Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (3) (Алената графиня)

I

Милано

декември 1476 — април 1477

 

Виковете проехтяха на здрачаване — ужасени женски писъци. Не биха стигнали до слуха ни, ако го нямаше пушека и певците не бяха замлъкнали внезапно. Чух ги осем дни преди Коледа. Стоях в лоджията и вдъхвах хапещия леден въздух през прозореца, отворен от съобразителен прислужник.

Преди минута седях пред пращящата камина в покоите на херцогинята. Една от камериерките й печеше пиньоли върху метална лопата с дървена дръжка — лакомство за наследника на херцога, седемгодишния Джан Галеацо Сфорца, който се взираше с празен поглед в пламъците, докато бавачката решеше сламените му къдрици, падащи над крехките му рамене. До него седеше шестгодишният му брат Ермес — с тъмночервена коса, дебели крайници и дебела талия; с мудно тяло и муден ум. Вляво от тях седеше майка им, херцогиня Бона. Прозирно бяло було покриваше увитите й на кок плитки с глинест цвят; с присвити устни и очи тя се взираше в иглата и коприната в пухкавите си ръце. На двайсет и седем тя имаше вид на достолепна матрона; Бог й бе отредил набита фигура, месести крайници и къс, дебел врат под широко лице. Чертите й не бяха неприятни: носът й бе къс и заоблен, кожата — мека като пудра и чиста, зъбите — дребни и сравнително равни; ала имаше ниско чело с възгъсти вежди. Профилът й изглеждаше плосък, очите й бяха раздалечени, дребната й брадичка се губеше сред дипли тлъстина, повечето натрупана след раждането на първото й дете. Според мен обаче в двора на херцог Галеацо нямаше по-прекрасна душа.

Вляво от Бона седяха двете дъщери на херцога, родени от връзка със съпругата на придворен. На тринайсет по-голямата, Катерина, бе олицетворение на физическото съвършенство — с гъвкаво тяло, гърди, които обещаваха да се развият изобилно, чиста кожа, прав и съразмерен нос и възтънки устни. Две качества превръщаха привлекателността й в истинска красота — гъстите й едри къдрици с цвят на светло злато, озарено от слънце, и очите й — толкова яркосини, че мнозина, видели я за пръв път, ахваха неволно. Вродената увереност в погледа й подсилваше впечатлението. През онзи следобед тя тънеше в униние, защото нямаше търпение да шие и мразеше да стои на едно място; често спираше да бродира, втренчваше се гневно в огъня и въздишаше раздразнено. Ако беше лято, щеше да пренебрегне урока по везмо на усърдната херцогиня и да излезе на лов с баща си, да язди с братята си или да ги гони из просторния двор — независимо че подобни дейности бяха изключително неподходящи за млада жена, вече сгодена, за да се венчае след три години. Катерина не се боеше от гнева на херцогинята не само защото Бона нямаше склонност да се гневи, а и понеже бе любимка на баща си, херцога, който рядко позволяваше да я наказват.

Същото не можеше да се каже за деветгодишната й сестра Киара — тънка като вейка, плашлива като мишка, с изпъкнали кафяви очи и тясно лице с остри черти. Катерина получаваше цялото внимание на херцога, а Киара — глуповато, послушно момиче — несправедливи упреци. Тя рядко поглеждаше някого в очите и следваше Бона като сянка. Защото херцогинята имаше толкова голямо сърце, че се отнасяше еднакво към всички деца на херцога — проявяваше нежна благосклонност както към собствения си син Джан Галеацо, който след време щеше да управлява Милано и всичките му земи, така и към Катерина и Киара — двете живи свидетелства за развратните похождения на съпруга й. Проявяваше доброта и към двамата му незаконни синове, вече почти мъже, които изучаваха военно изкуство в дома на пастрока си в Милано. Бона насърчаваше всички деца да я наричат „мамо“, но само Киара изпълняваше заръката й. Катерина използваше обръщението „Ваше Благородие“, аз — „Ваше Сиятелство“.

Бона бе грижовна дори към мен — намерениче със смътно потекло. Пред хората тя твърдеше, че съм природено дете на един от разгулните й савойски братовчеди и следователно сродница на френския крал. Аз имах само мъгляв спомен за красива жена с гарвановочерна коса и черти, избледнели с времето, която ми шепне любвеобилно на френски — майка ми несъмнено. Помнех също и благодушните монахини, отгледали ме след изчезването на чернокосата жена. Когато обаче се опитах да разпитам Бона насаме, тя отказа да се впусне в подробности, намеквайки, че е по-добре да не знам. Възпитаваше ме, все едно съм нейна дъщеря, макар и с по-скромно бъдеще, обречена да прекарва дните си като най-облагодетелстваната й придворна дама. Изпитвах благодарност, ала се срамувах от произхода си и срамът ме караше да си представям най-лошото.

Аламадеа — така ме наричаше херцогинята; Божия душа. С течение на времето станах просто Деа, но Бона се стараеше никога да не губя от поглед душата си. Тя бе благочестива жена, отдадена на молитви и добродетелност, решена да възпита децата си да служат на Бог. Понеже Катерина не проявяваше интерес към невидимия свят, Джан Галеацо имаше светски дълг, а Киара мислеше бавно, единствена аз попивах най-съвестно пламенните й религиозни поучения.

