Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (22) (Алената графиня)

XX

Още щом влязох в покоите й, Катерина ме уведоми, че ще прекара следобеда в замъка „Сант’Анджело“, където съпругът й ще проведе военно учение. Изненадах се, че графът се е съгласил да го придружи, макар желанието й да не ме учуди. Сега Джироламо се задържаше по-често у дома при дъщеря си и Катерина не смееше да се впусне в нова връзка, а не я свърташе на едно място. Скоро след раждането тя започна да моли съпруга си да я заведе да види крепостта и войниците му.

— Баща ми, херцогът, ме вземаше, когато обучаваше войниците си — повтаряше тя. — Водеше ме да гледам и как тренира братята ми да яздят, да стрелят с топ, да се сражават с пики и саби. Той бе талантлив воин и аз съм наследила дарбата му.

Джироламо бе скептичен, но Катерина упорстваше и най-сетне той отстъпи, решил да й докаже колко непосилно е за една жена да проумее толкова мъжко изкуство. Катерина бе толкова развълнувана, че докато й помагах да закопчае кожения колан и ножницата с алебардата от толедска стомана, подарена й от Борджия, не забеляза зачервените очи и смущението ми. Не споменах нито дума за Джулиано; не след дълго някой друг щеше да й съобщи новината.

Джироламо спази обещанието си и я заведе в крепостта — вероятно за да поразсее гнева си от несполучливия опит да убие Лоренцо. Позволил й да наблюдава, докато крещял команди от бойницата към тристата войници в оградения двор под него. Първо се обучавали със стоманени пики, по-високи с половин бой от войниците; с известно усилие Джироламо успял да строи подчинените си в три еднакви редици и да ги накара да обиколят двора с маршова стъпка.

После, несъмнено все още в лошо настроение и със задната мисъл да унижи съпругата си, капитанът на папската армия се обърнал към нея и посочил мъжете долу.

— Е, почитаема? Сега е ваш ред. Да видим колко разбирате от военно изкуство.

Катерина се подсмихнала и викнала на войниците с глас, силен и властен като на Галеацо.

— Не се съмнявах — увери ме тя вечерта, когато ми разказа историята, — че ще ми се подчинят.

С няколко отсечени команди ги строила в дълга редица и ги накарала да застанат в кръг с лице навън, готови да посрещнат нападателя. После им заповядала да застанат пред най-близкия вход в три редици и с вдигнати пики.

Джироламо онемял от удивление. Когато се опомнил, освободил войниците и я завел в двора. Целта му била да я постави в неловко положение. Наредил й да извади сабята си и да изпълни няколко движения с нея с надеждата изобщо да не разбере командите, които използвал. Уви! Не успял нито да я обърка, нито да я изтощи.

На връщане от „Сант’Анджело“ отношението на Джироламо към съпругата му изглеждало коренно променено. Завиждал й, разбира се, но и бил впечатлен. Катерина го спечелила напълно, признавайки, че иска да използва таланта си единствено за да подпомогне стремежите на графа и на синовете му. Тогава той й съобщил новината за смъртта на брата на Лоренцо, убит във Флоренция от „неизвестни нападатели“. Катерина изразила съжаление — баща й бе предан съюзник на Медичите — и Джироламо, лъжецът, се престорил, че споделя чувствата й.

След онзи ден графът започна отчасти да въвежда съпругата си в своя военен свят и от време навреме да й позволява да го придружава, когато обучава войниците. Катерина дори измисли специални тренировки, като за целта убеди Джироламо да й осигури карта на крепостта. Постепенно тя стана любимка на войниците и, горд от подкрепата й, графът й подари стоманена ризница със заоблен нагръдник, пригоден за женски форми и украсен с гербовете на Риарио и Сфорца — дъб и базилиск — гравирани над сърцето.

* * *

Месеците се нижеха. Бианка растеше и се разхубавяваше; очите й промениха цвета си и от сини станаха кафяви като на Джироламо — факт, който изпълни мен и Катерина не само с удивление, но и с дълбоко облекчение. Борджия, разбира се, вече не идваше в семейния дворец. Кардинал Джулиано дела Ровере обаче продължи да го посещава и често разговаряше насаме с Катерина, когато Джироламо отсъстваше по работа.

С Лука престанахме да разчитаме на случайността и се срещахме редовно по здрач в прохладната градина с каменната пейка, където Катерина се бе отдала на Жерар.

След убийството на Джулиано Лука се промени — вината издълба постоянна бръчка между веждите му и остави в очите му тъга, която дори любовта не успяваше да разсее. Той започна да споделя с мен и новините от Флоренция. Всеки ден имаше новини. Папа Сикст, разгневен от екзекуцията на съзаклятника архиепископ Салвиати, отлъчи Лоренцо от Църквата и постави Флоренция под запрещение да търгува с всички християнски градове държави, докато жителите й не се съгласят да му предадат Лоренцо. Достойните флорентинци обаче въстанаха срещу папата и подкрепиха владетеля си. Разярен, Сикст убеди краля на Неапол да обяви война на Флоренция.

