Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (26) (Алената графиня)

XXIV

Едва по-късно научихме цялата история. Лудовико — чичото на Катерина — се уплашил, когато разбрал, че Венеция подстрекава могъщия орлеански херцог да нападне Милано с френската си армия. Веднага се обърнал към Флоренция и Венеция и договорил примирие с тях, прекратявайки Венецианската война, разпалена отдавна от Сикст. Венеция се сдобила с малък, но сочен плод — плодородния северен район на Полезине; Флоренция получила обещание да не възпрепятстват опитите й да завладее крепостта в Сардзана и град Лука.

Лудовико бе разкрил истинските си чувства към Катерина — или по-скоро липсата на чувства — с отказа си да преговаря със Сикст; папата и Риарио не бяха получили нищо. След смъртта на Негово Светейшество за Джироламо оставали два града в затънтените предели на Романя.

Сикст научил за примирието на единайсети август. Размахал свирепо юмрук във въздуха и се разкрещял с пълно гърло, разярен от „срамния и мерзък мир“. Бил неутешим за ужас на приближените и лекарите си, които се страхували за здравето му. Загрижеността им била оправдана. Следобед смъртоносната римска „лятна треска“ повалила папата и преди зазоряване на другия ден той склопил очи.

* * *

Рим се намираше на дълъг, изморителен еднодневен галоп от Палиано. Катерина не вярваше, че съм способна да се защитавам, и настоя да яздя с нея. Тя се подготви за битка — закопча тежката броня над издутия си корем и завърза щита си за коня. Прибра косите си под пристегната под брадичката й широкопола френска шапка с пищен бял плюмаж и препаса на кръста си кадифена кесия със златни монети. Дебел кожен колан придържаше ножницата на любимото й в момента оръжие — масивна закривена сабя.

Изряден воин, Паоло Орсини не зададе никакви въпроси. Докато препасвах колана си с манерката обаче, аз попитах:

— Къде точно отиваме, почитаема?

Тя се метна грациозно върху седлото и ме изгледа отгоре, сякаш съм малоумна.

— В замъка „Сант’Анджело“ — тросна се, все едно отговорът е очевиден, и ми махна нетърпеливо.

Седнах зад нея върху покритата с одеяло задница на кобилата и сключих ръце точно под наедрелите й гърди. Отначало я обгръщах леко, после, когато препуснахме с главоломна бързина през полята, я стиснах отчаяно.

След четири часа се стъмни и прекратихме дивия галоп. Очаквах да спрем и да продължим призори. Катерина обаче имаше друг план. Върнах се от гората, където се бях оттеглила да изпразня мехура си, и видях, че графинята и Орсини са завързали фенери над предните крака на конете си и възнамеряват да яздят до Рим.

— Изгубили сме много време — отсече господарката ми, пренебрегвайки вайкането ми колко ме боли гърбът.

Поехме пак с малко по-разумен ход. Опитвах се да различа тесния път пред нас, осветен от клатушкащите се жълти дъги на фенерите, но всичко пред очите ми се мержелееше; затворих ги и се вкопчих в Катерина. След известно време земята стана по-равна, а ездата — по-лека по утъпканите пътища към Рим. Помня как чувахме далечни църковни камбани да оповестяват часа за вечерня, когато добрите християни казват молитвите си, преди да заспят.

По мои изчисления стигнахме пред стените на града към полунощ. Орсини и Катерина единодушно решиха да влезем от югозапад, където малобройна група войници на Джироламо лагеруваха до портата край базиликата „Санто Джовани Батиста“. С тяхна помощ щяхме да прекосим града до замъка „Сант’Анджело“.

Точно зад Порта Маджоре забелязахме пламтящи факли и чухме викове — неколцина папски гвардейци се опитваха да разпръснат около две дузини метежници. Тълпата крещеше:

— Колона! Колона! Смърт на Риарио!

Не виждах лицето на Катерина, но тя обърна рязко коня. Паоло Орсини я последва на юг покрай градската стена. Не след дълго стигнахме до втора, по-малка порта — Порта Асинария — която пустееше и бе разположена в съседство с папските казарми.

Минахме през нея, придържайки се в сянката на стената и дърветата до нея. Въздухът бе натежал от пушек и от очите ми рукнаха сълзи. Рим гореше. На север неестествено пурпурно сияние озаряваше небето. По-наблизо се виждаше манастирът и базиликата „Санто Джовани“ — големите прозорци на църквата и част от прозорците на манастира бяха ярко осветени. Палатките на папските войници бяха изчезнали. Различихме десетина пехотинци и шестима конници, обхождащи периметъра.

За щастие се бяхме озовали в зона, защитена от армията, ала по хълмовете отвъд проблясваха факли, а по улиците кънтяха виковете на метежниците, възползвали се от политическия хаос след смъртта на папата.

