Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (31) (Алената графиня)

XXIX

През следващите няколко дни повечето вещи, откраднати от Палацо Риарио, бяха върнати тихомълком в двореца. Катерина изпрати усмирения монсеньор Савели в Чезена без артилерията, която бе докарал в града с надеждата да го завземе. Градските съветници засвидетелстваха лично предаността си към графинята, макар досега да бяха бездействали в очакване борбата между Савели и братя Орси да се разреши от само себе си. Катерина прие любезно умилкването им и после ги осведоми, че са отстранени вкупом от постовете си. Гражданите бяха изгубили правото си да участват в управлението на Форли; от сега нататък думата на графинята бе закон, докато десетгодишният й син Отавиано навърши пълнолетие.

Междувременно Катерина припомни на поданиците докъде се простира властта й. Зарече се никога вече да не стъпи в градската катедрала, чиито свещеници бяха отказали да приемат обезобразените тленни останки на Джироламо в нощта след смъртта му, и обяви базиликата „Сан Меркуриале“ за светилище на семейство Риарио. В нея се проведоха няколко благодарствени литургии, последвани от тържествено шествие по градския площад, оглавено от Отавиано. На същото място хората станаха свидетели как посичат бащата на братя Орси — Андреа, уважавания глава на семейството, който знаел за кроежа за убийство, но не предупредил Джироламо. Катерина обяви за своя собственост именията на всички избягали заговорници и предложи хиляда дуката, ако й ги доведат. Същевременно отрупа с награди Фео, градските стражи и всички други, помогнали й в най-тежкия момент. А като намали данъците, показа на хората, поразени от студеното й изражение, докато насичаха на парчета стария Андреа, че е не само безмилостна, но и щедра.

Луфо Нумай — чиято преданост изглеждаше разколебана през първите дни след убийството на Джироламо, ала веднага укрепна, щом се разбра, че братя Орси нямат военна подкрепа — организира пищно угощение в чест на Катерина и семейството й. Всъщност Нумай се домогваше толкова отчаяно до благоволението на графинята, че цяла седмица ни храни обилно и следваше господарката ми по петите, предлагайки услугите си за щяло и нещяло. Катерина го търпеше — Нумай владееше сърцата и ушите на хората — а аз се стремях да избягвам похотливите му лапи.

Колкото до Палацо Риарио, господарката ми отказа да стъпи в него; убийството на Джироламо й припомни болезнено кървавия край на баща й. Тя използва плячката от именията на заговорниците и обзаведе пищни покои в най-високата кула на „Равалдино“, където складира всичките си ценности. Бе решила никога вече да не губи притежанията си и да не излага себе си и децата на смъртна опасност. При всяка възможност прозорците се отваряха и разкриваха панорамна гледка към умиротворените Апенини. С огромно задоволство господарката ми обзаведе новите си покои с вещи, които не й напомняха за Джироламо и изгубената слава в Рим.

— Най-сетне имам свое убежище — каза ми тя.

— Рай — промърморих.

Очите й заискриха.

— Да, Рай — усмихна ми се тя.

Оттогава наричахме така покоите й.

* * *

Последваха години на сравнително спокойствие. Дъщерята на Катерина, Бианка, порасна и стана красива млада жена, а Отавиано и по-малкият му брат Чезаре навлязоха в юношеството. От време навреме Катерина се забавляваше с любовници, ала нито един не завладя сърцето й. Това породи слухове, които бързо се разнесоха из Романя. Лудовико Милански й изпрати назидателно писмо — със скандалното си поведение племенницата му рискувала не само да се опозори, но и да изгуби владенията си, понеже отговаряла пред папата.

Катерина прочете писмото, заплю го и го стъпка.

— Дискретна съм! — избухна тя. — Чичо ми не крие любовниците си, прелюбодейства пред очите на съпругата си! Да не би да смята, че съм по-малко Сфорца от него? Или понеже съм жена, нямам право да обичам когото пожелая, макар също да съм родена да властвам?

Отговори му любезно, разбира се, да не вярва на злостни мълви, и продължи да спи, с когото поиска.

Лето господне 1492-ро донесе лоши новини. През април Лоренцо деи Медичи умря без време — на четирийсет и една години. Страдаше от тежка подагра, която го осакати, причиняваше му нетърпими болки и накрая порази бъбреците и сърцето му. Последва не толкова тъжно, ала по-важно събитие — в края на юли папа Инокентий VIII почина по мистериозна причина.

