Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (36) (Алената графиня)

XXXIV

През следващия ден артилерията на Борджия мълчеше; очевидно на войниците на Валентино им бяха необходими два дни да се съвземат след празниците. Рано сутринта на двайсет и осми декември обаче ме събуди оглушителен рев на оръдие. Стените на „Рая“ се разтърсиха. Станах от леглото, ала усетих как и подът се люлее под стъпалата ми.

Катерина скочи също на крака и веднага ме стисна за ръката.

— Улучиха „Рая“! — изкрещя ми в ухото, грабна зимните ни мантии и ми подаде моята. — Ела!

Спуснахме се бежешком към долните етажи на главната кула, където кастеланът и командирите спяха и се съвещаваха. Мрачните, спартански помещения бяха най-безопасните в „Равалдино“, понеже крепостните стени ги защитаваха изцяло. Катерина извика Да Кремона, но той вече бе при оръдията заедно с другарите си. Графинята ме остави до камината в съвещателната зала.

— Трябваше да се досетя — отбеляза тя, ядосана на себе си, — че Борджия няма да дочака благопристойно Новата година. Разбрал е къде са покоите ми. Ще се преместим долу, докато приключи обсадата.

Заповяда ми да остана тук и само по нощница и мантия — дори без чехли — отиде при войниците си. Протегнах замръзналите си стъпала към огъня и ги разтрих, опитвайки се да не обръщам внимание на упоритото бумтене на оръдията.

Обстрелът продължи цял ден. Въпреки мразовитото време Катерина не се отдели от топчиите си. След време събрах смелост и се върнах в „Рая“ да сваля сандъците ни в главната кула. После занесох обувки на Катерина, която раздаваше заповеди на покрива. Благодари ми — краката й вече бяха страховито посинели.

Гърмежите продължиха и по тъмно. Капитан Да Кремона ни отстъпи жилището си, състоящо се от тясна спалня и още по-малка дневна. Катерина спеше на грапавия дюшек, а аз — на по-неудобния сламеник. На новото място бумтежът се чуваше по-проглушено, ала достатъчно, за да обтяга нервите ми. Станах, запалих лампата в дневната и взех книгата, която месер Джовани ми бе подарил.

Постарах се да се съсредоточа върху латинския на Фичино, ала колкото повече четях за Бог, ангелите и небесния порядък, толкова повече губех вяра. Нямаше ред и красота; самият Фичино бе умрял наскоро; Лоренцо Великолепни, майка му Лукреция, обичният ми Матео, добросърдечният месер Джовани — всички бяха мъртви, а светът не се бе променил. Сега и Катерина вероятно щеше да загине, а най-дълбокият ми страх беше, че ще стана свидетелка на жестокия й край; или още по-лошо — тя ще бъде принудена да наблюдава моя.

Колко ли пленителна е изглеждала извисената философия на Фичино, написана в разцвета на Флоренция и в охолното имение, отстъпено му от Медичите! Не му е липсвало нищо — носел е изящни дрехи, хранел се е с отбрани ястия, пиел е изтънчено вино. Не се е вслушвал в грохота на оръдия и не се е питал всеки миг колко му остава да живее и какъв кървав свършек му е отреден.

— За нищо… Брат ми умря за нищо — процедих през зъби.

Разхлипах се — не тихи сълзи на тъга или примирение, а гневен, горчив, отчаян плач. Изправих се и — забравила за Катерина в съседната стая — запратих книгата към отсрещната стена.

Зашеметена от простъпката си, се вцепених за миг, после отидох на пръсти до открехнатата врата на спалнята, където изтощената графиня похъркваше звучно. Вдигнах внимателно разтворената книга. Кожената подвързия, уви, бе разкъсана, а листата — смачкани непоправимо. За мое учудване един от тях се бе изплъзнал и лежеше върху пода.

Взех го и забелязах ясни следи от гънки — явно го бяха сгъвали и разгъвали често. Ръбът не бе скъсан — очевидно никога не е бил част от подвързания ръкопис. Хартията беше овехтяла и обезцветена.

