Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (37) (Алената графиня)

XXXV

Месер Луфо се появи пред главния вход по тъмночервен халат, обточен с черно кадифе. Потръпнах при вида на ярката лампа в преддверието и двамата стражи, седнали точно до вратата.

— Деа! — прошепна месер Луфо и ме огледа изпитателно, сбърчил чело от удивление. — Божичко! Какво се е случило с теб?

— Моля ви, почитаеми — отроних, стрелвайки с поглед любопитните войници. — Нека поговорим насаме.

— Разбира се — той щракна с пръсти на стражите. — Тя наистина ми е братовчедка.

Изкачих тихо стъпалата след него, стиснала здраво парапета за опора. Наближаваше полунощ и беше ясно, че Нумай не иска да разбуди гостите си. Въведе ме в тясна спалня на втория етаж с два стола до камината. Чезаре несъмнено спеше в пищните покои на Нумай.

Влязох, олюлявайки се, и се свлякох на стола да попия великолепната топлина на огъня. Нумай не запали лампата; светлината от камината бе достатъчна. Всъщност заслоних очи, когато той седна срещу мен. Златното сияние пулсираше по чертите му, които се разливаха, разместваха се и променяха лицето му до неузнаваемост.

— Мръсна сте като топчия, скъпа — прошепна той. — Защо сте тук? От почитаемата Катерина ли носите вест?

Макар и замаяна, забелязах как пропусна титлата на господарката ми.

— Дойдох по своя воля — поклатих глава.

— Ако търсите убежище, това е правилното място — увери ме Нумай с похотлива усмивчица. — Няма да кажа на никого коя сте. — Обърна се към празното легло, после пак към мен. — Ще запазя тайната ви, стига, разбира се, да ми съдействате. Мимоходом споменавам, че изпратих съпругата и децата си извън града, преди да пристигне Негова Светлост херцог Валентино.

— Трябва да го видя — смотолевих аз и се помолих мислено на ангела: „Помогни ми да се добера до Чезаре Борджия и ще ти се подчинявам покорно…“.

Нумай сви рамене.

— Защо?

— Само за няколко минути… Както виждате, нямам оръжие.

— Невъзможно е. Пред вратата му има двама телохранители. Дори да успеете да минете, Негова Светлост е изключително силен и се сражава изкусно със сабя. Има слабост, разбира се, към красиви жени и вероятно ще ви изслуша, преди да ви убие.

— Моля ви. — Паднах на колене, ала не успях да сплета умолително пръсти; свлякох се на четири крака. — Помогнете ми да мина през стражите.

Нумай не се впечатли.

— За да убиете херцог Валентино? Ще ме разчекнат жив и ще провесят парчетата на площада! — Той продължи с помирителен тон: — Скъпа Деа, очевидно сте пияна. Изглеждате и не съвсем с всичкия си. Останете при мен и ще ви защитя. Обещавам ви по-изискан живот, отколкото господарката ви някога ви е предоставяла.

У мен се надигна ярост. Пропълзях до стола на месер Луфо, изправих се и се надвесих над него. Той ме погледна очаквателно, решил, че ще го прегърна. Сграбчих го за яката и стиснах с всички сили — той се разкашля и започна да се дави.

От устата ми се изляха гневни лъжи:

— Към Форли идва войска, достатъчно могъща да обърне Борджия в бягство. Наистина ще те разчекнат, ако не помогнеш на господарката на Форли. Помниш ли нощта, когато убиха граф Джироламо? Нейно Сиятелство бе в капан в покоите си и очакваше убийците си. Предателите несъмнено те бяха спечелили на своя страна — поне колкото да бездействаш, докато видиш дали тя ще се измъкне от невъзможното положение… Е, измъкна се. И благородно ти прости колебанието. Кълна се обаче, месер Луфо, че сега графинята ще си върне Форли, и не й ли помогнеш, ще те екзекутира на градския площад.

Пуснах яката на Нумай и го блъснах назад. Зачервен и останал без дъх, той се разкашля дрезгаво и обви с длан гърлото си, втренчен уплашено в мен.

