах да не се усмихна.

— Анджело, животът ни е заложен на карта. Непременно запази писмата в тайна! Научи ли някой за тях, ще те накажат сурово. А аз ще умра.

Светлите му очи се разшириха.

— Защо, почитаема? Зло ли ще причинят на някого?

Поклатих глава.

— Не. Ще спасят нечий живот. Затова трябва да ги занесеш на посланика възможно най-бързо. Бих го направила лично, но господарката ми не позволява да се отделям задълго от нея.

Момчето вирна храбро глава и кимна.

— Ще ги занеса, щом е за добро. Вие сте мила дама и не искам да пострадате.

— Благодаря, Анджело. Ти си смело момче. Изпълниш ли задачата, ще ти дам едно златно екю. А сега… — Извадих сребърната монета от джоба си и му я подадох с писмата. — Вземи това за услугата.

Той бързо скри монетата и писмата под мръсната си туника. Накарах го няколко пъти да повтори думите: „Изпратете ги на Лоренцо деи Медичи с различни куриери. Въпросът е на живот и смърт“. Убедих се, че ги е запомнил, отпратих го, проследих с поглед как се втурна обратно към конюшнята вместо към трапезарията, и помолих ангела да го закриля.

* * *

Светлината помръкваше бързо, когато тръгнах по градинската алея и през вътрешния двор към крилото на двореца, където се намираха покоите на Катерина. В ума ми се бореха страх и облекчение, че съм се опитала да предупредя Лоренцо. Какво щеше да последва, ако момчето не успееше да изпълни мисията си? Унесена в тревожни мисли, не гледах къде вървя. Заизкачвах машинално сумрачното стълбище — още не бяха запалили свещниците — и се натъкнах на мъж, който слизаше надолу.

— Простете, уважаеми — сепнах се аз.

Вдигнах глава, видях писаря и подскочих, все едно бях настъпила отровна змия.

Той не помръдна — чакаше ме, застинал в мрака. Носеше изискана туника от тъмносребрист брокат с виолетови ръкави със сребриста шевица; черната му коса и брадата му бяха спретнато подстригани, а зад дясното му ухо стърчеше перо. Наситеносивите му очи бяха кървясали; изглеждаше изтощен, ала — като мен — с изопнати нерви.

— Почитаема Деа — поздрави ме със сериозен тон.

— Не знам името ви, уважаеми — отвърнах.

— Лука — поклони се припряно той. — Лука да Сиена. — Говореше вежливо, но с настойчив и неособено дружелюбен глас. — Простете ми, че отначало не си спомних коя сте. Лицето ви ми се стори познато, но предположих, че съм ви виждал да придружавате Нейно Сиятелство. Не знам дали вие ме помните.

— О, да! — сърцето ми туптеше трескаво; гласът ми не звучеше по-дружелюбно от неговия, ала разбирах колко е важно да не предизвиквам подозрение.

Загрижена за безопасността на братята Медичи, още не бях осъзнала целия смисъл на тайната кореспонденцията на Джироламо. До този момент средоточие на съмненията ми бе писарят Лука. Сега в ума ми изплува молитвата ми.

„Ела при мен“, бях подканила ангела. „Дай ми доказателство, ако той е убил Матео.“

После бях открила съзаклятническото писмо на Джироламо, разобличаващо намерението му да убие Лоренцо.

Мислите ми се върнаха към предишната зима и посещението на Лоренцо в Милано. Той бе дошъл да разговаря с бащата на Катерина — херцог Галеацо Сфорца — за Имола, понастоящем собственост на Джироламо Риарио, папския капитан.

Лоренцо обаче се бе възпротивил градът, намиращ се опасно близо до Тоскана, да попада под влиянието на папа Сикст. Негово Светейшество вече контролираше папските държави; предоставеха ли му още власт, Италия щеше да се разклати сериозно и да избухнат нови войни.

Папа Сикст настояваше бъдещият му сват, херцог Галеацо, да даде Имола на Катерина — а следователно и на Джироламо, и на него — като сватбен подарък. Убеден в правотата на Лоренцо обаче, херцогът бе отказал да изпълни желанието на папата.

Две седмици по-късно го бяха убили в катедралата „Санто Стефано“, а моят Матео беше умрял.

Лука ме изтръгна от размишленията, шепнейки, приведен напред:

— Пак сте идвали в кабинета ми, макар да ви предупредих. Това е неблагоразумно и много опасно.

— Не съм била в кабинета ви — възразих тихо.

— Напротив. Всъщност сте отваряли чекмеджетата на писалището ми.

— Не е вярно!

— Лъжата не ви приляга, почитаема — упрекна ме той. — Не отричам, че сте наблюдателна. Издаде ви обаче ключът. Ако не е поставен по определен начин под крака, писалището се клати.

— Това не ме засяга, уважаеми.

— Имате право. — Той пристъпи към мен, улови ме за китката и ме придърпа, за да прошепне в ухото ми: — Двата документа в чекмеджето също бяха разместени. Прочетохте писмото, нали?

Отскубнах се от него.

— Не знам какво намеквате!

— Защо тогава разговаряхте с момчето в градината? Защо му дадохте две писма? И защо изглеждате толкова уплашена?

Блъснах го назад. Той се спъна в стъпалото, но не падна. Опитах се да събера тежките си поли, за да избягам. Писарят обаче се пресегна и ме хвана за лакътя. Този път ме стисна по-силно и ме обърна с лице към себе си. Застанахме, опрели носове, все едно ще се целунем. Топлият му дъх облъхна бузите ми, очите му се присвиха с пронизваща настойчивост.

— Не бих искал да ви сполети съдбата на съпруга ви — просъска той. — А не спрете ли да шпионирате, почитаема, няма да я избегнете!

В същия момент Теодора се появи на стълбищната площадка над нас.

— Ето ви! — възкликна тя. — Нейно Сиятелство ви търси!

Лука ме пусна веднага. Повдигнах полите си и без да поглеждам повече към писаря, изкачих бързо стълбите с разтреперани крака.