Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (34) (Алената графиня)

XXXII

След кончината на месер Джовани светът ставаше все по-грозен с всеки изминал ден. Катерина потъна в мълчание; не споделяше тъгата си дори с мен; изпълняваше ежедневните си задължения с мрачно, изопнато лице. Единственото й желание бе да погребе съпруга си в „Равалдино“, та някой ден да легне до него. Лоренцо обаче взе тялото на брат си, за да го погребе в църквата „Сан Лоренцо“ във Флоренция, недалеч от Палацо Медичи.

Мина тягостна Коледа, а новата година донесе лоша новина — Венеция бе подписала договор с Франция, разчиствайки пътя на крал Луи към Италия през Милано. Дойде време да покажа на Катерина писмото с предупреждението на Лука, че Борджия са се съюзили с Франция и искат да завладеят Форли и Имола.

Херцог Лудовико очакваше с тревога нашествието. Французите и папа Александър отблъскваха всичките му опити за преговори. Отчаян, той започна да се снабдява с наемници и оръдия, доколкото му стигаха средствата. Понеже сега имаше малцина приятели, обеща на Катерина пълна подкрепа. Тя не таеше илюзии — френската армия бе една от най-могъщите в Европа и ако Лудовико се изправеше срещу нея, щеше да разчита единствено на късмета. След смъртта на месер Джовани обаче Катерина не успяваше да се съсредоточи върху каквото и да било. Политиката сякаш спря изобщо да я вълнува. Надявах се предупреждението на Лука да я подтикне към действие, но тя не направи нищо.

Това се промени в началото на май, когато дузина конници в ризници с герба на папата спряха на моравата срещу „Равалдино“ и изсвириха с тромпет. Командирът настоя да говори незабавно с Катерина и Отавиано.

Двамата застанаха на бойниците. Графинята разсъдливо отказа да излезе при тях или да ги пусне в крепостта. Принуди ги да й прочетат на висок глас папския декрет, подписан от Александър и седемнайсет кардинали от Кардиналската колегия.

— До разблудната дъщеря Катерина Сфорца и сина й Отавиано Риарио…

Вбесих се, че развратник като Борджия нарича господарката ми „блудница“. Учудих се обаче, че в посланието не се споменава нито бракът й с Джовани, нито синът им. Вместо това то съдържаше безпочвено обвинение, че през последните три години графинята е отказвала да плаща задължителната лепта за Апостолическата съкровищница „въпреки редовните предупреждения“.

Катерина отговори с кратък, саркастичен смях.

— Безсрамна лъжа!

В споразумението, подписано от Джироламо преди да напусне Рим, фигурираше условие да продължи да получава капитанската си надница. Ватиканът нито веднъж не я бе платил и през последните единайсет години на Катерина й бе позволено да приспада лептата си от нея. Командирът обаче пренебрегна факта, че всъщност Ватиканът й дължи пари, и продължи да чете.

Метежното й, арогантно поведение принудило папа Александър да предаде Имола и Форли на капитана на папската армия — Чезаре Борджия. Заповядвал на Катерина и семейството й да си съберат вещите и да напуснат незабавно. Иначе капитан Борджия щял да изиска новото си владение с военна сила.

Катерина улови Отавиано за ръката и извика отривисто:

— Обвиненията са лъжливи и лесно оборими. Предайте на Негово Светейшество папа Александър, че ще изпратя свой представител в Рим, който да докаже, че е допусната грешка.

Отговорът й ме изненада, ала след кратък размисъл разбрах смисъла му. Тя приемаше декрета за чиста монета — сякаш обвиненията са искрени — принуждавайки папата или да намери ново оправдание, или да се откаже от преструвките и да разкрие голата си и противозаконна амбиция.

И главното — отлагаше нападението, за да спечели време.

* * *

Катерина веднага нае един от най-видните граждани на Форли — доктор Дела Селе, учил медицина, право и счетоводство. Още на другия ден той замина за Рим. За негова изненада и задоволство му предоставили достъп до архивите на папската съкровищница, разкриващи, че Ватиканът дължи на Риарио шейсет хиляди дуката. Дела Селе бе окрилен, Катерина — облекчена.

Нямаше значение обаче. Папата отказа аудиенция на пратеника и нито един кардинал в Рим — включително Рафаеле Риарио и Дела Ровере — не го прие, за да изслуша доводите му срещу несправедливото обвинение.