Следвана от Орсини, Катерина излезе от заслона на дърветата. Двама конници веднага се насочиха към нея.

Единият — човек от простолюдието, грамаден като графа и два пъти по-дебел — зяпна изненадан.

— Жена! — изкрещя той на другаря си с известна похотливост в гласа. — Две жени!

Орсини застана до Катерина и ездачите стиснаха дръжките на сабите си.

— Аз съм Паоло Орсини — каза твърдо той. — А тези жени са аристократки.

Преди да продължи, Катерина свали шапката си и разкри златната си коса.

— Изпраща ме моят господар и съпруг, граф Джироламо.

— Ваше Сиятелство! — възкликна по-младият войник, чието произношение издаваше по-висок произход, и се поклони, последван от едрия мъж.

— Как се казваш? — попита Катерина.

— Антонио да Фиорентино, Ваше Сиятелство — отговори младежът.

— Антонио, заповядвам ви да ни заведете невредими до Сант’Анджело. Граф Джироламо ми нареди да удържа крепостта, докато пристигне.

Осветени от факлите по външните стени на базиликата, острите черти на Антонио се изопнаха храбро.

По-якият му побратим възрази:

— Не можем, почитаема. Опасно е! Улиците са пълни с врагове на Риарио, особено край Ватикана.

Антонио му махна да замълчи.

— Ще изпълним заповедта ви, Ваше Сиятелство. Но ще ни трябва подкрепление. Със Сандро няма да се справим сами. Веднага ще доведа още войници.

* * *

Антонио и Сандро застанаха от двете страни на Катерина и Орсини; още един конник, въоръжен със сабя, яздеше редом до Антонио, готов да ни защити. По двама войници с пики яздеха пред и зад нас. Катерина благоразумно предпочете да избегне по-оживените райони. По тесни странични улички се отправихме към рожденото място на Ромул и Рем — Палатинския хълм, осеян с борове, буренясали римски руини и овце и кози, които пасяха тук денем. Взирах се в рухналите скелети без покриви на две хиляди годишни дворци, обвити в пушек и призрачно червеникаво сияние от пожарите в по-богатите райони.

После навлязохме в по-тиха и безлюдна местност. Търсейки заслона на дърветата, прекосихме „Трастевере“ — работническия квартал. Минавахме край къщи, пазени от обитателите им, и неведнъж хората, забелязали папските униформи на ескорта ни, подаваха глави през прозорците и крещяха:

— Смърт на Риарио!

Най-сетне стигнахме до необитаемите мочурища и докато конете газеха през вонливата тиня, Катерина обсипа с въпроси Антонио, който яздеше до нас. Повечето новини не бяха добри — бяха разграбили и изгорили Палацо Риарио. Ахнах покрусена; Катерина продължи да слуша мълчаливо.

— Съжаляваме, Ваше Сиятелство — сведе глава Антонио. — Повечето ни другари заминаха с граф Джироламо, а останалите защитаваха Ватикана. Нямахме сили да опазим двореца ви. Тълпата ни изпревари. Прислужниците едва си спасиха живота. Каквото не успяха да вземат, го разграбиха метежниците, а останалото подпалиха. Същата участ сполетя много други имения.

— Кардиналите събраха ли се да изберат нов папа? — попита с мрачен глас Катерина. — Загрижена съм за братовчеда на съпруга си, Дела Ровере. И чух, че Родриго Борджия си е създал доста врагове.

Антонио поклати глава.

— Всички са невредими, доколкото знам. Повечето заседават във Ватикана, защитени от тежка охрана. Разбрах обаче, че Борджия и Дела Ровере поддържат връзка с Кардиналската колегия чрез пратеници. И двамата не смеят да излязат от дворците си. Борджия е разположил оръдия по улицата. Дела Ровере пази имението си по същия начин. — Той замълча. — За съжаление врагът на Риарио — кардинал Колона — е освободен от затвора и се е присъединил към Колегията. Несъмнено прави всичко възможно да предотврати избора на кардинал Дела Ровере.

— А „Сант’Анджело“? Кой защитава крепостта?

— Нашите отряди. През деня обаче на няколко пъти я атакуваха добре организирани, обучени войници. Другарите ми ги отблъснаха и докладваха, че неколцина са носели униформи в цветовете на Борджия.

— Не съм изненадана — отвърна сухо Катерина, насочвайки вниманието си отново към разкаляната земя пред нея.

* * *

Следвайки лъкатушещия Тибър, стигнахме най-сетне до твърда почва и навлязохме сред грижливо поддържаните градини на Ватикана. Поехме на изток край масивната южна фасада на „Сан Пиетро“, чиито високи, тесни прозорци излъчваха ярко сияние. Войниците ни увериха, че е безопасно да прекосим площада; минахме през една от арките и видяхме, че папските гвардейци го охраняват от три страни. По стълбите пред атриума на базиликата и пред северната сводеста порта към Ватикана бяха подредени оръдия с дула, насочени към улицата.