Катерина се разтревожи — доверяваше опасенията си само на мен, защото никой друг не знаеше за връзката й с кардинал Борджия, който несъмнено щеше да се бори с нокти и зъби за папския трон.

— Ако стане папа, ще направи с мен каквото пожелае — каза ми тя през една безсънна нощ, когато ме извика да легна при нея; не се наложи да попитам кого има предвид.

— Минаха години, почитаема — отговорих й с престорено нехайство. — Вече е забравил всичко. Сигурно е най-малко на шейсет.

Катерина въздъхна.

— Ще ми се да бях в Рим. — Ахнах учудена и тя продължи: — О, знам каква лудница е там, докато изберат нов папа. Ала отдавна не съм получавала писмо от Джулиано дела Ровере.

— Той е най-могъщият кардинал в Рим — отвърнах уверено. — Несъмнено ще получи тиарата този път.

Господарката ми се взря в тавана.

— Би трябвало. Хитър е като Борджия и много по-богат.

— Каквото и да се случи, кардинал Дела Ровере е ваш застъпник в Рим. Не забравяйте и чичо си Асканио, който също има шанс да стане папа. — Асканио, по-малкият брат на Лудовико Сфорца, бе кардинал, изпратен в Рим, за да шпионира за Милано и да представлява интересите на херцогството. — Или пък — добавих ведро — няма да изберат нито единия, нито другия и отново ще се изненадаме.

Тя се подсмихна.

— Вероятно си права.

* * *

На единайсети август 1492-ра Родриго Борджия зае трона на свети Петър и прие името Александър VI. Джулиано дела Ровере бе получил две хиляди дуката от френския крал и хиляда от Генуа, ала те се оказаха недостатъчни да надвие испанския кардинал. Разярен, Дела Ровере публично обвини Асканио Сфорца, че Борджия го е подкупил с четири мулешки товара сребро; други кардинали също надигнаха глас, а синът на Лоренцо — младият кардинал Джовани деи Медичи — нарече Борджия „алчен вълк“.

Катерина бе съкрушена; уверенията ми, че чичо й Асканио ще я защити от Борджия, удряха на камък. Макар и притеснена обаче, тя веднага реши да се възползва от влиянието на кардинал Асканио Сфорца. Помоли го да помогне на втория й син — Чезаре — да получи свещенически сан, та след време да го изпрати в Рим.

Изборът на Борджия не разтревожи единствено графинята. Лука, странно неспокоен след смъртта на господаря си, също изглеждаше обезверен.

Един ден след вечеря в „Рая“ реших да повдигна темата и той скръсти ръце, застана пред прозореца и се взря в далечните Апенини. Лицето му оставаше наполовина в сянка, която очертаваше красиво чертите му. След време отрони тихо:

— Ти виждаш бъдещето, не аз. Не усещаш ли надвисналото бедствие? Говори се, че французите ще нахлуят в Италия. Това ще е отлично оправдание за Борджия да изпрати войски в Романя. Той е зъл човек, Деа… По-зъл, отколкото ти или графинята си представяте. Не съм тесногръд. Не ме възмущава фактът, че децата му живеят при него във Ватикана, а новата му любовница е близо петдесет години по-млада от него. Но…

Застанах до него и за да разведря мрачното му изражение, издърпах едната му ръка и я целунах.

— Не ни остава друго, освен да чакаме злото да дойде. Тогава ще му се опълчим смело.

Той не сплете пръсти в моите както обикновено. Дланта му остана безжизнено отпусната в моята.

— Аз мога да направя нещо.

Усмихнах се нежно.

— Какво?

Той не се усмихна.

— Не съм говорил за това… но отидох в Рим, за да помогна на Джироламо.

— Разбира се. Беше му писар. А Лоренцо се е нуждаел от информация, каквато само ти си можел да му предоставиш.

Лука поклати глава.

— Нямам предвид видимото основание, макар да не е маловажно. Опитвах се с дела и думи да водя Джироламо към истинското му аз… Знаеш за какво говоря, Деа. Ти правиш същото за Катерина.

— Вече ти казах, че не познавам ангела — сниших глас. — Все още съм измамница.

Лука наклони тъжно глава.

— След толкова години не си преодоляла омразата към убиеца на Матео? О, Деа, колко ненужно страдаш… — Ръката му най-сетне стисна дланта ми; той ме придърпа към себе си и опря чело в моето; усетих топлия му дъх върху лицето си. — Ала не си злоупотребила с дарбата си, за да откриеш убиеца… Не разбираш колко близо си до своя ангел, Деа. На една крачка. Грижите ти за Катерина, начинът, по който я насочваш… независимо дали съзнаваш, или не, изпълняваш призванието си.