След като споделеше мрачните вести, Лука ме вземаше в обятията си. Целувахме се, докато изтече половин час и настъпи моментът да се връщам в покоите на господарката ми. Бях забравила какво е да те измъчва неосъществено плътско желание; не бях лежала будна и с нажежена кръв, откакто делях постеля с Матео в неведение, че ми е брат.

Страстта ни се сгорещяваше наравно с времето и целувките вече не ни стигаха. Един ден Лука посегна към гръдта ми и аз я освободих от корсажа, за да усетя устните му. После събрах смелост да го докосна между краката и той не се отдръпна. Не ме отблъсна и в един зноен августовски ден, когато най-сетне се осмелих да бръкна под памучния плат и да го стисна с длан, удивена от странното усещане за твърдост и неподатливост под кадифено мека кожа.

Долових желанието му и раздвижих ръка надолу-нагоре, покривайки розовеникавия връх с кадифените гънки кожа. Той застена от удоволствие; насърчена, увеличих темпото, макар че хвърляйки поглед назад, си давам сметка колко непохватна съм била.

— Спри — прекъсна ме задъхан Лука. — Не мога да се сдържам повече. Трябва да те имам, Деа. Моля те…

Разумът вече ме бе напуснал.

— Кажи ми само какво искаш — отвърнах и повдигнах поли, както достатъчно често бях виждала Катерина да прави; зачаках, разтреперана от похот и същевременно нервна.

— Знаеш… — прошепна той, ала мълчанието ми го накара да се взре в уплашеното ми лице. — Божичко — рече след малко. — Не знаеш, нали? Разбира се. Той ти е бил брат. Девствена си.

— Все ми е едно — отвърнах предизвикателно.

— Е, на мен не ми е все едно — възрази той и нежно ме загърна с полите на роклята. — Заслужаваш първият ти път да е по-хубав.

— Искам да ти доставя удоволствие! — пресегнах се упорито към него.

Той улови нежно ръката ми и ми прошепна:

— За да ми доставиш удоволствие, не е необходимо повече от това, което правеше. Ако си сигурна, че искаш…

Обвих го отново с длан и след миг се стъписах — бледа, топла течност като мътен яйчен белтък бликна от върха, протече в шепата ми и покапа по полите ми. Твърдият орган веднага се сви и розовият връх се скри под набръчканата, отпусната кожа.

Удивена, се отдръпнах да огледам течността със странен мирис по дланта ми, докато Лука седеше, стиснал очи и с разтворени устни. Очевидно бе отмалял, но моето желание да изгубя девствеността си бе нараснало още повече.

— Съжалявам, съжалявам — отрони задъхан той и отвори очи; погледна към полите ми и извади кърпичка изпод колана си. — Изпери петното веднага, за да не остане леке.

Отидох до фонтана и си измих ръцете в басейна с форма на мида. Потопих кърпичката във водата и докато търках тъмното издайническо петно точно над скута ми, Лука приближи и ме целуна.

— Съжалявам — повтори. — Изпитах наслада, но не утолих твоето желание.

Усмихнах се бегло. По онова време не знаех как да си доставям удоволствие; желанието винаги ме мъчеше. Днес нямаше да е по-различно от друг път. Радвах се обаче, че Лука е щастлив, и му го казах.

Той се усмихна широко, но почти веднага усмивката му помръкна.

— Исках да говоря с теб за нещо. Обмислям го отдавна.

Стъписана от сериозния му тон, спрях да чистя петното и го погледнах. Смуглото му лице бе почервеняло и потно; той сведе очи, неспособен да срещне моите, и се вторачи в плата, събран в шепата ми. Напрегнатото му изражение ме обърка.

— Графът не знае — подхвана той, — и не е сигурно, че ще позволи. Бих искал обаче… Деа, би ли приела, ако ни разрешат, да…

Той млъкна безпомощно и смущението погълна думите му.

От съжаление запълних паузата.

— Ще се омъжа за теб, Лука. Разбира се!

* * *

Върнах се зашеметена в покоите на графинята, където обличаха Катерина за вечеря с Джироламо и кардинал Дела Ровере. Денят бе неприятно горещ и Нейно Сиятелство нервничеше, че се налага да сложи тежка рокля и ръкави над тънката долна риза. Стоеше пред огледалото, отразяващо я в цял ръст, а Теодора връзваше плътните, бухнали ръкави към раменете на копринената й рокля.

Катерина ме измери със смръщен, изпитателен поглед. Поклоних се, а тя посочи:

— На излизане там нямаше леке. Какво стана?

Втренчих се в уличаващото влажно петно върху синята коприна. За мой ужас забелязах пропусната капка, засъхнала като бяла перлена люспа.

Катерина проследи гузния ми поглед и челото й се сбръчка по-дълбоко. След миг избухна в смях.

— О, Деа! — възкликна, щом успя да си поеме дъх. — Била си с мъж, нали?

Не посмях да погледна към нея или кикотещата се Теодора. Наведох почервенялото си лице към мраморния под и смотолевих:

— Моля ви, почитаема, може ли да поговорим насаме?