Войниците ни чуха и вдигнаха саби. Антонио им обясни бързо, че трябва да стигнем до замъка „Сант’Анджело“.

— Внимавайте! — предупреди ни един топчия. — Ще ви защитим на площада, но не и нататък. Ще минете през опасен район.

— Дайте ми тогава още хора! — подвикна раздразнено Катерина. — Длъжна съм да изпълня заповедта на съпруга си!

— Простете, почитаема — поклони се войникът, — готов съм да следвам безпрекословно заповедите на капитан Джироламо. Твърде малко сме обаче. Напусне ли някой поста си… Е, прислужниците на Негово Светейшество вече разграбиха покоите му, преди да побегнат. Влязат ли метежниците в базиликата или във Ватикана, ще плячкосат и ще осквернят светилището.

Катерина не успя да оспори доводите на войника. Прекосихме площада и спряхме пред сводестата порта към улицата. Замъкът „Сант’Анджело“ се намираше на пет минути езда право напред по широкото шосе.

Надникнах над рамото на Катерина. Нощта бе черна, пътят — осветен единствено от факлите на сражаващите се. Жълтата светлина разкриваше сред мрака ту разкривено лице, ту проблясващо стоманено острие. Сред стенания и писъци ехтяха бойни викове:

— Колона! Смърт на Риарио!

— Орсини! Орсини! Джироламо!

Защитниците ни стегнаха редици около Катерина, която извади сабята си, пое дълбоко дъх и заповяда:

— Напред!

Вкопчих се в нея и препуснахме сред хаоса, фенерите ни осветиха рояк мъже, биещи се пред замъка, чиято фасада бе ярко озарена от факли, опасващи втория етаж. От всеки бойник надничаше дуло на оръдие.

За жалост фенерите ни разкриха и нас. Униформите на войниците издадоха на чия страна сме и последваха нови крясъци:

— Колона! Смърт на Риарио!

Размахали саби, неколцина от сражаващите се хукнаха към нас. В неразборията двамата войници с пики, охраняващи ни отпред, се отклониха, за да отблъснат нападателите. В следващия момент двамата до нас бяха принудени да кръстосат шпаги с метежниците.

Грамаден главорез с масивна сабя се втурна към Катерина с вик:

— Това е тя! Графинята! Съпругата на Джироламо! Дръжте я!

Невъзможно дългата му ръка се протегна и сграбчи юздата на коня. Той се вдигна на задните си крака и аз тупнах върху тухления паваж. Дъхът ми секна; лежах зашеметена и наблюдавах как главорезът се опитва да хване поводите. Почти успя, но Катерина ги сграбчи първа, и когато конят стъпи отново на четири крака, се приведе над врата му — ловко и грациозно, макар и в напреднала бременност — и заби ятагана си в плешивата глава на огромния мъж.

Бледочервена мъглица бликна от темето му; с приглушен пукот стоманата се вряза още по-надълбоко в черепа му. Катерина издърпа острието, готова да удари отново. От раната рукна толкова силна струя, че веднага покри с кръв лицето на главореза и той падна на колене.

Едва тогава Катерина се обърна и ме потърси с поглед в мрака.

— Деа!

Успях най-сетне да си поема дъх, издишах писък и се изправих, залитайки. В същия момент Антонио се озова до мен и протегна длан да ме издърпа на седлото си. Един от четиримата ни охранители зае мястото си пред нас, избутвайки с крак от пиката си нанизаното тяло на безжизнен враг.

Отрядът, изразил преданост към Джироламо и Орсини, ни заобиколи, отблъсквайки нападателите, за да си проправим път до цилиндричната крепост. Конете изтрополиха по оградената със стена спирална алея, водеща към дебела желязна порта. Докато закрилниците ни я налагаха с месинговото чукало, Катерина събра шепи пред устата си и извика с пълно гърло:

— Джироламо! Джироламо! Изпраща ме граф Джироламо!

Зад един малък, зарешетен прозорец на втория етаж се появи мъжко лице.

— Аз съм кастеланът, Виторио де Лампуняни. Кой вика?

— Катерина Сфорца! Идвам по заповед на Джироламо!

Лицето изчезна веднага. Докато чакахме, при нас дотича от улицата един боец на Орсини. Сабята му бе прибрана в ножницата. Вдигна длани да покаже, че няма да ни нападне.

— Ваше Сиятелство, наистина ли сте вие? — извика той на Катерина.

— Да — потвърди тя, поглеждайки нетърпеливо към прозорчето в стената на крепостта.