Посърналият Дела Селе се върна във Форли и донесе израз, използван от всички в Рим — терорът на Борджия. Папа Александър и синът му се нуждаеха от средства за войната си и бяха открили, че да избиват враговете си в Кардиналската колегия е ефикасен начин да си ги набавят, понеже имуществото и богатствата на кардиналите се връщаха в Църквата след смъртта им. А коварният Родриго Борджия бе изобретил отрова, която убива бавно — за дни, а не за часове — без издайническите симптоми на арсеника. Наплашените граждани на Рим вече й бяха дали име — кантарела.

* * *

Дори преди доктор Дела Селе да научи истината в Рим, Катерина започна да се готви за война, трансформирайки скръбта си по месер Джовани в решителни действия. Въпреки заплахата от френско нахлуване, Милано все още бе сред най-могъщите херцогства в Италия и графинята се възползва от внезапната безрезервна подкрепа на чичо си. Прие всички войници, които той бе успял да задели, и нае неколцина от най-способните му бойци, включително по-големия си брат Алесандро Ландриани и Диониджи Налди — уважаван кастелан. Нае дори прочутия кондотиер Сципио — незаконен син на Джироламо, роден преди сватбата й с графа — към когото се отнасяше като към близък сродник. Потърси услугите и на командира Джианото — италианец, роден във Франция, който доведе със себе си група буйни гасконци; Катерина им възложи да укрепят стените на „Равалдино“ и града с помощта на поданиците й. Дори Отавиано надмогна мудността си и заработи редом с другите, копаейки тунели и теглейки тежки каруци, пълни с пръст.

Графинята обаче бе твърде умна да разчита само на един съюзник, макар по онова време никой да не вярваше, че могъщото Миланско херцогство може да рухне. След като скрепи връзката с чичо си, тя проводи пратеник във Флоренция с молба да се срещне с представител на Републиката, за да обсъдят сключването на съюз. Бракът й с Джовани деи Медичи и близостта й с брат му бяха достатъчно доказателство за топлите й чувства, а и нейното жито бе спасило флорентинците от глад. По онова време признателната Република бе обявила господарката на Форли за почетна гражданка на Флоренция. Как щяха да изразят благодарността си сега?

Флоренция продължаваше да бъде съюзник на Франция и следователно щеше да остане непокътната при нашествието. Ако се включеха в съюза, Имола и Форли също щяха да бъдат пощадени. Ако ли не, Флоренция така или иначе дължеше на Катерина военна подкрепа. Оставаше, разбира се, и въпросът за военната служба на Отавиано. Все още не бяха договорили цената.

Минаха месеци, ала флорентинците не отговаряха. Катерина настоя отново — безуспешно. Най-сетне, в края на юли, пристигна пратеникът им.

* * *

Николо Макиавели бе висок, с дълги крайници и широки рамене, които подчертаваха удивително малкия размер на яйцевидната му глава. На фона на възкъсата брадичка челото му изглеждаше ненормално високо, особено с олисялата коса над него. Имаше и странна прическа — възкъса отгоре, все едно е обръсната, с дълги кичури отзад и отстрани, които той отмяташе зад ушите. Очите му бяха дребни и шавливи; веждите — къси и тънки; дългият и прав нос бе единствената му угледна черта.

Катерина го прие в „Рая“. Внушителният й стол стоеше пред голям прозорец с изглед към Апенините. След като я поздрави с непохватен поклон, абсурдният дипломат отстъпи назад и зачака домакинята да заговори.

Катерина не го разочарова. Обикновено подобни срещи продължаваха дни наред — със забавления, храна и вино. Макиавели обаче изглеждаше неподатлив на отвличащи фактори. Носеше черни дрехи като свещеник и сплиташе дланите си пред кръста като съсредоточен ученик. По настояване на господарката ми напълних чашата й с вино и предложих на месер Николо — той отказа.

След няколко безуспешни опита да въвлече посетителя си в неангажиращ разговор, Катерина подхвана по същество.

— Говорих няколко пъти с чичо ми, миланския херцог. Той е готов да предложи кондота на Отавиано. Дава му дванайсет хиляди дуката. — (Флоренция предлагаше десет хиляди.) — Негово Сиятелство обеща Отавиано да получи и специални почести. — Тя замълча. — Изкушавам се да приема, макар Отавиано да предпочита Флоренция.

— Преданите сродници винаги са предимство — отбеляза с приятен тон Макиавели.

Стиснала ръкохватките на стола, Катерина се приведе към него.

— Аз също предпочитам да изпратя Отавиано във Флоренция. Кондотата обаче не ми върши работа, ако не е обвързана с военна подкрепа за Форли и Имола.

Макиавели я изгледа равнодушно.

— Питате дали Флоренция ще ви осигури войници и оръжия?

