Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (15) (Алената графиня)

XIII

Отхвърленият Чезаре се разплака пак. Опомних се и го прегърнах отново, борейки се със замайването и видението на Кулата, блуждаещо в периферията на притъпеното ми осезание. Прекосих коридора и се върнах във вътрешния двор, където занадничах в прозорците в опит да открия обратния път към двореца. Най-сетне успях и връчих момчето на първата прислужница, мярнала се пред погледа ми. Заръчах й да го сложат в леглото и някой да остане при него.

Мъчейки се да изляза от объркващата премала, се залутах из лабиринта от коридори и се изгубих в просторната сграда. Най-после се озовах пред една затворена врата. Открехнах я, привлечена от светлината, обрамчваща ръбовете й, и от буйния смях, който долиташе иззад нея.

Вътре бяха подредени множество канапета, където облечени като туркини куртизанки обслужваха полуголи мъже. В средата на помещението имаше голяма, дълга маса, покрита с червен филц. Върху нея лежеше гола жена — плътна черна линия опасваше очите й, дългата й коса се стелеше върху гърдите. До масата, втренчени в нея и широко ухилени, стояха Джироламо Риарио и френският посланик. Джироламо държеше два зара; раздруса ги енергично в шепа, духна за късмет и ги хвърли върху тялото на жената.

Шестимата мъже край масата затаиха дъх, вперили погледи в заровете. Единият се приземи върху вдлъбнатия пъп на жената, другият се търкулна по сгъвката на лакътя й и спря между къдриците й, разпилени върху масата.

Присвил очи да види резултата, Джироламо удари челото си с длан и изруга, френският посланик обаче се усмихна и плесна с ръце.

— Моя е! — изграчи той и помогна на жената да стане; друго момиче се доразсъблече и зае мястото й.

Затворих тихо вратата. След половин час щуране най-сетне открих обратния път до вътрешния двор. Бях започнала да се съвземам и ме изпълваше решимост да изискам да освободят господарката ми, макар да се страхувах, че съм закъсняла да защитя честта й.

Докато прекосявах двора, видях Катерина. Вървеше срещу мен откъм градината на удоволствията. Изглеждаше зашеметена — със сбърчено чело и премрежени очи. Втурнах се напред и улових ръцете й точно пред лампата до фонтана. Зениците й се бяха свили, погледът й бе стъклен.

— Посегна ли ви Борджия? — възкликнах аз.

— Не — отговори спокойно тя.

Огледах я — корсажът й бе разхлабен наполовина, косата й — спретнато прибрана. Въздъхнах с облекчение и се заех да пристегна корсажа й.

— Слава богу! А опита ли се?

Устните й се извиха в унесена усмивка.

— О… опита се…

Тя вдигна рязко дясната си ръка. Трепнах — пръстите й стискаха камата, която Джироламо й беше дал.

— Ранихте ли го? — ахнах.

Катерина поклати глава.

— Но ще си помисли два пъти, преди да ме покани пак в градината си — отвърна тя и избухна в характерния си бурен смях.

* * *

Макар и позашеметена от отварата на Борджия, Катерина настоя да се върне в балната зала, където бяха останали само две трети от гостите. Искаше да танцува с очарователния Жерар дьо Монтан — къдрокосия помощник на френския посланик. Наблюдавах ги как се забавляват и неусетно задрямах. Събуди ме прислужница и ме отведе да полегна на едно канапе в съседната зала.

С изненада забелязах френската херцогиня, отпусната на дивана до мен. Помислих, че спи, но след като прислужницата си тръгна, тя вдигна глава и от гърлото й се надигна дрезгав, провлачен кикот.

— Глупава жена! — упрекна ме. — Да си създадеш враг, и то в лицето на Родриго Борджия! Още при появата си в Рим…

— Какво ще ми направи? — възразих презрително. — Ще каже на граф Риарио, че съм отблъснала посегателствата му?

Тя отпусна глава върху възглавницата; взря се в тавана и се засмя отново.

— О, това е нищо…

— Какво ще направи? — настоях, ала тя вече бе затворила очи с унесена, блажена усмивка.

Аз също заспах.

Събудих се рязко, усетила, че разтърсват грубо рамото ми. Смръщил вежди, граф Джироламо се бе надвесил застрашително над мен. Очите му бяха кървясали, миришеше на вино и на благоуханното масло, с което туркините бяха разтрили дланите и стъпалата ми.

— Къде е Катерина? — изрева той. — Срамота! Спиш, вместо да я наглеждаш. Върви веднага да я намериш!

Изправих се припряно и излязох бързо през вратата.

— Извикай каретата! — подвикна ми той. — Вие двете си тръгвате! Не ми е работа да вървя по дирите на това момиче и на ленивата му компаньонка!

