Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (28) (Алената графиня)

XXVI

Обратният път до Форли нагарчаше, павиран с мрачна отбранителност от страна на Джироламо и с накипелия гняв на Катерина от монументалния му провал. Двамата не се погледнаха, когато малкият ни керван спря за почивка. Джироламо бе напуснал Рим само с четиристотин и четирийсет дуката — по-малко, отколкото струваше сватбената рокля на Катерина, изгоряла в пожара.

Аз обаче бях изпълнена с възторг, че Лука е здрав и невредим, и с мрачното разрешение на господарката ми яздех на муле до него. Говорехме през деня, а нощем, когато другите спяха, излизахме от палатките си и се прегръщахме под звездното небе.

След три дни ни застигна пратеник от кардинал Джулиано дела Ровере.

— Habemus papum! — извика той, препускайки към Джироламо.

Графът ни нареди да спрем. Видяла пратеника, Катерина изскочи от каретата си и тръгна към съпруга си толкова бързо, колкото й позволяваше осеммесечната бременност.

За нейно облекчение не бяха избрали Борджия за папа. Дела Ровере обаче също не бе наследил Сикст. Свирепата им битка за папския трон бе предизвикала такъв смут в Кардиналската колегия, че нито един кардинал не бе посмял да гласува за тях. В писмото си Дела Ровере твърдеше, че е убедил поддръжниците си да издигнат протежето му — родения в Италия грък Джовани Батиста Чибо. Кардинал Чибо бе приветлив мъж, когото никой нямаше причина да не одобрява; дори Борджия се съгласил да гласува за него. Дела Ровере злорадстваше, че Чибо ще се вслушва безпрекословно в съветите му, защото именно той е убедил Сикст да му даде червена кардиналска шапка.

Джироламо прие новината с бледа усмивка; Дела Ровере поне си бе осигурил място зад кулисите на трона на апостол Петър. Катерина извърна лице, без да продума. При всичките си хвалби, Дела Ровере не бе успял да стане папа и беше отказал да й помогне в най-мрачните й дни.

Дори Форли не отбеляза тържествено пристигането на графа и графинята. Минахме през градската порта, където никой не чакаше да ни посрещне. Докато прекосявахме улиците между окаяните, схлупени колиби на занаятчии и надничари, хората се взираха към нас през отворените врати, ала не ни приветстваха. На пазара на най-големия площад в центъра на града търговци, земеделци и домакини застиваха и ни наблюдаваха мълчаливо.

Едва когато стигнахме до най-богатия квартал и къщата на така наречения кмет — Луфо Нумай — усетихме нещо като гостоприемство. Къщата на Нумай ми напомни Палацо Медичи във Флоренция — триетажна, с редици симетрично разположени, високи правоъгълни прозорци и бледокафява каменна фасада без орнаменти: жалка гледка за свикналите с разкоша на лъскавите римски дворци.

Кухненска прислужница с мърлява престилка отвори вратата на Джироламо. Смутена до дън душа от появата на владетеля на Форли, тя му извърна гръб и го остави да чака пред прага, докато извика господаря си.

Луфо Нумай бил главен политически съветник и посредник на Пино Орделафи, после на сина му Синибалдо. Когато станало ясно, че Джироламо ще наследи владението им, той засвидетелствал преданост на новия господар на Форли — толкова убедително, че Джироламо му бе поверил ключа за новия замък на семейство Риарио в града.

За пръв път зърнах почитаемия Луфо, докато притичваше бързо от стълбището към вратата. При вида на новодошлите той плесна радостно с ръце и се поклони толкова раболепно, че ако не бяхме изтощени и обезсърчени, бихме се разкикотили.

После хукна обратно по стълбите, върна се с наниз ключове и ги връчи на графа. Джироламо яхна отново коня си, а Нумай се втурна към каретата на Катерина.

Най-видният гражданин на Форли бе облечен като търговец — в туника от груба сива коприна над черни панталони; не носеше злато и накити. Бе съвсем плешив до върха на темето, откъдето рядка, тъмна туфа коса се спускаше до раменете му. През цялото време наместваше машинално кръглите си очила. Прецених, че наближава шейсетте.