Херцогът, който хвалеше Катерина и ругаеше горката Киара, почти не говореше с мен или за мен. Аз бях лична кауза на Бона. Понеже бях с четири години по-голяма от Катерина обаче, често се случваше да я придружавам като компаньонка и да се срещам с херцога, привързан сляпо към синеоката си, златокоса дъщеря. Тогава очите му не се отлепяха от Катерина, а в редките моменти, когато се отклоняваха и улавяха погледа ми, той бързо извръщаше глава.

През онзи ден преди Рождество в замъка в Павия — любимото провинциално имение на херцога — цареше трескава деятелност. Лицата на всички прислужници изразяваха измъчена решимост; на всички придворни — нетърпеливо очакване. След два дни целият двор от няколкостотин души щеше да поеме към Милано и величествения замък „Порта Джовия“. Там, в деня преди Коледа, херцогът щеше да говори пред поданиците си, да помилва провинилите се и да раздаде милостиня. По залез-слънце щеше церемониално да запали бъдника в голямата банкетна зала в присъствието на придворните и прислугата. През нощта щяха да поддържат грижливо огъня. Понеже посрещаше празника с детско вълнение, херцогът изпълняваше ритуала и в тесен семеен кръг, а после организираше разточително пиршество.

Предвкусвайки празничното настроение и ежегодното шествие до Милано, през онзи следобед херцогът бе изпратил в покоите на съпругата си четирима певци от хора си — най-прочутия в Европа. Херцогът се интересуваше бегло от изкуство и поверяваше покупките на книги и картини на подчинените си, ала обичаше страстно музиката и издирваше най-талантливите певци и композитори в цяла Европа.

Джан Галеацо, Ермес, херцогиня Бона, Катерина, Киара и аз седяхме с лице на запад пред камината и вдясно от отворената врата. Сладкогласният квартет — двама мъже и двама юноши, избрани от херцога колкото заради таланта им, толкова и заради красивите им тела — стоеше вляво от камината. Зад нас две камериерки събираха коледния гардероб на Бона в два големи пътнически сандъка. Седнал на пода до краката на по-големия си брат, Ермес дремеше, а Джан Галеацо смирено търпеше гребена на бавачката си, взрян в огъня и заслушан в песните. Херцогиня Бона се надяваше момчетата да наследят бащината страст към музиката. Двете с Киара бяха вглъбени във везмото, а Катерина — в дървената топка до крака й, играчка на по-малките й полубратя. Подритна я палаво, тя се търкулна напред и леко се блъсна в муцуната на хрътката, свита до стъпалата на Бона. Кучето — трикрако създание, спасено като мен от херцогинята — отвори едното си око и бързо задряма отново.

Покоите на херцогинята бяха с удобни размери, с голям сводест прозорец, куполовиден таван и стени, облицовани с тъмно резбовано дърво. За разлика от личния апартамент на херцога, те се състояха само от едно помещение с място за отдих пред камината, дрешник, заслонен от погледа с няколко гардероба, и подиум с махагоново легло зад балдахин от брокат. До него имаше три нара, на единия от които спях аз, когато съпругът ми пътуваше. Крилото, където се помещаваха покоите на Бона, приличаше на повечето други в замъка „Павия“ — двуетажни каменни постройки, годни да поберат петстотин души. Във всеки ъгъл на сградата се издигаше кула и ъгловите жилища бяха запазени за най-важните обитатели и дейности. На горния етаж в североизточната кула се помещаваха покоите на херцога; в северозападната — на наследника му; в югоизточната и югозападната кула се намираха канцеларията и библиотеката. Кулите на приземния етаж служеха за мощехранителница и тъмница. С изключение на покоите на херцога, всички помещения имаха врати към дълъг общ коридор — лоджия с изглед към просторен вътрешен двор — и бяха отворени към оживения първи етаж, отреден за прислугата, по-маловажните гости, касапницата, банята, пералнята и съкровищницата. За удобство на херцога и семейството му обаче, горната лоджия бе преградена с тухлена стена с прозорци, чиито кепенци се вдигаха, за да пропускат летния вятър, и се спускаха, за да преграждат пътя на зимния.

Като малка често тичах по дългите, сякаш безкрайни коридори, отбягвайки на косъм сблъсъците със сновящите из тях прислужници. Един ден реших да преброя всички стаи на двата етажа — осемдесет и три са, ако броим салетите, малките дневни около параклиса, залата със зайците и залата с дамите и розите (последните две носеха имената на стенописите си). Най-много харесвах залата с огледалата на първия етаж с под, покрит с искряща мозайка, и таван от яркоцветно стъкло.

Камината на Бона се намираше в средата на стената, отделяща покоите й от спалнята на сина й, и ние седяхме далеч и от прозореца, и от вратата. Аз бях най-близо до вратата, отворена, та прислужниците, събиращи багажа на херцогинята, да влизат спокойно.

Редно би било да се наслаждавам на топлината на огъня и на музиката. Едното момче имаше толкова прелестен глас, че когато изпълняваше соло, Бона спираше да шие и затваряше блажено очи.