В балната зала бяха останали малцина. Повечето гости се бяха разотишли или се бяха оттеглили в залата за комар и в градината на удоволствията. Неколцина подпийнали мъже разговаряха със сериозни лица; танцуваха само две двойки. Не видях Катерина.

Обиколих бързо съседните зали с канапета и дивани, част от които заети, ала не от господарката ми. Паникьосах се и излязох в двора, притеснена да не би Борджия някак си да е успял да я придума да се върне в градината.

Не се наложи да търся дълго. Прекосих моравата, заобиколена от изящните мавърски колонади. Стигнах до ромолящия фонтан с висящата лампа и с крайчеца на окото си зърнах движение. Обърнах се.

В дългата сянка на едно от портокаловите дървета двама любовници се прегръщаха страстно. Не бих ги обезпокоила, ако не бях познала силуета на жената. Тръгнах към тях, стъпвайки възможно най-шумно.

— Почитаема! — прошепнах строго.

Мъжът се сепна и отблъсна жената. Лампата освети лицето му — русите къдрици на Жерар дьо Монтан вече не бяха толкова стегнати; пламенните пръсти на възлюбената му ги бяха разчорлили и те образуваха необуздан ореол около привлекателното му лице. Макар и пиян, той се извини вежливо и се поклони с надеждата любезността му да смекчи гнева ми.

Катерина обаче вирна царствено брадичка.

— Не ми говори с такъв тон, Деа! — предупреди ме тя.

Вперихме очи една в друга. В нейните не се четеше нито капка разкаяние. Въздъхнах тихо, предположила, че дългът ми сега изисква да заблудя Джироламо.

— Простете ми, Ваше Сиятелство — извиних се с цялата почтителност, която успях да проявя. — Съпругът ви ме помоли да ви открия. Загрижен е за вас и иска да се върнете веднага вкъщи.

Катерина и Жерар се спогледаха разочаровани и се целунаха за сбогом. Извърнах неодобрително глава и зачаках.

Влюбените най-сетне се разделиха и Катерина тръгна с мен към двореца. По пътя я скастрих колко опасен е гневът на съпруга й и на какъв риск се излага.

Тя ме прекъсна с изпепеляващ поглед.

— Не съм глупаво момиче! Няма да ви позволя да ме поучавате — нито на теб, нито на Джироламо, нито на когото и да било. Аз съм Сфорца и ако бях мъж, щях да съм най-достойният син на баща си. По-способна съм да управлявам от всички тях. И няма да търпя да ми казват кого да обичам, кога и къде. Ако не си съгласна, утре ще те изпратя обратно при Бона.

Навярно трябваше да поискам да се върна у дома в Милано; тогава Бона вероятно щеше да ми разреши да замина за Флоренция. Ала още от самото начало на римското ни приключение разбирах, че съдбата ме е свързала невъзвратимо с Катерина.

* * *

На другата сутрин Катерина се събуди късно, макар и преди съпругът й да се прибере вкъщи. Закуси отвън на балкона, защото грееше меко слънце и подухваше приятен ветрец. Извика ме, когато приключи. Танците и виното я бяха изморили; седеше на един стол с възглавници, вдигнала крака върху табуретка. В такива ситуации обикновено изпадаше в мрачно настроение, но сега ме посрещна с попресилена усмивка. Несъмнено щеше да поиска услуга, която не бих изпълнила охотно.

Отложих неизбежното, като заговорих първа с вежлив, ала загрижен тон:

— Почитаема, длъжна съм да ви предупредя да внимавате много с Родриго Борджия. Снощи разбрах, че е крайно опасен човек и не забравя лесно обидите. Безпокоя се…

— О, не се тревожи за него — прекъсна ме тя. — Говорих с Ваноца. Обясних й, че виното ме е замаяло и твърде прибързано съм извадила камата. Споделих колко съм притеснена, да не би да съм обидила домакина си. Тя ми отговори, че ако съм била мъж, досега съм щяла да съм мъртва. Родриго обаче бил галантен и не наранявал жени. Поне не физически.

— Надявам се да е права — отвърнах мрачно.

Катерина смени тутакси темата.

— Твоят Матео беше писар. Изключително талантлив според Чико. Говорил ли ти е за шифри?

Разтревожих се въпреки нехайния й тон. За магическите ритуали ли бе разбрала, или че Матео е шпионирал за Лоренцо? Небрежност ли бях проявила?

— Не — сведох очи.

— Значи не знаеш нищо?

Поклатих глава.

— Тогава се налага да научиш — отсече тя. — Умна си. Искам да изпратя писмо на Жерар.

Напрегнах паметта си и се сетих, че има предвид помощника на френския посланик — мосю Дьо Монтан.

— Настоявам да го напишеш в шифър и да го изпратиш. Не използвай куриерите на Джироламо. Доверявам се само на теб. Хайде! Намери перо и хартия!

Поколебах се.