Написаното бе с различен почерк и нямаше връзка с текста на Фичино; всъщност дори не беше на латински. Вертикално бяха изредени буквите на италианската азбука, а срещу всяка имаше друга буква, цифра или символ.

Дори след две десетилетия познах веднага равния, изящен почерк на Матео. Листът съдържаше ключ за някой от шифрите му.

* * *

Смразих се, все едно от смъртна уплаха. Само че не се страхувах, а бях обзета от очакване и крехка надежда. Затворих внимателно книгата на Фичино с мисълта, че тежестта на непокътнатите страници ще изглади гънките по повредените. Влязох безшумно в спалнята и извадих тихомълком дневника на Матео от дъното на сандъка си. Отворих го напосоки, пригладила внимателно ключа до него.

— Матео — прошепнах глупаво, — помогни ми, скъпи братко.

Буква по буква преведох първия ред:

вускрхждмопирсв…

Безсмислица. Оставих перото и закрих лице с длани, ядосана, че съм се уповавала в жестокия Бог. Очите ми обаче останаха сухи; неспокойствието още ме владееше. Втренчих се отново в ключа на Матео.

В горния край на листа забелязах едва различима бележка — толкова дребно написана, че се наложи да вдигна листа към лампата.

вс4та

Очите ми засноваха между дневника на Матео и ключа за шифъра. Най-сетне задрасках всяка четвърта буква. И получих следното:

мепредупредиченаграфДжироламонеможедасеимадовериеотносноимола

Поставих разстояние между думите, отбелязах главните букви и прочетох:

ме предупреди, че на граф Джироламо не може да се има доверие относно Имола.

Знаех, че Марсилио Фичино е бил учител и на Джовани деи Медичи, ала не подозирах, че и Джовани като Матео е бил посветен в египетските мистерии и ритуала за призоваване на ангела. Или по силата на случайността Матео бе прочел същата книга от библиотеката на Медичите и беше забравил ключа в нея.

Нямаше значение; изпитвах признателност.

— Благодаря — прошепнах. — Матео, месер Джовани, благодаря ви.

* * *

Не си легнах. През цялата нощ превеждах дневника на Матео. Понякога спирах, обзета от силни чувства, особено когато стигах до редове като тези:

Горката ми сладка сестра, как я обърквам! Върна ли се вкъщи, ще я заведа във Флоренция и ще й разкажа истината за миналото. Както майка ни тя има дарба да разбира символи и поличби — талант, с който не бива да се злоупотребява. Моля се скоро да открие ангела…

По-нататък тонът ставаше по-тягостен, сякаш Матео най-сетне бе прозрял надвисналата гибел.

Ще ми се да ми оставаха достатъчно дни, та да предам познанията си на Деа… Разбирам обаче какво означава символът на Обесения мъж. Моля се жертвата ми — каквато и да е тя — да й помогне. Единственото ми желание е тя да е щастлива. Надявам се да преживее радостта от срещата с ангела.

На другата сутрин Катерина ме откри заспала на писалището, обронила глава върху дневника на брат си и с перо в ръката.

* * *

Макар да не бях прочела дневника на Матео дори до средата, легнах и спах до пладне въпреки постоянното бумтене на оръдията. Когато се събудих, се възползвах от уединението и извадих всичките му документи от сандъка: кесийката със сивкавокафяв прашец, диаграмите със звезди и кръгове и древния египетски призив.

Начело на войниците си, Катерина бе в стихията си. Аз, от своя страна, цял ден си припомнях ритуалите и упражнявах движенията, които преди години бях видяла брат ми да прави във въздуха. Не особено рационално занимание, ала поне отвличаше вниманието ми от грохота на битката и проясняваше мислите ми. Знаех, че последните карти, изтеглени от графинята, касаят и мен: Кулата, Деветте жезъла, Обесения мъж. И аз имах сили да избера между унищожението и саможертвата. Но с каква саможертва можех да спася „Равалдино“ и господарката на крепостта?