Аз също затворих очи, но ги отворих веднага, усетила напиращите сълзи и буцата, заседнала в гърлото ми. За трети път през изминалия час оставих везмото и възможно най-дискретно заобиколих седящите и се отдалечих бързо от топлината на камината към хладната сянка до сводестия прозорец.

Погледнах навън. Вляво немощното слънце гаснеше зад плътни зимни облаци, вещаещи сняг; пред мен се стелеше дворцовата градина, повехнала, с изключение на вечнозелените храсти. Право напред, на север, се ширеше Ломбардската равнина, закрита от голите клонаци на дърветата в парка, където ловуваше херцогът. На един ден езда, отвъд равнината и кръгозора ми, се възправяха Алпите; на изток се намираше Савойското кралство, където бе родена Бона.

Моят Матео нямаше да пристигне от север, но дворцовият живот изискваше да сподирям неотлъчно херцогинята въпреки силното ми желание да се втурна на юг по безкрайната лоджия към библиотеката, да изкача стълбата в югозападната кула и да се взирам към Рим.

Матео да Прато служеше като писар на херцога, а понякога и като куриер и нископоставен пратеник. Майка му бе умряла при раждането, а баща му — скоро след нея; и той като мен бил осиновен и образован в богато семейство. Талантът му да разчита шифри и да създава неразгадаеми кодове привлякъл вниманието на главния секретар на херцога — Чико Симонета. За пръв път видях Матео преди седем години, когато бях на десет, а той — на седемнайсет, новодошъл в Милано и назначен за чирак на Чико. Не съм си и помисляла, че ще се омъжа за него.

Всъщност не очаквах изобщо да се омъжа.

Седнала пред камината, Бона долови безпокойството ми. Певците спряха да си поемат дъх и тя ми прошепна:

— Няма да дойде днес, Деа. Сто пъти ти повторих, че зимата винаги забавя пътниците. Не бой се, вече са се приютили на сигурно място и се греят пред топъл огън като нас. — Замълча. — И бездруго е време да затворим кепенците. Застудява.

Въздържа се да отбележи, че никой в двора не помнеше по-мразовита зима.

— Разбира се, Ваше Сиятелство — съгласих се.

При тези думи силен повей на вятъра раздвижи облаците; пред очите ми те се раздиплиха и очертаха познато видение — мъж, увиснал от притъмняващото небе, сякаш незрим Бог го държи за глезена, а другият му крак, сгънат в коляното, образува обърната четворка.

Обесеният мъж — така го наричаше Матео.

Дръпнах тежките дъсчени кепенци и ги залостих, после се помаях за миг, за да изтрия една сълза. Обърнах се към Бона с престорена усмивка.

За разлика от облаците, разумът ми нашепваше, че няма причина за тревога. Матео пътуваше често, а сега съпровождаше папски пратеници от Рим до Милано, чийто безценен живот никой не би рискувал в лошо време. Матео бе въоръжен срещу разбойници, а лакеи и телохранители придружаваха пратениците. Безпокойството ми обаче не стихваше. Същата сутрин ме бе събудил страховит кошмар — сънувах двуостра сабя, от чието острие се стичаше кръв върху замръзналата земя, а бездушен глас ми шептеше: „Матео е мъртъв“.

Преди сутрешната литургия запалих втора свещ за съпруга си, та да съм двойно по-сигурна, че Бог ще чуе молитвите ми. На влизане в параклиса Бона забеляза свещта и когато коленичих до нея, ме погали утешително по челото.

— Бог чува — каза ми тихо. — И аз ще се моля.

Добротата й ме принуди да преглътна сълзите, ала не разсея тревогата ми. Представях си Матео, провесен с главата надолу, блед и в несвяст.

След литургията, слава богу, ме поразсея задачата да надзиравам камериерките, които подготвяха домакинствата на херцогинята и децата й за връщането в Милано.

По пладне забелязах скупчващите се снежни облаци, но си казах упорито, че Матео, най-умният мъж, когото познавам, също ще ги забележи и ще побърза; настроението ми обаче притъмняваше като небето и залезът донесе нарастващ страх. Докато затварях кепенците на прозореца в покоите на Бона, отново се борех със сълзите.

Върнах се обаче към везмото с яростна решимост и при всеки бод произнасях мълчалива молитва: „Пази съпруга ми, Господи“. Бог несъмнено щеше да ме чуе. Никой не заслужаваше закрила повече от Матео; никой не заслужаваше да изпълнят молбата му повече от Бона.

Бодовете ми бяха едри и немарливи и по-късно щеше да се наложи да ги разшия и да подхвана бродерията наново — не днес обаче, защото светлината помръкваше и скоро Бона щеше да прекрати заниманията с иглата. Мъжкият квартет запя отново — жизнерадостна народна песен, която накара Бона да се усмихне, а Катерина да затактува с крак.

Очите ми бяха приковани в езерото от бяла коприна в ръцете ми; не разбрах какво причини шумното трополене, ала вдигнах глава навреме да видя как желязната лопата на Франческа пада с отекващ хлопот върху каменния под на камината и разпилява кедрови ядки в пламъците. Франческа погледна ужасена към килима и разпери ръце, свличайки шала от раменете си. Краят му се плъзна над огъня и лумна, докато тя се взираше в нажежения до червено камък, изпепеляващ килима точно до краката на херцогския наследник.