— Ваше най-сияйно Благородие! — възкликна той, стиснал длани, сякаш сърцето му прелива от вълнение. — Бях забравил колко ослепително красива сте! Погледна ли ви, всеки път ме изпълва удивление! Умолявам ви да ми окажете честта да вечеряте с мен днес. Нашият господар ми каза да питам вас. Бих желал да ви посрещна, както подобава, в града ни!

Цялата реч бе придружена от бурни, угоднически жестове.

Катерина се усмихна неискрено, кимна изморено вместо поздрав и се отдръпна от прозореца на каретата.

Керванът ни потегли отново; след няколко минути пристигнахме в новия Палацо Риарио. Незначително по-голяма от дома на Нумай, сградата представляваше дълъг правоъгълник, построен от различни по размер тухли в нюанси на оранжевото, бялото и сивото, избледнели от слънцето. По фасадата се редяха дузина еднакви сводести прозорци — по шест един над друг от двете страни на дървената врата; на третия етаж имаше редица по-малки, овални прозорци.

Влязох с Катерина, децата и бавачката Лучия. Нямаше внушителни мраморни подове и стълбища, нито стени с гоблени, извезани със златни конци — само неравен скърцащ паркет, застлан с излинели, мръсни килими. Стените бяха замазани с посивял хоросан, напукан и грапав; дървеният парапет на стълбището се клатеше застрашително. Тук-там имаше бледи следи от предишния ни живот — портрет на Катерина, ценна ваза, златни свещници, изящна завивка. Като цяло обаче имението изглеждаше неугледно, старо и мрачно.

Преди време Катерина бе живяла тук няколко месеца; в писмата си от Форли тя не изразяваше недоволство от обстановката. „Навярно тогава — помислих си, — новият Палацо Риарио й е изглеждал обвеян със старинен, провинциален чар — приятно място за кратък престой, стига да се връща винаги в Рим.“

Помогнах на бавачката да намери вещите на децата и да ги сложи в леглата им. После тръгнах по тъмните, тесни коридори към покоите на графинята. За съжаление се натъкнах на Луфо Нумай, който бе довел двамина прислужници, запознати с имението и готови да ни помогнат даром през първата седмица.

Нумай ги бе предал на Джироламо и сега се щураше сам и напосоки в търсене на господарката на Форли, явно за да й припомни поканата за вечеря.

— А! Не съм те виждал досега! — сепна се той, побутна очилата си към междувеждието и се приведе към мен, присвил клепки. Зад очилата уголемените му очи заискриха похотливо. — Красавица си! Придворна на Нейно Сиятелство може би?

Преди да успея да отговоря, ръцете му се лепнаха под деколтето ми и стиснаха, сякаш опипват зрели сливи.

— Господарката ти се слави с прелестта си — прошепна ми той в ухото, — но по-ненагледната си ти. Черната ти коса, тъмните ти очи, носът и устните ти…

Опита се да провре длан под корсажа ми. Отдръпнах се и го зашлевих с всички сили, запращайки очилата му на пода.

— Кучка! — ахна Нумай по-скоро от изненада, отколкото от гняв.

Застана на четири крака и пипнешком започна да търси очилата си по килима.

Виждах ги ясно, но бях толкова изтощена от премеждията през последните два месеца, че ми беше все едно какво ще си помисли за мен най-влиятелният мъж във Форли след Джироламо.

Докато Нумай лазеше по пода, изрекох с леден глас:

— Сестра съм на Нейно Сиятелство. Отраснах с нея в миланския двор. И не смей да ме докосваш повече!

Той потупваше по пода с длан, докато говорех, и най-сетне намери очилата. Сложи ги, седнал на килима, и ме погледна учуден, ала — странно — не и ядосан.

— А! — втренчи се в лицето ми със зловещо благоговение. — Разбирам! Личи си, че си дъщеря на херцог Галеацо.

— Херцогиня Бона ме осинови — озъбих се. — Пусни ме да мина!

Особена, развълнувана светлина проблесна в очите му и пръстите му докоснаха зачервената буза.

— Силна си! Няма да те нараня, скъпа. Извинявам се, че те разстроих. Моля те само… — Наклони се напред, опрял лице в пода с малодушно покорство. — Само да ми кажеш името си. Винаги ще го нашепвам с обожание.

Припълзя към мен на лакти и колене, стигна до чехъла ми и го целуна.

Поразена, казах истината:

— Деа.

