Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (13) (Алената графиня)

XI

Рим

април 1477 — октомври 1484

 

Поехме на югозапад по Виа Емилия — древен път, утъпкан от римските легиони, по който Матео бе предприел последното си пътешествие. Мислех често за него, докато дългият ни керван се точеше от град до град — от Пиаченца до Реджо нел’Емилия и по-нататък. Шосето бе гладко и отегчително право; подминавахме десетки пътници, които спираха и проследяваха изумени внушителната ни кавалкада с развети знамена: алено бели с герба на семейство Сфорца — базилиск, поглъщащ голо дете; небесносини със златния дъб на семейство Дела Ровере и Риарио и златната тиара и ключовете на папа Сикст. Във всеки град пратениците ни изпреварваха колоната, за да съобщят за пристигането на Нейно Сиятелство Катерина Сфорца, и всички местни благородници препускаха да я посрещнат, съпроводени от звучен тръбен зов и въодушевените възгласи на тълпата.

Тя вечеряше и спеше в именията на управляващите фамилии, които превъзнасяха изяществото, красотата и обноските й и изпращаха свои приближени да я придружават, внасяйки принос в карнавалната атмосфера. С всеки изминал ден тя вирваше все по-гордо глава и се отнасяше все по-грубо с подчинените си. В Болоня, където ни посрещнаха семейство Бентиволио, графинята вече се държеше арогантно като баща си. Денем ме попарваше с такова презрение, че започнах да я намразвам; само нощем, когато лежах до нея в леглото, заприличваше отново на уплашеното дете, обляно в сълзи, задето го напускам.

След единайсетдневно мъчително бавно пътуване навлязохме сред тучните, плодородни възвишения на Романя, осеяни с овощни градини, лозя и житни полета.

В сравнение с Миланското херцогство Романя бе провинциална и ожесточено независима; областта беше разделена на няколко малки владения. Семейство Малатеста управляваха Римини и околностите му; Орделафи властваха във Форли; различни фамилии оглавяваха други градове и между съперниците често избухваха схватки. Сред тях цареше единомислие само по един въпрос — споделеното им презрение към папата, който ламтеше да ги присвои.

Час преди залез-слънце каретата ни се заклатушка по полегат хълм. Когато стигнахме до върха, пред нас изникна Имола — малък град, опасан от изток от мудно лъкатушещата река Сантерно.

Гледката въодушеви Катерина и по лицето й се разля широка усмивка.

Втренчих се объркана в пейзажа — на нейно място щях да изпитам болезнено разочарование. В сравнение с Милано и дори с идиличната Павия, Имола изглеждаше по-затънтена от повечето места по пътя ни. На запад се издигаше внушителна четвъртита крепост с кули, избелели като кости от слънцето, и основи, позеленели от тинята в защитния ров. Зад нея градските стени от червени тухли опасваха разнородни сгради, разпилени край няколко прашни улици. Преброих пет църкви и още толкова манастира. Градският съвет се помещаваше в неугледна постройка, имаше пазар и половин дузина имения, достойни за благородници. Останалата част от Имола се състоеше от пасища, ниви и схлупени бедняшки къщи край речния бряг.

— Всичко е мое — прошепна си Катерина, ококорила благоговейно и доволно очи.

Взираше се в цветните гирлянди, окачени от двете страни на пътя към отворената градска порта, над която между по-малки флагове с гербовете на семейство Риарио и папа Сикст се вееше грамадно аленочервено знаме на клана Сфорца. Местните жители се бяха събрали да посрещнат новата си господарка; църковните камбани биеха мелодично една през друга.