Напрегнах се в прегръдката му.

— А какво бе призванието на Матео? Да страда и да умре млад ли? Смъртта му, жертвата му… са безсмислени, защото господарят му, миланският херцог, остана чудовище до края на дните си.

— Тогава вероятно не е бил в Милано, за да помага на херцог Галеацо — възрази нежно Лука. — Бил е там да помогне на теб.

Отдръпнах се от прегръдката му и се втренчих в него.

— Помагаше ми, разбира се — съгласих се аз. — Грижеше се за мен, спаси ме от брак с ужасен мъж. Смъртта му обаче не ми помогна.

Лука не продума, ала не откъсна очи от моите.

— Смъртта му бе ужасна и безсмислена — настоях.

Замислих се обаче какво ми се бе случило през страшните дни след смъртта му. Матео ме беше насочил към документите си и ритуала за призоваване на ангела; изпратил ме бе във Флоренция, където се срещнах с Медичите, разбрах за миналото ни и получих картите на майка ми. Без малко да се свържа с ангела, но всепоглъщащото желание да отмъстя за смъртта на брат ми ме бе възпряло. И беше твърде лесно, веднъж започнала да се грижа за Катерина, да продължавам да бдя над нея.

— Смъртта му е жестока и ужасна — потвърди Лука, — но ще се окаже безсмислена само ако ти позволиш.

Объркана, притиснах длан в челото си.

— Какво да направя? — прошепнах.

Лука отдръпна ръката си, обвила ме през кръста, и отстъпи малка крачка назад.

— Не е редно да ти казвам каквото вече знаеш, Деа.

Усетих как тялото му се напрегна и сякаш студен полъх отвя топлината, с която ме сгряваше.

— Знам само — продължи той, — че се нуждаят от мен другаде. Още не съм наясно къде точно. Сърцето обаче ще ме води.

— Не мога да напусна Катерина! — възкликнах.

По лицето му се изписа тъга.

— По този въпрос за жалост сме на едно мнение.

— О, Лука! — улових го отново за ръцете. — Не ме изоставяй! Няма да го понеса!

— И аз — прошепна покрусен той, ала се овладя бързо и целуна дланите ми една по една. — Още не, още не — обеща. — Имаме време, Деа. А и съм сигурен, че ще ме разбереш, ако помислиш.

— Но ще се върнеш при мен? — изхлипах.

— Да — зарече се той. — Ще се върна, щом изпълня дълга си.

Изгубих самообладание и се разплаках, притиснала лице в рамото му. Той ме отведе далеч от хорските очи — в малката ни стая в „Рая“, свързана с покоите на Катерина с вита стълба. Там прекарах нощта в обятията му.

* * *

Минаха два месеца. С Лука повече не повдигнахме темата, нито споменахме нещо на Катерина, която несъмнено не би му позволила да ме напусне без основателно обяснение.

Една нощ бях пак при Катерина — отново изтерзана от кошмари за кървавата смърт на баща си и Джироламо — и призори случайно долових тихи стъпки по стълбите; не след дълго чух тропот на копита, отдалечаващи се от конюшните. Станах и слязох крадешком в стаята, която делях с Лука, оставяйки вратата към стълбището отворена, та да може господарката ми да ме извика, без да се налага да става, за да дръпне звънеца.

Леглото бе застлано, стаята — чиста, лампата върху нощната масичка — запалена. Понечих да отворя гардероба, за да видя какво липсва, и в същия момент забелязах писмо под възглавницата ми.

Любима моя,

Тръгвам с тежко сърце и знам, че и твоето ще скърби. Но знам също, че така е най-добре. Чака ме работа в град, който няма да назова, и най-вероятно известно време няма да получаваш вести от мен — месеци навярно, а нищо чудно и по-дълго. Знай само, че завинаги ще остана твой предан, любящ съпруг и ще се върна при теб възможно най-бързо.

Обичам те безкрайно.

Винаги твой верен слуга — Лука

* * *

Рухнах. Строполих се върху тясното ни легло под просторните покои на Катерина, притиснах писмото до гърдите си и се разплаках толкова сърцераздирателно, че събудих графинята. След като не получи отговор на тревожните си въпроси, изречени на достатъчно висок глас, тя слезе по стълбите и дойде при мен.