Той вдигна рязко глава.

— Деа… Трябваше да се досетя. Наистина си богиня!

Бузите му пламнаха.

— Месер Луфо, станете и ми направете път.

За разлика от коридорите в Рим тук бе твърде тясно, за да заобиколя свитото му тяло.

— Разбира се, разбира се, прелестна богиньо! Но… защо не ме ритнеш, та да се изправя?

— Махнете се веднага! — просъсках.

Нумай пак опря лице в килима и закри главата си с длани в очакване на удара.

Бях изморена и изнервена; исках да открия Катерина и да се уверя, че леглото е застлано, та двете да легнем върху истински дюшек след едноседмичното пътуване. Макар да противоречеше на всичките повели на Бона, подритнах леко кокалчетата на пръстите му, сплетени над плешивото му теме.

— По-силно — настоя той.

Ритнах го пак, този път не толкова плахо.

— По-силно — примоли се отново Нумай и третият ми ритник го събори на една страна.

— Ставай веднага! — заповядах му сурово.

Месер Луфо се изправи, запъхтян от похот.

— Деа, скъпа Деа, ще те сънувам днес! Някой ден ще ти потрябвам. И дойдеш ли при мен, ще получиш всичко. Всичко! Само кажи…

Протегна се към мен да ме улови отново, но аз вдигнах предупредително длан и той застина.

От коридора зад него долетя приглушен кикот. И двамата погледнахме натам и видяхме Катерина, застанала на няколко крачки от нас.

Нумай скочи на крака и запелтечи, че е дошъл само за да доведе прислуга. Щял да ни поднесе угощение в двореца, вместо да настоява да му гостуваме, защото господарката му очевидно била твърде изморена.

При тези думи се оттегли припряно, а Катерина го проследи с поглед, широко усмихната.

— Запознала си се, виждам, с почитаемия Луфо Нумай — отбеляза тя. — Възползвай се от слабостта му, ако пожелаеш.

За пръв път от месец и двете се засмяхме.

Катерина ме поведе към покоите си, където Марта — възрастната надзирателка на камериерките в Палацо Риарио в Рим — разопаковаше багажа й. От стотиците прислужници, помощници, секретари, готвачи и перачки, съставлявали домакинството на графа в Рим, се бе наложило да се задоволим едва с двайсетима. Сега децата имаха една бавачка, не три, а Катерина не разполагаше с дванайсет камериерки, ами само с Марта и мен.

В края на дългия ден с Катерина се строполихме изтощени в леглото, застлано за щастие с фини чаршафи, възглавници и завивки от Рим. Чак тогава господарката ми си позволи да заплаче, разочарована горчиво, задето е била принудена да напусне Свещения град. Щом сълзите потекоха, не успя да ги овладее, и се наложи да я прегърна като малко дете.

* * *

Три седмици по-късно Катерина роди здрав син — Джовани Ливио. Би следвало бащата да ликува — тримата синове гарантираха, че родът Риарио-Сфорца ще просъществува поне още две поколения. Разтърсен обаче от загубата на богатството и престижа си, Джироламо пиеше по цели дни и играеше комар, пренебрегвайки истината, че няма никакви приходи, понеже поданиците му не плащат данъци. Графът повери управлението и финансите на способната си съпруга, макар тя да бе достатъчно заета с ремонта на новия си дом. Същевременно не криеше ненавистта си към нея, защото на фона на нейната смелост малодушието му се открояваше още по-очебийно. Оставяше я обаче да се разпорежда, както намери за добре, вероятно тайно възхитен от храбрия й опит да задържи „Сант’Анджело“. В крайна сметка този факт ми донесе голяма радост.

Всички секретари, писари и лични помощници, обслужвали Джироламо в Рим, получаваха надниците си от Ватикана, с изключение на четирима — възрастен камериер на име Николо, иконом, виночерпец и Лука. Понеже господарят му бе заменил политическата кореспонденция с хазарта, Лука разполагаше с много свободно време, през което помагаше на тримата си другари. Когато в крилото на графа не се нуждаеха от услугите му, той изпълняваше задачи, възложени му от Катерина — и, следователно, се срещахме по-често.

Навярно присъствието му припомни на господарката ми любовта му към мен или тя забеляза какви погледи си разменяме. Предпочитам да мисля, че просто я бях подценила.