Бяхме покрити с прах от пътуването. Измъчена от горещината, графинята заповяда колоната да спре пред един замък отвъд градските стени. Изкъпа се и разпореди на камериерките си да я облекат: първо — тънка долна риза от моарирана снежнобяла коприна, след това светла атлазена рокля със златни ширити. През прорезите на тесните й ръкави просветваше със сребрист оттенък коприната на долната риза. Над всичко това облякоха още една дреха с цепки отстрани и дълбоко деколте, поръбено със сияен брокат с релефни изображения на стилизирани нарове. Прибрах дългите плитки на графинята в любимата й мрежа за коса, обсипана с диаманти, и спуснах кичури около лицето й; с маша, сгорещена в кухненското огнище, ги оформих в стегнати масури. Обвих главата й в прозирен, почти невидим воал; закопчах огърлицата й от тежко злато, инкрустирано с големи диаманти, а около раменете й — по нейно настояване въпреки жегата — наметнах пелерина от тъмно кадифе, подплатена със златен атлаз. Времето в Имола бе необичайно топло за първи май; преди да потеглим отново, по челото на Катерина вече се стичаше пот. Тя обаче се намръщи, когато я уверих, че и без пелерината изглежда ослепително.

Господарката ми яхна кон с алено бяла сбруя; последвах я с двете й камериерки. Предшествана от тръбачите, от свитата на Джироламо и звън на църковни камбани, тя мина през портите и пое по улиците, украсени с гирлянди от пролетни цветя. Жителите на Имола, стълпили се край тях, възславяха красотата й.

Шествието ни спря пред павилион, драпиран със знамена, където Виолантина — сестра на Джироламо и съпруга на градоначалника — ни чакаше с градските сановници. Катерина слезе от седлото и за нейно удоволствие няколко момчета едва не се сбиха кой да хване юздите на коня й.

Приветстваха я с речи, поеми и песни на детски хор. Връчиха й ключовете за града и радостна усмивка озари лицето й. Не бях я виждала да се държи толкова обаятелно, достолепно и уверено. Виолантина ни поведе към Палацо Риарио — строга четвъртита сграда, облицована с вездесъщата теракота. Стените и таванът в покоите на Катерина бяха покрити с бяла коприна и златен брокат, но изгледът от прозорците разкриваше затънтен, сив градец, чиито единствени забележителности бяха сградата, където се намирахме, и мрачната, обветрена крепост в покрайнините му.

През първите няколко дни Катерина бе достатъчно заета и не обръщаше внимание на обстановката — канеха я на пиршества, забавляваха я шутове, музиканти и актьори. Край Палацо Риарио се тълпяха селяни с дарове за господарката — местни деликатеси, вино и сладка.

Съпругът й Джироламо бе заръчал да го чака в Имола, докато отминат опасността от метежниците и чумата. След четири дни обаче градът започна да й дотяга. След дванайсет дни пристигна писмо от Джироламо, но тя не го отвори. На другата сутрин пое към далечния Рим.

* * *

Продължихме по Виа Емилия до Чезена и се отправихме на юг. Времето ставаше все по-топло; когато подминахме Перуджа, преполовили пътя до крайната си цел, започнахме да се събличаме по долни ризи в каретата и да се надвесваме през прозорците с надеждата ветрецът да ни разхлади.

След повече от две седмици отегчително, тежко пътуване пратениците ни препуснаха пред нас към Свещения град, а ние спряхме на няколко часа от него — в Кастелнуово, владение на могъщото семейство Колона. Отново посрещнаха Катерина с почести и отрупана трапеза и я настаниха в пищни покои.

На другия ден нервите й бяха изопнати; хокаше раздразнено и мен, и камериерките си, докато я обличахме отново във великолепната рокля, с която бе влязла триумфално в Имола. Следобед домакинът ни — Стефано Колона — организира пиршество в нейна чест; когато три часа преди здрачаване мудният ни керван пое пак на юг, всички бяхме преситени и сънливи. Римското небе се ширеше безоблачно над нас, слънцето грееше безмилостно, а жегата бе толкова нетърпима, че Катерина не си и помисли да облече кадифената пелерина.

