Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (11) (Алената графиня)

IX

Всичките ми съмнения дали Матео ме е обичал се разсеяха. Едва сега осъзнах колко дълбоки са били чувствата му към мен.

— Защо никой не ми каза, че ми е бил брат? — простенах горчиво при мисълта, че съм изгубила единствения си сродник. — Защо?

Лукреция ме прегърна крепко. Най-сетне се успокоих достатъчно, за да изслушам разказа й докрай.

Майка ми ме поверила на монахините и заминала за Милано, където я застигнала злощастната й участ. След пет години в „Ле Мурате“ Лукреция ме забелязала — мълчаливо, затворено в себе си сираче. За да не ме изложи на опасност, игуменката спазила обещанието си и не разкрила коя съм. Две години по-късно обаче чумата отнесла в гроба и нея, и много сестри от манастира; само една от оцелелите си спомняла историята ми и я разказала на Лукреция. На свой ред тя я споделила със съпруга си Пиеро и осъзнала, че най-после е открила изгубената сестра на Матео.

По същото време Бианка Мария — майката на херцога — научила от Чико, че момчето и момичето на обесената жена са във Флоренция. За да изкупи злодеянието на сина си, Бианка Мария решила да ги открие с надеждата да ги осинови. Не успяла да издири Матео, а когато разбрала, че съм в „Ле Мурате“, вече била на смъртен одър. Доверила тайната на добродушната съпруга на херцога Бона Савойска, която също пожелала да поправи стореното зло.

Посред нощ пратеници на Бона се вмъкнали в манастира и ме отвели в Милано, където се бях превърнала в „природена дъщеря“ на „изпаднал в немилост“ благородник, братовчед на херцогинята.

Лукреция се ужасила, че Галеацо си е отмъстил. Едва след месеци разбрала какво се е случило. Преценила, че е по-безопасно да ме остави под грижовното крило на Бона. Матео обаче бил неутешим при мисълта, че сестра му живее под един покрив с убиеца на майка му. Щом навършил пълнолетие, дошъл в Милано да бди над мен… и след време да ме доведе във Флоренция.

— Монахинята, под чиято опека била майка ти, запазила картите, защото Елизабет помолила да ти ги дадат, когато пораснеш — обясни ми Лукреция с нотка на съжаление в гласа. — Иска ми се да се бях срещнала с нея, защото такъв талант не бива да се похабява. Щях да й разкрия тайната на влъхвите и на ангела, та да предложи способностите си в услуга на Бог. Гневът обаче я унищожил. — Замълча и впери в мен спокойните си, проницателни очи. — Ти притежаваш дарбата на майка си, Деа. Разбрахме от Матео, а Лоренцо се е уверил със собствените си очи.

— Откъде да знам, че не е от Дявола? — настоях, внезапно вледенена от страх. — В ръкописа се говореше за демони, не за ангели, и за езически богове. А в ритуалите, описани от Матео… има звезди, кръгове и варварски имена.

— Божии имена — поправи я Лукреция. — А гръцката дума демон всъщност означава небесен дух, а не пъклена сила. — Посочи картите. — Вярваш ли наистина, че са зло?

— Бона казва така — подхванах и тутакси замълчах. Какво вярвах аз! — Понякога… символизират хора. Или стихии — огън, вятър… Вятърът, предполагам, не е нито добър, нито лош.

— Той унищожава и разтърсва — съгласи се Лукреция, — но и издува платната на корабите. Силите просто съществуват, Деа. Зависи за каква цел се използват. — Дългите й, костеливи пръсти събраха картите и ми ги подадоха. — Сега са твои. Както ритуалите и ръкописът, които Матео ти е оставил.

Поколебах се.

— Ритуалът е за призоваване на ангела?

Лукреция кимна.

— Ами ако го призова… какво ще последва?

Тя се усмихна загадъчно.

— Това е между теб и ангела. Той ще ти покаже целта на живота, даден ти от Бог, и ще ти помогне да я осъществиш.

Взех картите. Бяха топли от допира на Лукреция и износени от ръцете на мама.

* * *

Измъчваха ме още много въпроси, на част от които Лукреция беше отговорила през онзи ден. Например — какво представлява кафявият прах в кесийката. „С него не бива да се злоупотребява“ — бе ме предупредила тя, — защото е опасен за „непросветените“. Разтварял се в малко вино преди началото на ритуала, а трите обреда трябвало да се изпълняват в определена последователност.