Не събрах присъствие на духа да скрия писмото или да съчиня някаква лъжа поради какви причини е заминал Лука. Замаяна от скръб, смътно усетих как Катерина издърпва листа от ръката ми. Прочете написаното и се опита да смъкне дланите ми от лицето, за да поговорим. Отказа се, седна до мен и ме прегърна.

Когато се поуспокоих и успях да си поема дъх, тя свали длани от раменете ми и приглади писмото върху коляното си.

— Кучи син! — каза тихо. — Как посмя да те наскърби! Изглеждаше толкова мил и разумен. Ще го открия и… — Разсъдливо не довърши изречението и тонът й стана по-прагматичен; посочи писмото. — Работа в град, чието име няма да назова. Деа, той е шпионин!

— Не знам. Не разбирам — отроних с треперлив глас, ала не успях да заблудя господарката ми.

— Никога не си ме лъгала — отбеляза безизразно тя. — И не умееш да лъжеш. — Погледна ме съчувствено, но и неотстъпчиво. — За кого шпионира? На кого служи?

— На Риарио, разбира се — промълвих; бях обаче твърде изтощена, твърде ядосана и сломена, за да надделея, и го разбирах.

Катерина също го разбираше.

— Винаги съм ти вярвала повече, отколкото на всеки друг. Не ме предавай.

Поех си дъх и затворих очи, та всичко, което виждам в тясната стая, да не ми напомня за Лука. Усещах обаче миризмата на мастило.

— Винаги е бил предан на Риарио и на вас, почитаема — подхванах, без да отварям очи. — На първо място обаче поставяше дълга си към своя благодетел — Лоренцо деи Медичи, който го е спасил от сиротния живот и го е образовал.

— Лоренцо… — повтори почтително Катерина; макар съпругът й да мразеше до дън душа Медичите, господарката на Форли се възхищаваше на Лоренцо; тонът й обаче стана по-суров. — Значи е бил шпионин на Медичите.

Кимнах.

— Предупредил е Лоренцо, че Джироламо заговорничи да го убие.

Тя стисна писмото с палец и показалец и го вдигна — предупреждение.

— Ако не бе довел армията от Милано, нямаше да му повярвам. Щях да изпратя да го догонят и да го върнат обратно.

Най-сетне я погледнах.

— Той има добро сърце, почитаема. И добри намерения. Недейте, моля ви…

— Няма — прекъсна ме тя, — ако ми кажеш за кого работи сега. За злочестия Пиеро деи Медичи, сина на Лоренцо? Или за друг? За чичо ми Лудовико? — В очите й заискри ненавист. — За Борджия, опазил ни Бог?

— Никога не би работил за такъв човек! — възразих пламенно. — Лука се отчая като вас, когато Борджия получи тиарата. По-скоро би работил срещу него!

— Задачата му несъмнено е опасна. Иначе щеше да те вземе.

Очите ми отново се напълниха със сълзи; преглътнах тежко.

— Каза ми, че ще замине, но не и кога.

Лицето на Катерина се изопна.

— Знаела си и не си ми казала?

Поклатих гузно глава.

— Да. Простете ми.

Тя се намръщи и скочи ядно на крака.

— Откога знаеш?

— От два месеца. — Погледнах я предпазливо; очите й пламтяха от гняв. — Исках да отида с него, разбира се, но и двамата знаехме… Казах му го ясно… — замълчах в плен на чувствата.

— Какво? Говори!

— Обясних му, че няма да ви напусна. Мястото ми е тук, при вас, завинаги. — Впих очи в нея. — Прочетох картите си, почитаема. Кулата е и моето бъдеще. Няма да ви изоставя. Знаете го, надявам се.

Гневът й се стопи ненадейно и тя се отпусна тежко до мен.

— О, Деа! — прошепна, примигвайки бързо.

Очаквах пак да ме прегърне; Катерина обаче заплю писмото на Лука, смачка го на топка и го захвърли в отсрещния ъгъл на стаята.

— Смрадлива невестулка! — извика по него, сякаш самият Лука стоеше пред нас. — Жалък кучи син! Няма да забравя как се измъкна, как наскърби прекрасната си съпруга! Върнеш ли се, ще те хвърля във войнишкия клозет. Ще накарам Марта да избърше нощните гърнета с главата ти! Няма да позволя на никого да разбие сърцето на сестрата на графинята!

Нарече ме „сестра“.

Прегърна ме и ме целуна по бузата; смутена от любвеобилния си жест, повдигна поли и се втурна бързо по стълбите.

Взех писмото на Лука, избърсах внимателно слюнката, пригладих го и го пъхнах под възглавницата си.