При вика на кочияша проточих заедно с нея врат през прозореца на каретата — пред нас блестеше Рим. Казват, че Свещения град е разположен върху седем хълма, ала годините ги бяха смалили до заоблени височини, опасани от порутените, обрасли с плевели останки от Стената на Аврелий. Бона бе посещавала Рим и когато бях малка, ме запознаваше грижливо с културата, географията и историята му. Винаги говореше толкова благоговейно за него, че очаквах да видя многолюден, но бляскав рай. Наистина имаше стотици дворци, катедрални кули и църкви от бял мрамор, сияещи ослепително под лъчите на следобедното слънце. За мое разочарование зад градските стени обаче имаше още повече жалки, порутени постройки, запустели гори и ливади, буренясали лозя и овощни градини, овци и кози, пасящи сред древни руини. Навремето блестящият Нов Йерусалим бил твърде тесен да побере обитателите си. Някога милион, сега те бяха едва четирийсет хиляди.

В западните покрайнини на Рим от север на юг течеше кафява река; по хълмистия й източен бряг се издигаха изолирани масивни сгради — базиликата „Сан Пиетро“ и Ватиканът, чието име значи „пуст“, „необитаем“. Земята, върху която бил построен, получила названието си през първите десетилетия след смъртта на Иисус, когато майката на Калигула — Агрипина — заповядала да пресушат мочурливата местност, за да засади градините си там. По-късно синът й започнал да строи арена, довършена от деспота Нерон.

Нерон забавлявал варварските тълпи, избивайки стотици християни. Разпъвали ги на кръст, намазвали ги с лой и ги изгаряли живи, обличали ги в кървави животински кожи и насъсквали диви кучета да ги разкъсат. Докато мъчениците умирали, лудият император участвал в състезания с колесници около тях.

Костите на погубените били твърде много, за да ги изкопаят и погребат, както подобава, затова над тях издигнали църква. Сред осветените тленни останки били и тези на апостол Петър, разпънат на кръст с главата надолу в самия център на арената. Бил благословен, каза ми свещеникът, който ми преподаваше вероучение, защото умрял с поглед към небето.

След още половин час хората пред нас нададоха викове. Каретата ни спря и кочияшът помогна на Катерина да слезе. Последвах я и видях за пръв път съпруга й.

Той скочи от черен жребец и небрежно подхвърли юздите на коняря. Антуражът му отстъпваше във всяко отношение на свитата на съпругата му — придружаваха го десетина мъже: епископът на Парма, двама кардинали с червени кепета, посланикът на Милано в Рим, облечен в светлосиня коприна.

Джироламо Риарио — непризнатият син на папа Сикст IV — носеше туника от тъмнокафяво кадифе, извезана със сребърен конец и обточена с бял хермелин въпреки жегата. Приближените му — също с дрехи от кафяво кадифе, но без украса — следяха всяко негово движение с тревожното внимание, каквото долавях навремето у подчинените на херцог Галеацо.

Джироламо изгледа смръщено младата си съпруга. Грамаден, як мъж с дълги крайници и торс, той се извисяваше с три четвърти глава над най-високия си придружител. Светлокафяви кичури криеха ниското му чело; тъмните му очи бяха раздалечени, носът — къс и прав. Червените му, малки и кръгли устни приличаха на череши. Косата му, подстригана като на паж, се спускаше до раменете и обрамчваше дълго, конско лице с масивна челюст — най-отличителната му черта, макар да не изглеждаше грозен. Едва когато пристъпи към нас, забелязах редките му мустаци и козята брада — и двете по-прилягащи на юноша, отколкото на трийсет и четири годишен мъж.