Разкритията изопнаха нервите ми, разбуниха чувствата ми и ме изтощиха. Лукреция настоя да пренощувам в Палацо Медичи и изпрати вест на кочияша да ми донесе вещите. Усамотих се в скромна спалня с изглед към вътрешния двор, принадлежала на вече омъжената най-голяма дъщеря на Лукреция — Нанина.

Не пожелах да се включа в увеселенията, започващи на улицата. Легнах върху леглото от слама и пух на Нанина и се взрях в хоросановия таван, обзета от тъга, съжаление, любов и горчиво-сладка благодарност.

Изпитвах и други, по-мрачни чувства — омраза и жажда за бързо и кърваво отмъщение. Жестоката гибел на херцога, предсказана от майка ми, ме изпълваше със задоволство. Възмездието за нейната смърт вече бе застигнало Галеацо. Убийците на Матео обаче не бяха платили.

Реших, че вече знам житейската си цел — да отмъстя на Вълка и Ромул, погубили брат ми, независимо дали Лоренцо иска да разкрие кои са, или не. Реших също да използвам праха, ритуалите и ангела за кауза, която смятах за справедлива.

* * *

Една прислужница ми донесе топла вечеря. Песните и шумотевицата по широката Виа Ларга ме държаха будна до късно, както и радостните гласове на гостите в имението.

На другата сутрин ме събуди приглушена каскада от камбани — на църквата „Сан Марко“, разположена по-надолу по широката павирана улица, на „Сан Лоренцо“ откъм изток и на Дуомо — от юг. Отворих очи, решена да съобщя на Бона, че съм открила сродниците на Матео — не съвсем лъжа — и искам да се върна при тях във Флоренция. Бях убедена, че ще ми позволи, ако я помоля от сърце. Все пак Лоренцо бе единствената ми връзка с Вълка и Ромул — той знаеше отговорите, които търсех.

Сутринта отклоних предложението да се присъединя към празненствата в града. Придружих Лукреция на литургията в семейния параклис на Медичите, чиито стени бяха украсени със стенопис, изобразяващ шествието на влъхвите — позлатените алени, зелени и сапфирени багри сияеха в светлината на свещите. После двете застанахме пред прозорец на втория етаж, за да наблюдаваме празничното зрелище.

Облечени в черно и бяло, свирачите надуваха тромпетите си пред върволицата от хора. Зад тях крачеха знаменосците в раирани туники — блестящо жълти, червени и сини. Червено-белите им знамена бяха украсени с флорентински лилии. Следваха ги граждани в карнавални костюми, които хвърляха пъстроцветни платнени гирлянди към въодушевеното множество.

Зад тях на бял кон с великолепна златисточервена сбруя яздеше Лоренцо — в златен брокат и пелерина от червено кадифе и с мавърски тюрбан с пискюли. Хвърляше монети на тълпата с лице, озарено от изненадващо широка и безгрижна усмивка. Следваше го по-малкият му брат Джулиано с червена филцова шапка и проста туника на слуга. Вперила поглед в бляскавото шествие, мислех единствено как ли щеше да изглежда Матео, яхнал кон до тях.

* * *

Следобед присъствах на празничното угощение. Марсилио се усмихваше благо сред група млади мъже, чиито имена ми звучаха смътно познати — Леонардо да Винчи, Алесандро Ботичели и още неколцина. Лукреция седеше до мен и умело парираше всички неудобни или твърде болезнени въпроси, отправени към мен.

После мъжете се оттеглиха в съвещателна зала на приземния етаж; Лукреция ме улови за лакътя и ми прошепна:

— Това е среща на Обществото на маговете, само за посветени. Не се тревожи, Лоренцо просто ще повтори каквото ти разказа. Ние, жените, не присъстваме, защото повечето мъже са твърде глупави да осъзнаят, че духовните стремления са ни също толкова присъщи, колкото и на тях. — Подсмихна се. — Дано Бог да им вдъхне мъдрост.

Вече бях решила да тръгна за Милано възможно най-скоро. Споделих какво съм намислила и тя се натъжи, че заминавам. Обясних й обаче, че възнамерявам да се върна бързо във Флоренция и да остана тук завинаги. Помолих я да ми предскаже бъдещето с гадателските карти; тя се поколеба и поклати глава.

— Това е твоята дарба, не моята.

— А каква е твоята? — попитах.

Тя се усмихна загадъчно.