Франческа нададе писък, последвана мигновено от Бона и бавачката, която захвърли веднага гребена и вдигна питомеца си Джан Галеацо от стола, прекатурвайки го в бързината. Ермес нададе вой да привлече вниманието на майка си. Певците — каймакът на европейския музикален талант и предани любимци на херцогското семейство, стига да им плащат щедро — се изнизаха светкавично през вратата.

Мястото край камината се изпълни с пушек и крясъци. Станах, за да стъпча пламъците, преди да се разрази пожар, и се опитах да стигна до Франческа. Катерина обаче, вече скочила на крака, ми препречи пътя. Сините й очи бяха разширени и безумни като на ужасено животно. В опита си да избяга от огъня ме блъсна гърбом толкова силно, че залитнах назад и едва не паднах. Подмина ме тичешком, следвана по петите от хрътката, и изчезна в коридора.

Зад нея Бона дръпна вцепенената и разплакана от ужас Киара от стола и я поведе към вратата заедно с Джан Галеацо и Ермес. Погрижила се за безопасността на питомците си, тя ме заобиколи, позволявайки ми да помогна на Франческа да стъпче подпаления вълнен шал, чиито краища тлееха върху килима и изпълваха стаята с мирис на горяща коса.

Една от прислужниците, заети с багажа на херцогинята, дотича, грабна ръжена и избута обратно в камината причинителя на суматохата — нажежения камък, паднал от комина върху металната лопата на Франческа. Втора заля и шала, и овъгления килим с вода от нощното гърне на херцогинята.

Ядките вече димяха задушливо. Задъхана, Франческа се втурна към прозореца, който току-що бях залостила, и го отвори, пускайки вътре камбанния звън от близкия манастир в Чертоза и ледения алпийски въздух.

Излязох при другите в лоджията, където бяха отворили прозореца с изглед към вътрешния двор. Бавачката на Джан Галеацо водеше него, брат му и разплаканата Киара към покоите на херцогския наследник в северозападната кула, а певците бяха потънали вдън земя. Неколцината изплашени прислужници, изскочили от покоите на Джан Галеацо в отговор на виковете ни, вече се връщаха вътре, разбрали, че опасността е преминала.

Бона остана в лоджията, за да се увери, че съм невредима. Зацъка майчински с език, като ме чу да кашлям, и ме побутна към прозореца. Болезнено мразовитият вятър облъхна лицето ми и напълни дробовете ми с чист въздух. Най-сетне спрях да кашлям, избърсах вадите от сълзи, рукнали по страните ми, и се обърнах да погледна херцогинята.

Тя не изглеждаше пострадала от произшествието, ала ново бедствие бе привлякло вниманието й — проследих погледа й на изток по дългия коридор и видях Катерина, застанала в далечния край на просторното преддверие между покоите на херцогинята и на херцога.

В жълтеникавата светлина на стенната факла Катерина стоеше с гръб към нас, необичайно застинала и притихнала, с вирната брадичка и глава, наклонена на една страна. Заприлича ми на котка, поспряла да послуша песента на птица, преди да скочи върху нея.

Петте врати към широкото преддверие, обикновено отворени, сега бяха затворени, а прислужниците зад тях — странно смълчани. Лоджията също изглеждаше ненадейно опустяла. Само един стар прислужник вървеше бавно към нас откъм покоите на херцога, спираше до всеки свещник на стената и го палеше с восъчна факла. Сигурно бе чул виковете на жената; вероятно дори я бе видял как се бори да се откопчи от хватката на Бруно, най-силния телохранител на херцога. Ала както всички изпълнителни прислужници на Галеацо Сфорца, херцога на Милано, се бе научил да свежда глава и да отминава с безизразно лице, глух за отчаяните писъци.

Долитаха от изток — от лоджията в мъжкото крило — и отекваха още по-силно, приближавайки към северозападната кула и покоите на херцога.

Пуснете ме! Пуснете ме!

За Бога…

Помогнете ми! Помощ!

Разбрах веднага защо всички са напуснали толкова бързо сцената.

Катерина се обърна към нас с блеснали сини очи, с почти презрително присвити устни.

— Ваше Благородие, ще се молим ли? — подвикна едва ли не присмехулно.

Тъмните кравешки очи на Бона се бяха разширили от болка. Успя обаче да овладее мъката си, повдигна поли и загърби прислужника и безочливия, многозначителен поглед на Катерина. Със спокойни, целенасочени стъпки и цялата грация, на която бе способно четвъртитото й, месесто тяло, тръгна по коридора, подмина затворените врати и влезе в семейния параклис.

С Катерина я последвахме. Вдясно се намираше вътрешният вход, свързващ параклиса с гардеробната на херцога. С оглед на безопасността и уединението на владетеля, нито една от вратите в покоите му не водеше право към лоджията. През параклиса се влизаше в гардеробната му, от нея — в спалнята му, а оттам — в личната му трапезария в североизточната кула. Трапезарията бе свързана с най-северното помещение в източното мъжко крило — залата със зайците, където имаше стенопис в естествена големина, изобразяващ как в раззеленена гора херцогът язди след хрътките си, подгонили стадо диви зайци. Залата водеше право към източната лоджия. Накратко, от общото преддверие се влизаше само по два начина в покоите на херцога — или през параклиса в дъното на северната лоджия, или през залата със зайците от изток.