Той спря пред Катерина и се усмихна, разкривайки гъсти, възедри зъби. Очите му обаче не излъчваха радост, а предпазливост. Блесналата прелест на невястата му — точно двайсет години по-млада от него — предизвика само мимолетно възхищение. Чувстваше се неспокоен — озърна се в очакване шестимата му въоръжени телохранители да го заобиколят и едва след като командирът им кимна отсечено, продължи с дрезгав бас и небрежен поклон:

— Почитаема Катерина, любима съпруго, графиньо на Имола, радвам се да те видя. Колко красива изглеждаш!

Макар и очевидно репетирана предварително, посредствената му реч прозвуча на пресекулки. Говореше с подчертан лигурийски акцент — произнасяше носово половината думи и сдъвкваше буквата „р“ — та се наложи да напрегнем слух, за да го разберем. Всичкият хермелин и цялата сребърна бродерия на света не можеха да скрият факта, че е роден и отрасъл в затънтено рибарско селце.

Катерина, поруменяла от горещината и от нерви, му протегна ръка. Той я пое несръчно и поведе съпругата си към миланския посланик и епископа, чиято цветиста възхвала на прелестта й засенчи думите на съпруга й. Джироламо едва изтърпя двете важни особи да я обсипят с хвалебствия. Не след дълго изгуби търпение и сподирян от телохранителите си, я поведе към няколко високи, стари дъба.

Наблюдавах ги отблизо, размахвайки възможно по-дискретно длан, за да прогоня комарите. Джироламо подаде на съпругата си огърлица от едри перли, а Катерина прие признателно подаръка. Той се опита неловко да я закопчае на врата й, но се изнерви и възложи задачата на един телохранител. През цялото време се озърташе, разсеян и сбърчил мрачно чело. Накрая Катерина се осмели да зададе няколко въпроса, но той я прекъсна, вдигнал грамадната си длан. После заяви на висок глас, без да държи сметка, че го чуваме всички — и камериерките на Катерина, и аз, и придружителите му:

— Не останах доволен, че идваш. Не се шегувах, че тук върлува чума и враговете ми заговорничат да ме убият. А сега съм принуден да шествам по улиците! Изпратих писмо до Имола с подробни обяснения. Не го ли получи?

За пръв път Джироламо измери съпругата си с отявлено заплашителен поглед. Вирна глава, за да подчертае внушителния си ръст и да покаже, че темето й не стига дори до раменете му. Дланите му останаха отпуснати до тялото, но пръстите му се свиха в юмрук.

Катерина също застина. Сведе вече вледенените си очи и брадичката й опря почти до гърдите — жест, който обикновено предвещаваше избухване. Остана така няколко секунди и после погледна съпруга си с усмивка, незначително по-неискрена от неговата.

— Не го получих — отвърна с омайно сладостен, женствен глас, какъвто не предполагах, че е възможно да излезе измежду устните й. — Не бих те изложила на опасност. Прости ми за своеволието. Жадувах да те срещна и не исках да чакам повече. Сега, след като те видях, ме изпълва неизмеримо щастие.

Последните изречения прозвучаха подчертано раболепно — Катерина му се подиграваше на всеослушание. Джироламо обаче още не я познаваше и не схвана присмеха. Обмисли думите й и кимна, че приема отговора й.

— Да вървим! — отсече безизразно. — Чака ме важна работа.

Загърби аристократичната си съпруга, без дори да й кимне, махна с ръка на хората си и тръгна към конете.

Катерина не помръдна. Впери очи в празното място, където допреди малко бе стоял съпругът й. Лукавата й усмивка бързо помръкна, очите й се присвиха, пламнали от едва сдържан гняв. Докоснах я по лакътя, докато другите възсядаха конете си или се качваха в карета и фургони.

— Ваше Сиятелство, време е и ние да тръгваме.

С гръб към всички останали и с лице само към мен, тя прошепна:

— Проклет недодялан рибар!

После изви устни в престорена усмивка и се обърна към свитата си.