— Подобна на твоята. Но не използвам карти. Просто виждам.

Тихо, за да не ме чуят прислужниците в коридора, прошепнах:

— И как виждате моята съдба, почитаема Лукреция?

Усмивката й се стопи. Погледна ме сериозно.

— Предстои ти по-дълго и по-необикновено пътешествие, отколкото очакваш, скъпа Деа — отвърна тя, но не пожела да се впусне в подробности.

Вечерта разговаряхме цял час. Разпитвах я за Матео — какъв е бил като момче, какво им е разказвал за мен. Лукреция ми показа последното му писмо, написано красиво в шифър; с характерния си почерк Матео услужливо бе декодирал посланието между редовете.

Брат ми ме описваше като интелигентно, очарователно, щедро и разсъдливо момиче. Споделяше колко го е покрусила мнимата сватба с мен, макар да е била наложителна, за да ме защити; обясняваше как се тревожи, че науча ли истината, никога повече няма да му се доверя. Не успях да сдържа сълзите си, докато слушах думите му.

Когато всички прислужници се оттеглиха, прошепнах на Лукреция:

— Кога да ги изпълня? Ритуалите за призоваване на ангела.

Изненадана, тя повдигна тънките си вежди.

— Не мога да ти отговоря, дете. Сама ще разбереш кога е настъпил моментът.

Изтощена от връхлетелите ме чувства, отново се прибрах рано в спалнята на Нанина и извадих картите, принадлежали на майка ми. Седнах на леглото и зашепнах молитва към ангела — каквото или който и да бе той. После отделих три карти, както пред Катерина.

Минало, настояще, бъдеще.

Обърнах първата. На бял фон осем кръстосани саби със златни върхове сочеха към земята, образувайки решетка от ромбове в средата на картата. Долових звън на стомана — сблъсък, разногласие, заблуда и объркване. Видях девета сабя с дръжка към земята и връх, прорязващ кръстосаните мечове през средата, и сякаш острието ме прониза до дълбините на душата ми.

Деветте саби символизираха миналото, изпълнено с непоносима болка. Взряна в тях, си представих как от върховете им капят кървави сълзи и почувствах, че освен минало, те ще станат и настояще, и бъдеще, ако болката не приключи.

— Настояще — изрекох гласно и обърнах картата.

Видях Шута и усетих безпричинно изумление. Невъзможно, казах си, това е съдбата на другиго, не моята. После обаче потърсих по-приятно значение и, както често се случва, умът ме подведе с успокоителна мисъл: „Показва ми просто пътуването до Милано и после обратно до Флоренция. Не е чак толкова дълго пътешествие. Съвпадение е — утеших се — и нищо повече, че съм изтеглила картата на Катерина“.

Успях някак си да се самозалъжа, докато не обърнах третата карта, изобразяваща Кулата.

Спомних си думите на уплашената Катерина: „Погаждаш ми номер! Искаш да ме стреснеш!“.

Покритите с тъкани гоблени хоросанови стени в стаята на Нанина внезапно се превърнаха в дебели бойници от неодялан камък. В ушите ми отекна бумтеж; замаяна, протегнах длан да се опра на камъка и усетих как се разтърси из основи.

Паникьосана, се опитах трескаво да си спомня какво бях обяснила на Катерина: „Това не значи смърт, а брожение, край, гибел на всичко познато… Предстои ти дълго пътуване“.

Знаех, че ще продължи години наред.

„Нищо чудно по пътя да откриеш начин да избегнеш бедствието, предсказано от картите.“

— Не искам такова бъдеще! — процедих през зъби.

Не исках да имам нищо общо с разглезената, себична Катерина и с безспорно заслужената й участ.

Прибрах картите и се постарах да не мисля за тях. Съдбата, която ми разкриваха, изглеждаше безсмислена, а ангелът — смътна и отвлечена идея.

Все пак в часовете, преди да заспя, проучих трите ритуала. После изгасих лампата, легнах и вдигнах ръка като Матео да очертая звезди в мрака.

* * *

В ранното утро кочияшът и фургонът ме чакаха на Виа Ларга. Сбогувах се с Лукреция с топла прегръдка и целувка; не видях Лоренцо и брат му, защото и двамата спяха след празненството, продължило до късно през нощта. В джоба на мантията си бях скрила листовете, описващи ритуалите, кафявия прах и картите на майка ми.