— Разбира се — съгласи се с усмивка тя и кимна на Теодора, която се поклони, излезе бързо в коридора и затвори вратата.

Преди да успея да продумам, Катерина отбеляза доволно:

— Надявам се да е добър любовник, макар да не се прицелва точно. Честно казано, Деа, бях започнала да се тревожа за теб. Отдавна не си била с мъж.

— Ваше Сиятелство — подхванах и тя повдигна вежди, изненадана от необичайно официалния ми тон, — смятах утре да ви обезпокоя с молбата си, но след като повдигнахте темата… един мъж ми поиска ръката. Не мога да му я дам, разбира се, ако вие и графът не позволите.

Усмивката й се стопи тутакси.

— Кой е той?

— Секретар на графа. Казва се Лука да Сиена.

— А семейството му?

— Сирак е като мен, Ваше Благородие. — Коленете ми внезапно омекнаха. — Отгледали са го благодетели и е получил отлично образование. Граф Джироламо го наел заради способностите и дискретността му. Добър мъж е — с благородно сърце, макар и не с благородно потекло.

Катерина ме погледна с непроницаемо лице; скръсти ръце, едната покрита с тежък златен брокат, другата — с надиплен, прозирен бял памук, събран над китката. Извърна очи от мен и от огледалото, застана пред френския прозорец към балкона и се взря над градината към притъмняващия римски хоризонт.

Заговори с гръб към мен.

— Предполагам, че си привързана към този Лука да Сиена.

— Да.

Отговорът ми прозвуча малко по-силно от шепот.

Тя се обърна към мен и попита искрено, все още скръстила ръце:

— Какво е чувството?

Изненадана, свих рамене.

— Какво имате предвид, почитаема?

— Да обичаш някого — уточни тя. — По лицето ти личи, че обичаш този мъж. Обичала си и съпруга си. Какво е чувството?

— Прекрасно е — отвърнах. — Дава ми основание да се събуждам всяка сутрин. Когато той е щастлив, и аз съм щастлива. Тъжен ли е, искам да го разведря. Това е най-хубавото нещо в живота, нищо друго не може да се равнява с него. — Обзе ме тъга при спомена за Матео. — И няма нищо по-ужасно на света да изгубиш любим човек. А значи, предполагам, е и най-лошото нещо на света.

— Опасно, искаш да кажеш — прошепна Катерина.

— Да. — Представих си как губя и Лука и затворих очи да овладея болката. — Много опасно. Загубиш ли някого, се изисква смелост да обикнеш отново.

Тя наклони замислено глава.

— Как разбираш, че обичаш някого?

— Разбираш, когато се случи, почитаема.

Тя кимна бавно с леко замечтано изражение; лицето й обаче бързо се изопна и гласът й прозвуча сурово и отбранително:

— Има известни условия. Нощем ще спиш при мен. По-късно може да се оттегляш, ако желаеш. И искам да знам къде си по всяко време. Този Лука да Сиена ще има над теб само толкова права, колкото му дам. Ще бъда снизходителна и към двамата, но няма да облекча задълженията ти. И боже опази да забременееш и да родиш пищящи дечица, които също ще крадат от времето ти.

— Благодаря, Ваше Благородие, благодаря… Толкова сте мила… щедра…

Тя сви презрително устни.

— Спри да се лигавиш. Още не си получила разрешение от графа.

* * *

По залез-слънце на другия ден излязох да се разходя в градината и сварих Лука на обичайното ни място — каменната пейка до фонтана. Седеше превит напред, със сведена глава, облакътен върху коленете си и сплел пръсти като за молитва. Чу стъпките ми и ме погледна. Веднага забелязах тъжното му изражение и простенах от разочарование.

Твърде късно Лука се овладя и си придаде по-бодър вид.

— Не е толкова зле — въздъхна той, улови ме за ръката и ме придърпа да седна до него. — Не биваше да моля графа точно сега. Войната с Флоренция ангажира цялото му внимание и се нуждае от мен повече от всякога. Предупреди ме да не го занимавам с дреболии. — Добави шепнешком. — Може би така е по-добре. Лоренцо също се нуждае от мен повече от всякога.

Заради Лука сдържах сълзите си и му казах какво е отговорила Катерина; той се изненада, че от суеверие графинята не иска да се отделя от мен задълго, понеже съм я защитила, когато са убили баща й.

Седяхме в сгъстяващия се здрач и разговаряхме тихо за Медичите и войната; обсъдихме и потискащия факт, че подкрепен от силите на Джироламо, кралят на Неапол разполага с далеч по-многобройна армия от Флоренция. Жителите на обсадения град все още бяха предани на Лоренцо, който напразно предлагаше да се предаде на Рим, за да ги спаси.

— Дори Лоренцо не вижда как ще спечели тази война — призна Лука. — Победи ли Джироламо… Не знам как ще се преструвам, че се радвам.

Погалих го по бузата и продължихме да разговаряме прегърнати. Когато чезнещата светлина угасна, го целунах и се върнах при Катерина.