Възнамеряваха, разбира се, да вкарат момичето през залата със зайците, та да не я види никой, прекосяващ покоите на херцогинята. Ако не беше камъкът, паднал случайно от комина в камината й, Бона нямаше да чуе нищо, освен гласовете на певците.

Параклисът миришеше на сгорещен восък. Стените бяха облицовани с абанос както покоите на херцогинята; подиумът и ограждението за хористите бяха изработени от същата дървесина. Единственото цветно място в помещението бе големият витраж, изобразяващ покровителя на Милано — свети Амвросий — в смарагдовозелена градина: белобрад и строг, със златна епископска митра. Помръкналата дневна светлина обгръщаше прозореца и параклиса в тъмнина, разпръсквана единствено от лампите от двете страни на входа и от свещите пред олтара под голямото дървено разпятие с бронзов Иисус, обронил глава в смъртта. В помещението нямаше камина и то изглеждаше мрачно и студено. Бона вярваше, че Бог обръща повече внимание на молитвите на страдащите, и често носеше власеница, скрита под фината й копринена блуза. Надяваше се сигурно Бог да прехвърли част от дълбокото й покаяние в сметката на съпруга й.

Под олтара горяха десетина оброчни свещи, две от тях — за безопасността на моя Матео. Когато Бона коленичи пред олтара, а аз взех една от горящите свещи да запаля още две — за душите на херцога и на жертвата — писъците секнаха. Върнах свещта върху олтара и коленичих до херцогинята, която миришеше на розова вода и пушек.

Дълбоките очи на Бона бяха плътно затворени, пухкавите й ръце — сплетени, устните й се движеха мълком. Лицето й бе изопнато, но спокойно — всеки в неведение за личното й терзание би помислил, че просто е вглъбена в молитвата.

Катерина не коленичи, а безочливо залепи ухо до вратата към гардеробната на херцога. Не пробва да я отвори, защото знаеше, че е залостена от другата страна. Когато Катерина все още бе малка, но достатъчно голяма да заподозре какво се случва, херцогинята я изпращаше в покоите й, но тя не й се подчиняваше. Побягваше към мъжкото крило, за да види какво злодеяние ще извърши баща й. Бе по-силна, по-бърза и далеч по-умна от бавачките си и в крайна сметка Бона се принуди да признае прегрешенията на съпруга си. Започна да я води в параклиса, за да се моли за херцога. Катерина обаче отказваше да си губи времето.

— Ако е грешно татко да постъпва така, защо никой не го спира? — поинтересува се веднъж разсъдливо тя.

Бона, отдадена на Бог, ала не и на философията, не намери отговор. Не след дълго тя се отчая да внушава благочестие на Катерина, защото дъщерята очевидно бе упорита като баща си и най-вероятно също толкова порочна.

Аз, от друга страна, бях безкрайно признателна на херцогинята и склонна да й угаждам във всяко отношение. Родителите ми несъмнено бяха прокълнати души; майка ми вероятно бе блудница, а баща ми — безбожник, нехаещ за децата си — щом Бона, непоклатима пред лицето на злото, не събираше сили дори да ги спомене. Страхувах се, че влечението им към неописуеми злодеяния ме е заразило, и попивах охотно ревностните й уроци по праведност.

„Бог е любящ — повтаряше често херцогинята, — но и справедлив. Макар резултатите да не се виждат веднага. Той винаги чува молитвите на смирените. Моли се за справедливост, Деа, и тя непременно ще дойде. Моли се и за себе си, моли се за мъдрост да обичаш грешниците, макар да се ужасяваш от делата им.“

Заради Бона вярвах безрезервно, молех се често и искрено и чаках Бог да възнагради праведните и да накаже злите. Херцогът бе всемогъщ, телохранителите му — въоръжени до зъби и готови да погубят всеки, дръзнал да помрачи удоволствията на господаря им. Какво друго можех да направя аз, седемнайсетгодишното момиче, освен да се моля и да предлагам на господарката си утеха и привързаност?

Не успявах обаче да се въздигна до нейната святост по отношение на грешниците, склонни да проявяват жестокост, както херцога и любимката му с ледено сърце Катерина. Душата ми таеше омраза, не любов. Ето защо, когато подхванах мълком молитвите си до херцогинята, молех Бог не за търпение и милосърдие, а за отмъщение — отсъдено по-бързо от обикновено.

Представях си не умиращия Иисус или Светата Дева, а херцога, предизвикал настъпилата тишина, шепнейки тихо на момичето, сякаш успокоява подплашено животно. Уверява я сигурно, че всички истории за него са лъжа, а той всъщност е милозлив човек и не й желае никакво зло.

А тя — най-много петнайсетгодишна, от добро семейство, красива, неомъжена и девствена — е влудена от ужас и отчаяно иска да му повярва.

Копнеех да съм мъж със сабя и с достъп до Негово Сиятелство херцог Галеацо. Представях си как се прокрадвам зад него, докато шепне на момичето, и слагам край на злодеянията му със светкавичен удар с острието. В действителност обаче успях само да кажа един „Отче наш“ и две „Аве Марии“, преди Катерина да изшушука развълнувано:

— Отиват в спалнята!