* * *

През останалата част от пътя Катерина яздеше на кон, а аз се возех в каретата с камериерките й. Когато наближихме града, тя слизаше от седлото през четвърт миля, за да приема поздравления от кардинали в алени роби и изтъкнати римляни. На здрачаване стигнахме до двореца на кардинала на Урбино в северозападните покрайнини на града. Величествената сграда — наскоро обновена, с мраморна фасада, колони, фризове и фронтони — се намираше на окаяна улица. Между тухлите никнеха плевели и кочияшът ни отпъждаше пасящи кози; пред копитата на конете се разбягваха зайци и бързо се скриваха в полето зад замъка.

Изтощена, Катерина спа дълбоко въпреки безпощадната жега; не се размърда дори когато под прозореца на покоите ни завиха вълци.

Призори я чух да повръща и скочих от леглото. Видях голата си господарка превита над легена. Намерих кърпа, намокрих я с вода от каната до легена, повдигнах нежно влажната й коса и наложих врата й с хладния компрес.

Катерина изпразни стомаха си, изправи се и ме погледна. Лицето й бе призрачно бледо, от очите и носа й се стичаха вадички.

— От храната ли е? — попитах.

За вечеря и двете бяхме погълнали обилно количество тежки ястия и вино.

Тя поклати глава. Цялото й тяло трепереше; челото й лепнеше от пот в потискащата горещина.

— Той е ужасен мъж. Грубиян и простак — прошепна ми. — Искам да се върна у дома.

Пак намокрих кърпата и избърсах лицето й. Подвоумих се дали да я успокоя, че съпругът й просто е бил изнервен и в лошо настроение и несъмнено е по-приятен човек, отколкото изглежда. Реших обаче да не лъжа и отвърнах:

— С вас съм, благородна. Ще дам живота си, но няма да му позволя да ви нарани.

Вероятно не избрах правилно думите — очите й се напълниха с неочаквани сълзи. Тя обаче ги преглътна с усилие на волята и обясни с по-уверен глас:

— Не съм болна. От проклетата жега е.

Предположих, че първото твърдение е вярно, а второто — не, ала замълчах. Изплакнах кърпата, изцедих я и я притиснах върху топлото й чело.

— Днес искам да яздиш до мен — каза тя.

* * *

Не пожела да изслуша възраженията ми. Накара ме да сменя черния си вдовишки траур с нейна рокля — от небесносиня коприна, извезана със сребристи листенца; почти не се забелязваше, че ми е леко къса и не изпълвам корсажа.

Въпреки горещината и слънцето — безмилостно дори в този ранен час — тя облече разкошната си сватбена рокля от черна дамаска с втъкани стилизирани рози и ромбове, избродирани със златен конец; черният й корсаж и ръкавите бяха в същия десен, извезани със златни мъниста. Горната рокля бе от ален сатен, а пелерината над нея — от дамаска с герба на фамилия Сфорца. Големи рубини висяха от ушите и около врата й, нанизани на златни верижки, по-дебели от палеца ми. Допълваше го перлената огърлица от Джироламо.

Беше Петдесетница и Рим празнуваше. Джироламо се появи с бледа, пресилена усмивка и мрачен поглед. Носеше лъскава копринена туника в небесносиния цвят на Риарио, върху която бе извезан златен дъб. Заедно с антуража си той поведе колоната, следван от Катерина, яхнала бяла кобила. Аз яздех точно зад господарката си — пред представителите на най-могъщите римски фамилии Гонзага, Орсини и Колона. Зад тях се точеше миланската й свита. Прекосихме сърцето на града по широката Виа Ректа, разположена успоредно на река Тибър, която папа Сикст неотдавна бе павирал наново и разширил. В Рим имаше стотици църкви — повече, отколкото бях виждала през живота си — и камбаните на всички биеха. Звънтенето и виковете на тълпата ме оглушиха.

У Катерина не остана и помен от напрежението. Пред погледите на множеството тя отново стана овладяна, самоуверена графиня, съпруга на най-влиятелния след папата мъж в Рим. Обръщаше се наляво и надясно и махаше на хората, озарявайки ги с лъчезарната си усмивка.