— Почитаема, не знам дори…

Къде да намеря перо тук, щях да добавя, но Катерина вдигна рязко ръка.

— Не ме интересува как ще го направиш. Просто набави необходимото и се върни при мен. Никой друг обаче не бива да разбере!

Доверих се на здравия разум и отидох в кабинета на Катерина през две стаи от балкона. Необяснимо защо в мастилницата нямаше нито перо, нито мастило. Не видях и никаква хартия. Слязох долу — на средния етаж, зает от писарите и съветниците на Джироламо. Повечето помещения пустееха; хората на графа вероятно спяха след дългата нощ в Палацо Борджия. Открих една врата, зад която имаше рафтове с канцеларски материали; облекчена, влязох и тихо я затворих.

По етажерките бяха подредени пергаменти и запушени мастилници. Взех необходимото и се огледах за перо и нож за острене. Обърнах се назад и видях открехната тясна врата, откъдето струеше светлина. Надникнах в стаичката. Имаше писалище и трикрак стол без облегалка. В мастилницата до скосения плот за писане имаше перо; докато се двоумях дали да го открадна от притежателя му, погледът ми попадна върху едно писмо. Всъщност две писма: едното напомняше кратка бележка на латински, другото бе написано до половината на непонятна, находчива смесица от букви, цифри и символи.

Шифър.

Зърнах мимоходом писмата, защото, преди да ги огледам по-добре, ме сепна мъжки глас.

— Какво правите? Махайте се оттук!

Пред прага стоеше мъж на възрастта на Матео — малко по-висок от мен, с жилаво, стройно тяло. Перото очевидно беше негово — пръстите му бяха омазани с тъмно мастило, както и скутът на бледосинята му туника, влажна от скорошен неуспешен опит за изпиране на лекето.

Гласът му бе тих, но се уплаших — не само защото ме бяха уловили да надзъртам, където не бива; чертите му ми се сториха объркващо, злокобно познати. Имаше гарвановочерна коса, тъмносиви очи и лице, което би било красиво, ако го нямаше острия, изпъкнал нос. Взираше се в мен с нескрит гняв.

— Простете ми, уважаеми — сведох глава. — Търсех перо. Бях хвърлила око на вашето, признавам, но виждам, че ви трябва.

Той се втренчи изпитателно в мен, сякаш също му изглеждах позната. Най-сетне прошепна едва доловимо:

— Откога сте тук?

— Току-що влязох — отговорих ведро.

Той ме заобиколи, отвори чекмеджето на писалището и ми подаде ново перо.

— Вземете! А сега си вървете и не идвайте повече.

Послушах го и той затвори вратата след мен; резето изстърга от другата страна.

Върнах се при Катерина и седнах на балкона до нея, готова да запиша каквото ми продиктува. Писмото разкриваше желанието й да се срещне „насаме“ с мосю Дьо Монтан, „за да продължим разговора, подхванат снощи“. Тя се двоуми дълго, после махна нетърпеливо с ръка, възмутена от неспособността си да се изрази по-цветисто.

— Ще споменете ли чувствата си към него? — подсказах й, питайки се какво ли ще си помисли за мен Бона, ако разбере, че съм съучастница в тайната връзка на Катерина.

Искрено объркана, графинята повдигна златната си вежда; кадифената бяла кожа над нея се сбърчи.

— Чувства ли?

Сниших глас.

— Влюбена ли сте, почитаема? На него ли принадлежи сърцето ви? Само за него ли мислите?

— Любов — тя се засмя кратко, иронично. — Не ми казвай, че вярваш в измишльотините на трубадурите, Деа!

Поаленях.

— Мнозина вярват. Той би желал да му разкриете чувствата си, почитаема.

Катерина въздъхна и се облегна назад. Притисна с длан челото си и затвори очи, сякаш самата представа я изтощаваше.

— Много е привлекателен. Желая го — рече най-сетне.

— И… несъмнено изпитвате известна топлота към него?

Тя отвори наполовина очи, раздразнена от предположението ми, и заразтрива мястото между веждите си.

— Почти не го познавам — промърмори. — Не смятам обаче да живея в неведение за плътската наслада. Джироламо не би си направил труда да ме научи, но съм чувала, че французите са много изкусни любовници.

Явно разширих очи, удивена от хладната й пресметливост; тя изсумтя недоволно и махна припряно с ръка.

— Все ми е едно! Измисли нещо красиво, за да ме пожелае! Веднъж поне се престори, че не си срамежлива. Представи си, че пишеш на съпруга си, и не забравяй да е в шифър! Имам достатъчно главоболия! Не искам Джироламо или някой друг да разбере за това.

При тези думи, огряна от слънцето и вслушана в чуруликането на птиците и жуженето на пчелите в градината, си спомних къде бях видяла за пръв път тайния писар на Джироламо — да язди през Ломбардската равнина, метнал безжизненото тяло на Матео върху седлото си.