— Вярно ли е? — заекна; трепереше не толкова от нападението, колкото от възбуда. — Наистина ли идват войски? Откъде? Лудовико Сфорца не си е възвърнал Милано…

— Утре сутринта целият град ще разбере новината — просъсках, надвесена заплашително над него; летаргията бе отшумяла и се чувствах изпълнена със сили и непобедима. — Утре сутринта ще бъде късно за теб, ако не ми помогнеш сега.

Нумай се сви в стола и ме погледна с плаха надежда.

— Не мога! Не мога да ви помогна, почитаема… ако не ме зашлевите.

Ударих го с такъв замах по бузата, че ръката ми пламна.

Той закри бузата си с длан и затвори блажено очи. Запъхтян ме погледна отново и се опомни.

— Как ще се защитя, ако планът ви да убиете Борджия се провали? Или дори ако успее?

— Ако се проваля, ще им кажете, че съм ви преборила и съм избягала.

Той се намръщи.

— Преборила?

— В тази стая има оръжия, нали, месер Луфо? Ударила съм ви по главата, да речем, с ръжена за разравяне на огъня…

Той погледна към машата и повдигна замислено вежди, претегляйки последствията от поредната смяна на лагерите.

Забелязах предимството си и настоях.

— Борджия обаче няма да умре бързо. Ако се добера до покоите му… ще приключа за минута, не повече. Той ще се поболее чак на сутринта и ще изглежда, сякаш го е повалила треска. Върна ли се да прекарам нощта при вас, без да ме забележат, кой би ни заподозрял?

Предложението ми не беше искрено; изобщо не бях обмисляла какво ще стане с мен, ако успея. Отстъпих крачка назад от стола на Нумай. Половината му лице оставаше в сянка, другата половина бе позлатено, все едно художник е уловил сиянието на пламъците. В заревото започнах да съзирам миниатюрни фигурки, красиви и вероятно изпълнени със смисъл като изящните шифри на Матео.

Нещо се раздвижи в мрачината зад Нумай. Видях как по-дълбоки сенки се събират и оформят човешки силует, излъчващ черно сияние. Ангелът бе с мен.

Забравила себе си, забравила Нумай, му заговорих гласно:

— Помогни ми само да стигна до Чезаре Борджия и се заклевам да ти се подчинявам завинаги.

* * *

Убеден, че няма да понесе последствията от моя провал или успех, Нумай предложи план. Борджия спеше в неговите покои, а вратата към тях се намираше по средата на коридора на третия етаж. В коридора се влизаше или от запад по задното стълбище за прислугата, или от изток — по главното стълбище.

— Ще те заведа до стълбището за прислужниците, та когато извикам, стражите да тръгнат към мен, а ти да се изкачиш от другата страна. Не бой се — успокои ме Нумай. — Ще измисля как да ги разсея достатъчно дълго. О, скъпа, с мен ще бъдеш толкова щастлива!

Преди да тръгнем обаче, той влезе в един малък килер и извади оттам някаква рокля на съпругата си — нелепо изделие от коприна, перли и златни мъниста, но щеше да предизвика по-малко подозрение от мръсните ми мъжки дрехи.

— Тук непрекъснато идват и си отиват жени — отбеляза сухо Нумай. — Чезаре предпочита всяка нощ да се забавлява с ново завоевание. Войниците няма да ти обърнат внимание, ако си облечена така, и определено няма да те сметнат за заплаха.

Блъснах месер Луфо в килера — играта явно му допадна — надянах бързо роклята и увих косата си с един от шаловете на съпругата му. За щастие деколтето бе високо и покриваше медальона ми с форма на сърце. Изпразних джобовете на мантията си и пъхнах талисмана си — Деветте саби — в страничния джоб на роклята.

Докато месер Луфо ме умоляваше покорно да го пусна да излезе, а аз отговарях с груби заплахи, прокарах длан под възглавницата му и напипах кама в ножница. Скрих я в джоба си и най-после освободих затворника. Нумай ме озари с доволна усмивка и ми подаде голям месингов ключ.

— Отключва покоите на Негова Светлост Чезаре — уведоми ме лукаво. — Моите покои по-точно. Никой не знае, че имам резервен.