Писъците проехтяха отново, този път нечленоразделни, диви, животински. Сплетох пръсти, докато ме заболяха, и отчаяно се опитах да усмиря въображението си. Откъм стената зад олтара се чу приглушено туптене от тела или крайници и звънтене на чаши, съпроводено от глух, злостен мъжки смях.

Света Богородице, смили се над нея. Господи, накажи херцога.

— Защо не й помогнете? — попита Катерина; в гласа й нямаше загриженост или тревога, само упорита настойчивост. — Той й причинява болка все пак. Бог едва ли иска да бездействате.

Без да вдига глава, Бона отговори:

— Ние сме жени, далеч по-слаби от мъжете. Ако те не ни се притекат на помощ, можем да разчитаме единствено на Божията доброта.

Крайчецът на устната на Катерина се изви презрително.

— Само страхливците чакат Бог да им помогне.

Ядосана от атаката срещу Бона, вперих очи в Катерина.

— Щом мислите така, Ваше Благородие, защо вие не спрете баща си? Любимка сте му. Убедете го. Спасете го от греха и защитете жената.

Без да отлепя ухо от вратата, тя ми се изплези; вглъбена в молитвата, Бона не я видя.

— Говорите глупости — отсече. — Първо твърдите, че татко върши грях. После казвате, че Бог го е избрал да управлява и трябва да уважаваме волята му. Е, пожелал е да легне с красива жена. Къде тогава е грехът? А ако е грях, защо Бог е отредил толкова неблагоразумно баща ми да стане херцог?

Бона не отвори очи, ала иззад булото й се търкулна едра сълза и се плъзна по врата й. Не бе в природата й да подлага на съмнение нито Бог, нито съпруга си.

— Ако не искаш да се молиш за баща си, моли се поне за момичето — прошепна тя с глас, одрезгавял от мъка.

— Истината е, че на херцозите им е позволено да правят каквото пожелаят — не отстъпи Катерина.

Понечи да продължи, но мъжки викове откъм залата със зайците заглушиха думите й.

— Ваше Сиятелство! Ваше Сиятелство!

Към пресипналия, носов глас не след дълго се присъединиха други, заглушени от шумно боричкане.

Заинтригувана, Катерина излезе бързо в преддверието да установи източника на врявата. След минута се върна уплашена в параклиса и коленичи пред олтара от другата страна на Бона.

Тежки стъпки отекнаха по каменния под на лоджията; не след дълго пред прага на параклиса се появиха трима мъже в мантии и с извадени къси саби. Единият — с широки рамене и внушителен ръст — влезе вътре. Забеляза вътрешния вход към покоите на херцога, натисна бравата, разбра, че е заключено, и кимна на другите двама, които започнаха да налитат срещу вратата, за да я изкъртят.

Засрамена, Бона извърна лице настрани.

Междувременно първият мъж — с чуплива, тъмнокестенява коса, разделена на път по средата и спускаща се на два пръста над раменете му — ни се поклони ниско, после се изправи и каза:

— Достопочтени дами, приемете искреното ми извинение, че наруших покоя в Божия дом и прекъснах молитвите ви, но ваша посестрима е в опасност. Моля ви за търпение, докато разрешим благополучно въпроса.

Говореше на тоскански диалект, а дикцията му разкриваше образование, запазено за хората с най-благородно потекло. Гласът му обаче звучеше особено носово. Наближаваше може би трийсет — трудно бе да се прецени, защото имаше изключително странно лице: с квадратна челюст и щръкнала напред брадичка, а заради очебийната обратна захапка долната му устна се издаваше, а горната изчезваше, докато говореше. Това не би било чак толкова злощастно, ако не бе съчетано с огромен нос, сплескан най-горе, където се срещаше с междувеждието, а надолу гърбав и наклонен страховито на една страна, с необичайно дълъг, клюмнал връх. Представих си глинен профил, размекнат от твърде дълго очакване да го вкарат в пещта. Щеше да изглежда като глупак или грозник, ако очите му не издаваха буден ум и не излъчваше вродено, самоуверено благородство.

Изправих се и с неохотен реверанс изрекох с толкова гняв, колкото посмях да покажа пред аристократ:

— Обезпокоихте господарката ми по време на молитва, уважаеми, и нарушихте светостта на параклиса.

Погледнах многозначително към двамата му другари, запъхтени след няколкото напразни опита да разбият вратата. И те като него бяха облечени в зимни мантии с яки и ръкави, обточени с кожа на кафява бялка.

— Просто се опитвам да предотвратя беда — отвърна той, очевидно обезпокоен от факта, че писъците се бяха превърнали в зловещи глухи стенания. — Моля ви за прошка в момент, навярно тежък за всички ви. Ала никой ли в този замък не чува, че жена се нуждае от помощ?

Бона сведе ниско глава, все още твърде унизена да продума; Катерина остана на колене, но надникна над Бона към новодошлия, очевидно любопитна докъде ще доведе този неочакван развой на събитията. Преди мъжът да успее да продължи, от далечна стая долетя задавен вик, последван от сърцераздирателно ридание.