Подминахме безброй църкви, повечето в окаяно състояние — с порутени камбанарии, липсващи тухли, счупени прозорци и изронени от вековете, почти безполезни каменни стъпала. Имаше и магазини, нови и стари, където предлагаха предимно религиозни сувенири на поклонниците, прекосяващи Виа Ректа — единствения път към свещените места. Видях и паркове — някои запустели и буренясали. Скупчени мръсни колиби се редуваха с масивни имения на богати семейства и кардинали. Древните римски храмове навярно бяха изглеждали като тях — четвъртити постройки от бял варовик, с колони пред входа, декоративни фронтони и фасади, украсени с изваяния на богове и херувими.

Кавалкадата ни свърна на запад и прекоси моста към внушителния папски замък „Сант’Анджело“, където навремето почивали костите на император Адриан — тумбест, висок цилиндър от толкова избелели тухли, че оригиналният им цвят изобщо не личеше. Спомних си легендата как преди деветстотин години, когато смъртоносна чума покосила града, архангел Михаил се появил на върха на крепостта и прибрал сабята си в ножницата — така усмирил болестта и спасил Рим. Докато минавахме над река Тибър — мръсна и тъмнокафява като клоака — в гърлото ми се надигна горчилка и закрих носа си с длан.

Оттам пътят продължаваше право към площада пред „Сант’Анджело“, където папските гвардейци удържаха въодушевеното гъмжило. Слязохме от конете при стълбите към портата пред базиликата. Кардинал на средна възраст посрещна Катерина, Джироламо и миланския оратор. Високият ръст и дългите крайници на духовника подсказваха, че е един от мнозината сродници на жениха. Застанала плътно зад Катерина, разбрах, че мъжът е Джулиано дела Ровере, който във всяко друго отношение не приличаше никак на Джироламо — имаше правилни черти, квадратна челюст, изваяни скули, деликатна брадичка с чаровна трапчинка. Следвани от сватбената свита, минахме през сводестия портал и през атриума, наречен Райската градина — преддверие към самата църква.

Сега, когато трийсет години по-късно пиша тези редове, старата базилика вече не съществува. На нейно място се издига нова, лъскава и безбожно грандиозна постройка. Благодарна съм, че успях да я посетя, преди да я разрушат. Защото оригиналната църква „Сан Пиетро“ — обветрена, потъмняла и на кръпки — не вълнуваше очите, а душата. Най-впечатляващата й черта не бе архитектурата. Светилището имаше изчистената форма на латински кръст с островърх покрив и широк централен корпус, поддържан от двете страни от вътрешни колони. Отляво и отдясно имаше по-малки зали. Големите врати бяха от най-обикновено дърво с дълбоки цепнатини; износените мраморни подове не образуваха фигури, през малките прозорци, разположени нависоко, струяха тесни снопове светлина. Върху платформа от тъмносив мрамор, под фриз с четири спирални колони и разпятие от надраскано дърво, се намираше олтарът, покрит със златен брокат. Плиткият купол, вграден в стената, представляваше най-забележителното художествено творение в базиликата — стенопис, изобразяващ Иисус, Свети Петър и Константин, по чието поръчение бяха построили храма.

Ала най-впечатляващи според мен бяха обширното пространство и дълголетието на църквата. Дълбоката и широка централна зала побираше седемстотин души, а таванът се издигаше на височина три етажа. Прозорците под него не позволяваха да се взираш през тях, насочвайки вниманието от външното към духовното. Още щом прекрачих прага, ме обзе благоговение, че стъпвам над костите на първите мъченици и на папите, включително на самия Свети Петър. Тук бяха идвали Нерон, Константин и всички могъщи римляни. Въздухът бе душен и топъл, изпълнен с тамянов дим и мирис на човешка пот, ала го вдъхнах дълбоко и се почувствах пречистена.