Един ден, докато помагах на възрастната Марта да смени бельото й, Катерина влезе в стаята. Бе родила едва преди две седмици и все още се чувстваше изморена и раздразнителна; и по-зле — връщаше се след посещение при съпруга си, който преди пладне вече бе пиян и играеше зарове с новите си приятели — разблудните братя Орси и избухливия аристократ Лудовико Панеско. Джироламо бе наредил да сложат маса за хазарт в личната му трапезария, която наричаше „Залата с нимфите“ заради стенописа, изобразяващ голите покровителки на природата. Обикновено след подобни срещи със съпруга си Катерина се мръщеше изнервена, ала онази сутрин я погледнах и забелязах, че се опитва да сдържи усмивката си и очите й искрят необичайно ведро.

— Деа, искам да поговорим насаме — подхвърли бодро тя.

Схванала намека, Марта се оттегли толкова бързо, колкото й позволяваха болящите я кости. Подпъхнах чаршафа, пригладих го с длан и се приближих до господарката ми.

— Съпругът ми — подхвана тя — не обича да обсъждаме темата за „Сант’Анджело“. Явно обаче най-сетне проумя какъв риск поех за него — риск, заслужаващ възнаграждение. Реши да удовлетвори най-настойчивата ми молба.

Замълча драматично, взирайки се многозначително в мен. Зачаках любезно да продължи; мислено вече си напомнях, че и бельото на децата е за пране, а Лучия не може да наглежда четиримата си питомци и същевременно да занесе мръсните чаршафи на отрудената перачка.

Забелязала колко съм разсеяна, Катерина въздъхна и сервира направо изненадата си.

— Деа, не се ли сещаш какво имам предвид? Джироламо се съгласи да се омъжиш за Лука.

Зяпнах я смаяна, опитвайки се да проумея думите. Прецених, че са твърде невероятни, и попитах:

— Какво?

Тя повтори същото с усмивка.

Зашеметена, седнах тежко на леглото. Катерина застана пред мен и улови ръцете ми.

— Не разбираш ли? — възкликна въодушевена. — Лука е твой! И лично ще избереш деня.

Най-сетне успях да проговоря и прошепнах:

— Благодаря ви, благодаря ви.

— Не е ли редно да съобщим новината на Лука? — намигна ми тя. — Графът определено не е в състояние да го уведоми.

* * *

След по-малко от месец с Лука се оженихме една привечер в градската катедрала „Санта Кроче“. Лука бе предупредил предварително свещеника, че церемонията ще е скромна и ще присъстват само членове на домакинството. Не бе споменал, че сред гостите ще е господарката на Форли, която не вдигна плътния си воал, докато не влезе в църквата. Джироламо остана в двореца, разбира се, да надига бокалите в „Залата с нимфите“.

Нямаше как да си позволя нова сватбена рокля и облякох най-красивата си лятна рокля — от сребриста коприна, обточена с черна дантела — бях я взела за лагеруването край бойното поле пред Палиано. За моя изненада Лука също бе избрал сребриста туника от брокат с петно от омастилен пръст над подгъва. Усмихнах се, забелязала лекето, и похвалих бъдещия си съпруг колко е красив, което не бе лъжа. Черните му мустаци бяха грижливо подрязани, а козята му брадичка — подстригана както при първата ни среща в Рим.

Застанали пред свещеника в катедралата, изрекохме обетите си — Лука с пресеклив глас, аз — с развълнуван шепот. Той се обърна най-сетне към мен, за да наниже тънката златна халка на пръста ми; дланите му бяха влажни и трепереха, а очите — необичайно разширени. Щом свещеникът ни обяви за съпрузи обаче, се усмихна широко с нескрито облекчение и двамата се прегърнахме, изтощени от напрежение. Ала когато устните му намериха моите, силата му се върна и едва не паднах по гръб под напора на целувката му — за радост на Катерина и децата, които се разкикотиха и заръкопляскаха под неодобрителния поглед на свещеника.

Беше ноември и сланата вече бе попарила градините зад двореца. Вместо на открито, празнувахме в трапезарията на Нейно Сиятелство — толкова тясна, че персоналът, макар и малоброен, едва се смести вътре. Катерина пи, яде и танцува, сякаш е една от нас, и мисля, че се чувстваше щастлива както в Рим; аз несъмнено бях по-щастлива. Лука постоянно ми допълваше чашата и изпих солидна доза от възкиселото местно вино.