Нумай настоя да ме прегърне през рамо, докато прекосяваме коридора, а аз се престорих, че хлипам. Излезе прав — постовият на втория етаж не ни обърна никакво внимание. Нумай ме заведе до другата страна на имението и ме остави в една ниша до разнебитеното дървено стълбище за прислугата, спускащо се до кухнята.

— Чуеш ли да викам, изкачи се бързо до първата площадка и свий надясно. Ще познаеш покоите на херцог Валентино по столовете в коридора, където седят телохранителите.

Целуна ме по ухото — смирено, извинително — а аз стиснах носа му с палец и показалец и го извих безжалостно. Той си тръгна с усмивка.

През минутата, докато чаках, всичко около мен оживя — стените се диплеха като морски вълни, стълбите се надигаха, сякаш дишат. В ъгъла на тавана паяк плетеше търпеливо паяжината си, а аз го наблюдавах очарована от красивото му творение. Засмях се тихо, доволна, че виждам толкова ясно в мрака.

Усещах също и присъствието на ангела. Въздействието на опиата явно се засили и обхвана не само зрението, но и чувствата ми. Сякаш се бях разделила на две — несъвършената Деа, която трепери от ужас каква жестока смърт ще я сполети, и друго, по-висше създание, надмогнало дребнавите морални страхове и готово да яхне дръзко съдбата.

— Стража! Стража!

Приглушеният вик на месер Луфо — достатъчно силен, та да го чуят телохранителите на Чезаре, но не и да събуди господаря им — долетя от срещуположната стълбищната площадка на втория етаж. В същия момент паянтовото стълбище пред мен се наклони отвесно над мен; изумена, все пак си поех дълбоко дъх и го изкачих някак си, стиснала парапета.

Стигнах задъхана до площадката на третия етаж и надникнах към коридора. Както бе обещал Нумай, стражите ги нямаше. По средата на коридора, от двете страни на тежка дървена врата, стояха два празни стола. Чувах гласа на месер Луфо долу да обяснява трескаво нещо на войниците.

Тръгнах безшумно към вратата, отключих я, влязох в преддверието и затворих вратата след себе си.

Покоите на Чезаре Борджия миришеха на пот, кожа, коне и барут. В стаята не светеше, но виждах ясно: няколко стола край голяма маса с купчина свити на руло карти с извити навън краища; оглозган птичи скелет, мръсни чинии и полупразни бокали до гарафа с вино без запушалка. Върху изискания килим бяха натрупани прашни торби за седло; край тях се валяха смачкани книжа, пергаменти с чертежи, преобърнат стол, женски шал. Червени петна осейваха хоросановата стена до масата, сякаш някой бе плиснал вино по нея.

Зад отворената врата на спалнята танцуваше светликът на огнището. Бях виждала толкова пищно обзаведена стая единствено във Ватикана, но очите ми не се откъсваха от внушителното легло в средата с купища кадифени възглавници, заешки и леопардови кожи и завивки от хермелин. Златотканият балдахин бе отдръпнат, за да пропуска топлината на огъня.

До възглавниците седеше жена — по-скоро момиче на шестнайсетина години. Бе опряла гръб в махагоновата табла и ръцете й обвиваха плътно свитите й колене; нощна риза от фина вълна покриваше крехкото й тяло с прави, ала деликатни рамене и дълги, стройни ръце и крака. Имаше красиво лице и гъста кестенява коса, спускаща се на вълни до кръста. Тъмните й очи напомняха скърбяща Магдалена. Едното бе насинено и подуто; по снежнобелия й врат имаше червени следи от пръсти.

Тя ме видя, ала не помръдна и не проговори. Проследи нямо как приближавам до мъжа, хъркащ в леглото до нея.

В съня лицето на Чезаре изглеждаше умиротворено и невинно; не съзрях ни помен от амбицията и арогантността му. Лежеше на една страна, отметнал завивките с крака. Лявата му ръка бе пъхната под възглавницата, дясната висеше над пода. Върху нощната масичка до него имаше бокал, пълен до половината с вино, затворена гарафа и — на най-видното място — малък портрет в масивна златна рамка.