Катерина се втренчи в него с едва доловимо презрение; бе свикнала с пратеници, които схващат деликатни намеци и разбират колко е важно да спечелиш приятел, а не просто да договориш споразумение.

— Не дойдохте ли да обсъдим точно това?

Макиавели сведе за миг очи към ръцете си.

— Дойдох, за да обсъдим военния пост на сина ви във Флоренция и надницата му. Републиката не ме е овластила да говоря с вас за съюз.

Катерина изцъка раздразнено с език.

— Тогава поискайте да ви дадат разрешение възможно най-бързо.

Дипломатът се опита да скалъпи отговор, но тя му махна да замълчи.

— Предайте на Републиката ви следното. Имам зърно, а вие се нуждаете от него. Когато французите най-сетне пристигнат — независимо дали Флоренция им е съюзник, или не — гражданите ви ще страдат от недостиг на храна, ако доставките секнат. Колкото до кондотата, дванайсет хиляди е нищожна сума, след като Отавиано сам си осигурява снаряжението.

При тези думи тя му даде знак да си върви и сам да си търси развлечения из „Рая“.

* * *

Мина седмица — достатъчно време Макиавели да получи отговор от управниците на Флоренция. Катерина го привика на втора среща, отново облечена като кралица и седнала на „трона“ си пред най-красивата гледка, откриваща се от крепостта към Апенините.

— Имам добри новини — уведоми я месер Николо с тънка усмивка, по-ведра от обикновено. — Свързах се с Градския съвет. Щом ще осигурите снаряжение на месер Отавиано, с радост му предлагаме дванайсет хиляди дуката.

— Отавиано ще приеме със задоволство — отвърна Катерина, — стига Флоренция да е готова да предостави подкрепа на Имола и Форли.

Бузите и носът на Макиавели поруменяха леко.

— Не, Ваше Сиятелство. Съветът ми отказа разрешение да преговарям по тази тема.

Катерина се изправи.

— Щом Флоренция не е в състояние да отдели нито войници, нито оръжия — отсече тя, — може поне да ме обяви за свой съюзник, та французите и Чезаре Борджия да нямат право да нахлуят в земите ми.

Докато излизаше от стаята, Макиавели подвикна след нея:

— Ще видя какво мога да направя, Ваше Сиятелство.

* * *

Макиавели удържа на думата си. Две седмици по-късно пристигна вест, че Флоренция смята Катерина Сфорца за свой съюзник. Крал Луи откликна така: „Тя е враг на Негово Светейшество папа Александър; не мога да не зачета волята на папата“.

Светия отец отбеляза високомерно, че ходът на Флоренция е невалиден.

Тези новини ни разгневиха, ала още по-лоша новина дойде от чичото на Катерина. Армията на Луи XII — над десет хиляди войници — прекосила Алпите и нахлула в Милано, принуждавайки херцог Лудовико да побегне, за да спаси живота си. Могъщото херцогство сега бе в ръцете на французите; заровете бяха хвърлени.

Онези, които не познаваха добре Катерина, очакваха тя да събере притежанията си и да избяга; имаше време, понеже френската армия се намираше далеч на север от нас, а Борджия още не бе стигнал до Романя. Спокойно би могла да дочака смъртта на Александър — трийсет години по-възрастен от нея — в гостоприемната Флоренция. При благоприятно стечение на обстоятелствата кардинал Дела Ровере щеше най-сетне да седне на папския трон и да й върне Форли.

За разлика от чичо си обаче Катерина не избяга. Гордостта не й позволяваше да сведе глава пред Борджия; от друга страна, не искаше да рискува живота на децата си, особено на обичния си син Джовани. Изпрати него и брат му Чезаре във Флоренция, където монахините от „Ле Мурате“ щяха да се грижат за тях. Отавиано настоя да остане с майка си. Много каруци, натоварени с ценностите на графинята, напуснаха „Равалдино“ и поеха към Флоренция, където деверът й щеше да ги пази. Тя задържа само няколко по-ценни предмета — красива стъкленица за парфюм, украсена с перли, и изящната толедска алебарда, подарена й преди години от Родриго Борджия.

Аз също изпратих няколко скъпи вещи във Флоренция, ала с повечето не успях да се разделя — книгата от Фичино, която месер Джовани ми бе дал, гадателските карти и документите на брат ми, включително дневника му, магическите диаграми и мистериозния кафяв прах.

Не че бих могла да призова ангела след толкова години, когато всичко вече е изгубено. Сякаш би слязъл от Небесата да ни спаси.