Най-сетне той ми прошепна, че е време да се оттеглим от скромното тържество. Ръка за ръка влязохме, позамаяни, в аскетичната му ергенска стая, която доскоро бе делил с виночерпеца. Сега тя се полагаше само на двама ни. Съпругът ми отвори вратата и аз я огледах до последната подробност — изглеждаше не по-голяма от гардеробната на Катерина в Рим и също толкова мрачна; единствената светлина идваше от малък овален прозорец, толкова нависоко, че нито Лука, нито аз можехме да погледнем през него. Мебелировката се изчерпваше с ниско легло, два пъти по-тясно от постелята на Катерина; нощна масичка; дървен стол без тапицерия; висок шкаф и малко писалище на колелца, оборудвано с перо и мастилница. Между мебелите почти нямаше място за ходене; като добавим мръсните хоросанови стени, обстановката бе плачевна.

Засмях се обаче, когато Лука прекоси прага и се стресна от ненадейното хрущене под краката му; някоя потайна душа бе разпиляла орехи по пода, все едно сме царски особи. Разчистихме орехите, доколкото успяхме, залостихме вратата и се съблякохме; аз развързах тежките ръкави на Лука, той — моите. Продължихме нататък бавно и тържествено, защото никога не се бяхме виждали съвсем голи и моментът изглеждаше странно церемониален. Бях очарована от тялото на Лука — от редките тъмни косъмчета, които осейваха гърдите му, и оформяха тясна ивица от пъпа към слабините му.

Улових го за китката, за да го дръпна към леглото, но той ми посочи бутилката вино и двете чаши върху нощната масичка. Малка бележка се подаваше изпод единия бокал; оказа се — изненадващо — че е благопожелание от граф Джироламо. За наше удоволствие току-що отворената бутилка съдържаше отлично вино от Рим.

— Това е знак — подхвърли шеговито Лука, напълни чаша и ми я подаде.

Седнала върху грапавия дюшек, от който лъхаше неприятна миризма, поклатих глава с усмивка.

— Знак за какво?

— Знак, че трябва да те напия. Все пак си девствена; трябва да се погрижим да не изпитваш болка.

Разкикотих се и се облегнах върху твърдата дървена табла.

— Късно е. Вече съм пияна.

— Тогава ще те напием още повече.

Той седна до мен на леглото и чукнахме чаши. Не ги допихме. Лука се наведе да ме целуне, протегнах ръка да оставя бокала си и не отлепих устни от неговите. Не след дълго той полегна нежно върху мен.

— Готова ли си? — прошепна.

Бях готова.

Чувала съм какви ли не приказки за изгубването на девствеността, но ще ви кажа едно — усетих съвсем слаба болка и бързо я забравих, потопена в невъобразима наслада.

Както в склада пред тайния му кабинет в Рим Лука закри с длан устата ми в напълно несполучлив опит да заглуши виковете ми.

* * *

През първите няколко седмици след сватбата нощем спях при Лука, а призори се качвах замаяна в покоите на господарката ми. Всеки ден заспивах, обгърната от успокоителен мирис на мастило, мъжка плът и пергамент. Лука запалваше лампата, слагаше я върху писалището, закриваше стъклото с шапката си, та да приглуши светлината, и пишеше също като брат ми. Никога не попитах какво пише, а той никога не ми обясни.

Веднъж се събудих и лампата не гореше. Лука бе разтворил кепенците и стоеше под прозорчето с лента лунна светлина в косите. С премрежени очи наблюдавах как протегна показалец и очерта звезда с пет лъча във въздуха пред южната стена. Лежах неподвижна, стаила дъх. Той описа кръг, движейки се бавно из стаята, за да не се блъсне в нещо и да ме събуди.

Гледката ме изпълни с любов, вина и ужас. Любов, защото знаех, че Лука познава ангела и сърцето му е чисто и благородно като на брат ми; вина, защото знаех, че Матео е искал да се свържа с ангела, ала не бях изпълнила волята му.

И ужас, защото се страхувах какво би пожелал ангелът от Лука.

Ужас, защото се страхувах още повече какво би пожелал от мен някой ден.