През първите два дни пътувахме спокойно. Времето се задържа необичайно топло, а състоянието на съпругата на кочияша се бе подобрило значително. Тя седеше на капрата, а под спуснатото платнище на фургона аз се опитвах да запомня езическите призиви, съпровождащи очертаването на звездите и кръга.

Надвечер на третия ден духна студен вятър и тъмни облаци покриха небето. Въздухът замириса на дъжд и кочияшът спря пред една странноприемница на два часа южно от Модена, където бяхме отсядали и преди. Вечерях зеле, хляб и глиганско месо. Поисках половин мех червено вино и го отнесох в стаята си. Нямаше камина, но съпругата на гостилничаря ми донесе затоплени тухли за леглото.

Залостих вратата, спуснах кепенците на прозорците и се съблякох. Останах само по долна вълнена риза и изпих голяма част от виното. Мисълта как ще помоля Бона да ме освободи от дълга ми към нея изопваше нервите ми. Най-сетне се унесох в неспокоен сън.

Няколко часа по-късно ме сепна трясък. Седнах в леглото с разтуптяно сърце и се вслушах в гръмотевиците, боботещи над близките планини. Изпълни ме странно очакване, сякаш предстоеше повратно събитие.

Обзе ме дълбока решимост — време бе да призова ангела.

Бях развълнувана, но и уплашена — с разтреперани пръсти разстлах листовете с ритуалите върху леглото и извадих кесийката с праха. Както ми бе заръчала Лукреция, разтворих праха във виното — отначало само щипка, после още една и още една, защото внезапно бях забравила колко се използва.

Течността бе отвратителна; пресуших я до средата, преди да преценя, че вероятно съм прекалила с праха, и се заех веднага да изпълня ритуала. Отне ми половин час. Накрая застанах в центъра на невидимия кръг и зачаках появата на ангела.

Нищо не се случи. Усетих как се сгорещявам, после в гърлото ми се надигна горчилка, и тръгнах, олюлявайки се към леглото. С вцепенени крайници се отпуснах, затисната от непосилна тежест, и затворих очи. Стените обаче продължиха да се въртят бавно около мен.

Мъчението продължи и не успях да се сдържа — надвесих се над ръба на леглото и изпразних стомаха си върху стария каменен под. Облекчението настъпи веднага; замайването отшумя и се отпуснах в приятна дрямка.

Ниският, кърпен многократно таван спря да се върти и засия, а всяка миниатюрна частица затанцува и заблещука като звезда. Наблюдавах омагьосана как над мен се очертават форми — преплетени венци от цветя и листа изгряха като барелефи на изкусни ваятели, сякаш се взирах в купола на величествена катедрала, а не в излинелия таван на порутена странноприемница. Венците се скупчваха, сякаш са облаци, набъбваха, все едно са втасало тесто, смаляваха се и пак се уголемяваха.

Ненадейно стените изчезнаха. Лежах сама в средата на мастиленочерен циклон. Валеше като из ведро, ала като по чудо водната пелена не ме досягаше; по небето пулсираха мълнии, през облачната пелена прозираше мъглява, сребърна луна. Образи, родени от бурята, се сливаха и чезнеха, разнесени от вятъра — Кулата, все още непокътната; Шута, вдигнал крак над бездната; Деветте саби, от чиито остриета капе кръв. Щом светкавицата целунеше тъмните, далечни Апенини, на небосклона проблясваха монети, бокали, саби и жезли.

Осъзнах с удивление колко е абсурдно всичко — леглото ми в пороя, отровеният ми, мъртъв брат, картите на майка ми, скрити в мантията, метната върху стола, предсмъртният вопъл на херцог Галеацо. Плачех от ужас и се смеех, прозряла безсмислието на безплодните ни стремления и страдания.

Изтерзана, се опитах да се откопча от скръбта и овладях сълзите си — Матео бе намерил покой, мъките му бяха приключили. Или не? Щом Бог не бе чул молитвите ми и бе позволил да го погубят, как да съм сигурна, че го е приютил на Небето?

И още по-лошо — ако ангелът не е опазил Матео, как да му се доверя?

— Матео — простенах гласно, стиснала глава, после се засмях при мисълта, че от глупост не съм познала брат си.

Нощната картина над мен се пропука. Седнах и видях, че голата стена се е превърнала в димна завеса — пръстите на бяла мъгла се протягаха през прага, където доскоро стената се срещаше с пода. Надигнаха се на фона на тъмното небе и се сляха в колона, малко по-висока и по-широка от мен. Мъглата внезапно се завихри и стана прозрачна; също толкова бързо застина и се раздели като завеса.