Жената от картината ми се стори смътно позната. Изглеждаше по-млада, но не толкова красива като брат си — бе наследила малката брадичка на баща си, а косата й не беше черна, ами златна, оформена на дълги, тесни масури, които носеше спуснати свободно като неомъжена жена.

Отклоних колебливото си внимание от нея и тихо свалих златното сърце от врата си. Оставих го върху нощната масичка до гарафата с вино и вдигнах кристалната запушалка.

Погледнах към онемялото момиче. Тя не помръдваше, но дишаше по-тежко; стори ми се, че зървам одобрение в тревожните й очи. До нея се мержелееше черният като въглен силует на ангела, от когото не долавях нищо.

Между нас невинно спеше Чезаре — с портрета на сестра си Лукреция до него. Взрях се в красивото му лице и си спомних с необичайна яснота умното момченце, заявило, че ще стане крал. Спомних си го и как се бе залутал из градината за удоволствия на Родриго и как хлипаше в обятията ми в тъмния коридор. Спомних си също как деветгодишният Чезаре се притече на помощ на сестра си, как баща му го сграбчи за китката и го събори на пода, а Лукреция се хвърли върху него, молейки Родриго да не му причинява болка. Тогава младият Чезаре се бе заклел да „убие всеки, дръзнал да я нарани“.

Решимостта ми се разколеба. Извърнах поглед от лицето на Чезаре и от портрета на сестра му. Натиснах пружинката на медальона и капакът се отвори, разкривайки спретнато сгънатата хартия с кантарелата.

Бях свалила ръкавиците; не смеех да разгъна листа, да не би да разпилея прашеца и да стана първата му жертва. Огледах се за нещо, с което да покрия ръцете си, ала се сетих за камата на месер Луфо — смъртоносно оръжие, дълго колкото показалеца ми, двуостро и с връх, който може да разцепи косъм. Не стигаше до дъното на гарафата, но с него щях да извадя хартията, след като отровата се разтвори.

Вдигнах внимателно златното сърце и го наклоних над гърлото на гарафата; листчето падна в гранатовата течност. Разклатих гарафата, после потопих тясното острие в нея и разбърках леко, за да не докосна стъклото.

Навярно щеше да е по-бързо — макар и не толкова удовлетворително — просто да пронижа Борджия с отровната кама и да избягам. Погледнах спокойното му лице и пак си го представих като дете, дълбоко привързано към сестра си Лукреция. Независимо в какво се бе превърнала обичта му, тогава тя бе чиста като обичта на Матео към мен.

Внезапно вече не виждах нито Чезаре, нито портрета, а само камата в ръката си, от чийто гибелен връх капеше тъмночервено вино.

Ключът към миналото ти — бе казал ангелът, — е ключ към бъдещето ти.

В ума ми изплуваха деветте саби, от чиито върхове капеше кръв от пронизано сърце.

Спомних си с какво горчиво изражение стоеше граф Джироламо до гробницата на брат си. Заблуден, че го е убил Лоренцо деи Медичи, Джироламо бе погубил Джулиано и ранил сърцето на Лоренцо. Кой знае как бе отмъстил Лоренцо Великолепни.

Видях яростта в очите на Чезаре, когато се опитваше да защити сестра си; видях своето ожесточение, когато се заклех да отмъстя за брат си. Колко горчивина, омраза и кръв, за да се освободим от гнева и мъката!

Погледнах острието в ръката си и прозрях, че и аз съм затворничка като Родриго и Чезаре; затворничка на омразата като тях и насиленото момиче в леглото на херцога. Камата просветна бледо в дланта ми. Хрумна ми неканена мисъл — какво ли щеше да си каже брат ми, ако ме видеше в този момент.

Взрях се в ангела. Той се бе променил; блещукащата чернота се въртеше и дребни пролуки като звезди в нощното небе пробиваха мрака и излъчваха ослепителна светлина.

Закълни се да ми се подчиняваш дори в смъртта и ще ти се разкрия, каза ми ангелът.

— Заклевам се — прошепнах.

Нямаше нужда да питам какво трябва да направя; знаех от самото начало. Погледнах към камата в ръката ми, към отровеното вино с подгизналото късче хартия в него и заридах.