Катерина се върна дълго след полунощ. Продължавах да превеждам дневника и вече бях научила, че Лука е бил откровен с мен. Той не само се бе сприятелил с Матео по време на дългото пътуване от Рим, но и го бе предупредил, че Джироламо иска да си присвои Имола на всяка цена. Матео пък му бе разкрил решимостта на Галеацо — по настояване на близкия му приятел Лоренцо деи Медичи — да задържи Имола в границите на Миланското херцогство.

* * *

В навечерието на Новата 1500 година артилерията на Борджия ни обстрелва до залез-слънце. Мнозина проповедници вещаеха, че настъпва краят на света и Бог ще въздаде дължимото на грешниците. По настояване на Катерина се присъединих към нея и командирите й в трапезарията на „Рая“, пих малко вино и се оттеглих рано. Господарката на Форли танцува дълго след полунощ в ритъма на тромпети и барабани.

През първия ден от Новата година се събудих далеч преди другите и се насладих на дълбоката, благословена тишина. Катерина спеше дълбоко, изтощена от битките; затворих вратата и се измъкнах навън, където върху писалището на капитан Да Кремона ме чакаше дневникът на брат ми. Изгарях от нетърпение да прочета последните няколко страници.

Меланхоличният тон не се променяше — Матео явно предчувстваше участта си. Споменаваше с благодарност Лукреция деи Медичи, благодетелката, която го бе спасила и се бе опитала да спаси и мен; обясняваше колко е привързан към Лоренцо, Джулиано и „учителя“ Марсилио Фичино. Между спомените бяха вмъкнати подробности от пътуването; описваше и какво недоверие изпитва към продажните папски легати, които съпровожда, и изразяваше опасение, че животът на херцог Галеацо е в опасност.

Един от кардиналите му се струваше най-коварен.

Лука сподели с мен още по-тревожни новини. Испанецът е изобретил нова силна отрова и вероятно я носи, за да убие херцога, ако не прояви сговорчивост по въпроса с Имола. Родриго Борджия е хитър и лукав мъж с остър ум, който не пропуска нито една подробност, затова трябва да внимавам. Надявам се обаче да разбера къде крие отровата и тайно да се отърва от нея, преди да пристигнем в Милано.

* * *

Перото падна от ръката ми върху писалището и остави черно петно на дървото. Изправих се толкова бързо, че столът се прекатури и изтрополи върху каменния под.

Борджия. Той ли бе причестил Матео, преди да умре? Сломена от скръб, явно не бях обърнала внимание. За пръв път си спомних съзнателно онзи ужасен момент. Свещеникът не беше облечен в черно, а в изящна алена роба.

В крайна сметка разбунените ми мисли стигнаха до едно име: Родриго Борджия. Той бе убил Матео и сега възнамеряваше да убие Катерина. Ужасен от него, Лука вероятно се беше върнал в Рим. Навярно и той вече бе отстранен в опит да спре опасния мъж.

Борджия ми беше отнел всичко.

От дълбините на душата ми се надигна злокобен, горчив въртоп от чувства — безпомощна ярост, отмъстителност, омраза, мъка. Разбрах изгарящата ненавист, която Джироламо и баща му изпитваха към Лоренцо деи Медичи, когото бяха нарочили за убиец, откраднал им брат и скъп син. Копнеех за мъст повече отколкото за въздух.

Не е случайност, реших, че ключът за шифъра на Матео се появи след толкова години. Не бе съвпадение, че още пазех дневника и успях да го разчета. Проумях двата пътя, които картите ми бяха показали — да бездействам и да умра с Катерина, когато оръдията на Борджия пробият стените.

Или да се жертвам, като отида при Чезаре и раздам съвършено правосъдие, погубвайки го с отровата на баща му. Все едно дали ще ме заловят, или убият — щях да спася Катерина и най-сетне да отмъстя за Матео.