На нейно място се появи оживял мрак — очертания на мъж, по-черен от нощното небе и лъскав като въглен. Лицето, косата и дрехата му тънеха в непрогледна сянка, но знаех, че гледа към мен. Дълги секунди и двамата не помръднахме, вперили очи един в друг.

— Кой си ти? — попитах задавено най-сетне и добавих, спомнила си напътствията на Матео: — С какво име да те наричам?

Оживелият мрак пристъпи към мен; в същия момент небето зад него се превърна в пожълтяла хоросанова стена с надраскана ламперия. Съвсем като човек, сияйният оникс клекна и се облегна на нея.

Не откъсвах очи от него — хипнотизирана, ужасена, възторжена.

Деа. Ще разбереш едва когато дадеш обет да ми се подчиняваш до смъртта. Тогава ще споделя с теб тайните си. Думите се оформиха отчетливо в ума ми, ала не бяха мои мисли.

Решила, че съм много находчива, възразих:

— Как да го направя, след като дори не виждам кой или какво си?

Познаваш ме. Винаги си ме познавала. Не ме виждаш, защото отразявам тъмнината в твоята душа.

— Каква тъмнина?

Цял живот се бях старала да съм добра, да служа на Бог и на Бона, и на всички, с изключение на себе си. Не бях виновна, че Господ ме е пренебрегнал.

Тя те разяжда. Не я ли прогониш, ще те погълне.

— Каква тъмнина? — настоях.

Картите вече ти подсказаха отговора. Разкриха ключа към миналото ти. Трябва да го зачеркнеш, за да продължиш към настоящето и бъдещето… към съдбата си като пазител на древната мъдрост.

— Не съм направила нищо лошо! Аз съм невинна жертва и се опитвам да разбера кой… — Думите ми заседнаха в гърлото. — Кой уби брат ми. Умолявам те да ми помогнеш.

Ангелът се изправи рязко на крака; танцуващият мрак помръкна и движенията му замряха.

Картите вече ти подсказаха откъде извира тъмнината. Когато я усмириш и дадеш обет, ще ме видиш. Аз съм огледало на душата ти.

— Ще ми помогнеш ли?

Помощта, която ти е необходима, не е помощта, която търсиш. Закълни се да ми се подчиняваш до смъртта и ще ти разкрия всичко.

Поколебах се. Обичният ми Матео се бе доверявал на ангела достатъчно, за да ми остави указания как да се свържа с него, ала той не го бе защитил от ужасната гибел. Не исках да издавам намерението си да открия убиеца му.

— Ще ти се подчинявам — отвърнах предпазливо, добавяйки мислено „доколкото съм способна“. Сведох глава: — Разкрий се и ми кажи името си. Покажи ми как и защо умря брат ми и няма да те безпокоя повече.

Жалкият ми опит да го заблудя се провали.

Вече съм тук. Тъмнината у теб обаче оковава езика ми и скрива истинския ми лик. Ако искаш да си маг и да научиш всичко, потърси ме искрено.

Студен вятър лъхна в стаята, развя косата ми и ме смрази до дън душа. Вдигнах длан да заслоня очите си и видях как черният силует се завърта и засиява отново като въглищен прах. Незрими капки леден дъжд се сипнаха по лицето и раменете ми.

— Кажи ми какво да направя! — извиках, но вихрушката погълна думите ми.

Ангелът изтъня и избледня. Различих стената зад него, а гласът му, досега звучал ясно в ума ми, стихна до едва доловим шепот.

Картите вече ти показаха разковничето… Миналото ти е ключ и към бъдещето ти…

Вятърът засвистя оглушително; над планините отекна гръм. Затворих очи, заслепена от безпощадния дъжд, и изкрещях.

* * *

Призори бурята стихна и донякъде успях да дойда на себе си, макар цветовете и формите да продължаваха да блуждаят. Помнех ярко срещата с ангела и през следващите два дни по пътя седях във фургона, размишлявайки за картите — за Шута, Кулата и особено за Деветте саби.

Ключът към миналото ти…

Оставих трите карти върху възглавницата до мен, после разперих другите като ветрило и се взрях в изображенията — тромпети, жезли, саби, бокали, монети. В ума ми се заредиха думи, долитащи сякаш отвън.