Тръгнахме по дясната алея покрай мраморните колони и стихналото множество от богати и бедни. Върху високия подиум с олтара папа Сикст седеше в грандиозен трон, заобиколен от ален рояк от двайсет-трийсет кардинали.

Бона ме бе възпитала да почитам Светия отец и въпреки гнева ми към Бог, задето е позволил да убият Матео, изпитах вълнение, че стоя върху земята, осветена от костите на Свети Петър, и се взирам в наследника му.

Франческо дела Ровере имаше гротескно дебело тяло — планина от тресяща се плът, покрита с бяла памучна роба и филон от ослепителен златен брокат, обточен с алено кадифе; мантията от бял сатен над нея бе извезана с червен и златен конец. Рубини, аметисти, топази и изумруди украсяваха златния ширит на папската митра от бяла коприна. Върху хърхорещите гърди на Сикст висеше масивен златен кръст, инкрустиран с диаманти.

Папата имаше масивно квадратно чело и дори седнал, изглеждаше висок, дългорък и дългокрак като грамадния си „племенник“ Джироламо, макар едрите му кости да бяха покрити с обилни пластове тлъстина. Беше гладко избръснат и почти напълно плешив, с подуто лице с увиснали бузи, по което струеше пот въпреки усилията на двамата прислужници, размахващи церемониални ветрила от двете страни на трона му. Потънал дълбоко между месестите, пухкави бузи, правият му, дълъг нос имаше закривен връх и широки ноздри. Издължената му брада и челюст се губеха сред дипли мазнина, а устните изобщо не се виждаха. Под тежки клепки и тънки, извити вежди очите му, жлътнали около ирисите, излъчваха смущаваща коварна проницателност.

Дела Ровере бе мъж с блестящ интелект, роден в бедно рибарско семейство в селцето Челе Лигуре, недалеч от град Савона в областта Лигурия. Осъзнал отрано, че Църквата е единственият начин да се измъкне от мизерното съществуване, и постъпил във Францисканския орден. Издигнал се бързо в йерархията на ордена и в крайна сметка го оглавил. Престорил се на изненадан, когато папа Павел II му дал кардиналското кепе, и на възмутен, задето го обвиняват, че с подкупи се е домогнал до папския трон след смъртта му.

Спряхме пред олтара, където висяха два малки мангала и кандило. Застанах до миланския оратор, посланиците и другите високопоставени членове на сватбеното шествие. Кардинал Дела Ровере, Джироламо и Катерина изкачиха сивите мраморни стъпала пред олтара, прекръстиха се и пристъпиха надясно, където седяха папата и кардиналите му. Дела Ровере улови Катерина за лакътя и я заведе пред трона. Тя коленичи, изящна като лебед, с изправени рамене и вирната глава, за да подчертае грациозния си врат. После се наведе и целуна първо чехъла, после пръстена на папата.

По отегченото, помпозно лице на Сикст ненадейно се разля усмивка, която най-сетне разкри устните му — малки и кръгли като на сина му — и сиви, беззъби венци. Той стисна топло дланта на Катерина и потупа столовете от двете си страни. Джироламо седна отдясно, Катерина — отляво — и през следващите три часа изтърпяхме страдалчески безкрайната литургия. От време навреме Сикст се усмихваше благосклонно на Катерина, а испанският посланик, включен по задължение в сватбената свита, припадна и го изнесоха.

Когато литургията приключи, цялото паство остана в църквата, за да види какво ще последва. Кардинал Дела Ровере се изправи и даде знак на Катерина да коленичи отново пред Негово Светейшество. Тя целуна за втори път червения му кадифен чехъл и остана на колене. Миланският оратор пристъпи напред, прочисти гърло, извади лист изпод мантията си и прочете списък на латински с ненадминатите добродетели на Катерина. Изреждането продължи до втръсване. Най-сетне Сикст — усмихнат и с благо изражение — вдигна длан да го прекъсне и го похвали за добре изпълнената задача. Махна на Джироламо да стане и да заеме мястото си до невестата.