— Ще изслушате ли няколко думи от името на господаря ми? Казвам се Луиджи да Волтера.

Антонио стисна дръжката на сабята си.

— И кой е господарят ти?

Луиджи — широкоплещест младеж — погледна към Катерина.

— Бих искал да говоря насаме с Нейно Сиятелство. Тя ще разбере защо…

— Пуснете го да се приближи — заповяда графинята на Антонио и другарите му. Скочи от седлото и подхвърли поводите на най-близкия войник. Хората ни отдръпнаха конете си само на няколко крачки, за да мине Луиджи. Аз се смъкнах от седлото на Антонио и застанах до Катерина. Антонио също не се довери на новодошлия и насочи острието на сабята си право към гърба му.

Господарката ми изчака Луиджи да приближи достатъчно, за да я чуе, и повтори шепнешком:

— Кой е господарят ти?

— Братовчед ви, кардинал Джулиано дела Ровере. В деня, когато Светия отец почина, пристигнахме тук едновременно с войниците на Борджия. В безизходно положение сме, защото господарят ми не предполагаше, че ще са необходими толкова много хора, за да охраняват крепостта. Отрядът на съпруга ви удържа силите на Борджия, но не ни допуска зад стените. — Той примигна, забелязал издутия корем на графинята. — Боже опази! С дете сте, а яздите по тези опасни улици!

Изражението на Катерина остана неразгадаемо.

— Кажи на господаря си, че му благодаря за защитата, която ми осигури днес. Увери го, че ще охранявам крепостта, докато изберат нов папа. Нека обаче използва войниците си за своите цели. Аз ще преследвам моите. Нареди всъщност на хората му веднага да се оттеглят от площада, защото възнамерявам да разпръсна със сила войниците на Борджия.

Луиджи примигна трескаво и зяпна от изненада.

— Но, Ваше Сиятелство, за моя господар ще е от огромна полза да се разположим в крепостта…

— Ще му я предам, след като го изберат — процеди през зъби Катерина. — Иначе ще предизвика гнева на метежниците, които мразят Риарио, и изборът му няма да изглежда законен. Междувременно лично аз ще му опазя крепостта. Хайде, кажи на хората си да се оттеглят! Предупредих те.

Луиджи не получи възможност да отговори; щом графинята замълча, непробиваемата порта се отвори с громолене и кастеланът Виторио застана пред нас, заобиколен от двайсетина въоръжени войници. Зад тях зееше лошо осветен проход, лъхащ на плесен.

Луиджи хукна обратно към площада, а ние влязохме бързо в крепостта. Портата се хлопна зад нас. Трополейки по каменния плочник, придружителите ни се спуснаха към конюшните. Катерина пристъпи към побелелия Виторио, който огледа изпитателно новия си командир — двайсет и една годишна жена с френска шапка с пера, разрошени от главоломната езда, бежова рокля от изящна коприна, зле прилягаща броня, изпод която се издува корем. Друг мъж навярно би се разсмял, ала Виторио и хората му се бяха обучавали под ръководството на графинята и знаеха от опит, че тя не търпи непокорство.

— Ваше Сиятелство — поздрави я с поклон Виторио и войниците му също сведоха глави.

— Засега, по заповед на моя господар Джироламо, ще ви бъда командир. Ще ми се подчинявате както на него — силният глас на Катерина отекна в древните каменни стени.

Последва напрегнато мълчание; неколцина от мъжете запристъпваха от крак на крак и погледнаха към Виторио, който вече спускаше резетата.

— Длъжни сме да изпълняваме заповедите на капитана, докато изберат нов папа — отсече твърдо той.

Катерина се обърна към войниците и насочи острието на сабята си към небето.

— Няма място за колебание! Ще удържим крепостта в името на моя господар и съпруг, докато отново се въдвори ред! Няма да позволим никому да завземе „Сант’Анджело“ и да наложи волята си при избора на папа! — Пое си дълбоко дъх и изкрещя с неукротимо ожесточение: — Джироламо, Джироламо! Да живее Риарио!

— Джироламо, Джироламо! — изрева в отговор Виторио и размаха сабя.

Загърбили съмненията, хората му подеха въодушевено възгласа.

Не мога да забравя изражението на Катерина в онзи момент — победоносно, възторжено, живо. Дотогава не й вярвах напълно, че е родена да води битки; доказателството обаче бе пред очите ми — в гръмките възгласи на войниците, в радостта, озаряваща лицето на господарката ми.

Усмихнах се, но не се включих в скандирането. Щастието на графинята в най-добрия случай щеше да е мимолетно. Както Палацо Риарио, и досегашният ни живот в Рим бе изгубен завинаги. Бяхме влезли за пръв път в света на Кулата.