„Жезлите символизират воля; сабите — мисли; бокалите — чувства; монетите — материални блага. Тромпетите — преживелици, през които минаваме всички в този или в следващ живот…“

Погледнах пак към Деветте саби и чух глас: „Жестокост и саморазрушение. Болка до предела на безумието“. Затворих очи и видях от остриетата на осемте саби, насочени към земята, да капе кръв; кръв се стичаше и по сабята с връх към небето.

„Дори да е имало жестокост в миналото ми — помислих си, — никога не е била насочена към мен.“ Херцогът бе убил майка ми, а друго чудовище — брат ми. Те носеха вината за всяка рана, която бях изстрадала, не аз.

Повярвала в заблудата, прекосих Емилия и Ломбардия и се върнах в Павия.

* * *

Пристигнахме в замъка в късния следобед на приятен, слънчев зимен ден. От конюшнята отидох право в стаята на Матео. От сега нататък смятах да спя там, ако Бона ми позволи. Имах нужда от усамотение, за да дешифрирам писмата на брат си, да размишлявам над картите и да призова отново ангела.

Изкъпах се, облякох се и тръгнах да търся херцогинята. Проправих си път през тълпата от придворни и молители в коридора пред кабинета на Галеацо. Бона седеше в просторното помещение сред изобилие от позлата и огледала. Изглеждаше смалена зад грамадното резбовано писалище. Бона беше доста ниска и ефектът щеше да е още по-очебиен, ако не бе сменила внушителния му стол, наподобяващ трон, с по-малък и по-фин. Дрехите й бяха подбрани по-грижливо от обикновено — корсажът на черната й траурна рокля бе обточен със златни конци и извезан с дребни перли. Рубини блещукаха на ушите и около врата й; златна филигранна диадема със ситни диаманти придържаше воала й.

Присвила очи, Бона четеше писмо, разгърнато върху писалището. До нея стоеше шейсетгодишният Чико Симонета — висок и як като дъб. Срещу нея от крак на крак пристъпваше нервно младеж в благородническо облекло.

— Извинете, Ваше Височество! — поклоних се ниско, пренебрегвайки телохранителите от двете страни на вратата, които ми се намръщиха, задето нарушавам реда и разсейвам херцогинята.

Бона вдигна глава. Изглеждаше изморена, бръчки набраздяваха челото й; морави сенки обрамчваха воднистите й, дребни очички. Щом ме видя обаче, тя се усмихна широко и ми махна да приближа.

— Деа! Бог чу молитвите ми и те доведе невредима у дома! Ела, ела!

Преди смъртта на херцога би се изправила да ме прегърне, ала сега ми протегна украсените си с накити ръце и наклони глава.

Целунах я надлежно по бузата и улових дланта й — студена, въпреки буйния огън в камината, който нажежаваше въздуха в кабинета. Стори ми се твърде сдържана — тежката отговорност я бе променила — и долових странно отчуждение.

— Изглеждаш добре — усмихна се тя.

— А вие сте ослепително достолепна, Ваше Височество.

— Как мина пътуването?

— Спокойно — отговорих.

Тя пусна ръката ми и се прекръсти.

— Слава богу! В момента нямам много време, но след вечеря ще поговорим пак. Както виждаш, минутите в един ден са по-малко от молителите, които чакат да ги приема. Ако обаче имаш нужда от нещо, кажи ми и ще го имаш.

Не възнамерявах да разкривам плановете си толкова скоро и пред толкова хора, но осъзнах, че наистина е заета и едва ли скоро ще успее да ми обърне внимание.

— Ваше Височество, имам молба.

Бона се усмихна очаквателно.

— Открих, че Матео има сродници във Флоренция. Надявам се да се върна да живея там, за да съм близо до тях. Готова съм, разбира се, да остана и тук, ако Ваше Височество пожелае…

Бона ме изслуша добронамерено; не показа обида, че загърбвам щедростта й.

— Говори с Нейно Благородие Катерина — отвърна.

Повдигнах вежди.

— Катерина?

Бона въздъхна.

— Сега тя е твоя господарка. Разстрои се много, когато замина. Дойде разплакана при мен и ме помоли да ти позволя да й служиш. Смъртта на баща й я е разтърсила дълбоко и смята, че единствено ти си в състояние да я утешиш. Не можах да й откажа. — Тя разтри очи и ги сведе отново към писмото върху писалището. — Ще се съобразя с решението й — добави разсеяно.

С тези думи Нейно Височество ме освободи от грижите и присъствието си.