Тихият ми плач разбуди Чезаре и той се размърда под завивката. Очевидно ме взе за младата си любовница и понечи да се обърне на другата страна. Клепките му обаче трепнаха, очите му се отвориха широко и той се изправи, бърз като змия, с къса сабя в ръката.

Смълчаното момиче до него закри глава с длани и простена. През цялото време ангелът наблюдаваше сцената и с всеки изминал миг засилваше все по-ярко. Заслепена, отвърнах поглед от него, втренчих се в заплашителното лице на Чезаре и най-сетне разбрах защо съм дошла.

— Ти си Деа, нали? — ахна той. — Придворната дама на Катерина?

В отговор се подчиних на ангела — пуснах камата в гарафата и я оставих там. Тутакси скръбта ми се разсея, заменена от окриляващо спокойствие. Вече не изпитвах гняв.

— Няма да ви нараня — казах искрено. — Нося ви вест.

Бръкнах в джоба на роклята. Чезаре се напрегна и замахна със сабята, но аз го успокоих с жест, издърпах картата от джоба си и я оставих до камата и бокала.

— Ваши са — посочих Деветте саби.

Не ме убиха веднага, както се надявах. Навярно картата бе разколебала Чезаре; преди да извика стражите, той ме погледна, после се втренчи в картата с възхита, с каквато обикновено наблюдаваме лудите и светците.

Неописуемото облекчение от прозрението — безспорно поощрено от опиума — вече ме бе пренесло в друго селение, където реалността и последствията нямат значение. Когато войниците се отзоваха на вика на Чезаре, аз им се усмихнах и тръгнах толкова охотно с тях, че не се наложи дори да ме докоснат.

Влязох спокойно във винената изба на месер Луфо, превърната в тъмница, където стенещи, разтреперани мъже бяха приковани към стените до инструментите, с които ги измъчваха.

В покоите на Чезаре Борджия бях вкусила частица от Небето, сега преживявах Ада.

Французите забраняват да се измъчват жени, но хората на Борджия нямаха подобни задръжки. Въпреки студа ми свалиха обувките и роклята и ме оставиха само по мръсна, прокъсана долна риза. Приковаха ме с вериги към стената и зачаках — все още омиротворена и тържествуваща, макар че дори не можех да седна на ледения под.

Не след дълго дойде моят ред. Обсипаха ме с десетки въпроси за „Равалдино“ — за вътрешното разположение на крепостта, оръдията, войниците, храната, амунициите и Катерина. Какви тайни планове има? Наистина ли идват миланците? Какво е гласяло последното съобщение от херцог Лудовико?

Платих за неведението си с няколко побоя. Изтърпях ги, понеже продължавах да не изпитвам страх. Болката бе само физическа; нямаше да продължи дълго, а смъртта скоро щеше да настъпи. Съжалявах единствено, че Борджия може да използва пленничеството ми срещу графинята.

После дойде съдбовният въпрос: Как напусна крепостта?

Не бяха спускали подвижния мост. Несъмнено бях използвала друг излаз, който трябваше да се проучи.

Дадох обет да ти се подчинявам, прошепнах мълком на ангела. Помогни ми да не проговоря.

Отказах да отроня и дума. Побоите станаха по-жестоки; изгубих зъб и получих кървава рана, подуто око и счупена челюст. Ту припадах, ту се връщах в съзнание, ала мълчах.

Така си спечелих разпъване с въже. Освободиха ме от оковите и ме сложиха под дебела верига, увиснала от макара на тавана; другият й край бе свързан с нещо, наподобяващо корабен рул. Вързаха китките ми една за друга зад гърба и ги пристегнаха към веригата. И това изглеждаше достатъчно зловещо, но мъчителят ми — младеж с приятно лице в омачкана униформа на папски войник и безобидно изражение — още не бе добавил последния щрих: окови за краката с масивна желязна тежест.

С известна нотка на отегчение той повтори въпроса:

— Как избяга от „Равалдино“?