* * *

Без броката, кадифето, килимите, картините, гоблените и изисканите мебели „Рая“ изглеждаше пуст и призрачен; гласовете ни отекваха от голите стени и подове. Нямаше ги детския смях и бърборенето на прислужниците; вместо тях чувахме отсечените заповеди на командира, който подготвяше войниците в оградения двор на крепостта. Катерина освободи всички прислужници, проявили страх от нападението. Накара ме да пренеса багажа си в покоите й, където спях до нея. Зимата наближаваше и сивото небе и непрестанният дъжд задълбочаваха мрачното ни настроение.

Късно една нощ, в часовете преди зазоряване, ме събуди силна буря и видях, че Катерина не е в леглото до мен. Извиках я тихо, но не получих отговор; притеснена, запалих лампата. Графинята я нямаше в стаята; станах и тръгнах боса по студения каменен под. Потърсих я из „Рая“, после свърнах по тесния душен коридор към клозета. Нощем Катерина почти винаги използваше гърнето, особено в студено време, и обикновено сутрин го изливах в отходната яма на няколко етажа под клозета.

Тази нощ обаче вратата зееше отворена и вътре светеше лампа. Закрих нос да не вдишвам вонята и надникнах.

Погълната от заниманието си, Катерина не ме бе усетила да приближавам. Върху каменната пейка, възможно най-далеч от дупката, стоеше лампата до плитка купичка с глътка вода в нея. До купичката имаше парче пергамент в месингова чиния, а до пергамента стоеше затворена перлената стъкленица. Стар вълнен шал покриваше лицето на Катерина; плътни кожени ръкавици за езда — ръцете й. Тя натопи внимателно във водата валмо неразчепкана вълна колкото монета, после — бързо, за да не покапе — прокара вълната по пергамента и изчака водата да попие.

— Отрова — отроних, осъзнала едва сега защо господарката ми е запазила изящната стъкленица, вместо да я изпрати във Флоренция.

Катерина пусна валмото в купичката, после се обърна намръщена. Думите й бяха приглушени, но жестовете й красноречиво ми показаха да не пипам нищо и да си вървя веднага.

Върнах се в леглото. Тя се появи най-сетне без шала и ръкавиците — вероятно изхвърлени в отходната яма. Влезе в килера да прибере красивата стъкленица в един от двата останали сандъка. Застана до легена и ми даде знак да облея ръцете й с вода от каната.

Щом ги изсуши, попитах отново с неодобрителен тон:

— Отрова е, нали?

Катерина легна и се зави.

— Беше подарък — отвърна безизразно. — От Родриго Борджия. Даде ми го отдавна. Сега просто му го връщам… без стъкленицата. — Замълча. — Пергаментът съхне върху чинията в клозета. Не го пипай — ще умреш. Това е моя работа.

— Искате да убиете папата?

Звучеше безумно, немислимо, ала… не чак толкова шокиращо, понеже папата бе Родриго Борджия.

Господарката ми сви рамене.

— Наречи го изпреварващ удар.

— Но ако ви заловят, ще ви убият!

— Моля те! — изсумтя презрително тя. — Така или иначе искат да ме убият. А и има ли разлика дали ще отсека главата на Чезаре Борджия със сабя, или ще направя това? Хайде, изгаси лампата!

Вдигнах стъкления глобус, угасих пламъка с показалец и палец и се пъхнах под завивките. Лежах будна, слушах как свисти вятърът и ужасът от плана на графинята постепенно стихна. Замислих се за всички кардинали, погубени от Борджия, и хилядите невинни, които щяха да умрат в Романя, за да нахранят алчността на папата.

Внезапно убийството ми се стори добро — необходимо — разрешение, а господарката ми — герой.

* * *

Когато пергаментът изсъхна, Катерина сложи дълги кожени ръкавици и написа собственоръчно писмо до Негово Светейшество — молеше го за милост и компромис. После притисна печата си върху восъка и уви писмото в кадифе — алено, цветът на гордите Сфорца. Прибра вързопа в кутийка от шлифован кедър и го изпрати в Рим.

Планът не проработи. Разбрал, че пратката е от Катерина, папа Александър отказал да я отвори и веднага хвърлил куриера в тъмницата на крепостта „Сант’Анджело“. Пълномощникът на графинята тутакси признал всичко.

В края на ноември в Рим проведоха благодарствена литургия, задето Бог е спасил Негово Светейшество от злата убийца във Форли. На църковния площад папа Александър произнесе реч, отправяйки предупреждение към Република Флоренция, че ще „я сполетят гибелни последствия“, ако продължи да подкрепя „покварената дъщеря“. Чезаре и баща му вече имаха добро основание да я преследват безмилостно и да я накажат с цялата си жестокост.

Катерина не отрече обвиненията.