* * *

Планът ми бе прост и разчиташе на шанса, но се убедих, че ангелът ще ме защити. Щях да отида във Форли на шести януари, Богоявление — празник, тачен от французите и гражданите на Форли и честван с обилни количества вино. До полунощ Чезаре и войниците му щяха да са пияни, преяли и, надявах се, заспали, понеже рано на другата сутрин щяха да се впуснат отново в битка.

Катерина следеше зорко как Борджия идва и се оттегля от бойното поле. Той определено спеше в имението на Нумай. Луфо Нумай играеше ролята на любезен домакин, както бе посрещнал графинята и Джироламо при пристигането им във Форли.

Не споделих намеренията си с нея. Когато на втори януари оръдията загърмяха отново, тя се качи на покрива при топчиите, а аз използвах времето да се подготвя за бягство.

След смъртта на месер Джовани бях отнесла дрехите му в стаите за гости в „Рая“, където бе отседнал при първото си посещение. Прибрах ги в един сандък в дъното на килера, та Катерина да не ги вижда. Всъщност тя никога не стъпваше тук, за да не си спомня блажените дни от началото на връзката си с Джовани. Там открих и заделих настрана една вълнена туника и зимна мантия, панталони, колан, широкопола мъжка шапка — всичките черни, с изключение на колана.

Знаех, че господарката ми държи кама в кания под възглавницата си; отнесох я в някогашните покои на месер Джовани заедно със зимните ми обувки за езда и ги оставих до купчината дрехи.

През онзи ден Катерина си легна веднага след вечеря и спа непробудно до сутринта. Същото се повтори през следващите три дни; всеки ден се сещах за неща, важни за мисията ми — шал, за да си покрия лицето; кожени ръкавици; ключа за прохода. Прибрах ги в джобовете на мантията при черната кесийка със сивкавокафявия прашец, с чиято помощ щях да изпълня ритуалите.

На четвъртия ден настъпи Богоявление и се отдадохме на дългоочакван отдих. От бойниците Катерина наблюдаваше празничното шествие, организирано от френските армейски свещеници. Времето бе ужасно студено; улиците на Форли и покривът на „Равалдино“ скоро опустяха. След литургията в параклиса Катерина си легна рано. Притесних се, да не би да се събуди след залез-слънце, ала вечерта дойде и отмина, а тя не помръдна.

Известно време я гледах как спи и ми се прииска да се сбогувам с нея, както подобава. Прибрах обаче картите си в джоба и влязох тихо в дневната, за да взема диаграмите с ритуалите. Повдигнах плота на писалището, замислих се и освен документите на Матео извадих лист хартия. Написах:

Не ме търси. Знай, че съм щастлива.

Оставих бележката върху писалището, пъхнах свитите на руло пергаменти под мишница, взех лампата и тръгнах към „Рая“.

* * *

Покоите на месер Джовани бяха тъмни, тъжни и студени — кепенците бяха затворени и камината не бе палена от началото на обсадата. Светлината от лампата в ръката ми шареше призрачно по голите подове и стени, докато вървях към килера.

Оставих лампата до купчината мъжки дрехи. Щях да си свърша работата тук, за да не рискувам войниците да забележат светлината, струяща през процепите на кепенците в необитаемите покои. Съблякох се бързо и надянах туниката и въздългите панталони на месер Джовани. Закопчах си колана с камата и се обух. Увих вълнения шал около врата си и сложих мантията и шапката.

Оставих картите в средата на килера, взех износения пергамент с документите за ритуала и се обърнах на изток към Форли. Припомняйки си тържествените, благоговейни жестове на Матео и Лука, осветих мястото първо със звездата с пет лъча, после с хексаграмата. Едва тогава осъзнах, че съм забравила да погълна кафявия прашец от кесийката. Без него ангелът нямаше да се появи, а не бях готова да се спусна в рискованото приключение без божествена помощ.