Волевото, грозновато лице на непознатия се разкриви от жалост. Той избута настрани другарите си и с всички сили блъсна с рамо вратата. Дебелото, солидно дърво почти не помръдна. Вместо да си тръгне отчаян, той задумка по вратата с дръжката на сабята си.

— Ваше Сиятелство! Ваше Сиятелство! — извика с игриво увещателен тон. — Аз съм тайният ви гост, пристигнал да се наслади на легендарното ви гостоприемство. Нека се отплатя предварително, като придружа младата дама до дома й. — Отговор не последва и той добави: — Упорит съм, Ваше Сиятелство. Ще чакам пред тази врата, а спътниците ми — пред другата, докато не ни я предадете.

Обърна се към хората си и им махна към залата със зайците; те го разбраха и излязоха веднага, а той остана в параклиса, прилепил ухо до вратата.

Мина дълга минута, през която Бона успя да си възвърне самообладанието. Прекръсти се, изправи се и погледна към мъжа. Катерина също стана, наблюдавайки сцената с неприкрито любопитство.

— Ваше Великолепие — отрони Бона, както винаги овладяна, макар да знаех колко страда сърцето й. — Моят господар, херцогът, ме осведоми да се подготвя за гост, ала не ми съобщи, че сте вие. Боя се, че при тези неприятни обстоятелства не мога да ви приветствам, както се полага.

Той я погледна, присвил силно очи, и пристъпи бавно към нея. Сбърченото му чело внезапно се изглади и очите му се разшириха.

— Ваше Сиятелство! — ахна смутено той с поаленели страни. — Благородна херцогиньо! — Поклони се дълбоко и продължи, без да се изправя: — Не мога… Не знам как… Ваше Сиятелство, умолявам ви да ми простите за грубото недомислие! Разумът пак ме предава. Ако ви бях познал, щях да проявя надлежната дискретност.

Одобрявах горещо желанието му да спаси жената в беда, но не бях готова да му простя унизителното положение, в което бе поставил Бона. Ядът тутакси развърза езика ми.

— Как е възможно да не познаете херцогинята, достопочтени, след като стои току пред вас? Лошо извинение за подобна грубост!

Бона пристъпи към мен и ме улови за лакътя.

— Деа — прошепна тя, — зрението му не е добро. Сега ти също дължиш извинение.

Зад нас Катерина се разкикоти. Онемяла, се обърнах отново към благородника и срещнах погледа му.

— Деа — възкликна той с известна изненада и в очите му заискри любопитство. Произнесе името ми, сякаш му е познато.

Преди да продължи, зад вратата към покоите на херцога се чуха стъпки и всички се извърнахме натам. Изстърга резе и вратата се открехна; благородникът доближи ухо към пролуката и изслуша тихите указания на лакея. Кимна рязко, че е разбрал, и вратата се затвори.

Обърна се към Бона и се поклони.

— Ваше Сиятелство, извинявам се още веднъж. Когато се срещнем утре, ще ви поздравя, както заслужавате, и ще се постарая да се реванширам.

— Когато се срещнем утре или когато и да било, скъпи Лоренцо, няма да говорим за това — каза тихо Бона.

— Разбира се — съгласи се той, кимна на Катерина и накрая — на мен.

Обърна се рязко и излезе. Чух как стъпките му се отдалечават през лоджията към залата със зайците.

* * *

Както всеки в Италия, бях чувала немалко истории за Лоренцо Великолепни, едва двайсетгодишен станал владетел на Флоренция след смъртта на баща си. Бях го виждала само веднъж, през 1469-а, когато бях на девет и живеех в дома на Бона от година. Заедно с още четирима изтъкнати владетели Лоренцо деи Медичи бе станал кръстник на Джан Галеацо във величествената Миланска катедрала. За разлика от нас, неизвисените простосмъртни, той притежаваше такава интелигентност, увереност и обаяние, че можеше да говори откровено с херцог Галеацо, без да предизвика гнева му, а херцогът, който редовно тормозеше семейството си, придворните, прислугата и поданиците си, се отнасяше към него с уважение.

Щом Лоренцо излезе от параклиса, Бона се обърна към мен с просълзени очи.

— Бог отговори на молитвите ни, като го изпрати да помогне на жената… и да ме научи на смирение.

— Разбира се — съгласих се великодушно, макар да не вярвах, че след осем години брак с Галеацо Сфорца у Бона е останала и капчица гордост. Бях благодарна обаче, че Лоренцо се намеси.

— Отведи Катерина в покоите й и се погрижи да остане там — заръча ми Бона. — Ти си свободна, докато те извикам отново.

— Ще я предам на бавачката й, а после ще се върна, ако желаете — предложих тихо.

Виждах, че херцогинята се нуждае от утеха. Трудно е да приемеш, че съпругът ти е чудовище, и още по-трудно да понесеш истината в благородна компания.

Извърнала очи, Бона поклати глава и аз внезапно разбрах: засрамена от появата на Лоренцо, господарката ми вече не бе в състояние да сдържа сълзите си. Когато поведох Катерина към лоджията, Бона коленичи пред олтара и преди да подхване отново молитвите си, ми извика:

— Затвори вратата след себе си.

Подчиних се и я оставих да плаче сама.