Завъртя колелото и последва скърцане на метал и стенание на дърво. Китките ми се вдигнаха първи, след тях — раменете и лактите, изкривени в толкова неестествено положение зад мен, че болката веднага стана непоносима; костите ми сякаш напираха да разкъсат плътта. Извиках, усетила, че веригата продължава да дрънчи, издигайки се нагоре. Желязната тежест, свързана с глезените ми, се отлепи от пода. Започнах да пищя. Агонията, разкъсваща торса ми, сега се разпростираше по хълбоците, коленете и глезените ми, чиито стави бавно се разтягаха до пръсване.

Бях почти готова да развържа езика си, но младежът с приятното лице не бе приключил. Завъртя още веднъж колелото и китките ми докоснаха тавана. Помислих си, че повече не мога да изтърпя…

Младежът пусна колелото. Веригата изсвистя надолу, повличайки ме със себе си.

Вече не можех да отговарям на никакви въпроси. Болката погълна целия свят и изтри войника, тъмницата и дори мен самата.

Вероятно съм припаднала, защото когато се свестих отново, беше нощ и войниците ги нямаше. Малката камина, излъчваща слаба топлина, докато мъчителите си вършеха работата, сега бе студена и тъмна; чувах единствено стенанията на страдащите.

Усетих, че лежа на една страна върху пода, а глезените ми са приковани към стената. Бяха ме освободили от машината за разпъване, но тя продължаваше да ме изтезава — всяка кост, всеки мускул в тялото ми туптеше и пищеше при най-малкото движение. Болката обаче ме принуди да се поместя. Стиснала зъби, се надигнах да седна. Опрях гръб във влажната стена и изпружих окованите си крака напред. Тогава осъзнах, че не съм сигурна не само колко часове, а и колко дни са минали. Спомените ми бяха размътени, изкривени. Не знаех дали съм в тъмницата от ден, или от седмици.

Опиатът вече изобщо не действаше, но облекчението и чувството за омиротворяващо прояснение не си бяха отишли. Навярно бях проявила безумство, отказвайки се от възможността да убия Чезаре. Нямаше значение. И той като мен, като Джироламо и Катерина, бе дълбоко наранен и можех само да се моля да живее достатъчно дълго, за да разбере и надмогне гневната си скръб.

Чух писукане и потреперих, усетила как два плъха пробягват по краката ми. Бих вдигнала ръка да ги пропъдя, ако можех. Успях единствено да затворя очи и да прошепна на ангела:

— Ако съществуваш, трябва да се явиш пред мен сега, защото най-сетне ти се подчиних с цената на живота си. Изпълни ми поне това желание, преди да застана пред екзекутора.

В отговор чух шумолене на миши крачка по камъните и тихи стонове на затворник, молещ Бог да му позволи да умре. Облегнах глава на студената стена с надеждата да заспя. Плъховете зацвърчаха по-силно, но не приближиха до мен.

Навярно съм задрямала, понеже когато отворих отново очи, стържещите миши звуци се бяха превърнали в женски писъци.

Вече не бях в имението на Луфо Нумай, а на място, което бях посещавала само веднъж след убийството на миланския херцог — пищните покои на Галеацо Мария Сфорца в замъка „Павия“. Прелестните гласове на хористите, изпълняващи коледни песни, долитаха от личния му параклис през две помещения от спалнята му.

Тук обаче остри писъци заглушаваха празничните мелодии. Свлечена на пода до масивното легло, видях как ухиленият Галеацо с панталони, усукани около глезените, зашлевява младата жена, прикована под тежестта му; от мястото си не различавах лицето й. Херцогът се намести между краката й и вдигна полите й над кръста, разкривайки бяла плът от хълбоците до чехлите.

— Няма да изтърпя това втори път! — изкрещя тя на френски. — Ще те убия, кълна се! Отне ми живота, разсъдъка!

Галеацо я удари пак, после проникна в нея с варварска сила. Отпусна се с цялата си тежест върху жертвата и закри устата й с длан.

За пръв път осъзнах, че друг глас — писклив, детски — крещи през цялото време:

— Мамо, мамо! Спрете, мосю! Причинявате й болка!

Слабичко момче се втурна към леглото, покатери се върху него и се опита да избута херцога.

— Оставете я! Оставете я, моля ви!

Херцогът се пресегна със свободната си ръка и халоса детето по челюстта; то политна назад и се плъзна на пода.

Разплаках се.