Спомних си думите на Фичино: „Достатъчна е половин чаена лъжичка“, отворих черната кесийка до захвърлената ми рокля и грижливо отмерих необходимото количество. За да успея обаче, трябваше да надмогна унеса и дезориентацията от опиума.

Погледнах прашеца в дланта ми, замислих се за дългото слизане по тунела и изтръсках една третина на пода. Облизах останалото и го прокарах с усилие на волята въпреки желанието да повърна.

После зарецитирах варварските имена. Несвързаните срички придобиха ярък, неотложен смисъл — това вероятно бе последната ми възможност да се срещна с ангела, преди да умра, а копнеех да проумея живота си и смъртта на брат ми.

Декламацията продължи няколко минути. Накрая сведох глава и прошепнах:

— Покажи ми пътя, моля те. Искам да разбера, а няма да мога да попитам отново.

Зачаках стените да изчезнат и ангелът да се появи както преди години. Виждах обаче само мъждукащата светлина на лампата, роклята ми, захвърлена като миналото ми, и картите до краката ми.

В ума ми изплуваха думите: „Ключът към миналото ти е ключ и към бъдещето ти“. Така ми бе казал ангелът преди две десетилетия.

Вземи картите. Ангела ли чувах, или вътрешния си глас?

Вдигнах тестето. Със затворени очи размесих картите, целувайки всяка с върха на пръстите си, докато усетих коя ме очаква. Издърпах я, отворих очи и върнах другите на пода.

В ръцете ми останаха Деветте саби. Втренчих се в нея, спомняйки си как бях видяла изображението, когато бях под въздействието на прашеца — от върховете на сабите се стичаха алени сълзи. Кървавите капки се зареяха пред очите ми и сега, а в ума ми изплува предупреждението на ангела: „Това е ключът към миналото и бъдещето ти — унищожение и самоунищожение. Влудяваща болка. Прояжда те и не я ли прогониш, ще те погълне“.

— Ще я прогоня — изрекох гласно. — Ще убия Чезаре Борджия. Ела с мен и ми помогни.

Последва толкова протяжна тишина, че се отчаях. С глас, натежал от скръб, попитах:

— Няма ли да дойдеш с мен? Няма ли да се покажеш? Страхувам се и се нуждая от успокоение.

Най-сетне долових глух отговор, сякаш ангелът се отдалечаваше от мен. Винаги съм с теб. Никога няма да те напусна.

Въздъхнах разколебана. Предишното ми видение несъмнено бе предизвикано от прашеца, а не от магия, а мислите ми бяха нашепнали онова, което исках да чуя. Действителността обаче не бе променена — исках да спася живота на Катерина и да отмъстя за Матео.

Затворих кръга от суеверие и призовах не ангела, а храбростта на Катерина Сфорца. Тя не би се уплашила от дръзкото ми начинание; с находчив ум и дързост би открила пътя до Чезаре Борджия и би го убила. Прибрах Деветте саби в джоба си, където чакаха ръкавиците и ключът, представих си графинята като талисман и се усмихнах.

* * *

Покоите на месер Джовани се намираха в съседство с „Рая“, където в момента живееше капитан Да Кремона. За щастие той бе в трапезарията с другарите си — пиеха вино и обсъждаха стратегията за следващия ден. Минах безшумно през вратата, свързваща някогашните покои на Катерина и Джовани.

Лампата върху нощната масичка светеше. Прекосих бързо стаята и излязох в тесния коридор към клозета; по средата клекнах и осветих тъмната ламперия с лампата, за да открия малката ключалка.

Отключих я и посегнах към металния пръстен, ала ми хрумна, че не бива да оставям лампата, защото ще издаде и бягството ми, и наличието на тунела. Прокарах колана през дръжката й, помолих се да не пламна, стиснах обръча и се спуснах в прохода.