Катерина се отскубна от мен в мига щом се озовахме в лоджията. Обърна се към мъжкото крило, изруга широките си женски поли, повдигна ги високо и заподтичва към залата със зайците. Бях по-висока, с по-широка крачка и лесно я улових за лакътя.

Тя се отпита да се измъкне, но аз я стиснах силно, завъртях я и я повлякох към женското крило.

— Кучка! — просъска тя. — Ще кажа на татко!

— Че изпълнявам заповедта на херцогинята ли? — Спрях. — Какво би казал баща ти, ако те види в залата със зайците?

Тя не продума. Сърдита, тръгна с мен обратно към покоите на Бона, където слугите бяха успели да проветрят пушека и бяха затворили прозорците, макар да се усещаше мирис на изгоряла вълна и ядки. В североизточния ъгъл се намираха покоите на Джан Галеацо и Ермес, а след тях — най-северното помещение в женското крило: розовата зала, наречена така, защото стените бяха покрити с розова коприна. Тя се полагаше на дъщерите на Бона — петмесечната Ана и четиригодишната Бианка Мария, вече сгодена за първия си братовчед Филибер, Савойски херцог. Точно до нея се намираха покоите на Катерина. Оставих я там и предадох на бавачката заръката на Бона с пълното съзнание, че своенравната дъщеря на херцога най-вероятно ще избяга, щом ми види гърба.

Беше ми все едно. Продължих на юг по безкрайната лоджия със стенописи, изобразяващи семейството на Бона сред лятна градина. До покоите на херцогинята имаше картина на Бона, седнала и взряна гордо в невръстния Джан Галеацо в ръцете й. Придворните й бяха скупчени около нея: лелята на херцога Елена де Майно; Емилия Атендоли, служила на майката на херцог Галеацо; дъщерята на Емилия — Антония. На най-новата фреска по-надолу по коридора Ермес подаваше на малката си сестра Бианка Мария ябълка, откъсната от дърво, а десетгодишната Катерина караше една от любимите си хрътки да седне за хапка.

Моето изображение, както и потеклото ми, не се виждаше никъде.

Най-сетне стигнах до отворената врата на библиотеката в югозападната ъглова кула. Тук обикновеният каменен под се превръщаше в бял мрамор със сиви жилки, а таванът се издигаше колкото три етажа. Нямаше стенописи; високи дъбови рафтове покриваха стените. На най-горните бяха подредени пергаменти, увити в брокат, дамаска или кадифе. Херцогът не се интересуваше от литература, но притежаваше безценна сбирка, включително препис на Вергилиевата „Енеида“, собственоръчно дело на Петрарка. Затова всички творби бяха прикрепени към рафтовете със сребърни вериги.

В просторната зала имаше само трима души — библиотекарят и двама млади монаси от близкия манастир в Чертоза. Длъжен да не оставя без надзор владението си, ала нетърпелив да се оттегли след залез-слънце, той ме погледна смръщен. Не му обърнах внимание, защото щях да си тръгна дълго преди монасите, които стояха благоговейно пред един от ръкописите.

Минах край тях и се насочих към вътрешното стълбище на библиотеката. Бях решила да се изкача чак до наблюдателницата на четвъртия етаж и да се взирам на юг към Рим в опит да зърна съпруга си.

Когато стигнах до прозореца на стълбищната площадка, с крайчеца на окото си мярнах движение. Край защитния ров до главната порта на замъка двама придворни стояха до прислужник, който държеше с една ръка поводите на два коня и лампа — с другата. В бледия ореол на пламъка безмилостно кръжаха снежинки и падаха на земята.

Спрях, присвила очи. Не различавах ясно лицата им, но познах силуета на единия — Карло Висконти, чернокос придворен, член на Миланския съдебен съвет. Позата и жестовете му издаваха силни чувства. До него стоеше по-възрастен белокос мъж — баща му, предположих.

От замъка към тях приближаваше трети мъж, който носеше безжизнена млада жена. При вида й възрастният мъж се заудря по гърдите, после разпери ръце; третият мъж му подаде внимателно момичето.

Висконти не изглеждаше толкова примирен; извади сабята си и замахна към мъжа, донесъл момичето. Той отскочи назад и вдигна помирително длани.

Няколко секунди никой не помръдна; предположих, че говорят. Висконти прибра рязко сабята си в колчана и отпусна скръбно рамене. Мъжът, когото бе заплашил, пристъпи напред и сложи ръка върху рамото му.

Лампата го освети и познах лицето на Лоренцо деи Медичи. Той заговори, бръкна в джоба си и дискретно подаде кесия на Висконти, който я прибра без възражения.

Снегът заваля по-силно и бащата побърза да яхне единия кон. Протегна ръце към дъщеря си, но тя едва се държеше на крака. Наложи се Висконти и Лоренцо да я качат върху седлото. Висконти и прислужникът яхнаха втория кон. Висконти се поклони леко на Лоренцо, който върна жеста, и триото препусна по спуснатия подвижен мост.

Останах до прозореца и проследих с поглед как Лоренцо се обръща с развяна от вятъра тъмна коса и поема мрачно към замъка. Пред портата спря и вдигна очи към прозореца на библиотеката — право към мен, сякаш ме виждаше въпреки лошото си зрение.