— Спрете! — изкрещях. — Помощ!

Смътно долових, че говоря на френски като момчето; опитах се да вдигна крак, ръка, ала жестоката болка ме вцепеняваше.

Момчето се изправи. Страхувах се за него; бе красиво десетинагодишно дете, високо за възрастта си и стройно, с лешникови очи и кестенява коса. „Колко прилича на Матео“, помислих си, и в същия момент забелязах кръвта по разцепената му горна устна.

Безпомощна наблюдавах как Матео бързо огледа стаята и сграбчи тежък златен свещеник от масата до камината. Пропълзя отново върху леглото зад Галеацо и го удари по тила. Херцогът изрева и се извърна да вземе оръжието на момчето.

Матео го удари пак по главата, толкова свирепо, че свещникът затрептя и издаде тих металически звън. Херцогът изгуби свяст и жената се измъкна изпод безжизненото му тяло.

— Гийом — протегна тя ръце към момчето. — Спасителю мой, безценно мое дете!

Двамата се прегърнаха разплакани.

Тя бе красива жена — с абаносова коса и вежди и с прелестни черти. Отначало си помислих, че виждам себе си, но долових разлика — роклята и прическата й отдавна бяха излезли от мода, скулите и брадичката й бяха по-изящни от моите.

Жената се отдръпна от сина си и заплю проснатия херцог.

— Тя е твоя, кучи сине, и го знаеш! — просъска в ухото му. — Отне ми съпруга, живота, всичко. Отказваш дори да поемеш отговорност за собственото си дете. — Обърна се към мен и протегна ръце. — Дезире, сладка моя, да си вървим! Тук няма да ни помогнат.

— Мамо! — отроних.

Опитах се да разперя ръце и да я прегърна, но не успях. Стиснах силно очи и се разхлипах; когато ги отворих, нея я нямаше.

* * *

Върнах се в мрачната тъмница, уловена в капана на агонизиращите си крайници и оковите. Умът ми обаче се стремеше да осмисли видението. Разбрах защо благочестивата Бона се отнасяше толкова мило към мен — опитвала се е да изкупи поредния грях на съпруга си. Щом херцог Галеацо умря, дългът й към мен бе приключил. Какво по-съвършено решение от това да ме изпрати в Рим с Катерина — моята полусестра?

Докато размишлявах, смътният силует на ангела се появи пред мен. Сияйната му чернота отново избледняваше, заменена от ярки ивици бяла светлина. Заслепена, затворих очи и извърнах глава. Блясъкът обаче не помръкна — пронизваше клепките ми като знойно слънце.

„Деа, погледни ме“ — прошепна мъжки глас.

Отворих очи. Меко златисто сияние озаряваше тъмницата.

Пред мен стоеше Матео, облечен в туниката, с която бе заминал за Рим. Излъчваше сияние, сякаш от вътрешен светлик, и ми се усмихваше широко. Белегът върху горната му устна бе изчезнал.

— Матео? — отроних. — Ти ли си ангелът?

„Винаги бях с теб — каза ми той. — Никога не съм те напускал.“

Сложи длан върху моята и болката ми стихна. Притиснах буза в неговата и заридах.

„Не плачи — той ме прегърна и аз се слях с него в блаженството на всепоглъщащата обич. — Деа, моето съществуване е чиста радост. Няма по-щастлив момент от този. Не разбираш ли? Няма изкупление за херцог Галеацо. Ала ти продължи по стъпките на майка ни и ми позволи да позная радостта от духовното единение. Насочи сестра си, Катерина, далеч от мрачния път на баща й. Ти, която мислеше, че нямаш семейство, спаси всички нас. И аз ще бъда с теб завинаги.“

Прегръщах брат си и усещах как сърцето ми ликува, окрилено и свободно от оковите на страха и тъгата.

— Сега мога да умра — прошепнах му. — Щастлива съм.

Матео се отдръпна и ме погледна нежно.

„Делото ти тепърва започва — възрази той. — Даде дума да ми се подчиняваш до края на дните си. Вече си истински маг.“

Сведох глава и отроних:

— Приемам смирено съдбата си.

В същия момент вратата на тъмницата се отвори.