Засуетих се нервно да затворя дървения панел след себе си; вкопчена с една ръка в халката, съумях най-сетне да го дръпна с другата. Горещият стъклен глобус на лампата ме пареше по хълбока и бедрото, облизвайки ги всеки път, щом се спусках към следващия пръстен. Бях изминала едва четвърт от пътя, когато лампата се залюля силно и угасна, а глобусът аха да падне.

Запазих някак си равновесие и възпрях нажеженото стъкло да се изхлузи и да се разбие в тъмнината под мен. И проходът, и металните халки бяха ледени; опареният ми крак и болезнените ръце изостряха бдителността ми. Мислех за Катерина, която би пренебрегнала подобни дребни неудобства.

Не след дълго протегнах крак надолу и не напипах следващия пръстен. Спуснах се възможно най-ниско и въпреки непрогледния мрак усетих, че земята е съвсем близо; да усещаш обаче, не е толкова окуражително, колкото да виждаш.

Пусни се, точно зад теб съм, чух гласа на Катерина.

Пуснах се и веднага тупнах на твърда земя. Спомних си да свърна наляво и след две крачки върхът на обувката ми остърга по дърво. Отворих капака към тунела и опипом смъкнах безполезната лампа от колана си.

Без светлина не знаех какво ме очаква напред. Прокарах длан по замръзналата пръст пред стъпалата ми и най-сетне намерих камък колкото половината ми юмрук; подхвърлих го към отвора на тунела, навярно два пъти по-широк от раменете ми. Чух го как тупва глухо на дъното и разбрах, че ще падна прекалено отвисоко, ако скоча. Седнах на ръба на ямата и потърсих опора с върховете на обувките си. Не се разочаровах — надолу се спускаше недодялано стълбище от дъски и пръст. Поех си дълбоко дъх и тръгнах слепешком по стъпалата.

Най-сетне стигнах до отвор, висок до раменете ми. Оттук започваше истинският проход — вледеняващ душен мрак с мирис на клоака и миши изпражнения. Сниших се, ала шапката и раменете ми остъргаха пръстения таван.

Продължих бавно напред, протегнала ръце. Пръстите ми разкъсваха паяжини, чувах цвърчене на плъхове. Шапката ми падна и се наложи да се наведа и да я потърся опипом; точно когато пернах периферията, другата ми ръка докосна пълзящи краченца. Изправих се рязко и главата ми се блъсна в тавана.

В непрогледната тъмнина изтупах шапката и си я сложих. Никой от рода Сфорца не се страхува от плъхове и паяци, представих си да ми казва Катерина.

Закрачих отново напред и не след дълго се почудих дали в прохода има пролуки, защото в далечината виждах сякаш калейдоскоп от цветни стъклени топчета, преливащи едно в друго като флорентинска коприна. Примигнах и погледнах пак — сега ми се стори, че излъчват тънки лъчи лунна светлина, макар че нощта бе безлунна.

Обзе ме внезапно вълнение и се засмях тихо.

— Пияна съм, ангеле — прошепнах замаяна, — трябва да дойдеш при мен.

Ненадеен проблясък ме заслепи — все едно просия светкавица. Заслоних очи с длан и когато зрението ми се проясни, различих силует пред мен. Помислих си, че виждам черното сияние на ангела, ала когато се втренчих в него, той се премести в периферията на обзора ми.

— Изведи ме оттук — помолих го.

Отговор не последва — нито в ума ми, нито извън него. Тръгнах обаче след сияйната, подвижна чернота и плуващите пъстри сфери. Краката ми натежаха и се олюлях; спънах се в дънер, заровен в пръстта, и се строполих върху третото стъпало на стръмна стълба нагоре.

Пропълзях по неравните стъпала и темето ми се блъсна в дървен капак. Отгоре не идваше никаква светлина и резето поддаде трудно — наложи се да бутам с цялата си тежест. Чух скърцане и пукот от счупени клони; през отвора се посипа пясък и щеше да ми напълни очите, ако шапката ми нямаше периферия. Излязох над земята, плюейки пръст, и открих, че съм изкоренила един изсъхнал храст. Над мен имаше плетеница от голи маслинови клони, а сред индиговото небе отвъд тях блещукаха хиляди звезди — толкова замайваща гледка, че разтворих ръце като за прегръдка. Тогава забелязах голите си, измръзнали длани и си сложих ръкавиците — не само заради студа, но и за да не се отровя с кантарелата. Спомних си също за черния шал, увит около врата ми, и го вдигнах над лицето си, покривайки всичко, с изключение на очите.