Уловени за ръка, младоженците изслушаха сватбената церемония. Сикст имаше силен, дълбок и звучен глас с дикция, отсъстваща като зъбите. Изяждаше съгласните и заваляше гласните като пияница. Успяваше обаче да завладее паството, защото като млад бе изучавал усърдно не само теология и философия, но и реторика, в резултат на което селският му произход личеше единствено в едва доловимата носовост на произношението.

Папата даде знак на Джироламо — побледнял от нерви и с изопнато, сериозно лице — наниза златна халка на пръста на Катерина, приведе се и я целуна бързо. Сикст плесна с ръце като възторжено дете; устните му се извиха, разкривайки тъмна, празна паст, а крайчетата им изчезнаха сред месестите дипли на бузите му. Протегна гигантската си тлъста длан към Катерина.

— Ела, скъпа моя, ела!

Тя пое ръката му и понечи да коленичи отново, но той я спря и даде знак на Джироламо, който застана зад нея, да разкопчае перлената й огърлица. Сикст щракна с пръсти към Дела Ровере. Кардиналът се изправи пъргаво и му подаде кадифена кутийка.

Сикст я отвори и вдигна наниза, та хората от предните редици да го видят — четири златни вериги, дебели колкото два пухкави пръста на папата, висяха от една закопчалка. По средата на първата имаше голям смарагд с по шест по-малки отстрани. Втората бе украсена с рубини, третата — с диаманти, четвъртата — със сапфири. С подобен накит лесно можеше да се купи кардиналски дворец в града. Хората в църквата ахнаха дружно.

— Подхожда ти повече от обикновените перли — заяви папата. — Джироламо е щастливец. Чух, че си красавица, скъпа, но това определение не те описва, както подобава. По-ослепителна си от всички скъпоценности.

— Нямам думи да ви благодаря, Ваше Светейшество — отвърна Катерина с все още момичешкия си глас. — Не заслужавам ненадминатата ви щедрост.

Тя коленичи и Сикст придърпа към скута си главата и раменете й, принуждавайки я да протегне лебедовия си врат. Катерина съумя да остане абсолютно неподвижна в неудобната и смътно непристойна поза, докато дебелите, несръчни пръсти на Негово Светейшество закопчаваха златния наниз. После папата й махна да стане и редом с Джироламо тя се обърна да покаже накита на възхитеното паство.

Сикст вдигна длан към кардиналите, седнали на подиума. Те се изправиха на крака и Дела Ровере ги представи на Катерина. Освен сродниците на папата, имаше кардинали от семейство Орсини и Колона, трима французи, двама испанци и един грък.

Най-добре запомних обаче първия, заел завидното място най-близо до Светия отец — висок валенсианец с едва доловим акцент, гарвановочерна коса и маслинена кожа. Бе учил църковно право и дълги години бил заместник-секретар на Папската курия. Макар и подминал четирийсетте, той излъчваше жизнена мъжественост и имаше високо и стройно тяло със силни, прави рамене. Откакто Катерина се бе качила на подиума, кардиналът рядко откъсваше очи от нея. Върху овалното му лице с високо чело изпъкваше широк нос над пълни устни; кафявите му очи под удивително черни вежди разкриваха чувствителна, жива натура и остър ум. Когато младата графиня на Имола се обърна към него, той срещна погледа й с дръзка одобрителна усмивка, преди да промърмори благословията си. Дори след като Джулиано дела Ровере я отведе към следващия кардинал, испанецът продължи да я наблюдава с копнеж и растяща решимост. Помня как си помислих със спотаен гняв: „Иска да я има“.

Казваше се Борджия. Кардинал Родриго Борджия.