Изпълнявах мрачна мисия, ала ме обзе всепроникваща еуфория и устните ми се разтегнаха в безумна усмивка. Светлините на „Равалдино“ бяха зад мен, градските порти — надясно. Минах през тях сравнително гладко, но двамината зъзнещи войници в стражницата прекратиха играта на зарове и ми подвикнаха:

— Ей ти! Пиян ли си?

Не посмях да отговоря с женски глас и прехапах устни да не се засмея. Съсредоточих се върху сияйната чернота, мержелееща се в крайчеца на очите ми, и поклатих глава. Действието ме принуди да пристъпя напред, за да не падна ничком.

— Пиян е — ухили се единият войник и се надвеси през отворения прозорец. — Да те арестувам ли искаш? Знаеш, че капитан Борджия ще те обеси, задето се щураш извън града. Да не споменаваме забраната да се излиза по улиците след вечерня.

Поклоних се извинително и когато се опитах да се изправя, залитнах и заситних няколко крачки надясно.

— Прибирай се, нехранимайко — изкрещя ми войникът. — Изчезвай, преди да съм излязъл!

Събрах пръсти да изразя признателност и се заклатушках по пътя, който Чезаре Борджия бе изминал като завоевател на Форли. Благодарих мислено, че улиците са пусти, няма луна и съм облечена в черно. Благодарих и на малкото светлини, все още блещукащи в къщите като красиви жълти диаманти. Не стигнах до края на пътя, където лагеруваха стотици френски, швейцарски и италиански войници, охранявани от неколцина конници. Свърнах по главната улица към градския площад. В нишите по фасадата на катедралата горяха факли. Минах край редица пустеещи магазини с разбити кепенци и врати, изтръгнати от пантите. Заобиколих градската градина, оголена от зимата и стъпкана от войници и коне. Прекосих от другата страна на улицата, та светлините на църквата да не издадат присъствието ми. Поспрях обаче да се насладя за миг на пламъците, които изглеждаха като дълги, зигзаговидни мълнии — червени, зелени, сини и жълти.

След магазините и катедралата дърветата станаха повече, за да заслоняват през лятото домовете на богатите семейства. Сега листата бяха окапали и голите клони олицетворяваха безнадеждността на зимата.

Имението на Луфо Нумай бе втората по големина сграда в квартала, изолирана от улицата с плътен остров от дървета — широколистни и вечнозелени — и олисяла цветна градина. Между къщата и дърветата се виеше широка алея, покрита с каменни плочи.

Прокраднах се до едно елхово дърво и се стаих в сянката му да се огледам. На алеята гореше лагерен огън, недалеч от главния вход, и четирима войници си подаваха кана с вино край него. И те като мен носеха раздърпани вълнени мантии и шалове около устата и носа. Челата им обаче се виждаха, оцветени в алено от пламъците, които ми се струваха необичайно жизнени и красиви.

Под обзелата ме еуфория надигаше глава паниката. Бях замислила находчива тактика да отвлека вниманието на стражите, за да остана насаме с Луфо — сега обаче се оказа, че съм я забравила. Трябваше бързо да взема решение, ала опиатът ме омаломощаваше.

Втренчих се в мъжете край огъня и сред тъмните им мантии ми се привидя друг силует, излъчващ тъмно сияние.

„Подчини ми се — каза ми ангелът, — и ще ти се покажа.“

„Помогни ми да вляза в къщата на Нумай и да открия Чезаре Борджия — отвърнах мълком. — Давам дума да ти се подчинявам до края на живота си.“

Макар да не очаквах той да продължи дълго.

Нямаше начин да заобиколя четиримата войници; висока каменна ограда опасваше имението от двете страни и отзад. Единствената ми надежда бе да се разкрия пред стражите. Интуицията и ангелът ме бяха подвели. Разтреперана като листо, си представих Катерина. Тя не би се уплашила от тези мъже; би се изправила смело пред тях.

С отчаяна въздишка се насилих да предприема нещо. Излязох измежду дърветата и застанах на плочника. Махнах на войниците, за да им привлека вниманието, и изрекох с възможно най-гърлен глас:

— Нумай! Нумай! Трябва веднага да говоря с месер Луфо!

Появата ми очевидно не стресна никого; стражите се обърнаха към мен с развеселено и леко учудено изражение, сякаш подозираха, че им погаждат шега.

— Кой си ти? — попита единият със силен френски акцент.

Друг — италианец с отчетливо римско произношение — стана и ме огледа.

— Много си пиян, хлапако.

Трети отбеляза вяло:

— Май не е от Форли. Не говори като тукашните.

— Нося съобщение на Луфо Нумай — обясних с дълбок алт.

Обзе ме болезнено желание да легна и да съзерцавам звездите или красивия огън; същевременно се страхувах за живота си.

Италианецът се втренчи любопитно в мен.

— И защо да ти позволим да говориш с месер Луфо? С какво доказателство ще ни убедиш?

— Негов братовчед съм — отвърнах дрезгаво. — Предайте му, че нося съобщение от почитаемата Деа. Ще поиска да ме види.

Французинът погледна към италианеца.

— Няма да навреди да кажем на Луфо, нали?

Италианецът се замисли.

— Не — кимна най-сетне и аз се усмихнах тържествуващо под шала. — Дори да си братовчед на месер Луфо обаче, ще те претърсим за оръжия — добави той.

— Ето — подадох му най-идиотски камата. — Не е нужно да ме претърсвате. Нямам други оръжия.

Другите трима войници избухнаха в смях; под вълнения шал устните на италианеца се раздвижиха и дълбоки бръчки набраздиха ъглите на очите му.

— Е, сега вече определено ще те претърсим!

Протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах и едва не паднах в огъня. Успях криво-ляво да се задържа на крака, французинът приближи изотзад и ме сграбчи за китките. Без да обръща внимание на виковете ми „Нумай! Нумай!“, италианецът отметна мантията ми, за да ме опипа за скрито оръжие. Стигна до гърдите ми и отстъпи ухилен назад. Смъкна шала и оголи лицето ми.

— Охо, момчета, имаме гостенка! Деа може би, която носи съобщение на месер Луфо?

Блъсна ме към един от другарите си, който стисна гърдите ми, преди да свали шапката ми и да разкрие плитката, навита над темето. Мигом всички ме наобиколиха — заопипваха ме, заизваждаха фуркетите от косата ми. Размахвах юмруци и крака, призовавайки на помощ Нумай.

Най-сетне на втория етаж се отвори прозорец. Някакъв мъж подаде глава и пролая:

— Стига! Защо, по дяволите, се забавлявате с жена? На пост сте!

Войниците веднага ме пуснаха и застанаха мирно.

— Месер Луфо! — извика италианецът. — Тази жена търси вас, предрешена като момче. Претърсвахме я за оръжия.

— Почитаеми Нумай! — изкрещях, твърде зашеметена да се сетя, че Чезаре Борджия може да ме чуе. — Аз съм, Деа! Дойдох да говоря с вас.

Той се надвеси през прозореца, за да ме види по-добре и плешивото му теме лъсна, а четинестата коса се спусна пред лицето му на дълги, рехави кичури.

— Деа — възкликна удивен той. — Вест ли ми носиш?

— Да. Искам да ви я съобщя лично.

Той повдигна вежди и се обърна към войниците.

— Претърсете я внимателно за оръжия. Ще сляза да я въведа вътре.